Феновете ми често ме спират по улицата и ме питат: „Защо хабиш очевидния си талант, за да ревюираш само тъпи филми?” Опитвам се да им отговоря, че напоследък просто не се правят дори сносни филми, а камо ли – хубави, които да имам привилегията да ревюирам. Този довод обаче не впечатлява особено феновете ми и те ме подминават с пренебрежение. Истината обаче остава също толкова болезнена – съвременните филми не се отличават с нищо забележимо и стойностно и това е факт, който смятам да докажа за пореден път с настоящото си негативно ревю. Нямам реално оправдание защо реших изненадващо да отида на кино и най-вече – защо от всички тъпи филми на екран, избрах да отида точно на този. Но това, за което най-много ще съжалявам е, че подлъгах чрез манипулации трима мои приятели, които да се нахендрят в киносалона заедно с мен. И вместо те да ми послужат като позитивен буфер, аз изпаднах в още по-дълбока депресия, защото осъзнах, че с този филм най-вероятно съм разклатил тотално емоционалните им устои.

gi-joe-rise-of-cobra
Филмът се нарича „G.I. Joe: Изгревът на Кобра” и първоначално бихте се объркали да го вземете за нещо сравнително забавно откъм сляпо зрелище. На тази лъжлива мисъл би Ви довел ефективният трейлър и цветнчките персонажни постерчета, които палаво и някак си – по детски невинно – приканваха бедните малолетни зрители да наблюдават здрав, сексапилен и надъхващ екшън в стила бате Джеймс Бонд, но с повече физически нео-реализъм. Признавам, че аз също се подлъгах, защото първосигналният ми интелект реши, че щом постерът е шарен, а героите са футуристично настроени, значи филмът ще става за гледане. Логиката ми бе спомогната и от присъствието на Стивън Сомърс като режисьор, защото първите две „Мумии” бяха стабилни адвенчъри, поради които донякъде съумях да му простя за извращението, наречено „Ван Хелсинг”. И въпреки, че предварителните ревюта и слухове за филма бяха откровено отрицателни, аз събрах сили в себе си и го изгледах. /плюс което дадох доста пари/
Какво да Ви кажа? Филмът е феерия от жалки специални ефекти и мултифункционални джаджи, които биха оправдали бюджета му, ако не се разчиташе единствено на тях. Да, това е от онези летни хитове, които не се крепят на някаква история или солидна актьорска игра, а предпочитат да наблегнат на компютърно генерираната динамика, като принизят употребата на сиво вещество до невъобразими низини. Вярно е, че лятото предполага липса на интелект, защото това е сезонът на почивката и хората не обичат да мислят, особено докато релаксират, но това не е достатъчно оправдание за направата на толкова простодушен филм. Всъщност това е филм, който ще постави под въпрос познанията Ви по елементарните науки със сцени, които физичните закони не биха позволили в реалността. И всички тези невъзможни сцени ще бъдат обяснени по доста тривиални, но псевдо-авторитетни доводи, казани с драматичен акцент. Първият пример, който ми идва в ум, е наличието на метални пръчки, които се забиват в мозъка на пресен труп и така героите могат да видят на запис последните минути от живота на умрелия, на компютърен екран /?!/. И това е само малка част от подигравките на филма – да не говорим за наноботчетата, които девастират цели градове, подскачащите кибер-костюми или за ироничните забежки по ускорителя на заредени частици, който вече е неписан герой във всеки нов техно-трилър.

