Сещате ли се кой е Ричард Кели? Да, това е точно онзи иновативен мечтател, който сътвори един от най-противоречивите, обсъждани и неразбрани от масата филми за последните 10 години, а именно – „Дони Дарко” –  заглавие, от което при първоначалното ми гледане не разбрах нищо, и което остана в историята като първия игрален филм на Сет Роген и единствения филм, в който сестра и брат Джиленхал се псуват на една маса. Спиритуалността и енигматичността на „Дони Дарко” бяха извисени на такова крайно ниво, че публиката бе почти буквално разделена на две, едните от които боготворяха идеята и посланията на филма, а другата половина – неразбралите – го плюеха и хулеха като бабички-анархисти. Но „Дони Дарко” се изкачи над останалата нестандартна и независима помия и успя да отличи създателя му – Ричард Кели – с неофициалната титла на визионер, заради таланта му да комплицира сюжета до степен, в която човек трябва да мисли в четири измерения, за да разбре историята. Това го направи популярен, а ексцентричния му ум го докара и до втория му филм, който бе видимо по-мащабен и високобюджетен – „Южняшки истории” – но който се оказа масов провал, комбинирайки повече сюжети и герои, отколкото обикновения земен мозък може да осмисли за 2 часа. Това показа, че Кели не умее да се справя със скъпоплатени продукции и изяви опасност, че той може да се окаже поредната холивудска еднодневка с един-единствен филм, който става за нещо. Ала ето, че Кели се завръща с новата си лента – „Кутията” – която ни представя със самочувствието, че е постигнал изкупление. Всъщност, я представя с такова креативно его и пищящо авторско самоизтъкване, сякаш – едва ли не – това е филмът, който ще затъмни и всмуче всичко остнало в себе си, като Черна /гъзна/ дупка, гладна за сланина. Но дали това самочувствие и тези претенции отговарят на реалността или са просто празни /мидени/ черупки?

„Кутията” е филм, който страда от бремето на множествената съвкупност от смисли, послания и поуки. Да твърдя, че филмът е сложен би било толкова очебийно, все едно да твърдя че в shadowdance постват отрепки. Вярно е, че нещо такова бе и „Доналд Дарко”, но в „Кутията” тези режисьорски откровения са сервирани по много по-плосък и сух тертип. И ето каква е причината, според мен – ядрото на сюжета не е измислено от самия Кели, а е взаимствано от късата история на Ричард Матисън /”Аз съм Легенда”/ с игривото заглавие „Button, Button”, която през 1985 година бива екранизирана за телевизията под формата на серия от „Зоната на Здрача”. Дотук добре. Проблемът идва от факта, че Кели е решил да разпъне разказче от 8 /осем/ страници в 115 /много/ минутен филм, като освен очевидната поука наръга още няколко негови си фантасмагории, за да запълни времетраенето, но и да накара зрителя да се… замисли? Е, донякъде е успял, защото аз наистина бях замислен по време на филма, но мисълта ми бе насочена към това с какъв сапун да си измия очите, които бяха насълзени от вонята на случващото се. Ричард Кели дотолкова е бил вглъбен в неистовия си ропот да създаде сложен и многопластов /бок/лук, че съвсем е забравил най-елементарните подправки в супичката. Интересно е, че самият Матисън не е харесал как е била адаптирана творбата му в „Зоната на здрача”. Не знам какво би си помислил тогава, ако видеше суфистицираната клизма, в която я е превърнал Р. Кели.

