lost-season-4.thumbnail

Пет години вече се точи масовата ТВ психоза, наречена „Изгубени“, която по мащаби може да се сравни с тази по „Туин Пийкс“ през 90-те, когато чекията на Линч вършееше из телевизорите, домакини изпущаха плетките си ужасени, малки деца се напикаваха през нощта, а Мартинчо от Биг Брадър 4 дори определи сексуалността си, закачайки постер на Агент Дейл Купър в детската си стая.

Сега времената са други и се изисква много повече старание, за да приковеш вниманието на публиката и да го поддържаш в продължение на години. Смея със съжаление да твърдя, че „Изгубени“ успя да направи това. Създаден като по учебник от машината за глупави сериали, а напоследък и за също толкова глупави филми – Дж. Дж. Ейбрамс („Наречена още“, „Felicity“, „Невъзможна мисия 3“, „Стар Трек„), сериалът поне в първите си епизоди приличаше на съвършено изчислен комерсиален проект, който да разглоби рейтингите, задоволявайки всяко тъповато американче, на което майка му е позволила да остане будно след 8 PM. Всички демографски групи бяха доволни: пъпчасалите нърдове – от мацките в сериала; тийнейджърките – от богатия набор мачовщина за всеки вкус; феновете на Властелина – от подскачащия наляво надясно хобитообразен Доминик Монахан; почитателите на мистериите – от потенциала на сериала, който обещаваше комплексна и вълнуваща история; избирателите на Джордж W. Буш – от присъствието на Саид и неговите къдрици; дори полузаспалите и уморени от собствения си живот американски мечтатели, вечер можеха просто да си пуснат красиви картинки от тропически острови за фон, докато храносмилат, чешат се по коремите и се чудят дали дебелогъзите им жени ще им пуснат тази вечер, и ако да – то къде. Публиката ликуваше…

Първи сезон се оказа най-гледаната оригинална продукция на ABC от десетилетие, рейтингите изкъртиха скалите и за всички общо взето стана ясно, че е открита новата крава, която ще се дои всяка година по приблизително 22 пъти, докато накрая не умре от изтощение или рак на вимето. Междувременно, но очаквано, след първите епизоди работата вътре в самия сериал започна да смърди на гнило. От екрана се нижеха шок след шок, псевдодрама след псевдодрама, липса на обяснение след липса на обяснение. Героите от време на време загубваха способност за здрав разсъдък и въобще си личеше, че създателите на сериала (сред които и небезизвестния Карлтън Кюз, който издриска приключенията на Бриско Каунти Мл. в посока телевизорите, в началото на 90-те) не са особено наред с главите си.

Хайпът обаче беше чудовищен – народиха се десетки сайтове със спекулации, теории и пр. свидетелства за Изгубено завинаги време. Създателите уверено ни успокояваха, че колкото и абсурдно да звучи всичко, все някога, когато цялата истина бъде Намерена – тя ще бъде логична, рационална и особено задоволителна.

Какво е положението сега… Преди месец приключи предпоследният, пети сезон, на драмата и това… да го наречем ревю отдолу има за цел да тегли чертата и да обобщи къде се намираме и какво научихме от всичко изгледано. Тъй като сюжетът за подобно лишено от всякакви други качества безумие е от критична важност, драстични спойлери, които могат да ви развалят кефа, няма да бъдат ръсени (или това ще бъде своевременно обозначено), така че карайте спокойно. Основната нишка на пети сезон е връщането на измъкналите се от острова герои (Джак, Кейт, Сун, Хърли, Саид, Десмънд) и към края на сезона цялата история се заплита между няколко времеви линии с постоянни транслации и ротации на основните герои из тях. Всъщност, сега се усещам, че дори да искам да ви разкажа в детайли за недомислиците в историята, няма да успея – те се сипят с такава честота, че човек по някое време просто се включва на автопилот. Вследствие, ще ви изброя чинно по скротумски нещата в сериала, които му пречат да се превърне в това, което заслужава, както и – нетипично – нещата, които работят.

