Не, уважаеми читатели, не се подлъгвайте по името на филма – това не е ревю на поредния турски сериал, който баба Ви гледа по btv. По-долу ще стане дума за тъжната история на едно разочарование и директен прочит на народната мъдрост „истината боли“, така че дори свикналите да очакват от този блог порой от конструктивна критика по адрес на течовете в тоалетната на Холивуд би трябвало да застинат в кататонен ступор от ембрионален тип. Ако българската преводаческа гениалност ви е замъглила погледа и още не сте се досетили, тук иде реч за последния филм на Питър Джаксън – „The Lovely Bones„, който ме дари с втрисане десета степен по Рихтер, от което трябваше да ме вадят с кардиопулмонарна ресуситация.


За хората, които са се запознали с класацията ми за най-значими кино-произведения за последната декада и са издържали до самия й финал, трябва да е ясно, че трилогията „Властелинът на пръстените“ заема по-топло място в сърцето ми, дори и от любимите ми „Моцартови топки“. Не, противно на въжделенията Ви, аз не сънувах секс с хобити и елфи по нощите, нито научих източния диалект на мордорския език, но за един кратък период в далечната 2003 г., точно след като си излязох с разклатена психика от премиерата на „Завръщането на краля„, си мислех, че Питър Джаксън е някакъв мега режисьор-визионер, от който мога да очаквам само добро в бъдеще. Бедни, млади и наивни ми Скротуме… През 2005 г., когато прасеобразният новозеландски режисьор направи „Кинг Конг“ и липосукция на туловището си, превръщайки се от брадясал трол 4-ти ранг в най-обикновен гном, започна да намирисва, че заедно с килограмите лой от него са източили и кинематографичния му талант. Сега, в началото на 2010, току-що изгледал „Очи от рая„, съм почти твърдо убеден, че такъв талант просто не е съществувал.

След аудио-визуалните гърчове, които Кинг Конг предизвика в мен си мислех, че Джаксън ЗАДЪЛЖИТЕЛНО трябва да опита нещо камерно, със силна история и без никакви ефекти, с което да покаже на света умее ли да разказва истории, в които визията няма за цел да изпари роговицата на очите ти. И като по поръчка, той се захвана именно с такъв сюжет – екранизация по книгата на Алис Сиболд от 2002 „The Lovely Bones„, в която малко момиче е брутално изнасилено и убито, и наблюдава от рая съдбата на роднините, приятелите и убиеца си. В един момент всичко изглеждаше добре, защото за ролята на 14-годишната Сузи Салмон бяха ударили кьоравото под формата на звездата на ирландското детско кино Сийрша Ронан, която помним като невръстната зла машинописка от „Изкупление„; за ролята на баща й беше подбран Райън Гослинг, който все още не бе достатъчно преексплоатиран и още не се беше превърнал в мокър момичешки сън; а по всяка вероятност замяната на Хауърд Шор в Конг от Джеймс Нютън-Хауърд означаваше, че Джаксън отново ще разчита на последния, тъй като той е специалист в меланхоличните драми от тоя сорт. После изведнъж всичко потече към знаете къде… филмът беше спиран от продукция многократно, Джаксън уволни дизайнера на продукцията, защото не харесвал как изглежда филмовия детски Рай според него; Гослинг бе заменен от Марк Уолбърг (!!!); а музиката се оказа, че ще я пише Браян Питър Джордж Ено, който може и да не е известен като Холивудски композитор, но за сметка е продуцент и изпълнител на редица относително тъпашки рок-песни. Премиерните дати се отлагаха една след друга, защото хем трябваше да се търси период за генериране на кеш, хем да е удобно филмът да бъде забелязан в светлината на наградния сезон. Водени от тези прагматични мисли, продуцентите – семейство Джаксън – и студиото решиха ограничено разпространение в края на декември 2009 г. и пускане по кината на 15 януари 2010, така че филмът да се класира за предстоящите Оскари. Дори изтече DVD скрийнър, за да може комисиите да се осведомят своевременно за невероятните качества на този филм. С днешна дата това ми изглежда толкова трагикомично, все едно Уве Бол праща на академията колет с кучешки фъшкии и екстендед издание на писоарния си шедьовър „Постал„. Да, приятели, правилно ми напипвате мислите – в „Очи от рая“ от разплуто его без покритие просто не се диша.

