“Daybreakers” или „Воини на Светлината”, както културно е преведено заглавието в България, е филм, към който не бива да насочвате позитивните си вибрации, защото има немалка вероятност да останете разочаровани за пореден път. И то не защото по детски непохватно се опитва да вкара малко оригиналност във вечната притча за трудните взаимоотношения между хора и вампири, а защото опитите му за новаторство са доста посредствени, жалки и на моменти – откровено смехотворни. Това, което е било предвидено като филм, който да покаже антиутопичното бъдеще на свят, населен с вампири по един нов и свеж начин, се е превърнало в некохерентна гротеска от алогизъм и простодушие, а единствената емоция, която поражда посланието на филма не е чувството на надежда, а примитивната нужда на всеки един човек да се обеси на тирантите си.

Филмът е режисиран от братята-близнаци Спириг, които са толкова еднояйчни, че бихте ги различили само по смешните им прически. Предишният опит на тези австралийски младенци беше с убер евтинията, наречена “Undead”, която през 2003г. направи фурор в областта на земеделските хоръри, тъй като беше заснет по метода на ранния П. Джаксън, а именно – в задния им двор, като смешните визуални ефекти бяха творени от самите режисьори и то на домашния им компютър. И сега,  седем зими по-късно, същите тези двама юнаци вече разполагат с много повече бюджет, доста по-известен каст и съвсем малко повече акъл. Ако живеехме в един перфектен свят, всичко щеше да е букет от рози, но по „Закона на Мърфи” – щом нещо може да се обърка, то ще се обърка задължително. Явно г-н Мърфи е имал предвид и Холивуд в своята теория, защото в случая „Воини на Светлината” страда от поредната проказа на сбърканите филми, които имат потенциал да бъдат нещо интересно, но се давят в утайката на посредствеността. Нека мислим позитивно обаче – VHS кутийката му дълго време ще предпазва от прах рафта на селската видеотека.

Започвам скромно – дори моят gluteus maximus е по-стегнат от сюжетната линия на „Воини на Светлината”. Ще се запознаем с футуристичен и мрачен свят през 2019г., в който по-голямата част от населението е овампирясано по незнайни причини и посредством някакъв още по-незнаен вирус, който определено не е пилешки/свински/whatever грип. Вместо да изпадат в паника обаче, вампирите успяват да се организират и да заживеят в строго-структурирано общество, в което от една страна продължават нормалните си животи, ходейки на работа и т.н., докато от друга страна – пият кръвта на малкото оцелели хора, които използват като добитък, закачени в специални ферми за източване на кръвоносни флуиди. /вж. постера – б.а./ Всичко е някак си рутинно за вампирите, докато в един момент не се оказва, че човешката популация скоро съвсем ще изчезне и запасите от прясна кръвчица ще изветреят като мъжка роса, погалена от слънчевите лъчи. Това не е особено добра новина за водещия магнат в областта на хуманоидната кръв – Чарлз Бромли /Сам Нийл/, който притежава най-голямата фармацевтична корпорация, занимаваща се с източването на кръв от бедните хорица и продаването й като консуматив на потребителите. За тази цел, неговият верен служител Едуард Далтън /Итън Хоук/ е принуден да се заеме с намирането на алтернативна хранителна добавка за вампирите или с други думи – изкуствена кръв. Това е и основната сюжетна линия в началото на филма, която ни показва едно доста неприятно бъдеще, в което хората са малцинство, а доминиращите вампири преследват и последните останали човеци като алпийски говедари, които са изгубили свещената си Милка. В същото време, вампирите си битуват по съвсем нормален начин, живейки скучните си животи и обикалящи по улиците през нощта, докато през деня градовете са по-пусти и от изложение на климатици за ескимоси. Причината е една и това е Слънцето или по-скоро неговото UV лъчение, което както добре знаем – влияе негативно върху вампирската пигментация и до голяма степен може да им причини рак на кожата, а в повечето случаи – състояние на жива факла. Дотук добре, ще си кажете Вие, докато следите зле структурирания наратив на филма – все още има шанс да излезе нещо значимо. Да, ама не. Защото още в началото започват да се забелязват първите пукнатини, които могат да потопят лодката на зрителското доверие. И ако в други филми за вампири, тези пукнатини са едва забележими или поне – добре замазани, то във „Воини на Светлината” дупките са с размерите на айсберговата пенетрация на Титаник.

