Едва ли е някакъв дълбок секрет, че мнението ми за господин Захари Снайдер е крайно негативно и то не защото човекът е подминат отдалече от богинята на красотата, а защото всички негови продукти до момента са пропадали в очите ми на ценител, така като пропада нестабилен японски небостъргач по време на земетръс. След всички негови дезориентирани опити да сътвори нещо гледаемо, Снайдер имаше последен шанс да се докаже пред публика, която е преминала възрастовата граница, позволяваща притежаването на лична карта. Този шанс му бе даден с режисурата на “Sucker Punch”, който обаче бе и нож с две остриета – един евентуален успех, щеше да послужи като вот на доверие спрямо режисьора и бъдещите му продукти, докато един много по-логичен провал щеше да го изобличи като негоден да борави с техника с оптически мерник. Може би точно заради това, „Измислен свят” бе и едно от най-очакваните заглавия за 2011 година, а монтираните му от възбуден онанист трейлъри, набъбваха прогресивно интереса на зрителите, с всеки протяжен забавен кадър. Но ето, че както всяко чудо, и “Sucker Punch” се оказа редовната еднодневка, която не успя да изпълни дори елементарното си условие – да завърти детските глави в посока изток-запад на 180 градуса, без да им скърши вратните жили. Нещо повече – той се оказа най-тлъстият боклук на годината до момента и напълно неопровержимо – най-малоумният филм на Зак Снайдер към днешна дата. А да надскочиш Зак Снайдер в тази категория си е живо постижение и може да бъде постигнато единствено от Зак Снайдер.

Както винаги при филмите на скарания с бръснача режисьор, мненията на феновете са засилени в двете крайности. Някои врещят с влага в очите колко неподозирано миризлив се е оказал чакания от тях епос, докато другите – потриват мазолестите си от мастурбиране ръчички и се хилят ехидно с капеща от устните лига, сякаш са преживели най-култовото произведение на изкуството. Дори без да поглеждате към крайната ми “оценка”, трябва да Ви е ясно, че аз съм ситуиран някъде в първата група. И въпреки първоначално плъзналите ревюта на филма по невзрачни BG сайтчета, които винаги бързат да са първи, но никога не казват абсолютно нищо с текстовете си, аз съм убеден, че всички Вие чакате да прочетете моите умозаключения, поради което смятам да Ви възнаградя с поредния си изкривяващ логиката анализ. И в тази връзка, ще Ви предупредя точно веднъж – в „ревюто” има неизбежни спойлери от малък и огромен тип, така че тези от Вас, които все още не са гледали филма /ама че пропуск!/, могат да изчакат с четенето.

За да стигнем до депресиращото настояще, трябва да обърнем взора си назад и да прегледаме кратката филмография на нашия герой. Снайдер навлезе с прасците напред в киното, намърдвайки се като режисьор на хорър римейка „Зората на Мъртвите”, в който единственото оригинално нещо бе липсата на slow motion. Веднага след това последва документалния исторически епос за гейовете в армията на Спарта. Публиката прие филма предубедено, дори противоречиво, но визуалният му стил, включващ зелени екрани до посиране, висящи жици и похотлива злоупотреба със забавени кадри, зазидаха името му в пантеона на холивудските отрепки, някъде между тези на Пол WC Андерсън и Майкъл Бей. Нататък бе лесно – Снайдер получи светлина за още по-мащабен проект, “Пазителите“, който въпреки цивренето на Алън Мур, все пак видя бял свят в някаква що-годе поносима форма, макар и пълна с обичайните посрани визуални снайдеризми. Късмет или майсторлък, се пита в загадката. Вероятно по много от първото и по съвсем малко от второто. Защото това бе върхът за Зак и оттам посоката бе само надолу и накриво, към каменистото дъно. За щастие, дори падението на Снайдер явно е в slow motion, понеже той не залезе веднага. Първо ни бе сервирана веселата пилешка анимация за гугутки in peril „Легенда за Пазителите”, с която мирисът на чума все повече се приближаваше към изтънчените ни ноздри. И сега, след над седем години в киното, Снайдер най-после ни предава най-завършения си бъбречен камък. Това е “Sucker Punch” или в перфектен симултанен превод на български – „Измислен свят”. И Вие наистина няма да сте подготвени за зрелището, понеже значението на sucker punch всъщност е „удар под кръста” и този удар е предназначен за Вас, драги зрители.