Малолетната Сийрша Ронан тръпне в очакване каква е поредната сценарна тъпанарщина, на която размаханият Джаксън ще подложи невинната й героиня.

Обикновено адаптациите на книги имат за цел да надграждат и извличат кинематографизма от първоизточниците си (както това се случи с „Властелина„), но ако разчитате на нещо повече от краткия синопсис в горното изречение, ще останете с пръстче в устичката си. Затова няма да ви прекарвам през сюжета, а ще започна с актьорите във финалната версия, за да приключим набързо с имагинерните позитиви на този филм. Както се и очакваше, Сийрша Ронан е почти перфектна за ролята на изнасилената и пребита до смърт Сузи, но всичко позитивно за този образ свършва дотук не поради некадърност на малолетната актриска, а поради нищетата на сценарния гений на Джаксън. Ронан буквално е оставена да виси във въздуха и не й е даден грам материал, с който да работи. Гаврата с таланта й е в такава степен, че в някои сцени си личи как самото момиченце усеща, че я карат да върши и изговаря някакви напълно изкуствени и изсмукани от ушите на пещерен орк глупости, като, например, да се сърди на майка си, че й е оплела шапка, да прави сцени и чупки, че техните не искат да й дадат пари да си купи лента за фотографското си хоби, да се влюбва до уши в някакъв свой съученик, но по най-нелепия възможен начин, който човешко създание е способно да измисли и пр. и пр. Но трагедията с нейния образ не спира дотук – в пристъп на сценарно безсилие Джаксън прави немислимото и завръзката на филма протича по начин, от който биха измрели дори срамните въшки на Магърдич Халваджиян: нейният убиец, който гледа и говори изключително creepy, я среща уж случайно в средата на злокобна царевична нива по смрачаване, казва й апетитно „Ще дойдеш ли да видиш скривалището за малки деца, което съм построил под земята“ и Сузи, 14-годишната, на която вече никнат цици и си мисли за младежки пишки, в пристъп на наивност заявява „Добреее“. И отива. Разбирате ли, Джаксън очевидно е подбрал млада талантлива актриса, която да изнесе филма, изигравайки добро, умно и чувствително момиче, на което ще се случат някакви адски лайна след малко, но точно в критичния момент успява да принизи образа й до лековерна, наивна и драматично тъпа овчица, която сама се вкарва в устата на вълка. Що за първобитни подходи?! Със спомените ми за невръстната любовна история и глупашката й развръзка на финала, няма да Ви занимавам, защото съм ги репресирал с всички сили и не искам да се подлагам отново на психотерапия заради това.

Злодеят на филма – любител на крехката педо-мръвка – прави епичен фейспалм, когато усеща какво го чака на финала на филма.

Говорейки за вълка, той е поверен на Стенли Тучи, което от определен актьорски ъгъл може да мине за втория плюс на филма, защото този чичка без проблем може да те доведе до настръхване. Сцената му със Сузи, точно преди мютилирането, е най-сносното нещо в този филм, защото колкото и неадекватно да е първоначалното любопитство, с което тя се намърдва между шамарите, все пак трансформацията на това любопитство в чистокръвен ужас е въздействащо реализирана, пък макар и с примитивни методи. Проблемът с героя на Тучи обаче не е тук, той не е дори в смехотворните опити за съспенс, които Джаксън е разхвърлял из произведението си на негов гръб /имаме например сцена, в която полицията го разпитва за изчезналото момиче в къщата му, а на заден план камерата фокусира и разфокусира някаво нейно украшение, което се предполага, че трябва да ни изпълни с напрежение, а не с бърстове кикот/. Истинският проблем е, че към финала историята върви към някаква развръзка от рода на тази в „Зодиак“, когато постепенно всичко утихва и убиецът се измъква от последствията по терлици. Което по принцип е тъпо, но не и в сравнение с това, което наистина се случва на финала на „Очи от рая“: (spoilers) въпреки, че сестрата на Сузи е открила неоспорими доказателства, че Тучи е нейният убиец и би трябвало да е пуснат за общонационално издирване, той се мотка по някакви бензиностанции и кафенета, съблазнявайки невинни гърли. След един злощастен опит, в който го отрязват, Тучи стои на някакъв паркинг под едно дърво посред зима, една висулка драматично се счупва и се насочва към главата му на забавен каданс, но Джаксън предприема нещо уникално – истинско комбо от неориентирани режисьорско-сценарни ходове, което може да ви докара лицев паралич: висулката от Рая, вместо да пробие кратуната на Тучи, пада на рамото му и с оригинален финес той залита, подхлъзва се и пада в някакво дере, изпочупвайки се многозначително до смърт. Дори обичайните сравнения – „училищна постановка“, „сценарий на първокурсник от НАТФИЗ“, „евтина пиеска в созополско читалище“… са неспособни да опишат гротеската, която представлява сценарият на този филм.

