Ще трябва да призная, че не помня абсолютно нищо от първия „Призрачен ездач”, излязъл през 2007-ма и забравен няколко минути по-късно същата година. Не помня какво се случваше в него, не помня кои бяха главните герои, не помня дори как свърши и ако не беше култивираният ми спомен за Ева Мендес в него, може би нямаше да съм сигурен дали изобщо съм го гледал. Това обаче е плюс, тъй като вторият „Призрачен ездач” не изисква от Вас да сте гледали първия. Не изисква да знаете какъв е тоя пич, откога е призрачен и какво „язди” /защото всъщност управлява МПС, а не магаре/, нито някой ще Ви търси сметка, ако сте забравили, че това е герой на MARVEL. „Призрачен ездач 2” изисква от Вас нещо много по-малко, за да го харесате – да боледувате от прогресивна ретардация. Понеже само тогава някой от Вас би одобрил това изнасилващо сетивата преживяване, чието съществуване е обида за всяка форма на изкуството.

Мирише ми на изгорели гуми

Втората част от одата за прегорелия рокер Джони Блейз се вика „Духът на отмъщението”, защото ако даден филм вони на удавена крава, е важно да се кръсти с впечатляващо заглавие, така че хората да не се сетят за каква глупост иде реч веднага, а чак след няколко секунди. Той следва историята от първия филм по същия начин, по който пиян трапер следва куц индианец /а именно – накриво/, така че и да нямате никаква идея за оригиналния сюжет, това не ще Ви спаси от ужаса в сюжета на продължението. Не мога да се стърпя и започвам веднага – „Призрачен ездач 2” е най-гнусното парче тлееща фекалия, до което съм се докосвал от… някога. Той ме покруси с почти всеки свой кадър – всяка сцена, всеки жест и мимика са болезнени, а всяка реплика се впива в мозъка Ви като пиявица и бавно, но сигурно, изсмуква жизнената Ви сила. Ако филмът беше диагноза, „Призрачен ездач 2” щеше да е тумор и то особено злокачествен. Но нека сега се поуспокоя и Ви представя нещата такива, каквито са.

Призрачният ездач е лумпен от комиксите на MARVEL, но от онези лумпени на MARVEL, за които на никой не му дреме, като например Deadpool и Gambit. Действието се развива в марвелската вселена, но не очаквайте отнякъде да се появят железни човеци, черни вдовици или торове /всъщност тор има, но тя е оборска/, защото те си имат много по-отговорна работа да „отмъщават“. Призрачният ездач е аутсайдер и като такъв е сам в мисията си да се справя с всяка форма на Злото. /даже и с нелегалните даунлоудъри, както е уточнено в началото – явно Призрачният ездач е неформална мутра на АCТА/ Не помня кой беше режисьорът на първия филм, но даже да е бил Димитър Митовски, се е справил с около седемнадесет пъти по-добре от настоящото злочестие, носещо две противни и заслужаващи линч имена – Браян Невелдин и Марк Тайлър. Би трябвало отдавна да мразите тези дебили – още след „Огън в кръвта 2” /най-тъпият филм, който бях гледал дотогава/ и „Геймър” /най-тъпият филм, който бях гледал след „Огън в кръвта 2”/, а ако случайно ги харесвате – то Ви забранявам да ми влизате повече в блога!

Тези две лишени от талант същества може и да вярват, че имат собствен стил на режисура /ако разбира се снимането с ролери може да мине за стилно/, но доста хора вярват и в планетата Нибиру, следователно вярата не е критерий за нещо повече от делюзия. Никога не съм предполагал, че след саждите, оставени след тях през последните години, някой /бил той продуцент или актьор/ би им се доверил, очаквайки финален продукт, различен от типа direct-2-garbage, но ето че в Годината на Дракона стават чудеса. Невелдин/Тайлър толкова са искали да раздвижат нещата с този свой дивашки метод на снимане, че почти всяка сцена в „Духът на отмъщението” предизвиква гадене, и мога само да поблагодаря на Фортуна, че по кината върви само в 2-D версия, защото ако D-тата бяха три, на влизане в киното, освен очила трябваше да раздават и легени. Филмът е една канонада от отвратителни сцени, следващи една друга с влудяващ MTV монтаж, а всеки кадър е наситен с мръсни филтри, правещи всичко да изглежда като делничен ден във въгледобивна мина. С една дума, „Призрачен ездач 2” не е само най-тъпият филм, който съм гледал наскоро. Той е и най-грозният такъв.