Според мен, в Холивуд трябва да има мерителна единица за провала на даден творец или най-малкото крива на потребителя, която да показва, когато един режисьор се удари в пода на очакванията. Така ще ни бъдат спестени много бъдещи нещастия, защото Снайдер стигна низините на тази графика и в момента единствените, които все още го боготворят са жена му /защото е длъжна според Библията/ и родителите му /защото отдавна са пропуснали шанса си да го удавят в бебешкото корито/. Човекът ме дразни не само с адската некохерентност на произведенията си, липсата си на вкус, неумението да сътвори нещо оригинално, прекомерния кич в продуктите му или факта, че Бог явно го е дарил с умствен флегматизъм, защото трудно възприема случващото се на екрана, освен ако не е забавено с поне 30%. Той ме дразни и с колосалното си его на набеден за „визионер” режисьор – обърнете внимание на арогантността по време на интервютата му, сякаш всеки момент ще си свали гащите и ще Ви предложи несъразмерния си пенис вместо сламка. Всъщност истината е, че по един или друг начин, в „Измислен свят” той прави точно това – стимулира собственото си самочувствие и навира собствените си представи за съвършенството /артистично и визуално/ в очите ни, като го маскира с някакъв набързо скалъпен върху къс кухненска хартия сценарий. „Sucker Punch” е живата фантазия на Снайдер и в него е колекционирано всичко, за което той някога си е мечтал или сънувал – това е сбъдната реалност на едно пораснало момченце, която комбинира събития, гледки и сцени, видени някъде отдавна и процесирани от крехкото му мозъче под формата на игрален филм.

Време е да се спра на пауза за момент /или по-скоро да премина на slo-mo режим/ и да насоча вече поразсеяното Ви внимание към същината на днешния казус. За да го направя обаче, е редно да Ви запозная накратко със сюжета на филма. И като казвам „накратко”, имам предвид пълен преразказ в два-три абзаца. И като казвам „сюжета”, имам предвид поредицата от безсмислени сцени, свързани по някакъв абсурден начин с обща история. Всичко започва с малката Бейбидол /Емили Браунинг/, чиито нелек бит ни е показан в първите няколко минути, посредством любимите трикове на Снайдер – забавени кадри на ненужни движения и близки планове на ирелевантни предмети, като например копчета на блузи и други покъщнини. Бейбидол има тежък ден, защото майка й загива /от естествена смърт?/, малката й сестра също /от изкуствена смърт?/, а вторият й баща решава да я изпрати в лудница, за да може да запази парите от наследството за себе си. Всичко това в мрачни тонове, лишени от цвят и причина, като единственият шум през това време идва от вехтия кавър на Sweet Dreams, изпят от самата Емили Браунинг. Първите минути винаги са изключително показателни и често фатални за един филм. От тях може да си направите сметка за това какво Ви очаква и по това, което видях – нещата определено не миришеха на розово масло. Количественото самочувствие на Снайдер ще Ви шибне по дясното ухо /като Едуард Нортън Брад Пит в „Боен Клуб”/ още от заглавието, показано под формата на дъждовни капки върху стъклото на автомобил, а оттам нататък – грандоманията само ще се влошава и влошава.

Бейбидол пристига в лудницата „Ленъкс”, което е плах опит за остроумие от страна на Снайдер, особено докато в същото време за фон дрънчи кавър на ”Юритмикс”. Там тя попада в жестока среда на психични разклонения и разстройства от всякакъв калибър, а за да станат нещата още по-опасни – главният санитар Блу /Оскар Айзък/ получава подкуп от втория баща на момичето, за да я превърне в зеленчук чрез принудителна лоботомия. Гърлата има пет дни, за да измисли какво да прави цял филм. И го измисля веднага. Измисля цял нов свят, в който да избяга, докато смъртоносната действителност я приближава с всяка изминала минута. Бидейки пациентка в лудницата, тя потъва в собствената си алтернативен реалност, която представлява публичен дом/кабаре, където тя и останалите пациентки са танцьорки, главният санитар е собственик, а психиатърката д-р Горски /Карла Гугино/ е в ролята на Мадам. В тази новоизлюпена действителност Бейбидол и останалите палавници забавляват клиентите на заведението с мистериозни еротични танци и палави милувки, за да печелят пари на Блу, който ги притежава в добрите традиции на всеки уважаващ себе си pimp от 60-те. Нещата обаче бързо писват на Бейбидол и тя пожелава свободата си.

