You are currently browsing the monthly archive for януари 2012.
Навън обстановката е приятно снежна, така че е напълно на мястото си да пусна нещо снежно бяло, в случая – втория официален трейлър на „Огледалце, огледалце” на Тарсем Сингх. Ако сте пропуснали първия трейлър, трябва да уточня, че това е една от двете версии на приказката за Снежанка, които излизат тази година с разлика от 3 месеца. /другата е малко по-„здрачна”/
Вечната битка между върколаци и вампири е опявана многократно в световната история, но малко са притчите, които са я представяли адекватно. „Подземен свят” не бе от тях. „Подземен свят 2” беше много далеч от тях, а „Подземен свят 3” си беше чистокръвен /но не и чистоплътен/ боклук. Ала водени от мотото „4 > 3”, Холивуд продължават готическия хорър с романтичен мъх и четвъртата част носи благото име „Пробуждане”. Интересно е как новите серии винаги трябва да имат някакво многозначително подзаглавие – „Пробуждане”, „Възмездие”, „Изгряване”, „Отмъщение” – сякаш по този начин филмите ще станат с три точки по-стойностни. „Подземен свят” обаче няма този късмет – още в началото става ясно, че както и да се казваше, пак щеше да струва по-малко и от скъсан галош на румънски пастир. За щастие, този път подзаглавието е селектирано коректно, тъй като зрителите наистина ще имат нужда от периодично „пробуждане”, ако смятат да не заспят още по средата на сюжетните паралогизми.
„ПС4” е четвъртият филм от франчайза, третият с Кейт Бекинсейл, първият в 3-D и последният, който някога ще гледам по собствена воля. Оригиналът от 2003-та беше що-годе интересен, защото комбинираше вампиро-върколашките взаимоотношения и ги миксираше с шекспировидна любов между два непоносими екземпляра, което не беше кой знае колко идейно, но поне беше търпимо, а и винаги бих предпочел върколак Ромео и вампирка Жулиета, отколкото вампир Едуард и трътка Бела. Втората част продължи историята от първата и не показа нищо ново, освен PG-13 интер-видов секс между красиви хибриди, а тройката беше предистория, в която стана ясно, че Рона Митра не може да играе облечена. Сега е ред на четвърта серия, този път директно следваща втората и отново водена от стегнатото латексово телце на вампирката Селин /или Селен или Селена, или както там се изговаря това ефирно име/, изиграна от Кейт rape-worthy Бекинсейл.
Когато първите четири серии на гейм ориентиран франчайз като „Заразно Зло” се окажат по-кухи и от градинска лейка, логичната стъпка на Холивуд е да направи пета серия – за по-сигурно, белким поне тя става за гледане. Ако ли не, винаги има място за шеста серия, седма серия, а защо не и за дванадесета или тридесет и трета. Говоря за неумиращия сериал за неумиращи зомбита, воден от неумиращата Алис и периодично умиращото й отрядче за бързо реагиране, съставено от кол и разбира се – от вЪже.
„Непобедимите 2” се засилва към екраните и до премиерата остават броени месеци, през които четирите му фена могат да ходят на фитнес и пият протеини, за да са солидарни с месата на главните актьори. След чудовищно кървавия и червив оригинал, където във втората половина се виждаха повече вътрешности, отколкото външности, зрителите очакваха от двойката един здрав и безмилостен R-рейтинг, в традициите на доброто старо 80-тарско извращение. Но те ще се наложи да останат с пръст в уста /или с пръст в гъз, или с нещо друго в уста, в зависимост от предпочитанията/ тъй като Карлос Норис официално е заявил, че филмът ще е PG-13 и което е по-важно – причината за това е лично той.
Когато тази заран обувах чорапите си наопаки /против уроки/ и ругаех съдбата, че ме кара да ставам толкова рано на обяд, изобщо нямах представа, че точно днес ще прочета една от най-великите новини в историята на киното. Тя е свързана с личността на Джордж Лукас и е велика не защото се отнася за велик човек /ще ме прощавате, но е невъзможно някой, имал наглостта да измисли същество като Джар-Джар Бинкс, да се нарече велик/, а защото – ако е истина – тази новина ще промени съвременното кино из основи и то към по-добро. Към много по-добро. Днес, страдащият от трета степен на изкуфяване Джордж Лукас е заявил, че смята да се пенсионира от голямото кино. Завинаги. Хип-хип-ура-а-а-а! Когато прочетох новината, очите ми се просълзиха и в душата ми избухна толкова щастлива супернова, че ми се прииска да тропна една ръченица директно върху бюрото. За щастие, не мога да играя ръченица.