1249584071_2Наблюдавайки армейския елит на САЩ в този кадър се сещам само за две думи: „кол“ и „въже“

Както казах вече, Стивън Сомърс е решил да си върже гащите и да направи поредния си скъп филм, с който да докаже на неверниците от Холивуд, че той наистина се опитва да се реабилитира. За нещастие, милионите бюджет, които са му били отпуснати в пристъп на сляпо доверие от „Paramount” и „Hasbro”, не са били достатъчни за него да измие срама от кривите си крака. Защото явно дори 170 милиона долара не могат да стигнат за един филм, особено ако творецът му не осъзнава къде и как да ги похарчи най-адекватно. В случая парите са разпределени по следния начин: 1. За множество второрадрядни, но полу-популярни имена /с визия на модели, но с акт. талант на бамбук/, които да движат филма и да изглеждат добре на постера. 2. За огромно количество постни CGI ефектчета, впръснати във филма без особена цел, сякаш гледаме компютърна анимация за неграмотни. 3. За помпозни декори и крещящи костюми, все едно извадени насила от клозета на Бруно. и 4. За музика, която се навира в ушните Ви канали като анален свредел, карайки Ви да се чувствате по-добре, съзерцавайки музикалния съпровод на някоя циганска сватба.
За всички тези компоненти, са дадени десетки милиони, а те не струват и половината. Но и това нямаше да е болка за умиране, ако с наличните си ресурси, Сомърс бе съумял да въведе малко ред на снимачната площадка и да извлече полза от материалната си база. Той обаче не успява както винаги и вместо уравновесен блокбастър, който да помним с нещо, защото наистина е бил претенциозен и скъп, той прави обратното – изражда се в детска сай-фай игричка за пораснали момченца, която нормалните хора ще заплюят, а „феновете” ще забравят два дни, след като са дали и последните рубли от спестовните книжки на децата си, за да го гледат на кино.

Toy Fair G.I. JoeСтивън Сомърс обича да опипва играчките си, за да разбере пола им.

Интересното на този филм е, че това е вторият опит на „Hasbro” в киното, след мега-успеха на другият им артикул – „Трансформърс”. И докато „Трансформърс” разказва за разглобяеми колички от Космоса, то „G.I. Joe” показва битието на патриотичен комплект от екшън кукли на командоси. Да, това е ултимативната детска играчка на всяко тъпо дете от САЩ – фигурка от G.I. Joe, с която да си бърка в задника, докато чака да почнат „Пауър Рейнджърс”. Куклите G.I. Joe настигат по слава и алтернативната кукла на Барби, с тази разлика че Барби е за момиченцата и подрастващите радиоводещи, а мачо-куклата на войникът G.I. Joe винаги е била еквивалент за пре-тийн мъжество. Сега, тези кукли излизат на големия екран. И за разлика от “Team America”, където куклите си бяха кукли и дори бяха по-интересни, то тук куклите са премодифицирани на красиви и героични хубавци от различни полове и раси /имаме азиатски нинджи, афроамерикански биволи и марокански цигани/, които трябва да спрат един луд магнат, който иска – да, точно така – да завладее света. Сюжетът е повече от банален – организация от свръх-човеци трябва да спре мултимилиярдерен злодей, който е изработил бомби с наноботове, които разяждат всичко по пътя си, вкл. и метал. Той открадва куфарче с няколко такива бомби и решава, че трябва да ги изстреля по култови туристически дестинации като Пекин, Москва и Вашингтон, за да генерира хаос. Нашите пичове го гонят през целия филм и около 2 часа се опитват да му вземат куфарчето, като накрая успяват разбира се, но не и без косвени щети, които в този случай са твърде мащабни – разрушаването на Айфеловата кула. Да, това е изненадващ туист за героичните сюжети. Обикновено, добрите хора спасяват абсолютно всичко, което може да се спаси – като се започне от Вселената като цяло, и се стигне до любимата на главния герой. Тук обаче, Сомърс е решил да направи малко драматичен завой и да накаже французите, разрушавайки тотално техния най-ценен монумент.

Scene-from-GI-Joe-The-Ris-001Футуристично бягане с препятствия, на фона на екплозивни френски коли.