Започваме, разбира се с ТОП 10 на кретениите в „Изгубени“:

1. Мотивация? Ъ, каква мотивация?

Всички тъпи неща в този сериал са търпими, само това не. Още от първия сезон спорадично главните герои биват обземани от някакви обсесии и компулсии и настоятелно започват да извършват действия, противоречащи на всякакъв вид здрав разум. Дали ще са пресилени реакции, неадекватни взаимодействия, изцяло погрешна идея за случващото се – няма значение. От този сценарен катаклизъм бяха спасени само статистите по обясними причини. Дори стабилни герои като Джон Лок и Бенджамин Лайнъс имат стресиращи и абсолютно противоречащи на здравия разум и на досегашната градация на образа постъпки, които просто изумяват. Причината за всичко това е очевидна – когато сериалът ти се точи вече 5 сезона, а в него има нужда от постоянно развитие на действието, в скриптовете се промъква и много плява. Следва спойлер, така че целомъдрените могат да минат на епизод 2: на финала на 5-ти сезон (последните 2 епизода) забележете какво извършват четиримата глупаци – Джак, Сойър, Кейт и Джулиет. Не мога да твърдя с абсолютна сигурност, но забелязах диалог със следното качество:
– Трябва да поставим бомбата в енергийния джоб, за да се спасим?
– Не съм съгласен.
– Защо?
– Защото обичам Джулиет.
– И аз обичам Джулиет.
– Аз пък обичам Кейт.
– Аз обичам повече Джулиет, отколкото ти Кейт. Следователно няма да слагаме бомбата.
– Не, нека да я сложим, все пак, нищо, че се върнах на острова специално, за да ти попреча да направиш това.
– Защо?
– Не знам.
– Ок.
– Но нека преди това да се сбием и да си изпочупим носовете.

Речено сторено.

jack+sawyer+fight
2. 6 сезона? Really?

Странното е, че в този сериал почти във всяка секунда се случва нещо (често пъти нещо изненадващо и интересно) и пак си личи, че е излишно проточен, с твърде много странични залитания, а разпокъсаният сторителинг, който придобива нови измерения в последния сезон, по някое време започва от оригинален да се превръща в досаден и изнервящ. Поради нелинейността на сюжетните линии и многобройните герои – всеки от които виждаме в поне 2 етапа от живота си – този сериал изисква от зрителя да държи в главата си всички детайли от сезон 1 до момента, за да не се чувства като в небрано лозе. Тъй като нямам навика да си водя бележки и да чертая диаграми, докато гледам телевизия, бих предпочел, ако сериалът беше 4, максимум 5 сезона с по 10-12 едночасови епизода. Разбира се, излишното разтегляне води след себе си очевидните негативи – когато изкуствено дишаш в нещо, само за да цедиш пари от реклами, качеството деградира главоломно. Странното при „Изгубени“ е, че това не е толкова забележим проблем в сравнение с масата сериали, може би защото още от година първа си карат по един и същ начин, редувайки безумие с рядкото щастие на доброто хрумване.

3. SONOFABITCH!

Още от самото си начало, „Изгубени“ по идея е сериал, основан до крайност на what-the-fuck идеите и ситуациите. Тъй като това не е нито HBO, нито SHO, а праймтайма на ABC, всички fuck-ове са грижливо забърсани от сценария, дори когато са неизбежни. В резултат Сойър – най-цапнатият в устата – е заприличал на ето това:

Не ме разбирайте погрешно, не държа „Изгубени“ да прилича на „Дедууд“, но политическата коректност в случая превръща всичко в комедия за деца, при все сериозния тон. И не говоря само за нецензурния език – в сериала присъстват множество ситуации, в които героите реагират по определен начин, само защото това би изглеждало добре в очите на масовия американец. Всичко това, освен че ги обезличава, води до излишно предраматизиране, сополивост и пр. неприятни за гледане лайна. И още нещо: от край време филмите и сериалите се маркират тенденциозно и без каквато и да било логика. Забележете, че според идиотите, които правят това, едно 10-годишно дете може да гледа без проблем как хора се застрелват и биват набучени на кол (стига само да не показват, как от раните изтича кръв – т.е. те може да се обляни в кръв, но не и непосредствен теч в близък план), но за сметка на това едно случайно „fuck“ или изпусната цица (със зърно! – защото без зърно не е проблем) ще му отвърти психиката завинаги. За съжаление, колкото и порочни президенти на MPAA и сродните организации за защита на детското в нас да измрат в кофите, ситуацията явно няма да се промени и ние винаги ще гледаме третокласна продукция, в която личат задните комерсиални мисли.

