Навън обстановката е приятно снежна, така че е напълно на мястото си да пусна нещо снежно бяло, в случая – втория официален трейлър на „Огледалце, огледалце” на Тарсем Сингх. Ако сте пропуснали първия трейлър, трябва да уточня, че това е една от двете версии на приказката за Снежанка, които излизат тази година с разлика от 3 месеца. /другата е малко по-„здрачна”/

В „Огледалце, огледалце” имаме задължителните герои на братята Грим, но те са видимо изменени, осъвременени и карикатуризирани до пълен припадък. Този аспект може да стресира много от зрителите, които очакват поредната тривиална и предвидима притча за принцове и принцеси, но идеята на Тарсем е да промени изцяло представите ни за приказката и да я направи умишлено самоиронизираща се и открито пародийна. В момента коментарите и за двата трейлъра клонят от „филм за деца” до „пълен боклук”, но това са изказванията на хора с капаци, вместо слънчеви очила. Истинската цел на Сингх е да бъде различен и отново го постига, макар и наблягайки повече на абсурдния хумор, за разлика от останалите му произведения, където наблягаше само на абсурда.

В „Огледалце, огледалце” малката пикла Снежанка бива набедена за мис Вселена от някаква мебел и злата Кралица се решава да я усмърти, но вместо това – любовта надделява и Снежанка се заиграва с местния принц Чарминг. Като се има предвид, че в главната роля е Лили Колинс, филмът може би трябваше да се казва „Вежда, вежда”, но явно реалността би отвратила доста челяд. В ролята на Ийвъл Бич е Джулия Робъртс, а в ролята на атлетичното мъжко е Арни Хамър, който наскоро бе заловен с марихуана, което показва защо е приел ролята тук – бил е в делириум, докато е чел сценария.

„ПС4” е четвъртият филм от франчайза, третият с Кейт Бекинсейл, първият в 3-D и последният, който някога ще гледам по собствена воля. Оригиналът от 2003-та беше що-годе интересен, защото комбинираше вампиро-върколашките взаимоотношения и ги миксираше с шекспировидна любов между два непоносими екземпляра, което не беше кой знае колко идейно, но поне беше търпимо, а и винаги бих предпочел върколак Ромео и вампирка Жулиета, отколкото вампир Едуард и трътка Бела. Втората част продължи историята от първата и не показа нищо ново, освен PG-13 интер-видов секс между красиви хибриди, а тройката беше предистория, в която стана ясно, че Рона Митра не може да играе облечена. Сега е ред на четвърта серия, този път директно следваща втората и отново водена от стегнатото латексово телце на вампирката Селин /или Селен или Селена, или както там се изговаря това ефирно име/, изиграна от Кейт rape-worthy Бекинсейл.

Любопитно е, че самата актриса открито не желаеше да се занимава с филма и упорите се опитваше да избегне участието си с всички законово позволени средства, като мрънкане, цупене и сумтене, но бидейки облигирана по силата на предварително сключен контракт за три филма, Бекинсейл е нямала особено голям избор. Всъщност, защо се е опъвала? Не е като да е прекалено заета с оферти – и без това напоследък единствените й филми са тези, свързани с името на съпруга й Лени Уайзман, вкл. и предстоящия римейк на „Зов за завръщане” с Колин Фарел. Явно Кейт не иска да работи с любовника си, или не иска да я асоциират с Мила Йовович, която й е неволна сестра по съдба – и тя е известна като екшън-пичка в безумно малоумен франчайз с 4+ епизода; и тя е женена за режисьора си и се снима във всичките му филми, като най-новият винаги е в 3D. Да не говорим, че и двете поредици са на Screen Gems – компания, действаща на принципа, че зрителите обичат да гледат как жени убиват същества, затова избягва да прави други филми със смисъл.

Сценарият на „ПС4” страда от актуалната напоследък мода на холивудските сценарии да приличат на нещо, което дори орангутан с тебешир в ръка би измислил по-добре. Ясно е, че няма какво толкова да се мъчат за четвърта част, но за съчленяването на сюжета на „Пробуждане” са се запотявали цели четири души, което по моите съвсем груби сметки е с три и половина повече, отколкото е трябвало. Болезнено дъсчен диалог, картечен огън от клишета и реплики, изговаряни от актьори, които видимо искат да са някъде другаде. Персонажите не само не са еволюирали, ами направо са деволюирали и то до фазата на първобитния човек, поне относно начина си на мислене. За щастие, диалогът може да е инфантилен, но поне е малко – дори Селин има само около 25 членоразделни изречения в сценария /в 5-6 от които крещи „Къде е Майкъ-ъ-ъл?!”/ и имайте предвид, че тя е от приказливите.  Останалите герои са като шаферки, суетящи се около младата невяста, тайно надявайи се някой да ги хване в кадър. Ако трябва да бъдем сериозни, „ПС4” просто няма сценарий – той е поредица от 2-3 екшън сцени, свързани не особено сполучливо от задушевни разговори, в които нещо много важно за бъдещето на света се обсъжда в тъмни подземия и мрачни коридори, а присъствието на Селин дори не е особено задължително, като се има предвид, че филмът не е за нея, а за младата й щерка.

В екипа има няколко рокади, целящи най-вероятно да разведрят обстановката, респективно да разсеят аромата на мухъл във франчайза, но вместо това влияят на филма така, както леталната инжекция влияе на осъден на смърт, а именно – не особено здравословно. Лен Уайзман вече не се друса на режисьорския стол и се е преместил в ложата на сценаристите, а на негово място е инсталиран не един, а цели двама режисьори – Манс Манлин и Бьорн Щайн – познати на простолюдието с феноменално кулавия си трилър “Shelter”, където участваха Джулиан Мур и един друг мъж. Преди да започна с хулите по техен адрес, ще бъда обективен и ще призная, че двамата норди имат някои идейни моменти в екшън сцените, особено на финалното меле, което възбуди носталгия по детските ми години. Това е. Останалото е хаос от изкуствена кръв и още по-изкуствен интелект, но не берете кахър, тъй като сцените са екстремно мрачни /и още по-мрачни заради 3D-то/, и няма да успеете да забележите повечето от резила на екрана. Личи си, че новите режисьори са действали по стария принцип и вместо да направят филма си различен от останалите, са го направили почти идентичен, само доста по-жалък. Не че Уайзман щеше да се справи по-добре, де – въпреки, че носи фамилията на „мъдрец”, пичът осра четвъртата част на „Умирай трудно” и е толкова посредствен режисьор, че ако нявга – Бафомет да ни пази! – турят името му върху плочка на Алеята на славата, лично ще си направя труда да отида и уринирам отгоре й.

Кейт Бекинсейл не е особено добра актриса, но когато надене лъскавото костюмче на жената-вамп Селин, мога да й простя всички предишни позорища, освен „Ван Хелсинг”, разбира се, който си е непростим. Бекинсейл така и не успя да се превърне в котирано име сред холивудчаните, въпреки че оперира бюста си. За щастие, Холивуд не е „Пайнер” /поне не още/ и подобни актове не са достатъчен гарант за артистично признание, така че ако не беше мъжо й, какичката никога нямаше да получи главна роля в нещо, различно от homemade porn. С четвъртия филм, Бекинсейл видимо предава щафетата на новото поколение и спокойно може да се насочи към други роли /бих й препоръчал такива с по-малко underworld и повече underwear/, тъй като драматичните не й се отдават. Свеж пример е емоционалната сюжетна нишка в „Пробуждане” за взамиотношенията между майка и дъщеря, които са свръхестествено опро/па/стени и се състоят само в един-два диалога, където единствената реакция на Бекинсейл е, че превключва на режим „многострадална Геновева”. Кейт не върши работа и като „силен женски персонаж”, защото Джина Карано вече показа какво означава този термин в „Мокри поръчки” и Бекинсейл може само да й носи куфрите. Ето защо, Леновица трябва да се разкара. Не че бих отказал още от вампирката с изтънчен британски акцент Селин /нямам нищо против да отъркам скротум в лъскавите й латексови гащи/, ала франчайзът повсеместно се вдетенява и е някак нормално да продължи с дете в централната роля.