Както и да е, филмът изчерпва сюжета си точно с това, което прави сценария му някаква жалка кръстоска между „Х-Меn” и „Остин Пауърс”. Но не само това – във филма има доста заемки от други заглавия. Освен гореспосочените, ще забележите безпощадно тъпите флешбеци на героите, в стил „Изгубени”, които трябваше да ни покажат бекграунда на всеки персонаж. За съжаление, флешбеците бяха доста незадоволителни откъм логика, а и бяха само на двамата най-скучни герои. Нещо повече – за любителите на научната фантастика има особено притеснителни заигравки със сагата “Star Wars”, основно представени под формата на патетични сцени на драматичен диалог между master and commander, които приемат Тъмната страна, слагат си разнообразни дихателни маски и имат визията на Дарт Вейдър в bad hair day, но с доста повече хумор в мотивацията си. Също така, не мога да не спомена и за величествената подокеанна битка между подводници-изстребители и тежковъоръжени субмарини, които атакуват вражеската база под водите на Антарктика /или там някъде/. Да, определено някой е мастурбирал в края на „Episode IV”, защото цялата сцена е като мокър сън на нестабилен джедай.
С това обаче заемките не се изчерпват, а просто се затвърждават. Защото в един момент ще стигнете до най-добрата сцена от целия филм – преследването по улиците на Париж. И тя е най-добрата, не заради някакви супер качествени начини на заснемане, а просто защото е на място и не изпъква чак толкова със слабоумието на останалите кадри. Пък и има достатъчно адекватни ефекти и динамика, че да мине метър. Но не в това е проблема – в сцената двамата черно-бели герои обличат някакви акселериращи суперкостюми и търчат връз коли и влакове, гонейки бронирания джип на лошата кака. Ако забележите костюма по-детайлно обаче и ако се замислите за способностите, които притежава, Вие няма как да не въздъхнете изнервено, защото всъщност тази сцена сте я гледали и дори играли преди, но в джунглата и с името „Crysis”. Да, костюмите са почти идентични с тези в култовата PC игра, което не ги прави по-малко смешни, а просто им поставя лепенката за тотална липса на оригиналност.

G.I. Joe The Rise of Cobra movie image (5)Стилизираните нинджи имат общо минало, но въпреки всичко – „накрая трябва да остане само един“…

Във филма философски е наблегнато на дуалността в живота – на разделението между две крайности. Дали е добро и зло или светлина и мрак, не е ясно. Ясно е само, че във филма героите са разделени на очебийни двойки, а дали това е съзнателно или не, мога само да спекулирам. За пример ще Ви дам основните персонажи. Имаме черен и бял главен герой. Имаме черна и бяла нинджа. Имаме зъл учител и ученик. Имаме отбор на лошите и отбор на добрите. Но най-яркият контраст ще забележим под формата на дебата „наука vs. емоции”, който спор е представен доста земеделски от Рейчъл Никълс, която – забележете – е толкова умна, че чете учебник по ядрена физика, докато бяга по тренировъчната пътека и няколко секунди след това се опитва да обясни на бедния афроамериканец Марлън Уеянс, че тя не вярва в емоциите, защото не са научно доказани. Да, определено филмът дава обилна храна за размисъл, макар че размисълът всъщност представлява 5-те секунди, в които се чудим дали изобщо да го гледаме, след което естествено – не го правим. Но нека кажа нещо и за горките актьори, които самоубиват кариерите си с този епос. Главните роли са много, така че ще ги почна подред. Имаме изгряващата екшън-звездица на пичагата Чанинг Тейтъм, който може би познаваме от други мейнстрийм отходни газове като „Обществени врагове”. Тук, той играе мъжкото отроче на филма и вкарва нужното количество тестостерон и любовна нишчица, която е оплел със Сиена Милър – лошата баронеса, която в края се конвертира в добра, защото филмът промотира, че любовта побеждава дори мозъчните импланти. За негърът Уеянс вече споменах и неговото присъствие е някак загадъчно за мен, при условие че предишните му филми „Страшен Филм”, „Бели Мадами”, „Малък Човек” и т.н., отдавна поставиха него и братята му в редиците на неуспелите чернокожи комици. Ролята му е тъп стереотип, а именно – добрият афроамериканец, който служи за комичен персонаж почти до края, когато има възможността да спаси някого. Определено ролята му е повърхностна, но за сметка на това, той я играе прекрасно. За добрата и лошата нинджа няма да говоря, защото думите в случая са излишни. Интересното е, че те също са разделени на цветове – бяла и черна – като дори тук се оправдава митичната китайска поговорка, че „само черна нинджа може да убие друга черна нинджа”. И тъй като лошата нинджа беше бяла, мисля че сами може да се досетите за развоя на събитията.

