Има филми, които по едни или други причини си заслужават да бъдат гледани на кино, независимо колко са тъпи /”2012”/. Има и филми, които е по-добре да изчакате на DVD-Rip, защото не си струват дори да си вдигате задника за тях /”Jennifer`s Body”/. Но има и още един тип филми – такива, които задължително трябва да пропуснете не само на големия, но и на малкия екран, защото са носители на толкова безгранична глупост, че има голяма вероятност да получите масивен световъртеж. Именно за подобен филм ще си отворя устата сега и този филм се нарича „Геймър”. Не знам за Вас, но според мен по-правилното заглавие за този продукт на американския клозетен кич щеше да се получи, ако първата буква беше „Л”, но кой съм аз, че да споря с истинските творци на Холивуд? Искрено съжалявам, че изгледах този филм, независимо че го направих за без пари и в HD формат. Защото филмът е опасен за здравето Ви, скъпи приятели. Той не само е убиец на време, но и изнасилвач на мозъчни клетки. Дори в този момент все още не мога да проумея мисълта, че имам мерак да го оплювам, при все че по-доброто решение за емоционалната ми стабилност би било да изтрия файла от харда си и да се удавя в казан с ракия. Но ето, самият факт че смятам да изгубя още половин-един час в писане на ревю за подобна пикоч, и то за без пари, би трябвало да Ви покаже колко точно съм зле. Но стига за мен, нека обърнем очи и към настоящото заглавие, а то обещава да бъде пищна феерия от атрактивна баналност.

„Геймър” е филм, произведен от две имена, които по-тъпите и по-лигавите от Вас предполагам знаят наизуст, а именно – Марк Невелдин и Браян Тайлър. Това е дуото, което изроди подигравките, наричащи се „Crank 1 и 2”. И ако първият “Crank” беше толерируема пародия на екшън-трилъра, с някои добри  попадения, но с повече отвратителни такива, то двойката директно попадна в мозъчната ми канализационна система, с неподозираната си смехотворност, граничеща с лудост. Представете си сега, че точно тези две мастии са решили да направят що-годе сериозен екшън, който освен динамика, взривове и разнообразни нянки, да покаже на зрителя и нещо социално актуално, а именно – зависимостта на обществото към компютърните игри. И ако всеки друг режисьор щеше да наблегне над обществената сатира и ирония, то Невелдин/Тайлър са ударили право през просото и са решили, че щом във филма има яки експлозии, нонстоп пуцане и хвърчащи хуманоидни торсове, то защо някой би се заинтересувал от неща като сюжет, смисъл или – не дай си Боже – логика. Да, филмът издиша откъм горепосочените термини, но това не е най-големият му минус. Драмата му е в това, че започна достатъчно обещаващо, за да покаже на хората едно послание, което да бъде интелигентно поднесено и достъпно за всеки средно-нормален човек. За нещастие обаче, двоицата режисьори са ни изсипали върху тиквите зрелище без покритие и екшън без особена тежест.

Убеден съм, че всички помните „300”, макар че по-латентните от Вас може би все още се опитват да не сънуват полуголите му потни герои в страстните си сънища. Е, тук участва един от онези воини без дрехи, а именно – Джерард Бътлър. Дали е било правилно решението му да се снима специално в този филм? Може би само той си знае, но по-вероятно е дори и той да не знае. Тук ролята му е възможно най-клишираната такава и все още не ми е ясно дали това е било нарочно, за да се подсили сатирата, или просто Невелдин и Тайлър /които са писали и сценария/ не са знаели елементарните правила за оригиналното мотивиране на един персонаж. Каквато и да е причината обаче, нещата се вмирисват с всяка изминала минута, в която търпите мученето на Бътлър на екрана.  Героят му Тилман /никнейм „Кейбъл”/ е обвинен несправедливо затворник, който е осъден на смърт за убийство от упор, което не е извършил. Хм, да Ви звучи познато? Излежавайки присъдата си, добрият герой, който естествено има жена и дъщеря, заради които си струва да не се обеси с тоалетната хартия в килията си, получава предложение, на което не може да устои и то от мазен педал, на който също не може да устои. В ролята на педала е психопатът Декстър от сериала „Декстър”, но тук е инфилтриран в амплоато на Кен Касъл – зъл компютърен гений, сътворил виртуална компютърна програма, която позволява истински хора да играят с истински затворници и да ги управляват в реалистични бойни полета, където да се избиват помежду си в стила на добрите стари мултиплейър компютърни игри. Тилман трябва да оживее в 30 подобни битки, за да получи свободата си. Единственото, което трябва да прави е да бъде управляван от 17 годишно богаташче, което да му служи като кукловод, докато самият Тилман/Кейбъл търчи наляво-надясно из разни порутени сцени, опитвайки се да оцелее сред вражеските сачми, насочени към задника му.

Бътлър е побеснял, защото току-що е научил, че жена му е виртуална курва.