Но нека продължим. След като вече знаем ориджинът на историята, е време да обърнем умна главица към самия филм. „Кутията” ще ни занимае с урбанистичния бит на младо американско семейство, с настоящ адрес в гр. Ричмънд, щата Вирджиния, през лето Господне 1976-то. Тук е мястото да се отбележи, че това е саркастично намигване на Кели към самия себе си, защото тази атмосфера описва точно неговото детство, което е прекарал в подобни домашни условия и то в същия щат. Семейното телце е представено от Норма и Артър Луис /респективно Камерън Диаз и Майкъл Марсдън/, а малкият им син е твърде невзрачен, за да бъде споменат – може би дори по-невзрачен и от самия Кели като дете. Битовото им живучкане е повече от щастливо в този полу-утопичен американски кът на спокойствие и мир. Жената работи като учителка по филисофия и преподава творчеството на Жан-Пол Сартр на деца, които не са стигнали до възрастовата граница да осъзнаят употребата на половите си органи, камо ли да възприемат посланията на Сартр, а мъжът работи като дизайнер на телескопи за НАСА, но има мерак да се пробва и като космонавт. Всичко е прекрасно и всичко е шарено, докато една сутрин Норма не открива странен пакет на входната си врата – картонена кутия, в която има друга дървена кутия. Оттук насетне животът им започва остро да завива на 180 градуса и както тяхното съществуване и разум ще бъдат поставени на изпитание, така на изпитание ще бъде поставено и зрителското търпение и интелект, защото филмът бавно започва да се спуска към бъчвата с изсушено грозде.

Режисьорът Дик Кели и актьорският състав се радват малко преди зрителите да започнат да излизат поетапно от киното.

В кадър се появява Франк Лангела или г-н Арлингтън Стюърд – човекът, който ще разнебити устоите на всички семейни ценности, тачени някога. Героят му е точно такъв, какъвто трябва да бъде и това е един от малкото бонуси и позитиви на филма – че Кели е успял да презентира образа на непознатото по толкова гротески, но и хуманен начин. Лицето на г-н Стюърд е само ½ от това, което би трябвало да е, поради причини свързани с това, че героят му е бил ударен от светкавица /Бенджамин Бътън стайл/. Но вместо да загине, мистър Стюърд получава нещо много повече от грозен белег и липсваща лява буза. Той е катализаторът на по-нататъшните събития, защото поставя на семейство Луис вечния въпрос: „Какво бихте направили за 1 милион долара?”. За целта, непознатият костюмар им изсипва на масата загадъчна контрапция с едно червено копче отгоре, което – по негови думи – ако бъде натиснато, семейството ще получи 1 милион долара в брой, но някой-някъде, който те не познават ще умре. Ако решат да не го правят обаче, кутията ще бъде „препрограмирана” и офертата ще отиде до други хора, които те не познават. Мда, дори публиката с ускорена кретения ще се сети, че тук общо-взето развръзката и туистът на филма, малко или много, лъсват на бял свят, като бебешки задник, погален от слънчевите лъчи. Дилемата е морална, но и актуална – „Да натиснат ли копчето, отнемайки човешки живот за $1 000 000 или не?”, докато дилемата на зрителя е дори по-лека: „Да спре ли филма точно в този момент или да продължи с мъчението”? В случая не мога да Ви дам конкретен отговор, защото всичко зависи от нивото Ви на мазохистично любопитство и толерантност към изтънчената смет.

