Ревю: „Drag Me to Hell“

От личен опит знам, че е трудно да си умен, но още по-трудно е да имаш и талант. В случая на Сам Рейми обаче нещата са малко по-особени. Защото човечецът определено има талант да прави качествено кино и го е доказал нееднократно, но за сметка на това – не е особено умен. И точно в това е драмата му. Защото талантът му отива на вятъра по детски филми, в които паякообразни люде с обсесия по паяжини скачат по сгради и реват по загубената си детска любов. А режисьор, който не може да покаже таланта си на филм както подобава, много скоро ще бъде избутан от пътя. Защо говоря тези безмислици ли? Защото когато стане въпрос за хорър, неминуемо се стига до името на Сам Рейми, а когато се спомене Сам Рейми неминуемо се стига и до термина „хорър“. Двете неща са толкова взаимосвързани, че не можеш да споменеш едното, без да си помислиш и за другото. Рейми е един от патриарсите на съвременния хорър, като постави началото на един култ още съвсем млад с режисурата на първите „Зли Мъртви“ в началото на 80-те, който култ бе многократно повтарян и развиван оттогава. Ето затова, забежките му по комиксовите педерастчета с червени костюми през последните години бяха повече от срамни за изтърпяване, а всички се питаха кога аджеба този можещ чичо ще седне на изкривените си от злоупотреба задни части и ще сътвори нещо, което да върне вярата на феновете му в него. Е, този ден е настъпил, защото Рейми е приел присърце нарастващата нужда от нов и стабилен хорър и е сътворил следващия си дългоочакван филм на ужасите – „Drag Me to Hell“, за който ще стане въпрос в следващите абзаци.

Знам че сега очаквате лавина от песимистична храчка, но всъщност филмът съвсем не е тъп. Въпреки това обаче, като цяло е силно разочароващ. Защото е направен като комедия на ужасите, а не като хорър с няколко комични момента и колкото и да е странно, хуморът като че ли преобладава, за сметка на първичния ужас. Очевидно е, че това е правено целенасочено от страна на Рейми, който има свръхизвратено чувство за черен хумор, но мисля че не е било удачно да се комбинират два толкова крайни жанра в един филм, който претендираше да бъде едва ли не „най-перфектният хорър“ за последните години. Сам Рейми може да прави както ужаси, които се вземат насериозно /“Дарбата“/, така и хоръри, които определено не се вземат насериозно /“Злите Мъртви“/. Настоящата лента е от втория тип и дори не го прикрива – в някои от сцените просто ще се чудите кога да спрете да се хилите, кога да се стреснете и обратно. Защото след всяка наистина забележителна страшна сцена /има няколко добри такива/, следват 2-3 безсюжетни и полу-пародийни сцени, извадени сякаш от някоя тъпа комедия. Това обезмисля съспенса на зрителя и разваля цялата атмосфера, която сюжетът би могъл да има. Това е и основният минус на филма. Основен е, защото на неговия фон всички останали негативи са доста по-незабележими. „Drag Me to Hell“ е очевиден трибут към ранните филми на Рейми, а по-специално – серията „Злите Мъртви“, която направи от него популярен режисьор, а от Брус Кембъл – ТВ звезда. Това е видимо от много фактори – начина на заснемане, резките движения на камерата, плашещите звуци и музика. Нещо повече – Рейми извършва едно своеборазно намигване към зрителя, като включва във филма и колата на Аш от „Злите Мъртви“ в кратко автомобилно камео /да, това е колата на дъртата бабка/.

Проблемът е, че „Злите Мъртви“ си беше внезапен 80-тарски култ, а този филм е просто поредният неуспял съвременен хорър. И разликата е очебийна именно заради класическите похвати, които Рейми е решил да използва. Историята мирише на уринал, който е бил употребен от прекалено много хора, но никой не се е сетил да пусне водата. Имаме задължителните за болната фантазия на Рейми подивели бабички, обладани от демони жени, разкопаване на гробове и малтретиране на трупове. И това нямаше да е зле, ако беше направено като стилен, въздействащ и плашещ хорър, докато тук е поднесено със солидна доза крива усмивка и несериозно намигване под формата на несъвместим черен авторски хумор. Ще разберете за какво Ви говоря още в една от първите сцени в подземния паркинг, в която главната героиня се бие с озверялата бабка в колата си – в нея е събрано всичко, което прави от „Drag Me to Hell“ комедиен фарс, а не филм на ужасите. Защото всъщност какво е хорър? Това е филм, който да остави след гледането му чувството на страх, притеснение и дори отвращение у зрителя. „Drag Me to Hell“ оставя у зрителя единствено спомена за няколко наистина добри страшни сцени, размити в множество глуповати, безсюжетни и неадекватни сцени на хумор и сатира, които превръщат филма в кашичка, от която човек може да се стресне, само ако е в перманентна мозъчна пасивност.