4. Мамо, къде ми е цялостната концепция?

Въпреки старанието креаторите да навържат по максимално убедителен начин неизвестностите от първите сезони, всичко оставя горчивия вкус на нещо, което тогава е правено без ясна идея накъде ще върви. Ще ви дам пример: в последния епизод на сезон 5 има ключов за цялата идея на сериала герой, който става ясно, че е посещавал част от основните герои в тяхното минало, включително и такова, което Е било показвано във флашбекове. Ако създателите наистина са имали ясна представа докъде ще стигнат, щеше да е особено добра застраховка и демонстрация на интелект от тяхна страна, ако бяхме мернали този герой по-рано. Сега сме оставени с парадоксални ситуации, в които примерно Даниел Русо като млада почти застрелва Джин [сезон 5], но после като се срещат в бъдещето [сезони 1-2], тя не дава ни най-малък признак, че вече го е срещала (и остава удобното обяснение, че всъщност е луда за връзване). Основният проблем тук е дошъл от неизвестността по време на първите два сезона – колко още ще се точи всичко това. След края на втори бе обявено, че всичко свършва с шестия, и нещата изведнъж взеха да придобиват форма. Крайно тъп подход за сериал от подобен род.

5. Развален грамофон

По дефиниция, всеки филм, който започва да си играе с пътуване във времето, без да включва концепцията за алтернативни времеви линии и взаимодействие между тях (в стил „Дони Дарко“ и „Завръщане в бъдещето“) рискува да затъне в логически парадокси. Принципно, това не е проблем, когато:
а) филмът предлага нещо, което компенсира наличието на парадокси;
б) се демонстрира поне малко старание парадоксите да не личат.

Още по време на четвърти сезон стана ясно, че ще се стигне до това, но нямах идея, че пътуването във времето ще е реализирано по този леймърски начин. Линдельоф, Ейбрамс и Кюз не само, че не са си направили труда на замажат причинно-следствените парадокси, но са накарали самите герои (сред които и безумно гениален физик) да ги изговарят и да действат изрично в посока създаването на такива, с идеята, че така решават проблемите си. Нека оставим настрана удобните флашове, в които важен за историята герой се пренася в друго време точно преди да бъде застрелян, примерно. Обърнете обаче внимание на последните няколко епизода. [Който не иска да бъде спойлван, нека да премине на точка 6, защото сценаристкото тъпоумие не може да бъде подминато, без да бъде разказно в детайли.] Четиримата гореупоменати идиота смятат да попречат Инцидентът, който е довел до падането на Ошеаник на острова в самото начало, да се случи, връщайки се в 1977, когато е започнала веригата от събития, водещи до него. Т.е. те си мислят, че ако го предотвратят, вместо да паднат на острова, те ще се озоват в Ел Ей, без да знаят нищо един за друг (което, нали, е голямата драма, щото са влюбени по двойки – всеки с всеки, и има дилеми дали искат да жертват взаимоотношенията си така лесно, бляк). Това, което пропускат да забележат обаче е, че дори планът им да успее, той ще доведе до злощастен парадокс, защото те имат възможност да спрат Инцидента, единствено поради факта, че самолетът им вече е паднал на острова, т.е. ако самолетът не падне, те няма да могат да се върнат във времето и да попречат на Инцидента, и следователно той ще се случи и самолетът през 2004 ще падне на острова, след което те ще се върнат, за да спрат инцидента… и т.н. се получава затворен loop, който ще разруши жлката им вселенка. Това обаче не е всичко – според сценарния гений, в стремежа си тези имбецили да спрат инцидента (взривявайки водородна бомба в енергиен джоб на острова ?!?), те всъщност успяват да го предизвикат. Т.е. причината за падането на самолета се оказва самото падане на самолета – ако не беше паднал, нямаше кой да се върне във времето и да предизвика Инцидента, който води до падането му… Сега, забележете, че никой разумен човек, не би вързал сюжета на четиригодишния си труд за подобна идиотия, камо ли да я представя със самочувствоето на ебати гениалното хрумване. Тези уверени мотивации на героите, че вършат нещо смислено, могат да хрумнат само на сценаристи, които през живота си не са гледали пукнат филм за пътуване във времето и настоятелно мислят, че правят първите гениални стъпки в жанра. Не, уважаеми сценаристи, дори скорошни помии като „Дежа вю“ се справиха завидно по-добре от вас по отношение на преплетеното време. Разбира се, предстои в 6-ти сезон да се разбере окончателно до какво е довело слабоумието на Джак, Сойър, Кейт и Джулиет, но допущам, че вместо убити от бомбата, която им гръмна под носа, те ще се окажат своевременно телепортирани в удобното за тях бъдеще, за да разрешават някакви сблъсъци на интереси с двеста годишна давност. Крайно некадърно скалъпена идиотщина. Най-тъпото в цялата тази работа, е че сценаристите си мислят, че всъщност ще е много изненадващо за всички зрители, когато им сервират с драматичен тон, че ОМГ, Джак всъщност е виновен за катастрофата на самолета!!!

