Ето, че по време на ежедневния си преглед на актуалните заглавия в мрежата, без да искам попаднах на един рядък филм, зовящ се „Ананас Експрес“ /Pineaplle Express/, с участието на глупакa Сет Роген и красавецa Джеймс Франко, барабар с други известни и не чак толкова известни статисти. Ще ме попитате защо Ви занимавам с този екскремент, след като е ясно, че ще го охрача и ще ви изтъкна само негативите му? Донякъде ще сте прави, но и не съвсем, защото това е един от малкото филми в последно време, които правят точно това, за което са създадени – да забавляват, без да изпадат в откровено малоумие и да подържат интереса на публиката, без да стават прекомерно досадни. Добавете към това малко екшън, малко криминале, доста комедия и черен хумор на места, и ще получите едно изненадващо попадение на Холивуд, излизащо леко извън жанровите клишовизми, но и движещо се вътре в релсите на очакванията, за да не изпадне като поредния боклук.

Светата троица на наркоманизма или тримата глупаци?

Нека започнем малко по-отдалече, но както винаги – с режисьора. Бидейки филм, промотиращ открито злоупотребите с марихуана и другите видове Трева, зрителите едва ли са очаквали изборът за директор да падне върху кльощавите плещи на Дейвид Гордън Грийн, който е все още сравнително новородено име в Холвиуд, въпреки няколкото си успешни проекта. Грийн е младолик не само на визия, но и по възрастови ограничения /набор 75/, а външният му вид говори за някакво изнасилено подобие на емо. До момента това холивудизирано дете е творило единствено сериозно кино, като основните и по-известните заглавия в кариерата му са под бремето на драматичния жанр. Тук обаче Грийн прави някакъв абсурдистичен завой на 180 градуса по Фаренхайт и обръща представите на феновете си  филмопроизводство, директирайки един от най-ненормалните и меко казано особени филми на годината. Явно самият Грийн е бил надрусан с ганджа, покрай заснемането на филма, защото едва ли иначе щеше да се съгласи да го режисира. Както и да е – като за човек, който досега още е прохождал по пътеката на голямото кино, считам че Грийн се представя достойно като директор на „Ананас Експрес“, не само от техническа, но и от визуална страна на нещата и вече има повод да свали холивудските си пелени и да излезе наяве като самостоятелно и популярно име в бранша.

Дори не знам какво да напиша под тази снимка.

Сюжетът е занимателен и забавно комплициран, без обаче да изпада в излишни главоблъсканици и туистове. Историята се върти около двама несретници /Роген и Франко/, които трябва да бягат от полицията и престъпниците, за да оцелеят, а единствената следа, която ги свързва с тях е свръхкачествения и екстремно рядък сорт марихуана, носещ благозвучното и неориентирано наименование „Ананас Експрес“. Роген става свидетел на убийство, а Франко е неговият дилър на тревица, което за нуждите на филма, ги събира в кинематографично приятелство по неволя. Това, което прави впечатление обаче, не е простоватия и клиширан сюжет, а начина по който е представен. Имаме доста колоритни и запомнящи се второстепенни персонажи. Имаме остроумен диалог на места и сценарий, който открито се опитва да избегне екшън-клишовизмите, а където не успява – ги иронизира и пародира открито. Имаме и нескрито желание да се избегне задължителната за филмите напоследък  тенденция да правят зрителя на кръгъл глупак. Героите са относително интересни и не омръзват на втората минута, динамиката на повествованието е стабилна и генерира интереса, а краят е точно това, което трябва да бъде за един хумористичен екшън – възмездяващ и зрелищен, макар и по доста селскостопански начин.

Сет Роген е пълен глупак. Това е лично мнение и не искам да обременявам никого, но ще го повторя – Сет Роген е тотален рептил, който не само че дразни с физиономизмите си, но и с всичко останало – говорни дефекти, тъпи импровизации, космато шкембе и кенефна забава. Роген е нещото, което обичам да наричам „лигльо с късмет“. Той по принцип е въздух под налягане, а хуморът му е под нивото на детското мислене, но човекът явно има познанства в Холивуд и връзки с продуцентските ложи, и умее да си издейства участия в изумително тъпи по правило филми. Интересното при него, освен че е загубен в къдравата си косица, е че филмите, в които той играе главни роли са с негов сценарий или поне под негово вещо ръководство, докато в другите, нормални комедии, се появява само епизодично за по 3 минути в малки и бавноразвиващи се роли. Той се счита за „комик“ и се радва на рейтинга на филмите си, които обаче не са успешни заради него /“Superbad“/, а заради солидния и добре избран комедиен каст. Отчаяните му опити да забавлява посредством инфантилен, банален и открито вулгарен хумор в „Позабременяла“ просто дразнеха, ако не и отвращаваха на моменти с жалките си напъни за веселба. Просто Роген не става за актьор, освен да озвучава тъпи детски филми /“Хрониките на Спайдъруик“/ и да пише просташки сценарии за нецензурирани тийн-лайна /макар че неговият сценарий за „Дрилбит Тейлър“ беше отвъд пределите на патетиката/.

