Добре дошли, скъпи приятели, в следновогодишното ми ревю, което по стечение на обстоятелствата се оказва и първото ми такова за 2010 година. Дъртите люде са рекли, че годината ще се познае по първия прошляк, който нахлуе в къщата Ви, търсейки милостиня. При мен обаче нещата са по-различни и новата година се измерва по първия филм, който съм имал съмнителното удоволствие да изгледам в началните дни на новото десетилетие. И с мускулеста ръка на сърцето мога да заявя, че ако останалите филми на годината са дори на същото ниво като настоящия /а защо не и по-добри… да наистина, защо не?/ то тогава ще съм напълно доволен. Защото филмът не е ултимативния връх в жанра, нито е кино-постижение, а най-малкото е кинематографична революция, но за сметка на това успява да задържи вниманието на зрителя /донякъде/, да покаже един различен ъгъл в портретирането на най-великия детектив на всички времена /след Ейс Вентура, разбира се/ и да презентира образа на г-н Холмс по един чаровно простодушен, но и развелкателно интелигентен начин, на който е способен единствено Робърт Даун Мл. Е, тук бях оставил място за финалния туист на абзаца, където като един зъл гений разкривам, че всъщност ще говоря за филма „Шерлок Холмс”, но сега като си чета абсурдите, вярвам че този кораб вече отдавна е отплавал, така че просто се облегнете удобно на аеродинамичните си офис-столчета и ми позволете да отнема малко от безценното Ви време, ревюирайки първия си /но надявам се не и последен/ филм за годината.

Ако погледите можеха да убиват…

И така, по-запознатите от Вас ще разберат веднага, че по скротумната ми схема, първи в списъка на разискваните субекти е г-н режисьорът на съответното творение, а в случая става въпрос за едно светило в областта на безобразното кино – Гай Ричи. Спорно е да се дебатира дали г-н Ричи е известен в светския живот повече като бившия съпруг на кравата-с-изтощено-виме Мадона, или като един от най-контраверсиалните режисьори в съвременната британска киноистория, но което и от двете да е вярно, фактът си остава един – че човекът може да направи дори реклама на препарат за ликвидиране на пичи въшки и пак милиони хора ще искат да го гледат, защото ако не друго, то бай Гай има доказан собствен свеж стил, който кара хората да обсъждат творчеството му, дори и след като са гледали неконтролируемата струя урина, наречена „Рокенрола”. Но както и да е, тук едва ли ще познаете, че филмът е негов /освен ако не сте истински фенбойчета/ защото „Шерлок Холмс” е доста по-стандартно заглавие от предишните филми на Ричи. Комерсиализирано, стереотипизирано, на моменти – клиширано, а в други – инфантилизирано. Но във всички случаи си остава ароматен полъх в тоалетното гърне на Холивуд.

Както дори читателите, които са по-тъпи и от цвичките си знаят, Шерлок Холмс е фикционален герой, роден от криминалното въображение на лондонския писател сър Артър К. Дойл през 1887 година на по-миналия век. Приключенията на консултиращия частен детектив са описани в четири романа и множество разкази, които са станали не само икона в литературата, но и пример за подражание на множество загубени пишман-последователи. Гледната точка винаги е била представяна от името на д-р Джон Уотсън, който разказва с елемент на сарказъм за героичните преживявания на двамата ергени на средна възраст. Дотук обаче се изчерпват романтичните и носталгични референции, защото настоящото заглавие трябва да се приеме като шеговит и несериозен поглед към битието на г-н Холмс, а не като литературно коректна историческа драма, защото ако някой от Вас направи тази грешка, ще бъде меко казано разочарован и нищо чудно да скъса терлиците си в пристъп на афект. Нека Ви обясня защо.

Холмс е не само интелектуално менгеме, но и завиден street fighter.