В останалата част на каста има промени и те са забележими, но не и забележителни – ако си спомняте, Бил Най преживя категорачна декапитация, поради което сега аристократичната част на вампирите е представена от Чалз Денс. Денс беше тотален изверг в „Игра на тронове”, но тук аурата му тъне в мизерия и ролята му е като на застаряващ актьор в BG сериал. В същото време, тъпкачът на Селин – прекрасният Майкъл /Скот Спийдман/ – има много малка роля, но актьорът е отказал да се снима /късметлията явно не е подписвал договор за бъдещи филми/ и сега ролята му се играе от визуален двойник, което изобщо, ама изобщо не е awkward. Като ново парче место, в четворката е турен и младият буен вампир Дейвид /Тео Джеймс/, който не запомних с нищо, освен с това, че в даден момент размахваше камшик, наподобяващ комбинация между извънземните ластици в „Когато падне мрак” и огнената верига на Зевс от „Войната на боговете”. От големите имена е добавен и любимецът на Нийл Джордан – Стивън Риа – смешен злодей, изигран по скучен начин, но хонорарът си е хонорар. Изненадата в каста идва от младата актриса, играеща дъщерята на Селен. Момиченцето май ще става конкуренция на Ренесме, понеже е първокачествен мелез между вампир и върколак и бъдещите серии ще се въртят около пубертета й. В третия абзац споменах за очевидните прилики между „Заразно зло” и „Подземен свят” – ето Ви още една, докато сме на актьорска тематика: в „Пробуждане” участва никаквицата Сандрин Холт, която умря и в „Заразно зло 2”. /колко съм информиран, нали?/

„ПС4” стартира с приятен монтаж на архивни кадри и новини, които за има-няма минута и нещо обясняват на феновете какво са забравили от първите филми, а на щастливците – какво са пропуснали. Става ясно, че хората вече са разбрали за съществуването на приказните твари /предполагам от много четене на Стефани Майер са станали хипер подозрителни/ и са взели строги хитлерови мерки за справянето с проблема  – пълно прочистване на всички не-хумани по хуманен начин. Самата Селин е пленена и замразена за 12 години в някакъв фризер по незнайни за мен, за нея и за сценаристите, причини. Пробужда се точно навреме и бяга от ледената си клетка, само по организъм. За мое нещастие, въпреки R рейтинга си, кака Кейт не е пожелала да си показва голите дреболии, затова сцената е приятно замазана със CGI мъгла на ключови места. 30 секунди по-късно, Селин отново е в играта и трепе хора всякакви, дегизирана с класическото вампирско облекло – черни латексови дрешки и кожно наметало, за да не й простине гърба. Оказва се, че за 12 години не са се случили много неща, освен тривиалните такива – Майкъл е MIA, а Селен има дъщеря, за която не знае. /?!/ Сигурно и Вие се питате как може една майка да не знае, че има дъщеря и отговорът е елементарен – родила я е, докато е била замразена. Нека помислим над тази информация. Селена е бременна /но без да е наясно с това/, след което бива заловена и замразена – зародишът продължава да расте в замръзналото й тяло, при което се стига до момент, в който тя ражда, докато е замразена. /явно по хирургичен път, макар че не забелязах операционни белези по корема й, докато излизаше от фризера, а повярвайте – гледах много внимателно/ Звучи почти като сапунен сериал, но дори сапунените сериали не са толкова хлъзгави откъм логика и в един момент всичко започва да прилича на писано от параноиден шизофреник.

Но нека се абстрахираме от тези родилни мъки – важното е, че Селин вече има нова мисия, нов член на семейството и нови оръжия за хвърля наляво и надясно, понеже костюмът й просто няма достатъчно джобове, за да ги побере. Лошите искат да заловят дъщеря й, тя иска да намери Майкъл /”Къде е Майкъ-ъ-ъл?!”/, а щерка й просто иска да бъде нормална и да си направи профил във Фейсбук. Различното в този епизод е намесата на органите на реда в лицето на детектив Себастиян /Майкъл Ийли/, играещ ролята на ченге, толерантно към расовите проблеми на окултните твари. Политически коректен герой, който по случайност е и чернокож – съвпаденията са напълно безпочвени. Той помага на Селин по всякъв начин – с даване на акъл и пречкане в краката – а тя от своя страна използва момента, за да се превзема като женския вариант на „Терминатор”. /особено когато разни простаци стрелят в гърба й, а тя дори не се обръща от куртоазия, или когато вади куршуми от черепа си/ Накрая всичко завършва в сферата на щастливите краища, макар че и тук е оставена банално открехната вратичка за /поне/ още едно продължение.

Техническата страна на филма не е кой знае какво, но аз знам какво е и то не е много хубаво. Специалните ефекти са единственото, крепящо цялата тази крехка кула от карти, но за нещастие в тях няма нищо специално и май са правени от хора, които никога не са виждали жив върколак. Отделно от това, шведските режисьори прекаляват с висящите жици при каскадите, което беше яко през 90-те, после вече не беше яко, а сега си е направо допотопен похват. Естствено, те са необходими, за да може Селин и компания да скачат по всичко, върху което може да стъпи вампирски крак, изпълнявайки сложни акробатични номера, на които дори Йордан Йовчев може за завиди, ако беше вампир, разбира се. Колкото до прословутата употреба на трижди проклетото 3D /3-Damn/, трябва да успокоя хардкор феновете на триизмерната лиготия, че „ПС4” е заснет с Red Epic камери, а не пост-конвертиран, което си е плюс. Минусите са, че 3D-то е отново ненужно и пак е използвано по елементарен начин. /врeме е някой да загрее, че хвърлянето на посуда към зрителите не е достатъчно/ Някои от кадрите обаче несъмнено изглеждат секси в 3D /особено когато Кейт Бекинсел лази по разни шахти, огъзена към публиката/, ала това са дребни сладострастия, които не си струват +3-те лева към билета.

Не знам защо някой продължава да прави вземащи се на сериозно филми за вампири и върколаци на фона на „Здрач”, който завинаги деноминира екранното им присъствие и ги превърна в тийн-посмешище. Не искам да се правая на кино-Мохамед, но пророкувам че „ПС5” ще бъде директно за видео, ако изобщо някой глупец се престраши да инвестира в него. В момента трябва да се направи нещо наистина нестандартно с вампиро-върколашкия жанр, за да се измие срама от Едуард и Джейкъб – нещо или крайно новаторско или old-school, а не тъпченето на отдавна погубени каузи и разпването им в 3-5-9 епизода. „ПС4” е петно от семенна течност върху кариерите на всички от каста, с изключение на двойника на Скот Спийдман, но това е, защото той реално няма кариера. Колкото до Бекинсейл, Денс и Риа – толкова талант изпърдян на халост не бях виждал от „Боен кон” насам, макар че дори там конят играеше по-добре от кака Кейт.

Време е да приключвам. Знам, че ревюто се получи кратко, но и „Пробуждане” е възкратичък – само 85 минтути – което означава, че даже последното ми чакане на опашката в универмага е било по-дълго. И така, ако обичате да гледате дивашки екшън, правен за публика с мозъчна контузия и със CGI ефекти от юрския период, както и ако сте върли симпатизанти на приказни революционери, то „ПС4” е Вашият филм. Всички останалите разумни люде, които изпитват неудобство да фаворизират изчадия, убиващи хора, просто защото последните не искат да бъдат изядени от тях, със сигурност ще намерят доста гнилоч в третото продължение и е по-добре да си го спестят. Сносното 3-D и динамичният пейсинг не балансират липсващия наратив, кухите герои и цялостното чувство, че бивате умствено содомизирани по най-долен начин. А ако искате да гледате космати зверове, си пуснете филм с topless Робин Уилямс и там ще видите много по-натурална козина от всички части на „Подземен свят” взети заедно.