Роген се вживява като екшън-герой, дори по бели гащи.

Интересен избор за поддържащ актьор е вкаран в лицето на Джеймс Франко, който бе поел по стъпалата на Холивуд с реномето на изтънчения и интелигентен красавец. Млад и талантлив, Франко вече проби в сериозното кино с участията си в „City by the Sea“,“The Great Raid“ и „Tristan + Isolde“. В същото време обаче, ролите му в научнофантастичния сапунен сериал „Спайдърмен“ и в бебешката военна драма „Ескадрилата“, му бутнаха спечеления с едри капки пот авторитет директно в овчата кочина. Сега Франко, бидейки на кариеристичен кръстопът, е избрал доста смела роля, а именно – на напушения дилър на марихуана в „Ананас Експрес“ – върховното постижение на наркоманския екшън. Тук ролята му е добре изиграна и искрено забавна на места. Комизмът идва не от преиграването му в стил Ферел/Карел  а точно обратното – от моментните му изпълнения и забавно отнесени импровизации. Той е не само една от приятните изненади на филма, но и един от основните му позитиви, тъй като отвлича вниманието на публиката от свиневъдното телосложение и морковено окосмение на Сет Роген.

Другите герои също заслужават да бъдат споменати, но са толкова много, че няма смисъл да изпадам отново в скротумни фермани. Интересно е участието на Рози Перез в подобен род филм, а също и на Амбър Хърд, която участва като непълнолетното гадже на тъпака Роген. Но уродът, който може би ще се запомни най-ярко след края на филма, е супер-слабо-известният Дани МакБрайд, който до момента почти оставаше незабележим с малките си ролички в ударни простотии като „Hot Rod“ и „Tropic Thunder“. Сега обаче – вече във видимо по-главна роля, името му ще стане доста по-известно, да не говорим, че героят който портретира /Ред/ е едно от най-забавните неща в целия филм. Няма да развалям кефа, на хората които още не са гледали лентата, но само ще загатна, че Ред е явно някакъв нов последовател на клана МакЛауд. Гледайте и ще разберете за какво хортувам.

Пътуващият цирк е в търсене на нови приключения.

Както вече казах, това ревю е силно положително и с него искам да покажа, че филмът ми е харесал и Ви го препоръчвам. Ако още не сте го усетили с фибрите на тялото си, сега е моментът. Естествено обаче, нито един филм не е без кусурите си, колкото и високобюджетен или рекламиран да е. Този също не е изключение. Основният минус, вече ви го споделих – това е природната мистификация на хуманоида Сет Роген. Другият минус на филма, макар и не особено тежък, е неосъзнатостта на жанровете му. В един момент е комедия, в един – пародия, в други – изведнъж прескача на екшън, а към края вече избива на доста брутално и кърваво насилие. Кашата от жанрове не винаги е полезна, и тук мисля че създателите на филма можеха да се постараят де преливат атмосферата в сцените и по-успешно. Също така филмът се струва излишно дълъг на моменти, особено в сцените с безсмислено удължени разговори. Вярно, че и те носят някакъв простодушен чар, но ако филмът бе с 10-15 мин. по-кратък при финалния кът, това нямаше изобщо да му навреди. Но това не са черни кахъри, при условие че цялостното преживяване на филма е доволно приятно. На моменти дори имах чувството че гледам някаква пародия на Тарантино филм, особено в сцените с битовите разговори на двамата убийци и техните житейски проблеми. Да, филмът успява да изпъкне над ежедневната лайнарщина и блести не чрез аналния си и дразнещ хумор в стил „Доведени Братя“, а с оригиналността на някои от лафовете си и опита за надкрачване на жанровите клишета по доста забавен тертип.

Радвам се, че Холивуд успя да върне надеждата ми в бъдещето, поне за кратко. Препоръчвам филма на всички, независимо от това дали са наркомани, безделници, фенове на комедийния екшън, или просто хора, които искат да гледат нещо наистина интересно.

7.4/10