You are currently browsing the monthly archive for май 2011.
Сигурно сте обърнали внимание, че понякога говоря за определени „правила”, които съм нарушил, гледайки еди-кой-си филм на кино. И тъй като съм добър човек, днес реших да Ви споделя някои от тях, за да се поучите от грешките ми. Правилата са много и в момента ми е трудно да събера всички накуп, но основните се броят на пръсти и ако бъдат спазвани, гарантират малко по-приятно прекарване в киносалоните. Ето ги и част от моите канони:
Сезонът на абитуриентските балове е в разгара си, но вместо да ходя да гледам такива, като нормален pervert, аз ходя на кино. Този уикенд рискувах с „Поредният ергенски запой”, който по-надолу ще бъде наричан просто „ПЕЗ 2”, но не само защото е прост, а защото всеки един спестен символ в ревютата ми е спечелен миг от приключението, наречено „живот”. А и не толерирам подобни преводачески своеволия – как може нещо да е „поредно”, след като предишното е било „последно”? Та, „ПЕЗ 2” бе филмът, който реших да гледам, пренебрегвайки правилото си да не се доверявам на нищо с повече от десет продуцента. И сега усилено се чудя какво да напиша за заглавие, за което няма какво да се пише. Какво да кажа за лента, за която няма нищо за казване? Какво да анализирам във филм, който всъщност е дословно копие на първия, но patch-нат до версия 2.0?
Тайфата се завръща… а на нас ни се повръща.
Трябва да започна с признание, което съм споделял единствено на свещеника в кабинката за изповеди, точно след като си вдигнах гащите – първият „ПЕЗ” бе безмозъчен боклук от земеделски тип и все още се боря да пресметна какъв будала трябва да е някой, за да го хареса. О, не, не ми се заревавайте колко OMG смешен бил и колко LOL-ове генерирал и т.н. врясъци на келеши с неработещи неврони. Първият „Запой” бе изпълнен с толкова жалък и предвидим хумор, че не го спаси нито красотата на Брадли Купър, нито тъпотата на Зак Галифианакис. Единственото, което го спаси бе сравнително оригиналният му замисъл и фактът, че по някаква необяснима за мен причина, „ПЕЗ” се превърна в най-доходоносната R-rated комедия сл. Хр. И не само това, ами дори спечели Златен глобус за най-добра комедия, което вече преля чашата /буквално, тъй като в момента, в който разбрах това, си наливах чаша с пепси и тя преля/ и ме накара да го мразя до дъното на душата си. Такъв съм си – мразя неща, които биват промотирани като африкански диаманти, а всъщност носят качествата на въглен с аромат на газ гризу.
Новините от света на киното продължават да ме изумяват с безумието си. Знам добре, че Холивуд филмира всичко, което попадне пред погледа на някой умствено сакат сценарист, но досега вярвах, че мишена на гаврата са само книги, комикси и пиеси. Днес обаче става ясно, че има още един формат, който трябва да бъде изнесен на голям екран и това са книгите-игри.
Днес бил рожденият ден на YouTube, който ставал на цели 6 /шест/ годинки /честито, за което!/, така че просто нямаше как да не уважа празника му, пускайки още един трейлър оттам. В случая обаче става въпрос за нещо много по-тъжно – в случая става въпрос за едно убито детство, за един потъпкан спомен. Става въпрос за „Цар Лъв”… в 3D.
Акулите са навсякъде и Ви наблюдават. Дори ако живеете в къща. Дори ако къщата е обградена от езеро. Или в това трябва да повярваме, докато гледаме трейлъра на новото извращение на Дейвид Елис, в което акули ядат хора, а хората са тийнейджъри, така че аз лично ще викам за акулите. „Shark Night 3D” е поредният опит да се създаде филм за произволно морско животно-убиец, което притеснява полово развити младежи, тръгнали да се пипат по разни крайбрежни вили. Този път всичко ще бъде в 3D – не само акулите, но и пипането.
След рождения ден на блога получих своите заслужени 15 минути слава, а след изненадващото мнозинство от позитивни коментари получих и 100 точки ego boost. Зареден с тази нова енергия, е време да се върна към анал-&-зирането на тъпи филми от всякакъв сорт. „Карибски пирати 4″ е представител на този сорт. Не знам кое ме накара да прекрача прага на киното, знаейки че ще гледам четвърта част на детски филм, правен по циркова атракция. Дали беше факта, че нямаше нищо друго в киноафиша, дали беше заради предчувствието, че поне това ми ревю ще бъде прочетено от някого, или защото ако не бях дал парите за билет, щях да ги дам за къде по-неприятни неща, като например кола маска на скротума си. Нямам идея, но фактът е, че влязох в киното, седнах като пич и се загледах в екрана с надежда в ценителските си очи. Четиридесет минути по-късно и няколко изнервени поглеждания към часовника, съжалявах за грешката си, ала още повече съжалявах за пропуснатата кола маска, която вече ми изглеждаше много по-привлекателния вариант. Ако бях обикновен ревюист, щях да Ви кажа просто, че филмът ме е „разочаровал”. Аз обаче не съм обикновен ревюист /всъщност, ако изобщо мога да мина за ревюист, то аз определено съм „специален” такъв/ – ето затова, ще Ви разкажа надълго и нашироко за четвъртата ми интеракция с кап. Джак Спароу, а Вие сами си направете изводите.