3.7/10

Take Our Poll

Когато първите четири серии на гейм ориентиран франчайз като „Заразно Зло” се окажат по-кухи и от градинска лейка, логичната стъпка на Холивуд е да направи пета серия – за по-сигурно, белким поне тя става за гледане. Ако ли не, винаги има място за шеста серия, седма серия, а защо не и за дванадесета или тридесет и трета. Говоря за неумиращия сериал за неумиращи зомбита, воден от неумиращата Алис и периодично умиращото й отрядче за бързо реагиране, съставено от кол и разбира се – от вЪже.

„Заразно зло 5” с кодовото име „Ретрибуция” се сдоби с дебютното си тийзърче, което наистина се опитва да е нестандартно и в първите кадри успя да ме заблуди, че гледам реклама на М-ТЕЛ, но след това осъзнах, че даже рекламите на М-ТЕЛ са по-добре направени. Филмът отново събира семейното дуо Мила Йовович и Пол WC Андерсън, първата като „Алис”, а вторият като боклука, насочващ камерата в грешни посоки, а.к.а „режисьор”. Честно казано, нямам спомени какво точно се случи в четворката, но това не е критерий, тъй като сценарият никога не е бил от силните страни на поредицата. От силните й страни също не са били актьорската игра, смисълът, режисурата, музиката и операторската работа, но всичко останало винаги е било на перфектно ниво. Като казах музика, тийзърчето е озвучено от саундтрака на „ТРОН: Заветът” по някаква изключително важна причина, която ми убягва. Ако музиката на филма наистина беше на Дафт Пънк, то „Заразно зло 5” можеше и да става за слушане /но не и за гледане/, ала съм сигурен, че Дафт Пънк си имат много по-важна работа от това – например да си излъскат футуристичните шлемове за следващото участие на живо.

От тийзъра не се разбира много, освен че Алис отново ще трепе вече утрепани същества и ще се опитва да се добере до долните нива на кооперация „Чадър”, а в мисията й помагат стари познайници и нови лица, едно от които е това на циганката Мишел Родригес, която явно не отказва нито една роля, колкото и жалка да е, стига да се заплаща на реплика. И тъй като четворката имаше успех заради 3D камерите си, петицата също ще е в триизмерната част на реалността, затова ако смятате да гледате филма на кино, си запазете час при очния лекар за края на септември.

Ще попитате, защо Чък Норис разговаря с репортери, а не ги пребива с изящни каратистки удари, оставяйки след себе си хълм от безжизнени тела, но явно с възрастта властелинът на всички бойни изкуства е улегнал и се е смирил. В интервю пред полския уебсайт Gazeta, той е разказал следното: „В сценария на “Непобедимите 2” имаше доста вулгарен диалог и много млади хора нямаше да могат да го гледат. Но аз не участвам в подобни филми. Затова казах, че ще се съглася, само ако нецензурираният език бъде изтрит. Продуцентите приеха изискването ми и филмът ще е в категорията PG-13.” Шибано коп… кхм… евала, мистър Норис! Вие не се свените да държите на принципите си, дори когато от това зависи и без това крехката фенбаза на „Непобедимите”. А тя очакваше повече – очакваше много псувни, още повече кръв и почти никакъв смисъл, но сега ще получи само едното. Също така е интересно, че Норис е с толкова обемисто влияние в киното, та само едно негово недоволство има силата да обръща рейтинги. Малко звезди могат да поставят ултиматуми на продуцентите и повечето са бая над ранга на Норис, което означава, че Сталоун наистина е бил страшно отчаян да го вербува.

Чък Норис не участва в тъпи филми. Филмите стават тъпи, чак след като участва в тях.

Но за да измие срама и аргументира някак предателското си клякане, сам бате Слай е рекъл: „Слуховете за рейтинга са верни. Но преди читателите да ми държат сметка, трябва да знаят, че филмът е ОГРОМЕН и доставя на всички нива. Филмът докосва много емоции, които искаме да споделим с най-широк кръг аудитория.” Какви емоции, какви поезии, Силвестъре? „Непобедимите 2″ смърдеше на оборска тор още преди детския си рейтинг, а сега вече става ясно, че той наистина ще е детски, което пък е иронично, защото в него участват основно дядовци. Наясно съм, че това означава повече зрители и повече пари, но изобщо не означава по-добър филм, а в случая с „Непобедимите 2” означава точно обратното. Явно Чък Норис все още е легенда и неговата дума кара дори анаболени колоси като Сталоун да пелтечат оправдания за собствения си проект. Жалко само за кончината на десетките прилепи от Деветашката пещера, които жертваха живота си заради някакъв мизерен PG-13. Истината обаче е, че тази конверсия не променя нищо от качествата на филма /с какъвто и рейтинг да е „Непобедимите 2”, той пак ще се окаже клоаката на лято 2012-та/, затова не виждам защо написах цялата тази новина.

Още по темата:

Първи тийзър на „Непобедимите 2″

Снимки от „Непобедимите 2″

Накратко за „Непобедимите 2″ и „Умирай трудно 5″

Джордж Лукас – един от най-отявлените вредители на киното и лично отговорен за изнасилването на Индиана Джоунс – е на път да се разкара от картинката и да се пенсионира. Тези тежки думи обаче са несериозни, понеже за да може човек да се пенсионира, той трябва да е работил нещо, а всички знаем, че единственото нещо, по което Лукас някога наистина е работил, е да култивира достолепната си брада на мъдрец – явно е осъзнал, че когато няма акъл, поне е хубаво да го докарва на външен вид. Дълги часове не можех да повярвам на радостната новина и бясно претърсвах дузини новинарски сайтове и два-три порно такива, за да намеря потвърждение на лукасовото решение и о, щастие – излиза, че този път дядката е на път да зарадва всички и най-после да направи нещо правилно с кариерата си. Нещо, което трябваше да направи още миналия век.

„Пенсионирам се!”, е споделил Лукас пред New York Times. Казал е и други неща, но след първото изречение вече бях спрял да чета и получавах душевен оргазъм. Като цяло, Лукас смята да се разкара от киното след премиерата на новия проект на Lucasfilm, а именно  – самолетния екшън „Червени опашки”. Ако не си спомняте за него /нормално е, не се изчервявайте/ това е военният епос за робите от Алабама, които някой лъже, че ще станат герои, ако се превърнат в жив щит по време на WW2. /може да опресните паметта си тук/ Макар и нережисиран от Лукас, което само по себе си прави филма гледаем, ексклузивно чернокожият епос „Червени опашки” е личен продукт на възрастния червей и както сам той го описва – негова дългогодишна мечта. Брей, колко расово коректен бил този Лукас, бе! Почти ни кара да забравим, че в “Star Wars” /имагинерен сюжет, който се развива в няколко галактики/ имаше само по един главен негър на трилогия. Планът на Хорхе е да се отлюспи от високобюджетните истерии и да започне да снима авторски и езотерични арт-филмчета – същите, с които започна през 60-те. Лично аз не мога да си представя името на Лукас върху арт-филм, просто защото „арт” и „Лукас” са по-несъвместими в едно изречение и от „Трир” и „нормално”, но щом Лукас е решил да се прави на творец извън полезрението, това може само да ме радва. Единственият минус от цялата работа е, че преди да спре да цапа киното с лошия си дъх, Лукас е запазил правото на последен „Индиана Джоунс”, върху сценария на който „усилено работи” от има-няма две години. Убеден съм, че ако този филм наистина види бял свят, някой в него ще умре. Проблемът е, че това няма да е героят на Шая Лебоф.

