Ревю: “Нощта на ужасите” (Fright Night)

Вампирите са много модерни напоследък. Те ни гледат отвсякъде – от екрана на телевизора, от страниците на списанията, от дъното на тоалетната чиния. Те са обсебили умовете на дебилизираните от прекомерни онанации тийнейджъри и присъстват в еро-сънищата на почти всяка девойка, докосвала се някога до страниците на „Здрач” без да бъде полазена от листни въшки. Те искрят с блясъка на скъпоценни камъни и гледат влюбено като безволеви сурикати. Те са романтично настроени и винаги жадуват за любовта на простовата жена от село. Кое е другото, което е модерно напоследък? Точно така, римейковете. Холивуд така и не се отказа от пошлата си практика да възражда от забравата филми, които или нямат нужда от нови версии, или са римейкнати по начин, който обезсмисля съществуването им. И накрая – кое е третото модерно нещо напоследък? Ще Ви подскажа, защото съм добряк – започва с Три и завършва на Де..йба т`ва шибано 3-D. Днес ще говорим за феномена 3-в-1, а именно – римейк на вампирски филм, заснет в 3D. Звучи спектакулярно, нали? НАЛИ?!

Оригиналът на „Нощта на ужасите” е познат на почти всеки фен на хоръра и заслужено е набеден за една от най-сполучливите вампирски класики от близкото минало. Дори се сдоби със сикуъл, в който имаше още повече вампири и още повече стряскащо кичозна 80-тарска мода. Почти четвърт век след това, на един човек се пада честта да филмира съвременен поглед върху дъртия като кожа по скротума на Хю Хефнър сюжет и този човек се нарича Крейг Гилеспи. Гилеспи стана известен с драмичката си „Ларс и истинското момиче”, разказваща за Ларс и някакво истинско момиче /поне така си мисля, не съм го гледал – не ме притискайте с въпроси!/ Изборът му за режисьор на „Нощта на ужасите” е колкото нестандартен, толкова и правилен, тъй като за римейкването на такава изтъркана история е бил необходим човек, влачещ се настрани от утъпканите стандарти на останалите генерични морони в Холивуд. И в тази връзка, Гилеспи успява – успява да изкара филма от задушаващия обръч на предвидимостта; успява да направи така, че историята и героите да не изглеждат с манталитета на кухи градински гномове. Естествено, клишетата са пред очите Ви и дори пред лицата Ви /благодарение на супер „необходимия” 3D ефект/, но от тях няма как да се избяга при подобна продукция, а и в случая прави чест на авторите, че са успели да избегнат най-голямото клише от всички – това, че вампирите са добродушни и влюбчиви интроверти, които предпочитат да лижат сливи, вместо кървави вратове.