Но нека продължим нататък с поредния крах на филма – Марк Уолбърг. Кариерата на Марки Марк в Холивуд започна в момента, в който свали слиповете си на финала на „Буги нощи“ и половият му член висна до коленете, докарвайки на бедните зрители еротични кошмари за години напред. В този ред на мисли, след изпълнението му в „Очи от рая“ силно желая кариерата му да завърши скоро в някой гей-порно снъф филм, в който го изнасилват отвсякъде и след това го изяждат. Защо ли? Защото Уолбърг на практика повтаря ролята си от „Явлението“ на неориентиран, паднал от Марс парцал, който не е наясно какво се случва около него, взима неадекватните решения едно след друго, реве, тръска се и в крайна сметка в нито един момент на филма с нищо, ама с нищичко не помага за каквото и да било развитие на драмата. И докато в „Явлението“ героят му трябваше да бъде такъв, то в „Очи от рая“ по идея той трябва да бъде любящ баща, който е емоционално съсипан от загубата на дъщеря си. Аз обаче изпитвам трудност да се обвържа съчувствено с герой, който в средата на филма се досеща кой стои зад всичко благодарение на клиширани зрителни халюцинации, и в пристъп на безсилие тръгва да раздава правосъдие насред царевичната нива, вследствие на което някакви случайни хора го хващат и го пребиват със собствената му бейзболна бухалка, а после той си лиже раните зад кадър до края на филма. Всеки кадър с Уолбърг оставя такова силно усещане за развлачен сопол, че на неговия фон Рейчъл Уайз като средностатистическата майка в семейството изглежда като заслужаваща Оскар.

Малката Сузи е приела с усмивка съдбата си – никой не избира родителите си!

За да приключа темата с актьорската жалост ще се спра на Сюзан Сарандън, която е бабата в къщата. Но това не е конвенционалната баба от Пнесилвания – тя е прогресивна и отракана, тя старее в началото на 70-те, но с акъл на палава тийнейджърка от края на 90-те. Ясно е, че Джаксън отчаяно се е старал от нея да извади интересен и нестандартен образ, но опитът му се е оказал първосигнален и несръчен. В началото на филма тя е тази, която действа като гнусен пимп, опитвайки се да сватоса невръстната Сузи със съученика й. В средата на филма пък, тя се появява от нищото, за да бъде опора на семейството в траур, но тази й функция се изчерпва до изумителен с неадекватността си монтаж, в който се прави на злощастна домакиня Фреди-Меркюри-стайл, показвайки, че нито може да готви, нито да чисти, но пък опитва да прави всичко това с добро настроение /и на невероятно жизнерадостен музикален фон/, което толкова пасва на общия скръбен тон на филма, колкото цирей на носа на Мис Вселена… Джаксън, моля те, умри!