69-тите Златни глобуси бидеха раздадени като топъл хляб на пищното шоу снощи в Лос Анджелис. Победителите са щастливи, загубилите се правят на щастливи, а най-щастлив е водещият Рики Жерве /или Джървейс, ако сте изтънчени/, който отново използва подиума, за да манифестира кратък и саркастичен стенд-ъп, в който да отдели по няколко безценни коментара за награждаваните филми. Въпреки хаоса, предизвикан от миналогодишното му участие, сега Рики е пак на централната линия, повикан да генерира зрителския интерес и да качи малко рейтингите на церемония, която вече почти никой не гледа.
Трейлърът не е нов, но чак днес се престраших да го гледам в scifi.bg и завинаги ще съжалявам за решението си. Сутринта ми започна толкова прекрасно, а след като изтърпях тези смазващи сетивата кадри, ми се прииска да намеря остър предмет и да го забия в мека част от тялото си. Защото щеше боли по-малко. Ако още не сте разбрали, това е „трейлър на български филм” – невъзможна комбинация от думи, която не бива да бъде произнасяна на глас и противоречи на логиката, но е факт.
Ако си мислите, че щом „Здрач” приключва тази година, филмите за емо-същества от дълбините на преизподнята също ще секнат, значи се самозаблуждавате повече и от мен, когато си повтарям, че съм легенда. Модата да се романтизират мъртъвци и деградират цели под-жанрове на хоръра, за да се удовлетворят мечтите на бавноразвиващите се американски момиченца не само не е спряла, ами продължава с пълна сила и тази година ще я усетим отново. Този път обаче главната героиня няма да трепери по изтънчен вампир с богато семейство и гъста коса, недокосвана от гребен, а за най-обикновен самоходен труп или казано с научен термин – шибано зомби.
Филмите за извънземни атаки станаха като педофилите в католическата църква – всички знаем, че са много, но на никого вече не му пука за тях. След 2005-та, когато Стивън Спилбърг се поизложи с „Война на световете”, бяхме заринати от десетки сюжети, в които злонамерени иноземци атакуват планетата по лични или семейни причини и тази тенденция ми омръзна. То не бяха битки за Ел Ей, трансформатори, Sky-лайна и всякакви тям подобни изпълнения. Писна ми да гледам колко героични са американците, как сами могат да се справят с цели армии от чужди узурпатори и как винаги епицентърът на събитията е в някой щатски мегаполис. С „Когато падне мрак” /благодаря за още един уникален превод/ авторите се опитват да разкършат шаблона и покажат нещо ново на уморения зрител на базата на двете странички, наречени „сценарий”. Спекулирам за броя на страниците, естествено – просто предполагам, че са две, защото ако за подобна простотия са изразходени повече от две страници, значи бая принтерна хартия е отишла на халост.
Няма да Ви лъжа – „Когато падне мрак” е меко казано тъп и тежко казано – тъп. Вместо да покаже на зрителите силата на човешкия дух и т.н облигаторни послания, надъхващи младите янки, той служи като събирателен пример за всичко, що е грешно в Холивуд. Не че съм очаквал нещо от филм за извънземни, продуциран от Тимур Бекмамбетов /славянинът, отговорен за „Дневна стража” и „Нощна стража”, по-известни с кодовите си имена „Срам” и „Позор”/, но когато цялата структура е построена върху факта, че извънземните не се виждат, а земните герои не стават за гледане, то и малкото „виновно удоволствие” от лентата се вмирисва на непран коледен чорап. Големите новости пък се оказват добре изтъркани старости и включват ударни клишета, като например това, че извънземните отново търсят ресурси; че целта отново е да се стигне от т. А до т. Гъ, а оцелелите отново са красиви американци. Тогава какво е различното от останалите подобни сюжети, ще попитате Вие? Ще Ви отговоря в следващия абзац, тъй като този стана прекалено глупав.
Време е за още малко простотия от Холивуд, този път от семейно естество. Първите дни на новата година са били доста интересни за г-н Дейвид О. Ръсел /режисьорът на „The Fighter”/, който се е заплел в мрежата на извратен скандал, комбиниращ в себе си фамилната драма и инцеста. Знам какво ще кажете, в Холивуд това е ежедневие. Така е, но не и когато става въпрос за транссексуален урод.
Коментари