Ако не сте сигурни, че един филм е прост, винаги може да видите колко души са го сценарирали – ако са 4+, се пригответе за тотална мозъчна клизма. В случая на „Призрачен ездач 2”, писачите са точно четири, като на преден план излиза името на Дейвид С. Гойър и това трябваше да е добрата новина. Само че копелето е решило да не се претоварва с творене и е измислило най-елементарният възможен сюжет, включващ екзотични дестинации /или поне такива трябва да са Румъния и Турция/ за замайване на публиката и най-клишираният злодей, познат на човечеството – Ел Диабло. Героите са жалко подобие на земни червеи, отношенията им са социално неадекватни, а диалозите между тях са гордостта на монголоида. Особено внимание заслужават веселите лафчета на Джони Блейз, които уж трябваше да разведряват обстановката, но всъщност ме накараха да си мисля, че дори на погребението на Уитни Хюстън е имало по-качествен хумор. Кюпът включва протагонист, който се превръща в жива факла; чернокож sidekick с френски акцент; прекрасна бяла циганка и дяволчето Фют – какво повече можем да искаме? Смисъл? Атмосфера? Хапчета против повръщане? Това са просто утопии.

Историята започва с възкратичък увод, от който не се разбира почти нищо, освен че Никълъс Кейдж /”Чиракът на Магьосника”/ е най-търпим, единствено в ролята на narrator. Оказва се, че Джони Блейз е в изгнание и се крие из сивите руини на Източна Европа, понеже всеки, до когото се докосне, бива покосен от неговата „изпепеляваща” страст. Ваканцията му е прекъсната от любителя на хилядолетното вино Моро /Идрис Елба/ и Блейз бива вербуван, за да спаси някакво дете, което Сатаната е нарочил за свой наследник. В отплата, Моро обещава, че разни пещерни монаси, водени от Конър Маклауд, ще вдигнат проклятието му и ще го направят отново семпъл човечец. „Добре!”, съгласява се Кейдж, „но по-бързо, защото имам още девет филма за снимане през тази година”. Речено-сторено, Джони Блейз открива 13-годишното чавенце и майка му да е.. /Виоланте Плачидо/ и се превръща в техен бодигард, а скоро между тях /между Джони и майката, уточнявам/ започват да прехвърчат задължителните искри. /романтични такива, не огнени, знам че е объркващо при подобен герой/ В същото време Луцифер /Кийрън Хиндс/ обикаля в модни костюмчета, гледа злобно и трансформира някакъв хубавец в нещо-като-зомби с умението да превръща разни работи в прах и пепел. Звучи густо, но всъщност не е.

Сюжетът ни води из Турция и Румъния, като само на второто място ми беше интересно, тъй като Турция мога да си я гледам всяка вечер под формата на 15 TV сериала. Кейдж трепе демони и анадолски нинджи, спасява цигани и тук-таме се самозапалва, но не по метода на Буратино, за щастие. Любопитно е, че Кейдж много обича да гори във филмите си и явно това му доставя перверзно удоволствие – първо го запалиха в “The Wicker Man”, после изгоря и в “Knowing”, сега се пече за втори път като Призрачния ездач, а след време може и да гори в Ада. С умиление си спомням времето, когато Ник Кейдж /”С мръсна газ”/ беше стабилен актьор, избираше си филмите правилно, държеше ниво и излъчваше респект. Сега единственото, което прави е да виктимизира всеки сценарий, който агентът му е забравил да пусне в шредера; да предизвиква пиянски скандали по букурещките дискотеки и да пада върху детето си Кал-Ел. С една дума, Кейдж започва да се превръща в позор за родословното дърво на фамилия Копола и някой трябва да му изпише по-силни лекарства, понеже настоящите вече не смогват да го озаптят. Ролята му на Джони Блейз е толкова изкуствена, безчувствена и безлична, че и Захари Бахаров би могъл да я изиграе с лекота. Лошото обаче е, че Кейдж се опитва да инжектира някаква дивашка енергия в изпълнението си, което превръща всичко в примитивна пародия. По време на една от сцените, когато се опитва да възпре преобразяването си в Призрачния ездач, Кейдж е толкова жалък, че ме накара да се разридая в себе си – то не беше преиграване, пулене пред камерата и маниашки крясъци, а да не говорим за съпътстващите допотопни ефекти. Дори извинението, че Невелдин/Тайлър не вземат филмите си на сериозно не минава, защото в случая те правят грешката да не вземат и зрителите си на сериозно, а това е непростимо.