Ако си мислите, че щом филмът носи името на един от най-четените литературни герои, занимаващи се с бремето на частната детективистика, това определено ще Ви донесе супер сериозен, атмосферно-драматичен, и дори оригинален сюжет, значи аз съм този, дето да отреже клона, на който сте висели с тези презумпции, защото „Шерлок Холмс” е почти всичко друго, но не и дословен прочит на творчествотно на сър А.К. Дойл. Предполагам, че доста възрастни фенове на книгите са псували името на Гай Ричи с последния си дъх, докато са умирали с гърчове в киното, очаквайки да видят г-н Холмс /един мъдър и суфистициран аристократ/, а са се нанизали на Шерлок /асоциален нещастник със съмнителна хигиена/. Защото филмът е по-скоро забавен поглед към образа на лондонския детектив, който обаче е видимо осъвременен и представен през гледната точка на новото време. А и самият герой и вечният му съратник д-р Уотсън – са почти карикатурни с ежедневните си битовизми и характер, които много повече наподобяват днешните латентни хомосексуалисти, отколкото хардкор идолите на дедуктивната мисъл в края на 19 век. Но с това филмът не става много по-тъп, а просто по-особен и „готин”, и то най-вече в очите на младото поколение. Шерлок Холмс е еквивалентът на ексцентричната отрепка, която живее под наем и прекарва свободното си време /докато си почива от случаите, в които консултира Скотланд Ярд и тъпи жени, изгубили медальона си в нечии гащи/ като експериментира с всички физични и химични явления, някои от които тества орално върху дебелогъзестото си псе, което в повечето сцени на филма беше гаврътнато в състояние на умишлена кома. Тук сценарият не се отклонява много от книгите, макар че в романите на сър Дойл, Шерлок едва ли е бил описван толкова ударно изчанчен, а да не говорим че в литературния си вариант Холмс е изтънчен виртуоз на цигулката, докато в настоящото заглавие най-великото му музикално постижение бе да дрънчи на миниатюрната си гъдулчица, издавайки тонове на ужас, които плашеха дори насекомите. Верният му и полу-интимен другар пък – д-р Уотсън /M.D, а не Ph.D/, е неговата емоционална утеха и финансова опора, защото живеят заедно и поделят случаите си 60/40. Уотсън е стандартният суфистициран парцал от Лондон, показан като военен ветеран, който обича да нанася рани със същото перверзно задоволство, с което после ги и лекува. Дуото калпазани се допълват взаимно, а хармоничната им симбиоза е показана по толкова простодушен начин, че накара дори тоалетните ми органи да получат фейспалм.

Няма нищо по-изящно от това да покажеш безформените си коремни плочки пред тълпа селяндури.

Робърт Дауни Мл. е правилен в ролята си на смахнатия, но гениален разследващ орган, а изборът му определено е удар в десятката, защото не мога да си представя друг толкова колоритен актьор, който да изиграе ненормалността в образа на осъвременения Шeрлок с детинския, но също така елегантен финес на Дауни. Лекотата, с която се прави на любопитен аутист и самоук изобретател в домашни условия е оптималното, на което подобен филм е можел да се надява. Така че, ако нещо в това заглавие е направено както трябва, то това със сигурност е кастването на Тони Старк. В ролята на добрия доктор пък ще се насладим на изящната лицева структура и зализан перчем на Джъд Лоу, който е доста по-незабележим от колегата си, но пък е и неизбежен спътник в приключенията му, а г-н Лоу можеше да се постарае и малко повече, докато играе ролята си, защото единственото, което запомних от неговото сценично присъствие бяха няколкото игриви усмивки под хайдушкия му мустак и още толкова палави погледи, изпълнени със забранена страст. Странното е, че всички те бяха насочени към персоната на Холмс, а не към т.нар. му годеница. Естествено, пригответе се и за тъпи лафове, заучени реплики на псевдо-хумор и уанлайнери, които биха убили и човешки зародиш, защото на моменти филмът е препълнен с толкова опити за комуникативна оригиналност, че на някои от Вас би им станало леко неразположено.

Естествено, за да не бъде приет новия Шерлок Холмс като отритнат от обществото педал, в сюжета е турена и една полу-романтична нишка, свързана с наличието на героинята Айрийн Адлър, която ще занимава будните еротични фантазии на Холмс, а той горкият ще бъде силно раздвоен между нуждата от женска ласка и нуждата от решаването на поредния си случай /и нуждата от мъжка ласка/. Иначе във филма е портретирана от Рейчъл Макадамс, която играе малко по-зле от грозната бенка на лявата й буза. Всъщност, като цяло трудно можеше да се прецени дали някой наистина не може да играе, защото е хванат от някоя шотландска ферма, докато содомизира фауната там, или защото самият Ричи им е казал да играят като жертви на подивял проктолог. Но все пак, никой не е и очавал, че когато Джъд Лоу и Робърт Дауни Дж. са рамо-до-рамо, някой ще им изсипе чувал с актьорски призове, нали така? Признавам обаче, че в някои от сцените двамата наистина имаха реална „химия”, но разликата беше, че химията не идваше от взаимоотношенията помежду им, а от химичните съставки, които преглеждаха на масата.

Д-р Уотсън е хванал Холмс да го пипа по задника, докато се крият в канала.