Диарийката продължава с дълги минути на чудене, маене, спекула и разсъждения – дали да го натиснем, дали да не го натиснем, дали е истина, дали не е? Ами, викам да приемем, че е истина, защото иначе филмът трябваше да се разплуе до 3 часа, а това щеше да е нещо, което дори доказан ценител на арт-киното нямаше да изтрае. И така, дилемата на героите е повече от завладяваща, макар че човек едва ли би изпитал емпатия към липсата им на финансови възможности, при условие, че още в първите сцени на филма виждаме, че мъжът кара чисто нов спортен модел на „Шевролет”. Но ето, че идва изнасилената драма, драги зрители! Оказва се, че в същия ден, Диаз е уволнена от поста си на даскалка, а Марсдън се проваля на психотеста си за астронавт в НАСА. Това ги кара да преосмислят предложението на непознатия г-н Стюърд и да го приемат. Какво иска да ни каже Кели с този развой? Че средностатистическият американец, който загуби работата си, е готов да стане убиец още на същия следобед, само за да спечели пари по лесния начин? Или че някои хора са такива емоционални развалини, че изпадат в садистична агресия всеки път, когато обществото ги понамачка леко. Както и да е, едва ли ще разваля кефа на някого, ако спойлна, че копчето неизбежно е натиснато, защото а/филмът нямаше да има смисъл, ако не беше и б/филмът няма смисъл, дори и в следствие на това. Дървената кутия е задействана и някъде, някаква жена умира, застреляна в душата от съпруга си. Мда, оттук нататък, филмът вече губи равновесие и ако до момента сте мислели, че гледате стандартен трилър, то Ви чака голяма /не/приятна изненада, защото Кели е в стихията си да покаже мнението си по всички вселенски казуси, като се започне от екзистенциализма и се стигне до религията и символиката. И това, разбира се, би било приемливо, ако в крайна сметка, Кели знаеше какво иска да каже с наратива си. Защото очевидното послание на разказа на Матисън е ясно – ироничен поглед към алчната буржоазия на САЩ и хората, готови за бързо забогатяване, без да преценят последиците за самите себе си. Тази част на смисъла я загрях дори и аз, и то без да се ровя по разни разяснителни форуми като безволеви гийк. Но защо, за Бога, трябваше да се гмуркаме в отходните води на езотериката, които последният половин час на филма ни е излял за десерт. Честно, виденията и халюцинациите на Кели този път са толкова обширни, необуздани и обвързани с толкова много отрасли на науката и мистиката, че ако се опитате да ги преглътнете наведнъж, със сигурност ще си задръстите трахеята.

Къци Вапцаров от Ада провежда своята пъклена „игра с публиката“.

Няма да Ви кажа какво се случва накрая, защото това е очевидно, дори за по-възпрепятстваните от Вас, а и е ясно още в момента, в който г-н Стюърд си прибира кутията и отпрашва към следващите си жертви. Въпросът е какво беше другото, което гледах и защо останах с афтъртейста на нещо, което съм изпил от нечий катетър? Филмът изобилства от толкова препратки, заемки и внушения, че човек трябва да е или първокласен вундеркинд или пълен малоумник, за да ги разбере и оцени. На първо място, фиксацията на Кели към Жан-Пол Сартр и ученията му. Те са наблегнати не само чрез факта, че Диаз е учителка по философия и в една от началните сцени обяснява по майчински на тъпите американски деца, че според Сартр „Адът – това са хората”. Уау, що за откровение? Сартр присъства и в една от следващите сцени, в които заглавието на екзистенциалната му пиеса „No Exit” изведнъж се появява на предното стъкло на колата на Артър Луис. Ок, това е чудесен хинт към зрителя, но докъде го води той? Истината е, че не го води до никъде, защото всеки опит да се разконспирира уж-комплицираната гледна точка на Кели всъщност води точно до ситуация „без изход”.