Но стига за липсата на съдържание и опропастената актьорска игра, нека обърнем очи към формата. След поредицата „Сянката на смъртта„, „Властелинът на пръстените“ и „Кинг Конг“ сигурно си въобразявате, че Питър Джаксън е един виден визуален режисьор с вкус към епичното използване на специални ефекти. И ето, че дори в проста и антиефектна история като настоящата, той е успял да вкара толкова компютърно генериран кич и народно творчество от страна на робите му в Weta, че по някое време ще забелите очни ябълки от цветовете, с които ви замерват от екрана. След смъртта си Сузи се преселва в някакво чистилище, което не е нито рай, нито ад, но пък е пълно с някакви фрагменти от реалността, разкривени до неузнаваемост. Абсурдът е в това, че тези фрагменти /с малки изключения/ не са  плод на някакво сериозно обмисляне, а изглеждат като първото нещо, минало през главата на третокласник, на който майка му току що е купила блокче за рисуване и боички – луната има циферблат, планини се отдръпват, за да открият някакви езера и изкуствени ниви, листата на едно дърво се превръщат в птици и отлитат, огромни цветни топки се търкалят в разни водопади и пр. и пр. безсмислена феереия, която е всичко друго, но не и ефективна. Точно толкова интересно ще ми е, ако наблюдавах как Джаксън си бърка в носа, прави топчета и ги хвърля по мен. Светът на реалността пък е постен и изобщо не създава седемдесетарската пенсилванска атмосфера, въпреки че е вложено някакво старание по отношение на костюмите. Въобще, филмът е изненадващо незапомнящ се визуално, като единственият жесток шот вече го видяхме в трейлъра – когато духът на мъртвата Сузи бяга на забавен каданс по улиците в квартала й и изведнъж се извръща срещу камерата в каданс. Аудио оформлението на филма също е в категорията майка плаче. Не знам кой е бил саунд дизайнер на продукцията, но е оставил лапите си по целия филм и трябва някой да му направи трансплантация на ушни миди. Целият филм е пълен разни басови и съскащи акценти, които са употребени с такава честота и интензивност, че по едно време ще си помислите, че гледате трейлър на тъпа драма, която се рекламира като псевдо-екшън. За музиката на места могат да се  кажат добри слова /но няма да направя това/, а в много други е откровено недъгава. В момента, в който онези статисти маганят Марк Уолбърг в царевичната нива, например, звучи алтернативен рок, в който дънят жици, което е всичко друго, но не и пасващо на периода и на драматичната атмосфера.

Нека този кадър да не Ви залъгва – докато стигнете до него, пред очите ви ще е минал порой от недоклатена първосигнална фантасмагория.

Ако сте стигнали дотук би трябвало вече да Ви е ясно, че всяка потенциално добра идея в този филм е направена на решето от хайдутина Джаксън по безкомпромисен начин. Цялата режисура е наистина като на човек, който през живота си не е пипал камера и на практика е под нивото дори на текезесарските му хоръри, които снимаше в задния си двор в Нова Зеландия. Красивите кокали е филм, който е като събирателно на всички леймърски трикове, които досега Джаксън ни е пробутвал, залъгвайки ни че става за нещо. Финалът с изпочупването на Тучи е директен, но безкръвен реверанс към филмовото му детство на просташкия ужас. На определени места пък филмът съвсем неграмотно се опитва да пунтира „Божествени създания„, който на практика е първият що-годе сериозен кино опит на Пешо /например, чистилището на Сузи се обитава от още една изнасилена и убита гърла от азиатски произход, двете стават дружки и по едно време почват да се гонят като малки принцеси около една сферична планета, с което зрителят бива въведен във визионерски водовъртеж от вселенска воня, водещ до вертиго и вомитиране (puke)/. И за капак – филмът е пълен с уж зрелищни специални ефекти /като в последните му епопеи/, които трябва да показват развинтено въображение и вкус, но на практика се провалят като простодушен разноцветен кич, от който сетивата просто блокират. Вече е пределно ясно, че Питър Джаксън е тотално неспособен да направи филм, който а) не се движи от грандиозни и скъпи ефекти или б) не се ограничава в разчленяване на хуманоидни създания от селски тип. Всичко хубаво в неговите филми в крайна сметка се оказва следствие не от някакъв  режисьорски талант, а от способността му да организира големи групи хора, които да танцуват по свирката му. В тази връзка ще е добре да се концентрира само върху високобюджетни продукции, в които липсата на талант е прикрита зад тонове визуална патаклама. За нас сега остава разочарованието от пропиляната възможност от „The Lovely Bones“ да се изкара нормален филм, защото кадърен режисьор, от рода на Сам Мендес /и в комбинация с благозвучното пианце на Томас Нюман/, с лекота би направил от тъжната история на Сузи Салмон не само визуално красив, но и затрогващо меланхоличен филм, който ти оставя нещо след финала. Единственото, което Джаксън ми остави беше усещането, че два часа е откривал какво се случва, когато трие с ръка първичните си полови белези като някакъв шибан пубер, както и натрапчивата мисъл, че „Очи от рая“ е правен от един прост анус от ада.

3.2/10

Автор: Silver