Сценарият на филма е другото нещо, от което получих епизодични тремори. Той е завъртян и напластен, което би го направило интересен за гледане, особено за филм с подобен премис, но за сметка на това е препълнен с толкова много клишета, прекалено очевидни обрати и откровено излишни сцени, че някъде около половината зрителят почва да се иритира. Защото всъщност точно първите две/трети от филма са най-сполучливата му част. Развръзката е излишно удължена, излишно симплифицирана и доста посредствена, ако трябва да бъда честен. А финалният шоудаун, който неориентираният протагонист и злият антагонист водят на скелето на все още строящия се Тауър Бридж, беше прекалено не на място, дори и по стандартите на пародията. Логическите дупки също са налице – обърнете внимание на мощната експлозия от упор, при която не умира никой и високотехнологичното химическо оръжие, което се задейства едва-ли-не по GSM. /?!/ За щастие обаче, сюжетът е предвидил да се разходим из най-миризливите туристически дестинации на Лондон като корабостроителницата, цеха за разфасоване на шопари и дори Парламента. Но ето и щипка от това, за което иде реч: същинската история обвързва Шерлок Холмс с лошия аристократ Лорд Блякууд /притеснително сериозния Марк Стронг/, имащ за цел – точно така! – световното господство. Ами да, за какво да си мисли един умопомрачен английски аристократ, освен за добрата стара национална доминация. И за да не бъде филмът прекалено про-британски настроен, лордът има за цел да завладее първо не кой да е, а самите американски колонии, което всъщност е и провала на плановете му, защото никой не може да превземе САЩ, дори и на лента. Няма да Ви разказвам сюжета, защото преди време един форумен специалист по дентална медицина ми направи чисто приятелската забележка, че не му било интересно да чете преразказ на петокласник, затова ще Ви спестя туистчетата на филма.

Иначе първият половин час ни разхожда /пре/подробно през битовите перипети на Холмс, който явно е не само един от най-наблюдателните наркомани в Лондон, но и обича да избива натрупаната си пасивна агресия под формата на ъндърграунд улични боеве, с елементи на селски кеч, в които той се бие срещу огромни буци сланина, залагайки на себе си. Интересното при тези юмручни схватки бе не само, че изглеждаха като пародия на „Боен Клуб” за недъгави, но и че самият Холмс преценяше ударите си с предварение, размишлявайки наум кое, защо и кога ще удари, след което мозъчния му план се манифестираше посредством смешни slow-motion крошета, които биха надъхали всеки фен на Зак Снайдър. Да, някои от Вас ще се разреват, че в книгите Холмс действително е бил представен като майстор-боксьор, но не и по начин, по който нанася странни шамароподобни удари, а накрая се ядосва, че някой го е оплюл по рошавата косица и нещата стават лични. След като избива комплексите си /и едно чене/, Холмс инициира разследването си, което ще го доведе до най-тъмните кътове на британската аристокрация. Това, което ми направи впечатление тук беше, че не се занимавахме с обикновен сериен убиец, който коли и беси жени, само защото е отвратен от факта, че е роден в Англия, а с нещо доста по-комплицирано и пошло, което би възбудило суспензивната жлеза дори и на по-масонски настроените зрители.

– Да не е умрял някой? – Елементарно, Уотсън, все пак сме в гробищата.

Друг минус е музикалният съпровод на филма, писан в просъница от болния мозък на Ханс Цимер. Лично аз не знам дали хер Цимер е бил сомнамбул, докато е шарил нотите или просто е искал да бъде толкова оригинален, че да препише мелодията от произволен саундтрак на Горан Брегович, но искрено признавам, че в повечето сцени, в които музиката запълваше хоризонта на възприятията ми, неистово исках да акам кръв. Още от първите минути разбрахме, че филмът няма да се взема насериозно, но биваше ли и музиката да е толкова шокиращо неподходяща? Тя не отговаря не само на сюжета, но и на времето, през което филмът се развива, освен ако в мрачния и викториански Лондон през 19 век са слушали унгарска чалга. Единственият вариант, в който безумната циганска какафония нямаше да ми направи впечатление щеше да е, ако извира от продукция на Маргъдич Халваджян, но в случая си е просто чиста подигравка с музикално грамотните зрители. Изобщо, г-н Цимер заслужава не само да бъде изнасилен пред жена си от стадо татари, но и да отиде на принудителна лекция по музикология за бавноразвиващи се.

А сега, нека бъда сериозен поне за две минути и обобщя с няколко крайни слова всички плюсове и минуси на филма, за да мога да му напиша най-реалистичната оценка. И имайте предвид, че тя е оформена от едното ми гледане на кино, защото за разлика от шизофреничния форумен глист Александър Султанов /чичо Шайхири/, аз не гледам филмите по N-брой пъти, докато разбера дали са ми харесали или не. В тази връзка, ще си призная, че колкото и да бях позитивно настроен, очаквах филма да ме запрати в състояние на кошмарен REM, още след началните си надписи. И може би точно занижените ми експектации направиха така, че да го приема по-радушно, отколкото очаквах. Защото „Шерлок Холмс” е филм, който много хора няма да харесат заради историческата му неточност, а други пък ще харесат именно заради палавия спектакъл, оркестриран от Дауни и Лоу. Във всички случаи обаче, новото заглавия на Гай Ричи си заслужава гледането, защото е приятно-развлекателен поглед към литературен герой, който има какво да покаже, въпреки нестадартната си атмосфера и меланхолична осанка. Ако обаче можете да преглътнете соления вкус на грозната музика, която би просълзила от мъка дори хората със слухови апарати, и ако може да подминете с пренебрежение липсата на каквато и да е достоверност и класа, то „Шерлок Холмс” си остава двучасово забавление, което не бива да пропускате /освен ако нямате някаква по-важна работа/.

6.3/10