Едуард Далтън е поредният добър кино-вампир. Той е хуманен, има чувство на съвест, погнусява се от отношението на вампирите към хората и не на последно място – е твърд въздържател на хемоголбин т.е. изрично отказва да пие човешка кръв. О, какво чудо? Благороден вампир, който е радетел на човешката кауза в свят, в който вампирите се хранят единствено с кръв? Интересен развой, нака да го проследим. Та, г-н Далтън е виден хематолог във фармацевтичната корпорация на Бромли и неистово търси изкуствена кръв, с която да захрани позаслабналото вампирско общество. Първите му опити върху обездвижени шебеци явно са успешни, защото нуждата принуждава лекарския екип да премине върху опити с вампири. Съответният опит се оказва не само фатален, но и оставя декора на сцената изпръскан с фонтан от кръв, струя мозъчна течност и projectile vomiting. Е, обратно на чертожната дъска! Разочарован от факта, че лекарството му не действа така добре, както се е надявал и още по-унил от факта, че лабораторията му е заприличала на свинска кланица преди коледните празници, добрякът Едуард се качва на чисто новичкия си „Chrysler 300C” /явно в бъдещето това е предпочитаната марка автомобили от уважаващия себе си вампир, за разлика от “Здрач” например, където се тачеше „Volvо”-то/ и по пътя за вкъщи генерира някакво неориентирано ПТП, докато се чеше по ушната мида и не вижда колата срещу него, която /съвпадение?/ е пълна с хора. Бидейки вампир, изтъкан от куртоазия към людете, Едуард им помага да се скрият от ямболската милиция, а впоследствие се съюзява с тях, за да открият цяр срещу вампиризма като цяло. И това, драги читатели, е и целият сюжет на филма. Нищо ново под Слънцето, нали така? Всъщност, това е погрешен израз, тъй като вампирите не излизат на слънце.

Едуард попада в убежището на хората-аутсайдери /които през 21 век боравят с арбалети?/, водени от отраканата чернокоса мъжкарана Одри /Клаудиа Карван/ и отнесеният от вихъра на простодушието чудак Лайнъл Кормак /Уилям Дефо/, с позивната „Елвис”. Заедно, те се опълчват срещу злия магнат Сам Нийл и в същото време откриват тайната за справянето с вампирската зараза, която тайна е толкова слабоумна, нелогична и уникално тъпа в сърцевината си, че почти докрая се надявах да е някакъв зле скроен майтап. Актьорската част на филма не е селектирана кой знае колко адекватно, но поне не се олива прекалено в старанието си да се правят на интересни. Единствен осезаем минус е героят на Уилям Дефо, който е толкова повърхностен, изкуствен и банален, че на моменти става неприятен за гледане. Той е генераторът на тъпи коментари и неприкрита доза мъжество. Разбирате ли, той е бил вампир, но … се е променил… излекувал се е – станал е отново човек. Как става това, ще попитате Вие? Ами гледайте филма и ще разберете, че биологичните закони са последното нещо, за което този филм се е притеснявал. Останалите герои също са лишени от дълбочина и реализъм. Добирят вампир, който не яде хора? Айде, моля Ви се. Безскрупулният милиардер, който ламти за пари? Изчаткалият sidekick, който дава акъл и мъдри съвети? Красивата революционерка, в която протагонистът неистово се влюбва? Какво друго нямаме? А да, лошият вампир, който обаче в края осъзнава грешката си и жертва живота си в името на хората? Мисля, че е време да спра, защото от толкова клишета на едно място, закуската ми започна да набъбва нагоре по хранопровода.