„Карибски пирати” бе събитие. Не събитие за киното, нито дори събитието на годината, но определено бе събитие за дебелите гуши на Disney, които съумяха да сътворят една масивна и внушителна по размерите си дойна крава с изящни и лесно източващи се вимета. Да се направи цял франчайз от проста панаирджийска люлка не е особено идейна работа, но тактиката определено даде резултати. Първият „Карибски пирати” направи своеобразен фурор и се превърна във внезапен хит, обещаващ множество сикуъли/прикуъли/спинофи. Не стига това, ами Деп дори бе номиниран за Оскар, което за мен бе голям туист, макар и не чак толкова голям, колкото номинирВането му за „Туристът”. Последваха две продължения, които бяха видимо налети с бидони от зелени гущери, а Гор Вербински имаше бюджетната възможност да се развихри, че дори и да се олее. Една завършена трилогия, която обаче нямаше начин да остане завършена, особено щом от Disney се усетиха, че това е единственият им филм, от който могат да печелят до Денят на страшния съд. Ето защо, след дълги спекулации, преговори и увещания, свързани с уволняването на добрия приятел на Деп – Дик Кук – серията е продължена с четвъртата си част, в която капитан Спароу, Барбоса, ведно с останалите урунгели, отново са облечени в пиратските си носии и беснеят из хавайските морета. И тъй като знам, че ревютата ми са дълги и трудни за четене, Ви уверявам, че в момента пиша изключително бавно, с надеждата този път да смогнете да се ориентирате.
Днес е празникът на българската писменост и е грехота да се обаждам по обясними причини, но просто не се сдържах. Защото видях нещо, от което ми настръхна перушината и отчаяно търся неговото обясненение, смисъл и причина. Твърде шокиран съм, за да говоря, затова ще попитам Вас: WHAT… THE FUCK… WAS THAT?!
Две години?! Сигурно се ебавам, нали? Кой е очаквал подобен неграмотен блог за префърцунени лайна да изкара толкова време? Със сигурност не и Вие, признайте си! Две години е много време, но както виждате, то не ме е накарало да се променя особено. Все още съм си същият некадърен ревюист, чиито водопади от текст са лишени от логика, кохерентност и най-важното – познания за киното. Не сте прочели грешно, днес съм решил да бъда откровен с Вас и да призная нещото, което всеки сравнително интелигентен читател е осъзнал отдавна – аз не разбирам от музика, не разбирам от литература, не разбирам от политика и Господ ми е свидетел, че не разбирам от филми. Вече втора година обаче, номерът явно минава и неопределен брой от Вас продължават да ме посещават по незнайни за мен причини. Ако бях на Ваше място, сигурно щях да изпратя имейл на wordpress.com за незабавното терминиране на блога, като за причина щях да изтъкна мащабното ниво на малоумие, извиращо от страниците му. Ако пък бях на мое място, щях да се засиля с „Лада”-та си, докато развия 88 мили в час и да се върна две години назад в миналото, за да попреча на старото си „Аз” да открие блога. Дори бих му шибнал един профилактичен шамар за това, че е толкова тъп.
Готови ли сте за още зомбита и още лудост? Ето Ви ги – „The Curse of the Buxom Strumpet” е независимо британско заглавие, което ще събере в себе си талантите на Йън Макелън, Джуди Денч и Джилиън Андерсън и ще ни покаже как това звездно трио се справя с току-що възникналата инфестация от зомбита в едно малко английско градче. Звучи тъпо, но къде другаде ще можем да се насладим на кооперацията между Гандалф, агент Скъли и М?
Когато в Холивуд няма свежи сценарии, започват да се адаптират книги. Когато няма свестни книги, започват да се екранизират комикси. Когато популярните комикси приключат, идва време за Исус Христос. По данни на shocktillyoudrop.com, Ерик Балфур /”Скайлайн”/ е преценил, че вече не му отива да се излага като некадърен актьор, затова е решил да се трансформира в равносилно некадърен режисьор, а за първия си опит е избрал филмирането на ъндърграунд разказите в картинки „Исус мрази зомбита”. As we speak, скриптът е в процес на творене, а самият Балфур е силно екзалтиран от факта, че ще работи по подобен проект, който според него имал „душа”, че даже и „послания”.
Коментари