Естествено, не споря, че със “Star Wars” Лукас революционизира киното, но след това го съсипа с всичко останало, а подобни щети не се забравят, нито се прощават. 67-годишният мизерник ще продължи да ни залива с кирливите си джедайски спинофи, анимации и деменции, но ако думите му се окажат верни – въшлясалата му брада нивга повече не ще премине по червен килим, освен ако последният не е в семейна крипта и той го преминава хоризонтално в дървен сандък. Ако все още не треперите от екстаз при тази новина, значи във Вас има нещо криво или което е по-зле – харесвате който и да е от филмите на Лукас, а това си е безумие на квадрат и Ви трябва помощ. Пожелавам на дядо Жорж дълголетие, за да може и правнуците му да се подиграват, след като гледат 3-D версията на “Епизод I” другия месец.

69-тите Златни глобуси бидеха раздадени като топъл хляб на пищното шоу снощи в Лос Анджелис. Победителите са щастливи, загубилите се правят на щастливи, а най-щастлив е водещият Рики Жерве /или Джървейс, ако сте изтънчени/, който отново използва подиума, за да манифестира кратък и саркастичен стенд-ъп, в който да отдели по няколко безценни коментара за награждаваните филми. Въпреки хаоса, предизвикан от миналогодишното му участие, сега Рики е пак на централната линия, повикан да генерира зрителския интерес и да качи малко рейтингите на церемония, която вече почти никой не гледа.

За щастие, комикът отново провокира с острия си хумор и успява да освежи малко мъртвешката атмосфера на лицемерни усмивки и позьорство – няколкото минути с негови разсъждения са и най-гледаемото нещо в цялата церемония. Въпреки, че този път Жерве е малко по-контролиран, ебавките му продължават да са на ниво, а публиката отново реагира като обидени дечица, на които някой чичко е откраднал сладоледа.

 Лично аз не бих имал нищо против пичът да води всяко едно светско събитие

Сред същинските победители няма много изненади, а ако има такива – те са неприятни:

НАЙ-ДОБРА ДРАМА:
The Descendants
The Help
Hugo
The Ides of March
Moneyball
War Horse

Александър Пейн и неговата семейна драмедия печелят първото място със замах, което е прекрасно и т.н., но моят въпрос е „Защо”? Само един „Moneyball” e по-кадърен филм, а да не говорим за ексклузивно направения за такива награди „Боен кон” на Спилбърг. Но все пак съм доволен, че от двете злини, избраха по-малката, защото нямаше да преживея, ако политически коректната помия „Слугини” беше ударила джакпота баш тук.

НАЙ-ДОБЪР МЮЗИКЪЛ ИЛИ КОМЕДИЯ:
50/50
The Artist
Bridesmaids
Midnight in Paris
My Week with Marilyn

Естествено и очаквано. Не знам какво са мислели останалите претенденти. Че ще спечелят? Хах! Особено „Шаферки”, присъствието на които в подобна категория и което е по-зле – на подобни награди, е позор за киното.

НАЙ-ДОБЪР РЕЖИСЬОР:
Woody Allen, Midnight In Paris
George Clooney, The Ides of March
Michel Hazanavicius, The Artist
Alexander Payne, The Descendants
Martin Scorsese, Hugo

Признавам, че още не съм имал честта да гледам „Хюго”, поради причини свързани с факта, че българските разпространители са едни нелоши капути, но съм сигурен, че си е заслужавал приза за най-добър детски филм. Гледам, че и стационарната драмичка на Клуни е надала главица, но съм спокоен, защото никой нормален не може да остави Клуни да спечели каквото и да е.

НАЙ-ДОБЪР АКТЬОР В ДРАМА:
George Clooney, The Descendants
Leonardo DiCaprio, J Edgar
Michael Fassbender, Shame
Ryan Gosling, The Ides of March
Brad Pitt, Moneyball

Свещени гащи, Клуни е спечелил! В какъв свят живеем, питам аз, след като Клуни е обявен за по-добър актьор от който и да е от останалите му конкуренти в категорията? Навън е студено, но не чак толкова, че да заледи мозъчните гънки на шантоците от HFPA и не виждам логично обяснение за този резултат. Сега поне Клуни ще може да се зъби на воля пред камерите, а светлината на прожекторите ще се отразява по златната повърхност на глобуса му. /язък за талантливия Фасбендър/

НАЙ-ДОБРА АКТРИСА В ДРАМА:
Glenn Close, Albert Nobbs
Viola Davis, The Help
Rooney Mara, The Girl with the Dragon Tattoo
Meryl Streep, The Iron Lady
Tilda Swinton, We Need to Talk About Kevin

Баба Стрийп печели, но не защото е по-добра от останалите, а защото е баба Стрийп и е абонирана за приза, пък и играе ролята на Маргарита Тачър, така че ще бъде неблагоприлично да не се възнагради за труда. За нещастие, останалите й колежки остават със златен пенис в уста, особено грозната Тилда Суинтън, която заслужаваше статуетката повече, по моето не съвсем скромно мнение, разбира се.

НАЙ-ДОБЪР АКТЬОР В КОМЕДИЯ:
Jean Dujardin, The Artist
Brendan Gleeson, The Guard
Joseph Gordon Levitt, 50/50
Ryan Gosling, Crazy Stupid Love
Owen Wilson, Midnight in Paris

Като се има предвид комичната филмография на Дьожарден /”Лъки Люк”,”OSS-117”/ и всички хвалби, които отнесе за ролята си в „Артистът”, изобщо не е сюрприз, че французинът доминира останалите англоговорящи кибици. Не че Джоузеф не се постара, горкото, или че Брендън Глийсън не изигра качествен урод в “The Guard”, но нито един от тях не беше реална конкуренция в случая.

НАЙ-ДОБРА АКТРИСА В КОМЕДИЯ:
Jodie Foster, Carnage
Charlize Theron, Young Adult
Kristen Wiig, Bridesmaids
Michelle Williams, My Week With Marilyn
Kate Winslet, Carnage

С риск да прозвуча грубо – добре че умря Хийт Леджър, та някой да започне да взема на сериозно Мишел Уилямс. Каката печели за ролята си на Мерилин Монро и то на фона на смазващите претендентки Кейт Уинслет и Джоди Фостър, втората от които направи феноменална игра във филма на Полански, а първата – повърна в него. /не се ебавам, направи го доста графично/ На хората обаче им харесват жени, играещи реални личности, особено толкова популярни като Монро, така че златният глобус си замина в пазвата на Уилямс. Присъствието на Кристен Уиг сред номинираните пък /въпреки, че тя е едно от най-добрите неща в SNL/ е по-голяма подигравка и от номинацията на Джоли в същата категория миналата година, така че не я регистрирам.

НАЙ-ДОБЪР ПОДЪРЖАЩ АКТЬОР:
Kenneth Branagh, My Week with Marilyn
Albert Brooks, Drive
Jonah Hill, Moneyball
Viggo Mortensen, A Dangerous Method
Christopher Plummer, Beginners

Тук също не съм много доволен. Няма лошо да се подхранва егото на умиращи актьори, но да наградиш Кристофър Плъмър, вместо да отбележиш покъртителната игра на Албърт Брукс или презентацията на Фройд от Мортенсен си е леко несериозно. По-несериозно е само номинирането на свинята Джона Хил /която нарочно отслабна малко, за да се спаси от Коледа/, но това е отделен въпрос, който не ще дискутирам, тъй като ми е болна тема.