„Воини на Светлината” е труден за гледане, но не само защото е направен зле, а защото прострелва стабилния си премис от упор още в първата половина, показвайки че това ще е всичко друго, но не и оригинален поглед по темата за вампирите. Нещо повече – той наистина се старае да бъде различен, но драмата е в това, че сценарият му е писан от имбецили, които са гледали три филма за вампири през целия си живот и са решили да комбинират това, което са запомнили от тях. Той не е и чист хорър, а микс от няколко жанра, които дори не са насложени като хората. Но това, което дразни най-много обаче е, че почти цялата основа на сюжета е открадната от „Аз съм Легенда” на Ричард Матисън дори по-грубо и неестествено, отколкото пещерните хора са крали жените си. Всичко ще Ви се стори толкова познато, че в някои от сцените тайно ще се надявате да се появи отнякъде захиления Уил Смит, който да Ви каже, че всъщност гледате отпаднала алтернативна версия на филма от 2007 година. Но не, такова нещо не се случва, а дори напротив – случват се много по-ужасяващи неща, които ще Ви се стоварят на главата като изтървана саксия с канабис.

Започваме с адските нелогизми, така че тук е момента по-изтънчените ми читатели да запушат очи. На първо място, шибаната гръцка трагедия на вампирите е меко казано несериозна, особено за хора, чиито мозъчни кори не са гладки като стъкло. Хората са на изчезване? Кръвта свършва? Сега, аз не съм вампир /всъщност не съм и от най-умните хора/, но дори и аз мога да измисля поне няколко начина да се избегне тази криза. Защо вампирите не отглеждат хора в специални лагери, където да ги възпроизвеждат? Защо не използват методите на клонирането, за да създават нови хора или дори кръв? Не е като да не са напреднали научно. Не мога да си представя, че толкова развито общество, каквото е представено вампирското, не е могло да осъзнае много по-рано последиците от действията си и да вземе мерки. Защо не са разреждали кръвта, за да не свършва толкова бързо? Не знам, а и не искам да знам, защото честно казано не ми дреме. Това е от онези филми, които се опитват да Ви изтипосат множество проблеми, без да дават реален или дори логичен отговор на който и да е от тях, а ако се опитате да разсъждавате сами, има голяма вероятност да получите пулсираща вена на челото. Но чакайте, има и още. Едуард Далтън открива, че действително съществува начин да се справи с вампирската зараза и тя е по-елементарна, дори от най-смелите му мечти. Сега, хванете се за нещо, защото това, което ще Ви кажа може да Ви запрати в емоционален дисбаланс – вампир, който бъде изпържен на слънчева светлина за определен период от време… става отново човек. Мдааа, помислете върху това за няколко секунди, без да изпадате в подигравателен кикот.

Не успяхте, нали? Вината не е Ваша, защото това премина търпимите граници на толерируемата простотия. Значи излиза, че всеки вампир, който се покаже на слънчева светлина, той не умира, ами просто леко се поприпържва и после – воала! – си е отново човек. Кой да ти знае, а? Да не говорим, че самият акт на конвертиране от вампир в човек, се провеждаше в контролираната среда на един казан за ферментация на вино. Но това съвсем не е всичко, скъпи деца. Човек, който е бил вампир, но който после е станал отново човек е опасен за истинските вампири, защото – видите ли? – кръвта му вече е отровна. Какво по дяволите?! От такава обидна лавина от авторска кретения дори ушното ми окосмяване би настръхнало тревожно. Сценаристите обаче доста усърдно са се опитали да направят от този филм заглавие, което да се хареса на истинските вамп-фенове. Това личи не само от изнасилената атмосфера на сай-фай/ноар филм, представен чрез сетинги и костюми, извадени от някое криминале от средата на миналия век, но дори и от името на злодея на филм – Бромли, което е анаграма от имената на двама от най-реномираните стожери на вампирската литература – Брам Стокър и Браян Лъмли. Колко … умно?