Приятелят на Джони Блейз е изтънченият странник Моро, изигран от Идрис Елба. Повечето от Вас познават Елба с ролята му на чернокожия гето-лорд в “The Wire”, а само преди месец пичът спечели и Златен глобус за ролята си в британския TV сериал „Лутър”, където също игра чернокож. /typecast much?/ Сега участва в „Призрачен ездач 2” и това го прави квалифициран да напише автобиографична книга „Как срутих кариерата си“. Идрис обаче го дава непукист и в отговор на репортери защо, в името на Шейтан, е паднал толкова ниско /въпросът не е бил формулиран точно така, но това му е била идеята/, мистър Елба гордо отвърнал, че има мерак да експериментира и да не повтаря едни и същи роли, затова е решил да разнообрази филмографията си. Но тук идва едно противоречие – героят му в „Призрачния ездач 2” е със светли, почти бели очи, и Елба твърди, че това е било по негово желание, тъй като с такива очи бе Хеймдал от „Тор” /пак изигран от него/ и актьорът искал да свърже образите им. Значи хем иска да играе различни герои, хем иска да си ги връзва със сезал? Както и да е, Елба отново показва достолепие, въпреки смехотворния си френски акцент и простотиите, които сценарият го кара да върши. Той е и единственият актьор от каста на „Призрачния ездач 2”, който няма да загуби почти нищо с участието си вътре, макар че Идрис и без дрис, цялата му роля си е за клозета.

Ева Мендес е била достатъчно умна да откаже участието си в двойката, затова женската част е представена от дъщерята на Корадо Катани, която помним с голата й плът в „Американецът” /поне аз с това я помня, не знам за Вас/ и тя играе румънска циганка с име, което не помня и син, за когото не ми пукаше. Тя е лъч красота в този кирлив филм и е тъжно, че талантът й не е бил използван някъде другаде по същото време. Най-правилният избор в каста е Хиндс /”The Debt”/, понеже неестествено издълженото му лице по принцип си излъчва някакво първично зло и е най-близкият до Дявола образ, с който Холивуд разполага за момента. В една от малките роли имаме стар познайник от детските ни години, решил да извиси възрастната си главица с надеждата никой да не му я отсече и това е Кристоф Ламбер, по-известен като „Шотландския боец” от Шотландия, нищо че е французин. Ролята му тук е кратка и удря на носталгия по времето, в което по лицето му се виждаха и други неща, освен бръчки. Дъртият идол май се опитва да се повърне в европейското кино, тъй като скоро излиза и български филм с негово участие, който няма да гледам – „Чужденецът” – на онова красивото Ники Илиев.

Визуалните ефекти са по-евтини от градински налъми /освен кадъра, когато Призрачният ездач уринира огън – той е перфектен!/, а гримът по лицата на героите е дразнещо изкуствен и съм убеден, че дори на погребението на Уитни Хюстън е имало по-добър грим. Струва си да отбележа, че за разлика от първия филм, сега Кейдж /”Сезонът на вещиците”/ играе не само Джони Блейз, но и самия Ездач, в смисъл че горящият CGI череп е насложен върху реалната тиква на Никълъс. Неговата глава може и да гори на ужким, но Вашата глава ще Ви боли напълно реално от филма. Екшънът също е леш и то не защото е ограничен от PG-13 рейтинг, а защото Невелдин и Тайлър си могат толкова – разни горящи телеса хвърчат наляво-надясно, разни вериги се хвърлят нагоре-надолу, и разни мотори ръмжат по румънските шосета, управлявани от каскадьора на Кейдж. Музиката от своя страна комбинира тежки метални жици с некохерентни рокове, и в повечето сцени може да доведе по-изнежените слушатели до темпорална депресия. Едва ли трябва да уточнявам, че – точно така! – дори на погребението на Уитни Хюстън е имало по-добра музика.

„Призрачният ездач 2” е най-тъпият филм на MARVEL до ден днешен. Това е научно доказан факт и тепърва ще издържа проверката на времето, ако изобщо някой е достатъчно луд да съхранява копие от този филм за поколенията. „Духът на отмъщението” надвишава по малоумие „Електра” и „Дявол на доброто” взети заедно, а това само по себе си е постижение, достойно за Гинес. /бирата, не книгата/ Той е удушвач на мозъчни гънки и убиец на свободно време, но нека бъдем позитивни – той е идеалното лекарство за подобряване на чревната Ви флора. Не мога да продължавам повече с това ревю, то отне цялата ми духовна енергия и сега ще се наложи да си направя масаж на скротума, че да ми олекне. За изпроводяк ще обобщя казаното дотук с едно изречение – „Призрачният ездач 2” е по-опасен за зрителското здраве и от ХИВ-позитивна храчка, така че ако здравият разум грее в не-горящите Ви черепи, избягвайте филма с цената на всичко.

1.7/10