НАЙ-ДОБРА ПОДЪРЖАЩА АКТРИСА:
Berenice Bejo, The Artist
Jessica Chastain , The Help
Janet McTeer, Albert Nobbs
Octavia Spencer, The Help
Shailene Woodley, The Descendants

Много тлъста политическа коректност, много нещо. /не говоря за габаритите на актрисата, спокойно/

НАЙ-ДОБЪР СЦЕНАРИЙ:
Midnight in Paris, Woody Allen
The Ides of March, George Clooney, Grant Heslov, Beau Willimon
The Artist, Michel Hazanavicius
The Descendants, Alexander Payne, Nat Faxon and Jim Rash
Moneyball, Steven Zaillian and Aaron Sorkin

Толкова страници добър текст от Зейлиън и Соркин, а накрая призът отива при разгонения градински гном Уди Алън и после викат, имало справедливост.  Дека е тя в случая?

НАЙ-ДОБРА АНИМАЦИЯ:
The Adventures of Tintin
Arthur Christmas
Cars 2
Puss in Boots
Rango

Тук фаворитите така или иначе си бяха „Ранго” или „Тинтин”, а останалото беше за баласт, затова не е особена изненада, че е спечелил Спилбърговия мо-кап, колкото и „изцъклени очи” да съдържа. Това, което не мога да проумея, е с какъв акъл са включили „Колите 2”, след като продължението беше тотална катастрофа.

НАЙ-ДОБЪР ЧУЖДОЕЗИЧЕН ФИЛМ:
The Flowers of War
In The Land of Blood and Honey
The Kid WIth The Bike
A Separation
The Skin I Live In

Надявах се на Педро, но знаех, че няма да спечели. Също така не виждам точно какви очаквания е имала Ангелина с нейния първи и дай боже последен режисьорски опит, а да не говорим за китайската драмичка, която – ако не съдържаше щипка Крисчън Бейл – никой нямаше да гледа.

НАЙ-ДОБРА МУЗИКА:
The Artist, Ludovic Bource
W.E.,Abel Korzeniowski
The Girl with the Dragon Tattoo, Trent Reznor and Atticus Ross
Hugo, Howard Shore
War Horse, John Williams

Тук културно ще замълча и ще оставя на хората с по-висш вкус и слух да коментират. Не разбирам от музика, знаете как е.

НАЙ-ДОБЪР КОМЕДИЕН СЕРИАЛ:
Enlightened
Episodes
Glee
Modern Family
New Girl

„Модерното семейство” печели отново и сравнително заслужено, особено на фона на останалите конкуренти, които – без “Enlightened” – не струват и пет пари в кесия. /странно защо не номинираха “Hung”/ Мултирасовата телевизионна фамилия продължава да обира овациите на публиката с хумористичното представяне на обикновени житейски ситуации, но трети сезон не беше чак толкова добър, така че ако ще продължават, е хубаво да измислят нещо ново, защото едно дебело мексиканче вече не върши работа.

НАЙ-ДОБЪР ТВ СЕРИАЛ ДРАМА:

Game of Thrones

Homeland

American Horror Story

Boardwalk Empire

Boss

Какво, по дяволите? От всички сериали, печели точно най-патриотичният, най-героичният и най-американският? Няма лошо човек да се радва на развети US флагове и военна пропаганда, но не и когато това принизява достойнствата на много по-силни заглавия. Не, сериозно, “Homeland” е по-добър сериал от “Игра на тронове”? Или от “Boardwalk Empire”? Или дори от “AHS”, ебати? Как точно стават тези работи, някой да ми обясни. Шибана жалост!

НАЙ-ДОБЪР ТВ ФИЛМ:
Cinema Verite
Downton Abbey
The Hour
Mildred Pierce
Too Big to Fail

Ако Ви кажа, че не съм гледал нито едно от изброените заглавия, ще се изложа повече от нормалното, така че няма да Ви го казвам.

НАЙ-ДОБЪР АКТЬОР В ТВ КОМЕДИЯ
Alec Baldwin, 30 Rock
David Duchovny, Californication
Johnny Galecki, The Big Bang Theory
Thomas Jane, Hung
Matt LeBlanc, Episodes

За разнообразие, тази година не е номиниран кретенът Джим Парсънс от  “TBBT”, но пък е номиниран друг урод оттам, който за щастие, не печели. Вместо него печели „приятелят” Мат ЛеБланк за ролята си в шоуто „Епизоди”, макар че на фона на Томас Джейн и дори Алек Болдуин, ЛеБланк е боклук.

НАЙ-ДОБЪР ПОДЪРЖАЩ АКТЬОР В СЕРИАЛ ИЛИ ТВ ФИЛМ:
Peter Dinklage, Game of Thrones
Paul Giamatti, Too Big To Fail
Guy Pearce, Mildred Pierce
Tim Robbins, Cinema Verite
Eric Stonestreet, Modern Family

Питър Динклидж продължава да се рее в облаците, колкото и нисък да е. След ЕМИ, сега получава и Златен глобус за играта му на тронове, което е удачно, като се има предвид, че той е роден за тази роля и всички лилипути по света и у нас трябва да се гордеят с него.

Динклидж се радва на статуетката си, а съпругата му го гледа отвисоко

НАЙ-ДОБРА АКТРИСА В ТВ КОМЕДИЯ:
Laura Dern, Enlightened
Zooey Deschanel, New Girl
Tina Fey, 30 Rock
Laura Linney, The Big C
Amy Poehler, Parks and Recreation

Е*ати тривиалните номинации – всяка година едно и също. Добре, че спечели Дърн, понеже от останалите сериали/героини вече ми е дошло до двойната гуша.

НАЙ-ДОБРА ПОДЪРЖАЩА АКТРИСА В СЕРИАЛ ИЛИ ТВ ФИЛМ:
Jessica Lange, American Horror Story
Kelly Macdonald, Boardwalk Empire
Maggie Smith, Downtown Abbey
Sofia Vergara, Modern Family
Evan Rachel Wood, Mildred Pierce

Радвам се, че дъртата Джесика бе наградена за ролята си в “AHS” – тя бе действително най-силното нещо в него. Не твърдя, че София Вергара или Евън Рейчъл Ууд са били особено трудни за надиграване, но ветеранката си знае работата и напук на старческите петна, успя да преодолее много по-младите си колежки.

НАЙ-ДОБРА АКТРИСА В ТВ ДРАМА:
Claire Danes, Homeland
Mireille Enos, The Killing
Julianna Margulies, The Good Wife
Madeleine Stowe, Revenge
Callie Thorne, Necessary Roughness

Клеър Дейнс с този свой нос, който пори пространството и времето? Вярвам, че има някаква грешка. Опа, извинявам се, сега видях и останалите в категорията и те са от същия дол дренки. Джулияна Маргуляс отдавна се изтърка, Маделин Стоу може и да вярва, че става за злодей в “Revenge”, но всъщност не става за нищо, а онази от “The Killing” е толкова ужасяваща, че предпочитах да гледам някъде извън екрана, по време на сцените с нея. И все пак, “Homeland” не заслужава подобно признание.

