„Смъртоносен противник” /евала за тъпия превод, който несъмнено ще заведе филма на първия рафт в местната видеотека/ е от онези филми, за които и преди съм Ви разказвал, че трябва да пропуснете по кината, защото на фона на настоящата финансова криза, едва ли си заслужава да давате трудно спечелените си пари от родители, за подобна травестия. Това е от тези филми, които е по-добре да съблюдавате в топлината и уюта на собствената си квартира и в които условия ще имате пълното право да натиснете грубо комбинацията shift+del, когато лентата започна да Ви стяга прекалено около косата. И точно затова, аз изчаках доста време, преди да се реша отново да отнема 2 часа от живота си в името на киното като наука. Дали си заслужаваше? Ами, ако приемем нещата от бюджетна гледна точка, то определено си заслужаваше, че спестих парите си от билет, но ако говорим от емоционална гледна точка – филмът е ултимативна загуба на точки живот, защото се подиграва не само с горките нещастници, които са го правили, но и с невинните  зрители, които му са се доверили.

Въй, въй, какъв страшен постер, малииии!

„Смъртоносен Противник” е поредният аматьорски опит да се направи сериозен и интелигентен трилър за опасен престъпник, който със силата на умствения си багаж се ебава с властите по всички показатели и играе  на психологическа котка и мишка с полицаите. Добрият замисъл обаче явно е бил провален някъде по времето, в което към продукцията се е прикрепил Ф. Гари Грей, и то не като страничен наблюдател, а като режисьор. Оттам нататък нещата са тръгнали на зле, още с първия режисьорски врясък: „Action!”, който мистър Грей е изплюл в мегафона си. Но не ме разбирайте погрешно, нямам нищо против това, че Грей е чернокож или това, че всячески се е опитал да инфилтрира чернокожото население по ключови граждански позиции на филма, като се започне от главния прокурор, който е негър и се стигне до кметицата на Филаделфия, която също е негърка. Противното при него е, че е стандартизирал сюжета до степен, в която наблюдаваш просто поредния скучен трилър по „Диема”, отколкото да направи нещо наистина различно и значимо. Защото колкото и да се правят на скромни, създателите усилено са търсили замеки от други класики, като „Седем” и „Мълчанието на Яретата”, макар и да са ги впръскали в настоящата история доста невзрачно и дори простодушно. А самият Грей не е направил абсолютно нищо, за да замаже нещата, а дори напротив – цепил е по инерция почти до края, разчитайки че, ОМГ хората ще се радват да видят поредния умен лошковец, който надхитря тъпите полицаи. Е, да, но това уравнение не винаги води до правилно решение, особено когато е с повечко неизвестни, отколкото режисьорът може да поеме анално.

Когато говориш с висшестоящ чернокож, е по-добре да застанеш на колене.