lostseason5

Призът за топ-неадекватност на сезона отива при чупещия китки и стойки Ъпъм, който изръси, цитирам: „В теорията на относителността не КОНСТАНТИТЕ са важни, а ПРОМЕНЛИВИТЕ. И ние, хората сме променливите.“ Следователно сценаристите могат да пишат каквито безумия им хрумнат, без да страдат от угризения.

6. Концерт за виолончело, тъпан и три нещастни цигулки

Майкъл Джакино открай време е интимно другарче на Ейбрамс и му цигулира из филмите. По традиция, той стърже по нервите и тук. Не ме разбирайте погрешно: както се видя от „Феноменалните“, „Рататуи“ и „Спийд Рейсър“, Джакино всъщност е кадърен композитор с олд-скуул звучене – нещо като Джон Уилямс на патерици. Уважавам и факта, че за разлика от всяка друга синтетична сериално-музикална пръдня, „Изгубени“ има оркестров съпровод, което е странен, скъп и неудобен ход. Признавам и това, че сериалът си има собсвена неповторима аудио-опаковка, която не прилича на нищо друго, правено до момента. Проблемът е, че подобен подход иска много повече време и старание, отколкото тук е отделено, т.е. добрите намерения са издушени в смрадта на кофти реализацията. Първо: музикалното разнообразие се състои от следните три мотива:
– яко истерично бичене по цигулките в момент на сценарен катаклизъм (след който обикновено пускат реклами);
– плоско драматично пианце, което настоятелно те кара да съчувстваш на малоумието на героите;
– рандъм барабанчета и цигу-мигу, които просто се връзват, докато някой търчи из джунглата.
Нека не пропускаме и т.нар. героичен мотив, който звучи, докато голяма, но за сметка на това тъпа група хора се придвижва устремено между две точки от острова.
Второ: всичко описано по-горе звучи като изпълнено не от оркестър, а от 5 лешперчета като Симеон Цанев, които са били съкратени от музикалната паралелка поради некадърие. Няма го усещането за мащабност, за сметка на силно присъстващото усещане за струнен квартет, на който му прожектират на екрана поредния епизод и те импровизират отгоре в движение. На места този аудио-ужас звучи все едно си настройват скапаните инструменти. Музиката за подобен атмосферичен сериал е от критична важност и тук трябваше да хвърлят много повече усилия, за да може да се получи както е било замислено. А сега, мога да се сетя за 1 (едно) попадение в целия пети сезон и цял един кошмар в останалото време.