Но да оставим Сартр настрана, при все че целият филм се разкрива като трибют към идеите му за това, че Земята е чистилище, а хората са Ад и бля-бля. Оставяме настрана и религиозните подсказки, свързани с героя на Франк Лангела, който се явява като змията-изкусителка, предлагаща забранения плод на Адам и Ева, или дори като самият Сатана. Но Кели няма да е Кели, ако не си промотира така успешните дименциални портали, които бяха модерни в „Дони Дарко”. В случая тези портали отново съществуват, но те не са за пространствено-времевия континиум, а са врата от нашия свят към следващия или whatever the fuck е имал предвид Кели с бълнуванията си. И което е по-страшно, порталите са направени като изгъзено копие на „Старгейт”, но с малко по-добри ефекти. Филмът се заиграва дори с методите за мозъчна манипулация и контрол над поведението /смешната сцена в библиотеката/, което пък го отвежда в съвсем различен коловоз на жалостта. И никоя от тези уж-новаторски-идеи на Кели не е обяснена изцяло, а е просто изхрачена по посока на зрителя, /като неориентиран cumshot попаднал в нечие око/ с надеждата че Вие ще имате достатъчно желание и акъл, за да навържете нещата сами. Да, ама не, г-н Кели. За разлика от „Дон Дарко”, където си бе хедонистично удоволствие да разсъждаваш и осмисляш случващото се, то в „Кутията” всичко е като скъсан чувал с картофи, от който започват един по един да излизат не само картофи, но и ябълки и круши, повечето от които – вкиснати. И нямам предвид основния му аспект – вековната притча за хорската алчност – който е ясен още от оригиналния разказ на Матисън. Тук говоря за всички визионерски чекии на самия Кели, с които е решил да ни затормозява мозъчната активност, без особено покритие. Г-н Кели, споменаването на Сартр или третия закон на Артър Кларк и тям подобни щуротии, не Ви правят нито умен, нито оригинален, нито най-малкото интересен. Не знам дали Кели умишлено е искал да се ебава с публиката си и да ги остави да разсъждават над неща, които фактически са безмислени, но тук определено вонеше на мръсни чорапи. Дори много повече от последния дълбокомислен филм, който имах честта да анализирам в съня си, а именно – „Явлението”. И какъв се оказва накрая смисълът на самата Кутия? Каква бе целта й? Не се безпокойте, всичко е изяснено с почти детинска наивност. Няма да Ви спойлна, разбира се, защото имам горчив опит от преразказването на филми, които още не сте гледали, но единственото, което ще Ви посъветвам е да не изпадате в бурен смях или в ситуация на неволен фейспалм, защото – повярвайте – развръзката е толкова тривиална, но в същото време изтъкана от помпозност, сякаш е инспирирана от делюзиите на някой петокласник. А и всички прилики с „експеримента на Милграм” са напълно заслужени.

Чувството на безизходица ще тормози не само лирическите герои, но и бедните зрители.

Ясно е, че Кели се е опитал да покаже уважението си не само към философията на Сартр, но и към жанра на хоръра /в лицето на Матисън/ и дори научната фантастика /споменавайки Артър Кларк и дори наблягайки, че Луис познава лично сър Кларк, а да не говорим, че първото име на главния герой също е Артър/ но биваше ли всичко да ни се изсере на главата като изкуствено обогатена купчина тор? Зомбифицирани люде с кръвотечащи синуси, теории за конспирацията на НАСА, извънземен контрол, библейски препратки, портали към други измерения и един суицидно настроен Дядо Коледа – всичко това разбъркано и посипано с нелогичност, баналност и открита досада. Добра идея, несъмнено, но екзекутирана свръхестествено неадекватно. Песийнгът на филма пък е толкова убийствено монотонен, че ако издържите първата половина на филма, Ви признавам за стоици. Дървените диалози и стационарните сцени за малко щяха да доведат филма до скоропостижното му изтриване. Не се учудвам, че половината от зрителите по кината в САЩ са си излизали по средата, а самият филм спечели по-малко от 8 милиона долара за първия си уикенд. Дори при цялото ми уважение към г-н Кели и „богатата” му кариера от три пълнометражни филма, не мога да си кривя душата и ще го оплюя доста справедливо, независимо, че на моменти бате Ричард се е постарал да ръгне доста референции към „Дони Дарко”, които да възбудят феновете му. Е, не се е получило, но поне го отбелязах.