Филмът е съвкупност от много жанрове, които са комбинирани и разбъркани в бетоновоз, а накрая от дебелото черво на машината е излязъл не циментиран сценарий, а пръснато по шевовете и съшито с бели косми извращение, в което уж никой не е такъв, какъвто изглежда, но накрая се оказва, че всичко си е по правилата на стереотипа, а единственото шокиращо нещо е, че спартанец може да бъде убит от собствената си тъпота. Историята разказва за обикновен мъж, чиито жена и дете са убити по време на взломна кражба. Оригинално, да? Може би трябваше да ми пука, а може би не, така и не разбрах, защото докато се усетя, всичко вече бе свършило, а ръката ми лека-полека започваше да се насочва към спасителното дуо alt+f4. Оцелелият родител обаче /Джерард Бътлър/ се оказва впримчен в законовите рамки на съдебната система на САЩ, в лицето на надъхания прокурор /Джейми Фокс/, който за по-лесно решава да сключи сделка с двамата изверги и да им даде по-леки присъди. Това обаче разгневява Бътлър до ниво, в което всеки момент очаквах да се разкрещи в камерата на забавен кадър с легендарните си слова: „Prepare for Glory!” и да започне да разхвърля юридически трупове още на площада пред съда. Но  сценарият решава да спести този кич за други филми като например “Gamer”, затова историята се превърта с 10 години напред в бъдещето, в което прокурорът Фокс е с още по-презряла кариера, а превърнатият-от-грижовен-баща-в-социопат Бътлър е започнал пъклен план по пълната девастация на цялата правораздавателна система на Америка. Планът му е дързък, смел, логически невъзможен и физически нестабилен, но въпреки това, той го е разработвал в продължение на 10 лета, а освен това се оказва, че героят му е някакъв изобратетален и инженерен гений, който дори е работил за ЦРУ или там за някое от правителствените абривиатури на САЩ. Това трябва да покаже на зрителя колко умен е всъщност Бътлър и колко опасен /смъртоносен/ противник ще се окаже. Е, това е така, но само донякъде, както ще разберете и сами в последните десетина минути от филма. В същото време Джейми Фокс е правосъдна акула, която също си има семейство и е изтъкан от добродетели. Изобщо, ролите вече изненадващо как и без видима причина са разменени, като злодеят вече е Бътлър, а добрякът – Фокс. Няма лошо, понякога подобни персонажни ротации служат само като ресурс на филма, но в случая всичко е направено толкова безхаберно, че нито в един момент няма да Ви пука кой за какво се бори и дали ще живее щастливо или ще умре в гърчове.

Не всеки ден виждаме как цар Леонид бива отвеждан доброволно под стража.

Бътлър отново ще злобее на екрана и ще се подвизава като интелектуален лидер, но освен всичко друго ще има и една съвсем ненужна гола сцена, в която атлетичният му задник ще блесне на светлината на полицейските фенери. Интересно защо, когато полицията идваше да го арестува, той се съблече дибидюс голичък и ги посрещна на вратата с чурката си напред за добре дошъл. Нима това бе единствения начин да покаже колко е гостоприемен? Нима нямаше друг начин да покаже, че е невъоръжен /освен ако не броим спартанския му член за огнестрелно оръжие/? Не знам, но след „300” явно Бътлър е прокажен да показва тялото си във всеки следващ филм, независимо дали има или няма нужда от това. Както и да е, той е арестуван и турен в затвора, където обаче започват качествени мозъчни гаври с прокурора Фокс и  серия от убийства, които Бътлър „би трябвало“ да не е извършил, при условие, че е зад решетките. Тук някъде филмът все още имаше шанс да излезе от кофичката с вкиснат йогурт, но както може и да се сетите, той не се възползува от възможността. Защото някъде от половината филм нататък, нещата отиват по дяволите. Структурата на филма, драматургията му, всичко водещо до финалния „туист”, е сякаш сътворено от сляп скултпор, който вместо да извая произведение на изкуството, е конструирал еквивалент на тоалетно гърне. Някои от идеите на филма са добри, признавам го, и точно те можеха да помогнат на филма, защото бяха оригинални и на място. Въпреки това обаче, Грей е попрекалил малко с манията си да изкара Бътлър като убер престъпния гений-отмъстител и някъде по трасето всичко що е било логично в сценария се е изпарило като азиатска сперма в горещ летен ден.

Авторитетната кметица хока подчинените си роби.

Както би трябвало да Ви е пределно ясно до момента , Бътлър започва да манифестира вендета върху всички, които са били замесени в делото му и които са позволили на престъпниците да излязат на свобода, като започва от самите убийци и се качва постепенно нагоре по общинската йерархия, стигайки накрая до финалния бос, а.к.а афроамериканската кметица. Асасинациите му са интересно направени, относително оригинерни и доста брутални, което може само да служи за похвала, но на фона на цялостния резил на заглавието, дори те потъват в общата каша. Първият му акт на отмъщение е и най-кървавия и хората с по-палав стомах би трябвало да не го гледат, при все че сцената е доста натуралистична и прилича на изкопирана от произволна серия на „Убийствен Пъзел”. Оттам нататък нещата стават малко по-умерени, като най-въздействащият хит беше убийството на съдийката, която по трудния начин разбра, че мобилните телефони не носят само опасност от рак, но и от фатални черепно-мозъчни травми. В крайна сметка обаче, всичко си идва на мястото, а Джейми Фокс успява да надхитри престъпника /естествено/ и спасява американската закондателност сравнително непокътната. Oh, happy day!