1249584071_3Сиена Милър мяза на интелектуална доминаторка, но интелектуалността не е от силните й страни.

Лошите хора пък са представени от шотландският пръч Кристофър Екелстън, който говори на някакво овчарско наречие и ако филмът нямаше субтитри, може би никога нямаше да разбера пъкления му план. Нещо повече – филмът вкарва един убийствен филологически туист – в края Уеянс управлява самолета на лошия и разбира, че той се контролира от гласови команди, а самите команди са настроени за… келтски език. Да, шотландският жаргон никога не е бил по-модерен от сега. Добре, че по сценарий е предвидено някой да знае перфектно келтски думи, защото иначе филмът щеше да се насочи директно към трагикомичната права. Избощо, лентата упорито се опитва да нагнетява някакво напрежение и съспенс. Честно да си призная, еднственото напрежение, което изпитах, докато гледах тази диария, идваше от факта, че някой на седалката зад мен пръдна и аз докрая се опитвах да разбера мотивите му. Останалите актьори са твърде незабележими, за да се спирам на тях – да, дори и Денис Куейд. Ще спомена само, че във филма участват стари познайници от единствения успешен филм на Сомърс – тримата глупаци от „Мумията” а.к.а. Добрият, Лошият и Тъпото копеле, съответно Брендън Фрейзър, Арнолд Восло и Кевин Дж. О, Конър, които се повяват за кратко, скучно и неуспешно камео в типичните си роли. Жалък опит за намигване от страна на Сомърс към няколкото си останали верни зрители.

Филмът е опетнен с всички капки посредственост, които са нужни за приготвянето на една детска попара – имаме безсюжетен екшън, имаме тонове постни ефекти, имаме повърхностни персонажи на фона на драматични спомени и най-вече – имаме и щипка любовна драмичка за колорит. Всичко това би подуло гащите на някой пъпчасал тийнейджър, но това е всичко. Очевидно е, че таргет аудиторията е била момченцата между 15-25 годинки, но това не означава, че целият филм е трябвало да се сътвори като съновидението на някой петокласник. Особено втората половина от филма изглежда като целенасочено правена за кът-сцена от някоя тъпа игра. Да не говорим за реалния финал на филма, който се опитва да вкара смут в душите на зрителя, оставяйки огромна дупчица за евентуално продължение. И да, такова определено ще има, вярвате или не. Така че, ако някой от Вас действително реши да гледа този филм, то първо трябва да е убеден, че не се води на отчет в някой психодиспанер. Защото гледането на подобна лента може само да влоши състоянието му. Освен това е много важно мозъкът на зрителя да е изключен или поне на режим „вибрации”, защото при най-елементарното търсене на здрав разум, пропорциите на филма ще се разпаднат пред очите Ви в реално време.
Ако тези предупрежедния не са Ви отказали, то единственото което ми остава е да Ви пожелая успешно доглеждане на това куклено шоу и за да вдъхна малко оптимизъм в изтормозените Ви души, ще Ви успокоя – да, „G.I. Joe” определено е тъп, но също е и най-приятният филм за играчки, който ще гледате това лято.

3.9/10