За десерт, ето най-добрият откриващ монолог в историята на Златните глобуси:

И така, на победителите – честито, а на останалите – успех следващия път. /миналогодишните фаворити може да си припомните тук, а пълният списък с настоящите печеливши може да прегледате ето тук/

Факт е и че всичко в него вони на затворническа баня, а главните… участници /отказвам да нарека тези нечистоплътни същества актьори, извинявам се/ приличат на цигани от сергия за дюнери. Сюжетът… о, боже мой! … сюжетът трябва да бъде заличен от лицето на земята, заедно с лицето, измислило го. До края на клипчето не бях сигурен дали филмът трябва да е хорър или всъщност е някакъв друг жанр /като например романтична комедия за брадясали гейове?/, но нивото на изпълнение е толкова долнопробно, че просто изглежда като хорър. Оказа се, че съм прав и по двата показателя – филмът е хорър, но също така е и долнопробен такъв. Искрено съжалявам, че иначе примерният ми показалец натисна копчето Play и тази видео гротеска потече пред очите ми като студена пост-кошмарна пот, но тъй като не искам да съм сам в нищетата си, сега ще предложа трейлъра и на Вашето внимание. /ако все още не сте имали тази чест, разбира се/

Постерът има спешна нужда от face controll

Не ме разбирайте погрешно – нямам негативно мнение за BG киното /даже помня, че преди 4-5 години ми хареса половин български филм/, но когато видя нещо толкова примитивно /не говоря технически, защото там евтинията е очебийна – говоря за примитивната история, първобитна игра и земеделска режисура/, то червата ми сякаш сами започват да се преобръщат и от устите ми излизат не само псувни, но и прясно смляната ми сутрешна баничка. Филмът е дело на режисьора Людмил Лазаров, който сигурно е завършил с няколко тройки в НБУ и, подивял от кеф, е решил да покаже на света какво може, а то изобщо не е много. Както виждате, трейлърът има субтитри на английски, за да може да се промотира и пред чуждоезичната аудитория, но истината е, че не трябваше да има звук – тогава може би /само може би/ нямаше да ми призлее чак толкова. Ако бюджетът на „Номер 1000″ е бил повече от 250 лева, значи Лазаров се е набутал с 200 лева. Историята разправя за някакви неща, за някакви хора, за ала-бала, сто чувала. Не разбрах нищо, защото още след първите секунди ридаех, заел ембрионалната поза. По дяволите, дори жалката притча за оная психично болна пикла Лора от сутрин до не-знам-си-кога ми се струва като връх на независимото кино в сравнение с това парче фосилизирана тор. Нещо повече – почти съм убеден, че ако се кача на Витоша с мобилния си телефон, ще сътворя много по-добър „филм” от горното предложение. Спирам дотук – все пак „никога не е късно да станем за резил”, а момченцата от горния трейлър вече са станали, така че нека не сипвам сол в раната, а просто Ви оставя да медитирате върху видяното.

Ако си мислите, че щом „Здрач” приключва тази година, филмите за емо-същества от дълбините на преизподнята също ще секнат, значи се самозаблуждавате повече и от мен, когато си повтарям, че съм легенда. Модата да се романтизират мъртъвци и деградират цели под-жанрове на хоръра, за да се удовлетворят мечтите на бавноразвиващите се американски момиченца не само не е спряла, ами продължава с пълна сила и тази година ще я усетим отново. Този път обаче главната героиня няма да трепери по изтънчен вампир с богато семейство и гъста коса, недокосвана от гребен, а за най-обикновен самоходен труп или казано с научен термин – шибано зомби.

Исус мрази зомбита, а също и аз, но дебилчетата си ги любят и затова „Топли тела” – новият филм на Джонатан Ливайн /”50/50”/ – ще залее екраните след няколко месеца, като гной от прясно изстискана младежка пъпка. Той е толкова очевиден клонинг на „Здрач”, че дори не е интересно да споменавам приликите, но ще го сторя – и двата имат една и съща идея /невъзможна любов между простачка и кадавър/, и двата са правени по смешна книжчица /този път писана от мъжко – Айзък Марион/, и двата са продукт на Summit Entertainment, и в двата участват супер гримирани красавци, а за по-сигурно – в „Топли тела” играе визуалната двойница на Кристен Стюърт – Тереза Палмър. Както виждате, фенките на „Здрач” със сигурност ще имат повод да отидат на кино още веднъж, за да се потопят в романтичните терзания на поредния мъртвец, залюбил селска мома. Обърнете внимание как се случва всичко обаче. След някакъв зомби апокалипсис, трупчето Р /предполагам, че е съкращение от retard/ изяжда мозъка на приятеля на Джули и вкусът му толкова допада на зомбито, че той също се влюбва в нея. /?!/ Нека повторя, може ли? Зомбито изяжда мозъка на гаджето на някаква и сам се влюбва в нея. По дяволите, мислех че като го повторя няма да звучи толкова смазващо тъпо, но не бях прав.

WANTED: Dead or… dead. 

По-големият проблем обаче е, че и Джули се влюбва в Р, което поражда въпроса колко точно отчаяна и жадна за внимание трябва да е една пача, че доброволно да предпочете разпадащ се мъртвец, чиито единствени гласови данни включват ръмжането на нечленоразделни звуци, вместо здрав, прав, корав и най-вече дишащ юнак. - „Хей, аз изядох мозъка на гаджето ти!  - Хей, аз и без това щях да късам с него. Искаш ли да го заместиш?”  Не, просто не мога да проумея как се е случило това, но съм сигурен, че блестящото повествование на автора ще ми обясни детайлно през август. По думите на режисьора, влюбването толкова променя Р, че постепенно го трансформира в нормален човек – гласовите му способности се усъвършенстват и вече може да борави с прости думи като „fuck” и „you”, а самият той започва да се занимава с все повече анти-зомби дейности, каквото и да означава това. Моето питане обаче е как ще се случват нещата в креватния департамент, след като телесата на зомбито имат навика да се отделят от торса и може да се стигне до неловка ситуация, в която половото му органче все още да шава между краката на Джули, дълго след като Р е излязъл от стаята, ако ме разбирате правилно.

„Р яде мозъци и върши много гадории в началото, но дълбоко в сърцето си, той е невинен…”, разяснява Ливайн пред USA Today. Какви ги дрънкаш, мамицата ти? Той папка хора, но децата трябва да му симпатизират, защото е…. невинен? Той изяжда мозъка на гаджето на някаква хърла, но тийнчетата трябва да точат лиги по него, защото после се влюбва в нея? Трябва да си много, много, много ограничено добиче, за да се вържеш на подобни свещени глупости, но явно за всеки влак си има пътници, а за всяка помия – зрители. Като капак на всичко, въпреки името на главното момченце, филмът не ще е с R рейтинг, така че наличието на зомбита в случая няма да е равносилно на чревца, карантии и кървавица. По-надолу може да видите снимки на Р и да прецените доколко гримьорите са се справили да го докарат на емо-въшка. Аз мисля, че са успели почти на 100%, така че това лято, вместо team Jacob или team Edward, феновете могат да изберат team Retarded и да си пръснат черепите.

Няма да Ви лъжа – „Когато падне мрак” е меко казано тъп и тежко казано – тъп. Вместо да покаже на зрителите силата на човешкия дух и т.н облигаторни послания, надъхващи младите янки, той служи като събирателен пример за всичко, що е грешно в Холивуд. Не че съм очаквал нещо от филм за извънземни, продуциран от Тимур Бекмамбетов /славянинът, отговорен за „Дневна стража” и „Нощна стража”, по-известни с кодовите си имена „Срам” и „Позор”/, но когато цялата структура е построена върху факта, че извънземните не се виждат, а земните герои не стават за гледане, то и малкото „виновно удоволствие” от лентата се вмирисва на непран коледен чорап. Големите новости пък се оказват добре изтъркани старости и включват ударни клишета, като например това, че извънземните отново търсят ресурси; че целта отново е да се стигне от т. А до т. Гъ, а оцелелите отново са красиви американци. Тогава какво е различното от останалите подобни сюжети, ще попитате Вие? Ще Ви отговоря в следващия абзац, тъй като този стана прекалено глупав.