Героите и техните реакции са доста простоватички, особено в моменти, в които от тях се изисква да демонстрират здрав разум. Камерън Диаз отново играе супер зле, а на моменти почти отвръщах поглед, когато се ухилеше в близък план с тъпата си 70-тарска прическа. Приликите с Мадона са повече от добре дошли, а пластичността на двигателните й функции е съизмерима с тези на играчка „трансформър”, но това й е простено, тъй като в самия филм, героинята й има деформиран крак, защото като малка е била облъчена от радиацията на един рентген. /?!/ Майкъл Марсдън е малко по-търпим от нея, макар че и той – горкия – още носи в себе си петното на „Циклоп” и когато трябва да генерира емоционалност работата избива на пот и сълзи, все едно е опипван от уролог. Сценарият също не им помага особено. Като изключим настрана про-„гениалните” мирогледи на Кели, самите диалози са толкова убити и лишени от чувство, че това в комбинация с циментираното лице на Диаз, прави разговорите тотално неслушаеми. Разни популярни фразички ще бъдат изсипвани тук-там, за да се генерира двусмисленост и многозначителност у героите, като например: „You have blood on your hand” и „Did someone pushed your button” и всякакви подобни дивотии, които общо-взето са такава пръдня от пошлост, че просто нямам думи.

Кастът се радва на хонорара, спечелен от участието си във филма.

Айде, сега вече е време за малко рядък позитивизъм, който да покаже защо филмът не е награден с по-ниска оценка от мен. Редно е да повторя одобрението ми спрямо избора на Франк Лангела в ролята на зловещия урод г-н Стюърд. Ролята му е удар в десятката като презентация, а визията му ловко наподобява сървайвър от Чернобил. Нелицеприятната му creepy мутра ще Ви притеснява дълго, след като сте забравили всичко останало от филма, а безчувствената му интонация, с която декларира последиците от Кутията, го правят да изглежда като една достойна за страхопочитание комбинация между Jigsaw и Харви Дент. Без съмнение, сцената в която той обяснява на Диаз за функциите на Кутията в началото е най-стабилната и носеща съспенс сцена в целия филм, независимо че е ударно статична. Да не говорим, че той има една от най-запомнящите се реплики за смисъла на целия експеримент. Изобщо, г-н Стюърд е единственият герой, който исках да гледам отново и отново, а останалите двуизмерни персонажи минаваха просто като фонов кошмар пред очите ми. Разказът на Ричард Матисън също е добър като замисъл, макар че настоящата гавра е бутнала летвата прекалено ниско. Друг позитив мога да отбележа за добре постигнатия носталгичен стил на лентата. Имам предвид не само камерата, начина на заснемане и филтрите, /които самият Кели признава, че е възприел, след като е гледал „Зодиак” на Финчър/ но и декорите, сетинга и интериора на 70-тарското общество, мода и бит. Ще го разберете дори само по натуралистично дразнещите тапети в къщата на семейство Луис, които просто миришат на цигански кич. Заслужават похвала и някои смели авторски решения, които Кели е имал наглостта да включи, но които не са се получили точно така, както е трябвало – основно параноидната шизофрения, която лъха от лентата, опитвайки се да нявява първични проблясъци към „Сиянието”. Това отново показава, че Ричард не е отявлен тъпанар, а просто не може да си формулира адекватно мисълта.

Колкото и тъпо да звучи, филмът прилича донякъде на комбинация между „Дони Дарко” и „Неприлично предложение”. Защото в единия случай имаме нормално семейство, което трябва да се справя с ненормални ситуации, докато в другия имаме сумата от един милион долара, които семейството ще спечели, ако направи нещо открито неморално и противно на ценностната им система. Да, подобно сравнение е смешно, но не и нелогично, при условие че основният куест на филма би трябвало да е точно това – да покаже деструктивната сила на парите и как едно добро семейство бива разтурено от алчността на човешката натура. Ще завърша с това, че филмът е абсолютно подходящ и отворен за полемики, а моето мнение не е меродавно, защото бидейки простодушен блогър, може би не съм вникнал в същинския, скрит пласт от смисъл, заровен дълбоко навътре в недрата на това недоносче. Така че, ще приканя всеки от Вас, който има желание и умствен капацитет да мисли „извън кутията”, да сподели собственото си виждане за филма или да ме поправи. Все пак, ако Р. Кели става за нещо, то това определено е да създава академични конфронтации след всеки свой филм. Този също не е изключение.

4.5/10