Ревю: “Възходът на планетата на маймуните” (Rise of the Planet of the Apes)

Маймуните са навсякъде около нас и ни наблюдават. Те ни дебнат, те планират. И всичко това, докато се пощят. Те са реалните господари на тази планета и скоро ще си я върнат с един смел ход на животинска революция, който ще промени съдбата на човечеството. Това лято ни нападат извънземни и вампири, но истинските доминатори са много по-космати и „Възходът на планетата на маймуните” показва какво се случва, когато „еволюцията” тръгне накриво. Или по-скоро какви са последиците от факта, че Джеймс Франко играе учен. Време е за поредното ми предълго /и компенсиращо големината на някои мои органи/ ревю, в което мисълта ми тече по-трудно и от река с бобърски бентове, така че си пригответе малко свободно време и много търпение. С риск да Ви травмирам обаче, още сега е моментът да предупредя, че филмът не е безпрекословният turd, очакван от мало и голямо. Ако се налага да бъда обективен /което е нещо ново за мен/, трябва да призная, че „Планетата на маймуните” не само се оказа изненадващо кадърно направен, но и определено е най-добрият летен хит на 2011-та до момента. /shocker!/

…а революцията провокира полюция

Естествено, това не е кой знае какъв комплимент, като се има предвид конкуренцията му, нито пък означава, че филмът е облечен в някаква изтънчена форма, така че не очаквайте шедьовър за ценители. По-скоро очаквайте един нормален и ангажиращ вниманието филм, който въпреки безмозъчността на историята си, върши работа като комбинация от прикуъл и рибуут на дъртия си оригинал. Говоря за епоса от 1968-ма с жилавия дядка Чарлтън Хестън, където група астронавти попаднаха на странна планета, в която хората битуваха в клетки, а маймуните обяздваха коне и говореха на перфектен английски – общо взето, един нормален сън на Дейвид Линч, минус лилипута. Бидейки новаторски, като сюжет и презентация за онова време, първата „Планета на маймуните” се превърна във внезапен хит и все още се търкаля по прашните редици на класиките. Успехът му генерира няколко продължения, пропорционално вонящи на миазма, а през 2001-ва дори Тим Бъртън се опита да върне славата на франчайза с нещо като римейк, който обаче страдаше от почти всичко, за което може да се сетите, вкл. и от Марк Уолбърг. Въпреки стабилните приходи, критиците и феновете го обляха със струя от храчки, което накара Twentieth Century Fox да чака цели десет години преди да се реши на нов опит – този път със сюжет, по-близък до обществото и млад режисьор с нормална визия. /не само като талант, но и като фризура/