Нещо повече – кога, за Бога, ще направят филм, в който главният вампир да не се казва Едуард? Един член на сем. Кълън ми е предостатъчен за момента. Ами какво ще кажете за факта, че вампирите не се отразяват в огледалата? Вярно, че това е най-старият трик в книгите, но все пак – филмът се опитва да бъде сериозна научна фантастика – къде е научната обосновка за този феномен? Вампирите са всъщност ходещи мъртъвци, а последния път, когато проверих – мъртъвците все още си се отразяваха в огледалото. Всъщност, няма смисъл да продължавам, защото сюжетът на филма е по-надупчен и от произволна софийска улица, така че по-добре да не Ви губя времето повече. Не, не, просто не мога да не спомена само още един мълчалив ужас, който ме изплющя по бузите по-жестоко и от баща ми, когато научи какво съм направил в ловните му ботуши като малък. Става въпрос за една от сцените, в която военният джип на лошите крашва в един счупен мост, чиято арматура се забива през предното стъкло и прави всички вътре на прясна кайма. Дотук – добре, но… секунди след това джипът експлоадира в не особено зрелищна гъба от огън. Въпросът е защо. Дали резервоарите на джиповете от 2019 година се намират в купето? Или просто създателите отчаяно са искали да създадат екшън във филма си, поради което са прибегнали до най-стария номер в учебниците, а именно – експлоадиращи без причина автомобили?

И ако е имало дори помен от някаква надежда, че този филм ще се оправи, то последните десет-петнадесет минути са като бруталния екзекутор, който отсича главата на наивния еретик. Финалът на филма е микс от безмислено насилие, декапитиране, разчленяване и талази от шуртяща по стените кръв, на фона на групово самоизяждане, което прави от филма много повече тъп хорър, отколкото философски поглед върху една драматична история. Клишетата не са ни спестени дори и накрая, когато лошият си получава заслуженото, а добрите спасяват деня и отпрашват с колата си към изгрева, като герои. Интересното е какво точно са направили, че да се чувстват като такива. Отговорът е – абсолютно нищо. Филмът не дава никакво решение на проблема си, освен че ако изгориш един вампир, той ще стане отново човек, а ако някой вампир пие от кръвта на новоборазувания човек, то той също ще стане човек. Знам, объркващо е. Лошото е, че т.нар. „герои” не направиха нищо, освен да разберат тази житейска истина, което съвесем не решава нещата, при условие че вампирите са милиони, и никой от тях няма да се подложи на доброволно самовъзпламеняване. Както и да е, винаги трябва да се мисли позитивно и може би точно затова филмът завършва с нотка на надежда, макар че лично аз не разбрах за какво трябва да се радвам, след като повечето от човешката съпротива бе изтребена, а от лошите бидеха убити само шепа войници + главния Бос.

По принцип се усещам кога да приключа ревюто си, защото съм тънък познавач на читателската си психика и знам къде на публиката им омръзва, но в случая това стана още преди два абзаца, а ето че продължавам да пиша като гламав. Но нека и аз приключа стената си от текст с лъч на надежда. Филмът не е чак толкова тъп, колкото Ви го описах, макар че определено не си струва да давате пари за него, нито да се блъскате в негова чест по седалките, когато излезе по родните кина другия месец. Предлагам Ви да го гледате в домашни условия и с бутилка алкохол в ръка, защото така поне може да си прекарате много по-добре от мен. Надявам се обаче, че не очаквате някакви революции във вампирския жанр, защото тук няма да откриете такива. Ако смятате да се насочите към това заглавие, търсейки драмата на „Интервю с Вампир” или екшъна на „Блейд”, то определено имате нужда да се прегледате при невролог, защото показвате симптоми на душевна нестабилност. Въпреки че е с класи над тийн-спектакъла „Здрач”, всички идеи във „Воини на Светлината” са до болка изтъркани и инфантилни. Но все пак, лентата става за губене на време, а и в настоящия период на кино-суша, няма нищо по-забавно от това да видите как вампири пият сутрешното си кафе с 20% човешка кръв като подсладител.

3.9/10