Michael-Giacchino-lost-music-6149626-384-288Апокрифна снимка на селяните, от които се съставен оркестърът, изпълняващ музиката на „Изгубени“. Не се залъгвайте от бройката – преобладаващата част всъщност чоплят семе в очакване да свърши морния работен ден.

7. Ефектът на „внезапното кроше“

В началото се опитах да броя колко пъти ще ни сервират сцени като долуописаната, но ми се свършиха пръстите на ръцете и на краката и спрях. Представете си: герой А и Б си говорят най-нормално, обсъждат перипетиите си и лайната, в които са се забъркали, стигат до момент, в който решението не е съвсем очевидно и след драматична пауза герой А (обикновено Сойър) нокаутира с един удар герой Б просто така от нищото, но с много добри намерения. После герой Б ще е забравил всичко и ще е простил, защото герой А всъщност е нямал друг избор, а и това е допринесло за комплексността на характера му. До края на пети сезон се научих да разпознавам с точност плюс-минус 5 секунди кога ще последва внезапен шамар или изстрел.

8. Феноменът „Саид“

По принцип актьорите, подбрани на кастинга са кадърни и героите им изглеждат комично и нереалистично само защото са зле написани, но има едно голямо изключение: Саид, изигран от звездата на индийското кино Навин Андрюс. Има редица сцени, в които съсредоточения му намахан поглед работи, особено когато трябва да измъчва разни тролове и да коли кокошки. Но всичко се превръща в гнусна гротсека в момента, в който той трябва да изразява емоции, а те не са малко, защото всяка жена, до която се докосне, си го отнася и после той реве. Драматичните сцени с него, приятели, са нещо, което може да ви откаже не само от киното, но и от живота като цяло. То не са злощастни физиономии, не са сбърчвания на вежди, не са фалшиво треперещи гласчета. На моменти всичко изглежда, все едно го прави нарочно и се подиграва с мъката на героя си. Повярвайте, в този сериал има много неприятни типажчета, но Саид в ролята на влюбена мръхла, просто къса глави. [Спойлер] Добре, че този мангал си го отнесе и няма повече да цапа екрана. Т.е. не „добре“, а „дано“.

sayidЧупките по челото на Саид, запечатани на този кадър показват, че драмата е близо – на него спешно му се ака.

9. Изненадващи обрати vs. изкуствен драматизъм

Дълго време (сезони 1-2) „Изгубени“ беше печално известен с това, че през 10 минути сервираше нова загадка в отегчителните истории за миналото и настоящето на персонажите, без да дава и намек за отговори. Е, от известно време насам започнаха да се пробват да обясняват нещата със сравнително променлив успех. Забележете обаче как го правят: Четири сезона главните герои бяха в неведение какво се случва и им идеше да изкормят наглия Бен, докато им се подхилква многозначително и не им казва каквото знае. В петия сезон част от героите знаят неща, но от съображения за създаване на ненужна драма и натягане на обстановката – не го споделят с останалите, а го държат в тайна, оправдавайки се с безумни реплики като „Сега бързам, нямам време за приказки“ и пр. Освен това, в голяма част от времето го държат в тайна и за нас, зрителите, поставяки ни практически на тяхното място преди 2 години. И всичко това с погрешната идея, че така сериалът става по-интересен. Не, скъпи сценаристи, с това превръщате творенийцето си в дразнещ селски евтинджос и правите разкриването на мистериите да лази по нервите точно толкова, колкото и некадърното им пазене в тайна досега. Ще ви дам пример: [Spoiler] На финала група оцелели след втората самолетна катастрофа носят хладилна камера с алюзия за кивот. Тайнственото съдържание всъщност за мислещия зрител не е кой знае колко тайствено, защото се изисква минимална логика, за да се познае какво има вътре, след като на самолета е имало едно единствено нещо, което би изисквало хладилна камера, за да не се разложи. По едно време пилотът (който е онзи чичка от Гриндхаус) любопитства и надниква вътре, камерата следи оцъкления му поглед, музиката бууства, а на нас ни пускат реклами. Чак на финала, в последните 2 минути, от кивота драматично се търкулва трупа на Джон Лок (който в същото време говори с Яков), при това се правят два невъзможни къта за засилване на напрежението. Странно е, защото се предполага, че за 5 сезона сервиране на изненади и обрати, трите креатури зад сериала трябваше поне малко да са задобрели.