Разликите са две – сетингът този път е братска Русия, а главният злодей не е Путин, а извънземни електрически крушки, минус крушките. Нека разгледаме тези нововъведения детайлно, преди да ги захвърлим в кошчето за смет, където им е мястото и откъдето не бива да бъдат вадени, дори и срещу сливи. Москва е доста логичен избор за място на действието, въпреки съветския режим на тока от близкото минало, който би отблъснал всички форми на живот. Присъствието на бай Тимур сред началните надписи е ясна улика, тъй като според него, руската действителност щяла да послужи на зрителите като нещо различно и екзотично. Признавам, че човекът е прав – филмът наистина ми се стори малко по-различен от второразрядните холивудски бози – стори ми се като треторазрядна холивудска боза, снимана в Източна Европа. Не знам каква точно екзотика е търсел Тимур в сивите циментови пейзажи на депресиращите московски блокове, нито защо е смятал, че ако извънземни нападнат града, най-логичната последица би била да го спасяват американски деца, но явно потокът на мисълта му отдавна е изтекъл през сифона на уринала. В тази връзка, по-добре да бяха избрали България за снимките – така щеше да им излезе много по-евтино /и у нас има Жигули/, екипът нямаше да работи в условията на полу-сибирски студ /защото щеше да бъде редовно сгряван от палави чалгаджийки/, а сюжетът щеше да бъде преработен в много по-интересна история. /в която извънземните превземат Перник/

Колкото до самите пришълци, те са втората т.нар. „новост”. За разлика от винаги хуманоидните си космически колеги, московските гости нямат ни крака, ни пипала, понеже са злобни токове – хранят се с минерали, наподобяват заряди от статично електричество и са толкова безформени, че чак са невидими. Сигурно сценаристът си е мислел, че ако зрителят не може да види заплахата, това ще генерира много повече съспенс. Само дето, ако зрителят не може да види извънземните във филм за извънземни през 90% от времето, то за чий му е било да го гледа изначало? Не че ситуацията не пращи от напрежение /все пак враговете са токове/, но ако толкова исках хорър с електричество, можех да гледам как цигани крадат кабели и определено щях да си прекарам по-добре. Това обаче не е всичко – извънземните в „Когато падне мрак” са не само прекрасни илюминации, но основното им оръжие е някакъв лазерен камшик, с който прихващат жертвите си и ги сурнат известно време, преди да ги превърнат в пепел при пепелта. Сигурно узурпаторите са фенове на S&M модата или просто са гледали „Индиана Джоунс 4” и също като нас, са били обидени.

Режисьор е Крис Горак, станал популярен с евтиното си, но сравнително сполучливо трилърче „Right at Your Door”. Сега пак ни е приготвил евтино трилърче, но за разнообразие, този път е очевидно несполучливо. Горак не умее да работи с голям бюджет, а може и да е бил притиснат от други тимуроподобни фактори, но режисурата му е под всякаква критика, затова няма да я критикувам. Сценарият пък е дело на Джон Спатис и човечецът със сигурност знае как се пише текст на Word 97, но това не означава, че знае как се пише сценарий на него. Скриптчето му е толкова дебилно, че прави сценария на “Кравари срещу марсианци” да изглежда писан от братята Коен. Всъщност, сценарият на филма трябва да бъде качен на флашка и изпратен в Космоса, за да могат извънземните да научат от първа ръка колко тъпи са земляните и колко елементарно би било да ги завладеят. Случващото се в „Когато падне мрак” противоречи на логиката, реализма и добрите практики – повествованието е изкуствено, насилено и измъчено, а героите са кухи манекени на токчета, по-високи от IQ-то им.

Диалогът е като преписан от интервю с мозъчен дегенерат и съдържа заучени реплики и празнословия, издекламирвани с толкова отегчен патос, че човек се чуди дали самите актьори не осъзнават какви безумия произвеждат устните им кухини. Да не говорим, че дори в глинените буци има повече живец, отколкото в главните персонажи и нито един от тях няма да предизвика интереса Ви, освен – разбира се – ако не сте се хванали на бас в каква поредност ще загинат. Една от репликите най-ясно показва, че Спатис е сътворил не само малоумни герои, но и смята зрителите за такива. „Те са невидими!”, възкликва някой след първоначалната атака и сама по себе си тази констатация щеше да е напълно достатъчна, но тъй като терминът „невидим“ е прекалено комплициран за семплите умове на US тийнчетата и аудиторията ще остане объркана, героят бързо пояснява – „Не можем да ги видим!” Леле, майко! Никога досега не съм предполагал, че когато нещо е невидимо, то не може да се види, но ето че всеки ден научавам нови неща. Добре, че ми го каза американец, иначе нямаше да му повярвам. И за да станат нещата още по-страшни – точно Джон Спатис е викнат от Ридли Скот за сценарист на „Прометей”. Явно единственият начин да харесаш творбите на Спатис е да си остро сенилен.

Историята започва с два типични стереотипа – сравнително красиви, относително интелигентни и свръх арогантни SOB-ове, пристигащи в Москва, за да лансират идеята си за някаква фейсбуковидна социална мрежа, която посочва на туристите кои са най-готините кръчми в района. /само тъп американец може да измисли нещо подобно/ Запознати сме с характерите им още в самото начало, когато нахаканият Шон /Емил Хърш/ се прави на интересен пред стюардеса, отказвайки да изключи телефона си, Алек Болдуин-style, с което зрителят го възприема като чаровно нагъл, но е прав само за второто. Приятелят му Бен /Макс Мингела/ пък е умният и рационален тип, действащ прагматично и общо взето – не е никакъв американец. /защото е британец/ Забелязах, че идеята за тази ракиена социална мрежа идва точно от героя на Мингела, а той пък участва в „Социалната мрежа”, което е иронично, но в никакъв случай интересно, така че го забравете. Двамата бизнес-авери обикалят няколко минути из Москва в задължителната туристическа обиколка на руската столица, където май всички забележителности се изразяват в американизирани обекти като Starbucks и McDonalds. За злощастие обаче, предприемчивите герои получават горчив плесник от шведския им партньор Скайлър /Джоел Кинаман/, който открадва идеята им и покрусени от предателството, момчетата поемат към най-близката дискотека, където да удавят мъката си преди обратния полет за вкъщи.

Точно там, Шон и Бен се засичат с две американки на екскурзия за лов на мъже по света и у нас. Групичката се сприятелява на няколко шота водки и точно, когато първите искри на любовта припламват, токът внезапно угасва и извънземните идват. Това се случва в първите 15 минути и те изтичат по-протяжно от тричасов индийски екшън, а надеждата ми, че пристигането на иноземците ще разведри нещата, се оказа измамна. Последните кацат под формата на дъжд от триизмерни коледни светлинки, а първата им жертва е невзрачен руски милиционер, който не знае къде да си навре палката. Оказва се, че новопристигналите нямат голямо желание да хортуват с простите човеци и за да не губят излишно време, директно пристъпват към акта на унищожение по метода на „Война на световете”, а именно – чрез секундното кремиране на жертвите, даващо ново значение на термина „пушечно месо”. За разлика от филма на Спилбърг обаче, тук този безкръвен PG-13 процес буди усмивки на съжаление – същите, с които бихте удостоили трикрако улично псе.