Това е основният сюжет. Мирише ми на клонинг на „Бягащият човек” по Стивън Кинг, който бягайки се спъва в „Гладиатор” и пада като чувал с картофи, но с едно доста по-модернистично звучене. Истината е, че този филм ще Ви замирише на доста други заглавия, които сте гледали/чували през последните двадесетина години, но разликата ще е в това, че никой няма да бъде по-тъп от него. В същото време, малкото детенце, което властва над Кейбъл се свързва с него, посредством някаква хакерска програма, с която може да си чати с него и му помага да избяга от играта. Оставен на свобода, Кейбъл започва да търси жена си и детето си, като второстепения му куест е да въздаде справедливост над Кесъл, който пък всъщност се оказва и главният виновник за осъждането му. Да, нещата се оплитат като срамните косми на японска проститутка, но изходът винаги е един и същ, както сами ще разберете. Докато търси изгората си /която се оказва, че работи като виртуална робиня на едно мазно прасе, което издевателства над нея по електронен начин, докато самият той се угоява в кочината си/, Кейбъл получава помощта на революционно движение от бунтовници /”Humanz”/, водени от рапъра Лудакрис и целящи да спрат рулирането на милиардера Касъл, който превръща свободните хора в е-мулета. За Лудакрис няма какво да кажа, освен че той е само един от многото ръждиви пирони в ковчега на този филм – ролята му не отговаря нито на визията, нито на дикцията му, а излъчването му като водач на ъндърграунд футуристично движение за права и свободи е просто отчайващо смехотворно. В същото движение ще мернем и Алисън Ломан /”Отведи ме в Ада”/, която ми се струваше като нормална актриса, но явно никой не се е сетил да й предложи по-свястна роля от тази, а все пак дори холивудските звезди трябва някак да си плащат сметките за телефона. За самия Бътлър също ще си спестя мнението, защото той всъщност така и не излезе от ролята си на Леонид и където и да го видим, винаги ще си представяме благородните му коремни плочки. В този филм, той отново има възможност да покаже набъбналото си телце, но за сметка на това – не показва нищо повече. Типичният екшън герой, без подплънки. Майкъл С. Хол, който вече споменах, играе палавият злодей Касъл, а ролята му е доста банална и простодушна, което пък е  добре за него, защото не изисква никаква мозъчна активност, която така му пречеше в „Декстър”.

Групичка компютърни партизани готвят революция.

В крайна сметка, Кейбъл открива Касъл и го неутрализира в една доста жалостива и приятно кратка битка, в която лошият умира с нож, забит дълбоко в черната му душевност. Изобщо, всичко което някога сте си мислили, че не бива да се случва на екран, се случва тук и то накуп. Безмислените сцени се редят на опашка за вниманието Ви, като най-смешното от всичко е, че напълно абсурдни сцени са последвани от псевдо-драматични такива, които трябва да светнат някаква лампичка в съзнанието на зрителя. Дори и да успеят обаче, същата лампичка бива изгасена от следващата пародийна сцена, в която жената на Кейбъл обикаля по дискотеките като загоряла нимфоманка, търсейки някой да я обара по дъртия гъз, а в същото време е управлявана от изпотена топка лой, дишаща тежко. Истината е, че логиката и смисъла ще са последните неща, които ще Ви интересуват докато гледат този филм. Той е толкова интелигентен, колкото интелигентен беше “Crank”, но “Геймър” има наглостта да се вземе прекалено насериозно, без практически да покаже нищо чак толкова сериозно. Освен разбира се, ако под „сериозно” не броите тоновете пръснати телеса, локви кръв и безцеремонно насилие върху затворници. Не, „Геймър” е толкова безумен, че в един момент ще имате само два избора – да приемете случващото се с насмешка и да се хилите като подивяла мангуста, или да прекратите самобичуването си и да спрете филма на 10-тата минута. Във втория случай, ще си направите нечовешка услуга и има добра вероятност да запазите разсъдъка си поне още двадесетина години. В първия случай, ще се насладите на уникални по рода си сцени, които психически стабилен индивид би измислил само в кошмарите си. Представете си следната сцена, която най-добре ще Ви опише менталния характер на сюжета: Кейбъл излиза на поредната си битка в реалността, но този път никой не го управлява, а той е решил да избяга от играта/затвора. За тази цел, пичът се налива с едно цяло шише водка на екс, което води до най-бързото напиване в историята на киното, защото броени секунди след като изгълтва руската огнена вода, Кейбъл вече се търкаля по земята и получава пиянскки видения. Малко по-късно обаче, той отива до един пикап в подземен гараж, оглежда го преценяващо и… повръща в резервоара му, а после и се изпикава в него за повече респект. /?!/ Да, точно така – повърнатата и изпикана водка явно служат за гориво, защото същия този пикап бива стартиран и следващите десетина минути се движи с мръсна газ по улиците, като самият Кейбъл вече предвидливо е отрезвял. Мда, всичко е като на филм, нали?

Спартанец срещу сериен убиец. Кой ли ще победи? Определено не и здравият разум.

Да не говорим за другите нелогизми, като например факта, че Кейбъл е управляван от някакво тъпо дете, но никой не го интересува детето, което всъщност е този, който върши 90 % от работата, а всички викат по Кейбъл – колко е велик и добър и т.н. – макар да е пределно ясно, че през повечето време той е просто една безволева вуду-кукла. Или пък сцената, в която лошият Касъл пее и танцува в реално време, на фона на ретро музика, докато Кейбъл чупи крайниците на марионетките му. Но както и да е, ако тръгна да търся кусури за всеки един момент от филма, то определено ще брадясам на стола си, така че е по-добре да приключвам. За финал ще кажа само, че „Геймър” е филм, който трябва да се гледа единствено от непълнолетни представители на мъжкия пол. Не, всъщност „Геймър” е филм, който не трябва да се гледа по принцип. Но дори, ако задължително Ви се наложи да го гледате, поне направете така, че да не давате пари за него. Искрено съчувствам на всички онеправдани нещастници, които са дали спестяванията си, за да го гледат на кино, защото без да знаят те са се превърнали в мъченици на Холивуд. За останалите, които още не са го гледали – радвайте се, че сте от малцината призвани да запазят здравия си разум и бягайте от този филм като хлебарка от ”Райд”. Някой ден ще ми благодарите.

3.5/10