Някой в този кадър скоро ще повърне. Познайте кой…

Сценарият на филма е написан от самия Сам Рейми и брат му и представлява компилация от няколко окултни предания и легенди, нанесени върху съвременния живот на САЩ. В главната роля е турена Алисън Ломан /първоначално е избрана Елън Пейдж, но оная се е отказала в препродукцията/, което не е бил особено добър избор, защото е пределно ясно, че Ломан не става за филми, в които се изисква носенето на дрехи. Сюжетната завръзка е, че Ломан работи в банка и отказва да даде отсрочка за ипотеката на една дърта баба /циганка/, след което публично я „унизява“, поради което бабушкерата изпада в състояние на афект и проклина банкерката с някакво древно, тайно и смъртоносно проклятие, което да я отведе в Ада за период от 3 дни. Мда, това е. Оттам нататък следват плахите и не особено плодотворни опити на Ломан и нейният добър приятел/любовник Джъстин Лонг /мекерето, което превърна „Умирай Трудно 4“ в учебник по кретения и поредния пример, че филмът всъщност е комедия/ да се отърват от проклятието по всякакъв възможен и не-възможен начин, включващ комуникирането с демони, жертвоприношението на малки котенца и оскверняването на пресни гробове. Все нормални битовизми от ежедневието на тъпите американци. Повече от сюжета няма да преразказвам, защото все пак това е хорър, а филмите на ужасите разчитат на стряскащите си моменти и на сюрпризиращия туист. Тук няма да си кривя душата и ще призная, че финалът наистина ме изненада. Не че не очаквах да стане нещо – все пак това е Рейми – но не очаквах да стане точно това. Така че бъдете готови за изненади от втора степен.

Баба Яга, документирана в момент на окултна агресия.

Темата за циганските проклятия не е нова за Холивуд – и други пишман-креатори са се опитвали да я котират през годините. Добър пример е книгата на Стивън Кинг – „Проклятието“ – която бе филмирана през 1996 година и постигна небивал касов провал. В нея ставаше въпрос за един шопар, който бива проклет от миризлив циганин да отслабва завинаги, което го води до доста неприятни анорексични последици. В настоящата лента, проклятието е доста по-окултно и представлява заразяването с т.нар. демон „Ламия“, който ще преследва жертвата си 3 дни, след което ще я отведе в Ада, посредством жалък кадър на евтини специални ефекти. Да, ефектите на филма са количествено некадърни, но това не е минус, защото същинската сила на Рейми е заиграването със светлосенките и използването на мрака като оръжие. В тази връзка, тук ще видите някои наистина оригинални и умели експлоатации на сенки върху стени и под. Както и да е, проклятието е циганско, а дъртата бабичка е циганка. Това е повторено на няколко пъти във филма. Защо тогава, когато нашата героиня отива да я посети в къщата й, там заварва всичките й роднини и близки да говорят на очевиден руски език и да слушат руска народна музика? Не знам, но да се надяваме, че руските цигани ще преглътнат тази географска и национална гавра.
С риск да превърна ревюто си в поредната некомпетентна стена от текст в стила на колегите от forplay.bg, ще върна обратно драгия читател към основния минус на филма – прекомерната му комичност. Някак си не съумях да се уплаша от демонът Ламия, който е във формата на обладан козел и пребива жертвите си с невидими шамари. Също така не можах да приема насериозно свръхнатуралната сцена на испаноговорящ сеанс за прогонване на духове, в който лошият демон се вселява поетапно в 2-3 различни носителя /единият от които е говореща коза/ и накрая започва да танцува кючек във въздуха. Да, има го и това, повярвайте. Да не говорим, че повечето сцени са леко отвратителни и са свързани основно с повръщане върху Алисън Ломан или с навирането на разни предмети в устата й /носни кърпи, мухи и ръце/. Изобщо, във всяка привидно страшна и сериозна сцена, витае сянката на пародията. Сякаш Рейми нарочно е искал да разсея зрителя и да не го обременява излишно с емоционално напрягане. Но тогава какъв е смисълът на един хорър?

Сам Рейми искрено се забавлява, докато снима „ужаси“.

Накрая ще завърша и с добрите страни, които определено не са малко, но не са и достатъчни. На първо място това е цялостното усещане на филма, което е приятно атмосферично и навява носталгични спомени за старите хоръри от края на 20-ти век, в които специалните ефекти не бяха особен фактор. Тук Рейми борави с прости методи, които обаче водят до сложни резултати. Една от по-запомнящите се привидно-сериозни сцени е тази с летящата пред камерата циганска носна кърпа, която обикаля в кадър под повея на вятъра в стила на ранния Боби Земекис. Единствено Сам Рейми може да накара една обикновена кърпичка да стресне зрителя повече от което и да е озверяло зомби. Друг плюс е музиката на Кристофър Йънг, който прави така, че нагнетяващото цигулиране да не дразни ухото, а да стяга сърцето. Звуците на филма също са подходящи и отговарят на всяка сцена, което е особено важно за един качествен хорър. Не мога да не спомена и ролята на дъртата бабка, която е изиграна от Лорна Рийвър и е единственото нещо, което ще помните след края на филма, защото тая бабушкера играе с такова настървение и хъс, че е много трудно да не се уплашите от вещерската й визия на столична клошарка.
И въпреки, че може да сте добили грешна представа от негативната ми тирада, филмът всъщност не е зле и става за гледане. Най-малкото, това е единственият филм за последните няколко месеца, който наистина ме стресна на едно-две места. От друга страна,  той е и един от малкото филми, на който наистина се смях на глас. Така че Вие преценете като какъв да го възприемете. Защото, ако гледате на него като чист хорър, едва ли ще Ви допадне. Но ако го приемете като комедия на ужасите или дори хорър с елементи на комедия /в духа на първите филми на Питър Джаксън/, то тогава има голяма вероятност „Drag Me to Hell“ да се превърне в едно от най-сполучливите заглавия, на които сте попадали.

6.66/10