Четворката американци плюс шведското бизнесменче Скайлър /явно тази дискотека е любимо място на чужденците в Москва/ са по-умни от другите няколко стотин клиенти на нощния клуб, понеже успяват да се скрият в някакъв килер и да избегнат първоначалната атака. За да се спестят пари за визуални ефекти от бюджета, първите дни на инвазията преминават извън кадър и събитията са показани от гледната точка на героите в килера, а когато нашите най-после излизат – колонизацията е привършила. /снимките on location в Москва са скъпи, но не чак толкова, че да се излагат с подобни евтини трикове/ Следват задължителните сцени на пусти улици, изоставени Москвичи и паднали самолети, а нашите момченца и момиченца се затърчат по московските калдъръми и бясно се опитват да намерят смисъл в сценария, но по измъчените им физиономии личи, че така и не успяват. Вместо това намират единствените оцелели от инвазията – шантав инженер /винаги трябва да е шантав, нали?/ и група партизани-ентусиасти, въоръжени с щитове от автомобилни врати и оборудвани с бронирани коне, сякаш участват в предучилищна постановка на „Смело сърце” или на нещо друго с коне. Комай от цяла Москва са оцелели само най-отявлените психопати, ала не бойте се – и те ще свършат работа. По време на странстванията си, групичката е екипирана с оръжие, конструирано от домашна микровълнова печка, ако случайно им се наложи да претоплят някой чийзбургер, а руските солдати и американските молодци се обединяват, без да осъзнават че цялата работа имитира ужасна версия на „Ловци на духове” за възпрепятствани.

През първата половина от филма не се случва нищо особено. През втората половина се случва същото, но вече даже не е и особено. Като цяло наблюдаваме поход на няколко мравки по картата на Москва, които се крият от разни смешни специални ефекти и показват, че американците винаги са на погрешното място, в погрешното време, но с правилния attitude. Към края вече отчаяно мечтаех пустият „мрак” да падне най-после, но черният екран преди финалните надписи така и не идваше. Натурални гледки от братска Русия и разговорна славянска реч допълват екзотичната атмосфера, докато руско-американската задруга се опитва да дръпне щепсела на извънземните /образно казано/, а ситуациите, в които попадат и реакциите им са толкова абсурдни, че могат да накарат сценаристите на „Домашен арест” да се гордеят с текстовете си. И тъй като всеки апокалиптичен сюжет трябва да съдържа поне едно куче, и в „Когато падне мрак” имаме някаква немска овчарка. Тя, милата, няма много реплики и участието й е толкова кратко, че ако мигнете повече от два-три пъти ще пропуснете зрелищното й изпаряване. За сметка на кучетата, във филма няма чернокожи, но това е защото СССР никога не е пращал негър в космоса.

От актьорския състав блести Емил, който не е от Льонеберя, а от сем. Хърш. Младежът е познат с участията си в съмнително смешната комедия „Комшийка за секс” и с природната драма на Шон Пен – “Into the Wild”, което означава че е правил и тъпи, и добри филми. Никога обаче не е правил рядко тъпи такива и „Когато падне мрак” е сефтето в тази категория. Брадясалото му личице може да минава за романтичните драмедийки, но когато извънземните атакуват, последното нещо, което искам да гледам е супер съсредоточената му дърводелска мутра. До него е Макс Мингела, по-незабележим и от пенис на китаец, а около тях припкат Оливия Тирлби /младолик клонинг на Ан Хатауей, но с по-малки цицки/ и блондинката Рейчъл Тайлър от „Трансформърс 2 & 3”, заради която завиждам на извънземните, че отвличат хора и експериментират върху телата им, тъй като аз лично бих извършил доста пошли опити върху нейното. В ролята на Скайлър пък е оня грозния от крими-сериалчето на АМС „The Killing” и си личи, че пичът все още не е готов за голямото кино, ако изобщо можем да приемем „Когато падне мрак” за нещо голямо, а камо ли – за кино. Интересното е, че актьорите имат богато разнообразие от мистериозни акценти и превръщат диалозите в колоритно езиково преживяване – американец, играещ швед с руски акцент; американка с австралийски акцент и грузинец, говорещ на английски с руски акцент са част от атракциите в каста. От „червените” актьори е редно да спомена Юри Куценко /”Параграф 78”/, по-известен като руската алтернатива на Захари Бахаров – не само, защото е плешив, но защото и той напоследък участва във всичко.

За онези от Вас, които са се учудили по каква причина им дават тези странни очила на влизане в кино-залата трябва да уточня, че филмът е 3D, защото повечето може и да не го разберат. Не че лентата не отговаря на всички изисквания за съвременен 3D епос – затъмнена картина и болки в главата – но в него просто няма нито една сцена, която да изглежда наистина триизмерна. Даже в неоспорими бози като „Стръв” имаше няколко кадърни 3D момента, оправдаващи гледането му, докато в „Когато падне мрак” има сива празнота, която си изглежда еднакво зле във всички измерения. Музиката пък е дело на вярната мастия на Зак Снайдер – Тайлър Бейтс – затова не бива да се изненадвате, когато още от началните надписи осъзнаете колко е тъпа. Трите парчета от саундтрака също са зле и на техен фон дори OST-то на „Ну, Погоди” би бил по-подходящ.

На пръв поглед „Когато падне мрак” може да Ви се стори стресиращо инфантилен, но не се отчайвате, понеже на втори поглед филмът всъщност е много по-зле, отколкото Ви се е сторил на пръв поглед. Първоначално се уплаших, че сюжетът ще е прекалено научен и няма да разбера нищо от него, тъй като точните науки са ми непонятни, а останалите науки – също. За щастие, „Когато падне мрак” е на светлинни години от всякакъв интелект, логика или наука, а общото екранно време на извънземните в него е по-малко и от това на извънземното в „Следите”, така че ако сте пропуснали някои важни неща, не берете кахър – те не са били толкова важни. Истината е, че всеки проект, докоснат от миризливите пръсти на Тимур Бекмамбетов се оказва смехотворен провал и не бива да бъде гледан в нито едно измерение, а тези които са го харесали са по-големи дураци и от тези, които са го правили.

1.9/10

Take Our Poll

Никълъс Пелокин

Говоря за 19-годишния племенник на Ръсел – полу-мъжът, полу-жена Никълъс Пелокин, който е син на доведената сестра на Ръсел. /замириса ли Ви на латиноамериканска теленовела?/ Младият транс е обвинил чичка си, че го е докосвал по срамотиите и е барал новообразуваните му от хоромоните цици. И то не кога да е, а по време на упражнение във фитнеса, където всички знаем, че едно грешно движение често води до неловки хомо-изживявания. В случая обаче, Пелокин твърди, че той и Ръсел са си тренирали спокойно, когато изведнъж чичото решил да помогне на племенника си и като добър роднина, започнал да го докосва по Онези Органи. Как точно е смятал, че му помага, нямам идея – може би е мислел, че стимулирането на циците влияе на стягането на коремните плочки. Каквото и да е, първоначално Пелокин не възразил на този дързък акт /що за малка кучка?/, но впоследствие признал пред майка си, че чичо му го е омърсил.

Ръсел обяснява на полицията какъв захват е използвал

Според The Warp, Пелокин все още не е преминал операция за смяна на пола и за момента е горд притежател на чифт цици и чифт топки, така че чатала му не е за пипане, затова Ръсел е избрал по-хетеросексуалния вариант и е намачкал малко крехка женска гръд. Полицията е била извикана незабавно и Ръсел е бил прибран за разпит от служители на CSI. Той изрично отрича подобни обвинения и твърди, че Пелокин се държал/а/ много провокативно по време на упражненията и сам/а/ му се предложил/а/, канейки го да докосне циците му/й, тъй като според него/нея „едната била по-малка от другата“. Кой чичо би издържал на подобна покана? Като добър самарянин и на принципа „щом няма кръвна връзка, няма проблеми”, 53-годишният Ръсел е поел циците в свои ръце и е дал експертното си мнение, че стават. В крайна сметка, още не е ясно кой какво е пипал и дали циц-о-теста е бил по взаимно съгласие, но подобни случаи са си голям резил, който и филм да си режисирал, а камо ли посредствена шитня като „The Fighter”. Съмнява ме само, че Пелокин просто иска да стане известен и е избрал най-лесния вариант – добре знаем, че никой не става популярен в Холивуд, ако не е бил сексуално малтретиран като малък.