Филмът обаче е изпълнен с толкова широки логически дупки и бели петна в сюжета, че ако реша да бръкна в някоя от тях, със сигурност ще напипам бицепса на Джерард Бътлър. Няма да се спирам на всяко безумие поотделно, но ще Ви кажа, че афроамериканците явно са силно толерантни един към друг, защото Джейми Фокс бива богопомазан от районен в окръжен прокурор за около 20 секунди по съкратената процедура от чернокожата кметица, а ако започнете да се замисляте за расовата дискриминация, лесно ще пресметнете, че всички жертви във филма са бледолики. А за израждането на самите герои дори не искам да говоря, защото Бътлър се превръща от тоталният криминален гений в абсолютния селски кретен, за има-няма 10 минути в края на филма. Обърнете внимание, че това е инженер-висшист, който планира зенита на схемата си с години, но не може да прецени елементарните неща в реално време. Няма да ви спойлвам, разбира се, но се пригответе за персонажни ексцесии от нереален калибър. А това е някак си нормално, като се има предвид, че сценаристът Курт Вимер е бил административно отговорен за нещастието, наречено „Ултравиолет” с кака Мила.

„Той е виновен, че филмът е тъп!“, казва Бътлър и всъщност е донякъде прав.

Бътлър играе зле, макар и не чак толкова зле, колкото в други свои актуални проекти. Като изключим голия му гъз, /който нагледно показва, че не всичко, което има бузи, е лице/ той не показа с нищо, че има причина да бъде кастнат в подобен филм, който разчита на аурата и каризмата му, за да облече героя си в реализъм, докато Бътлър отново гледа мръсно, кряка с кривата си уста и ококорва очи, като разгонен рептил. Джейми Фокс пък е другата крайност – ролята му е толкова невзрачна, че направо се учудих как това човече е спечелило Оскар за „Рей”. Не се шегувам, на ниво актьорска игра филмът е малко по-стойностен от предучилищен спектакъл в ОУ. А накрая има някаква артистична чекия, под формата на стилизирани огнени езици, които се търкалят по стените и която по-невежите от Вас биха приели за нещо красиво и естетически издържано, но истината е, че точно на тази сцена нивото ми на търпимост спадна на първи левел, защото филмът официално доказа, че просто не е на ясно със самия себе си.

Ако забелязвате, ревюто ми се получи доста „възкратичко“. Това е така, защото просто нямам достатъчно богат речник, за да Ви опиша колко съм разочарован от настоящата пръдня, носеща културното име „филм”. И което е по-зле, той можеше да не бъде толкова слаб. Щеше да бъде един от по-добрите трилъри на 2009 година, само ако можеше да запази контрола върху сюжета и героите си. И ако си мислите, че филмът показва морала на обикновения човек, изправен пред личностна криза, или че има за цел да разконспирира неадкватността на съдебната система в САЩ, то Вие бихте били прави, ако горепосочените поуки бяха представени както трябва. Но г-н Грей  е решил, че е по-добре да наблегне над телевизионния съспенс и да направи треторазрядно трилърче, което да радва средностатистическия зрител на кабеларките, вместо да се осъзнае, че подобен сюжетен залък е прекалено тлъст за малката му устица. Но както и да е, филмът ме депресира с посредствеността си и няма да губя повече нито моето, нито Вашето време, за да повтарям колко е зле. Затова ще завърша ревюто си с простичките слова, които в никакъв случай не целят расизъм, разбира се, а просто едно мое наблюдение – никога не се доверявайте на филм, в който чернокож американец е на ръководен пост, защото Ви очаква букет от неприятни изненади.

4.1/10