10. Lostpedia

Масовата психоза по „Изгубени“ доведе до създаването на най-сериозния портал в интернет пространството, посветен на мистерии в тъп сериал. Всяко нещо – от кътните зъби на третостепенните персонажи, до липсващата статуя на острова е нагледно и методично описано в хронологичен ред и всеки, на който му се губи епизод, би могъл с лекота да навакса или да си опресни знанията. Трудът, който е хвърлен в този проект е трогателен. Защо, ще попитате с право, броя това за минус? Причината е проста: когато създаваш нещо в ситуация на информационно затъмнение (както Линч направи „Туин Пийкс“) е много по-лесно да останеш верен на идеите си и да си ефективен, без да си изсмукваш туистовете от ануса (не, че Линч не го направи, де). „Изгубени“ обаче се прави при съвсем други условия – във време, в което интернет гийкщината заема ключово място в обратната връза, наред с рейтингите и демографията. На практика, тримата глупаци зад сериала се състезават с мултимилионната фенска база, която непрекъснато крои планове и хипотези какво ще се случи. От една страна е хубаво, защото сценаристите, отваряйки само тази страница:
http://lostpedia.wikia.com/wiki/Portal:Mysterious
могат нагледно да видят кои въпроси са оставили без отговор. От друга страна обаче, техните идеи няма как да не бъдат „усетени“ отрано от феновете на сериала и надлежно описани в интернет. В тази игра на котка и мишка е невъзможно да се мине без компромиси и в стремежа си да шашкат зрителите, авторите започват да вадят изненадите си от отделителните си канали.

След тези 10 пирона в ковчега на „Изгубени“, време е да погледнем за малко и обратната (позитивна) страна на медала, която в случая, типично по скротумски, е кратка и ясна, а именно – състои се в следните две неща:

Първо: Мащабността и епичността на историята е основното нещо, което поддържа интереса ми към „Изгубени“ и почти компенсира идиотията в преждеописаните 10 точки. Факт е, че сериал с подобен размах не се е появявал, а и надеждата, че на финала всичко ще има смисъл, умира последна.

Второ: Всички герои (с изключение на циганина Саид) са в десятката като визия и актьорска игра и проблемите им идват не от лична некадърност, а от сценарна дивотия. С правилните реплики и правилната мотивация, почти всеки герой в „Изгубени“ можеше да се превърне в телевизионна класика. Специално внимание обръщам на Бен и Лок, при които компромисите с психологията на героите е най-малка и в 90% от времето нещата при тях работят, практически изнасяйки сериала. Дори изморителната идея за някаква „предопределеност“ която дъвчат от day one, без никой да има ясна идея каква е, не дразни, когато се отнася до тях, просто защото актьорите перфектно са напипали същността на фрийковете, които им се налага да портретират.

lost-benlockeС този кадър започва и свършва всичко хубаво в сериала. Останалото е една мащабна пропиляна възможност.

За да завърша този епичен анализ, ще обобщя, че „Изгубени“ го виждам като поредната жертва на изродения масов вкус, защото с повече смелост можеше да се превърне в най-добрия sci-fi сериал на всички времена, вместо сега да те оставя с ясното гузно съзнание за загубено време, но пък и с тоталната невъзможност да се откажеш баш на финалната права. На негледалите пети сезон пожелавам безболезнено стискане на зъби като си/им го пуснат, а на всички, вече преживели катарзистичните перипетии на изгубеното стадо, леко и доходно чакане на финалния щрих на тази епопея догодина по това време.

С благодарности на стигналите дотук,
Вечно Ваш Скротум.