И така, по време на своя първи танц /зрителят никога не вижда самите танци, защото рейтингът е PG-13 и децата не бива да бъдат излишно възбуждани/, тя изпада в състояние на ескейпизъм и се среща с учителя джедай /Скот Глен/, който я уведомява, че има нужда от пет артикула, за да избяга от менталната институция – карта, огън, нож, ключ и още нещо. Всеки от тези артефакти се намира у определен член на персонала и при всеки опит за открадването му, Бейбидол трябва да танцува, за да може въображението й да създава измислени сцени, олицетворяващи съответната кражба. Така например, при „картата” имаме батална сцена от WWI, при „огъня” имаме фентъзи битка с дракон и т.н. инфантилни визии. Всичко това се повтаря и потретва до самия финал, където развръзката ни оставя с отворена уста, защото завършва с онези пресилени туистове, които уж трябва да са много драматични, а всъщност представляват очевиден и банален завършек на нещо, което мислех, че няма как да стане по-банално.

Снайдер беше поставен пред изпитание, защото колкото и да е странно, “Sucker Punch” бе първият му филм, който не е базиран на нищо /и първият му игрален, който не е с рейтинг R/. „Зората на Мъртвите” бе римейк, „300” и „Пазителите” бяха по комикс, а „Легенда за Пазителите” беше по детска книжка – Снайдер винаги е имал някакъв готов формат, от който да наглася и коригира крайния си продукт. Тук такъв удобен медиум не съществува. Снайдер трябваше да изгради целия свят, персонажите и сетингите от абсолютната нула, използвайки единствено собственото си въображение и талант. И човечецът не успява, няма какво да го мислим.  Всичко, което виждаме на екрана в „Измислен свят” има толкова оригиналност, колкото оригиналност има в ревю на Forplay. Всяка една сцена, всяко едно парче от пръснатия по земята сюжетен пъзел е нещо, което сме гледали някъде, но никога не сме си и помисляли, че ще го видим в подобен бъркуш – толкова лишен от оригиналност е Снайдер. Дори имагинерните схватки /които уж трябваше да влеят малко свеж полъх в заглавието/ са преписани от ред други източници. Така например, първата копира стила на биткаджийска PS3 игра; втората граби от „Хрониките на Мутантите”, плюс нещо на Гийермо дел Торо; третият сикуънс е очевидно Толкинов /с орки and shit/, а за четвъртия е използвано всичко, показвано някога в sci-fi от „Star Wars”, та чак до „Аз, Роботът”. И това е само едната реалност. Другата /тази в психодиспансера/ е идеално усвоена от “Shutter Island”, а в следващата /тази в „кабарето”/ са инсталирани елементите на тъп quest за събиране и използване на предмети /”use ключ on врата”-style/. За фон имаме малко безмозъчни престрелки и експлозийки за отвличане вниманието на публиката от факта, че филма не съдържа нищо друго. Ето защо, “Sucker Punch” би бил много по-интересен като PC игра, а не като филм. Всъщност той би бил по-интересен като всичко останало, независимо дали ще е видеоклип, гейм интро, анимация за възрастни или порно за деца.

Цялостната структура на филма пък лесно ще Ви навее спомени за „Генезис” /да ме прощава Нолан за безумното сравнение/, защото показва историята в едно и също време, но в три различни реалности, всяка от които по-дълбока от предишните. За разлика от „Генезис” обаче, където маневрата „сън-в-съня” бе обяснена подробно и дори звучеше логично на моменти, ситуацията в „Измислен свят” е не само оставена на произвола, като пухкава болонка в двора на разгонен питбул, но и действа много по-дразнещо на зрителския интелект. Първата реалност е всъщност действителността за Бейбидол – психиатричната клиника и coming soon лоботомията. Втората е танцувалния публичен дом, която Бейбидол си измисля, за да избяга от първата. Третата вече е дъното на менталното й разстройство, защото представлява приказния свят, в който тя бяга от вече измислената реалност. Шизофрения-в-шизофренията, един вид. Която води също до шизофрения, но последната вече се случва във Вашите глави. Трите реалности са свързани по елементарен начин и в нито един момент няма да се изгубите къде и защо се намирате, нито ще пропуснете подхвърлените конекции между всяка от тях. За разлика от механизма на „Генезис”, където нещата бяха заплетени по интелектуален начин и предизвикваха мозъчното развитие на публиката, “Sucker Punch” действа много по-лековато, удобно насочвайки зрителя из случващото се. Но нека не забравяме, че основната таргет аудитория на филма са децата, така че е напълно нормално горките те да имат нужда от повечко ориентация.

С цел да си измие ръцете, ако лентата получи хорското неодобрение, Снайдер призна и натърти на това, че я е снимал едновременно с „Легенда за Пазителите”, което е разбираема, но не и извинима грешка. Може би точно затова, героите му тук отново са безлични и без собствена персоналност, също като пухкавите анимирани сови. В централната роля е натикана младата звездица Емили Браунинг /”Лемъни Сникет”/, която играе с настървението на порцеланова секс кукла и притежава същия поглед. Напълно подходяща за името си, героинята й е като извадена от меню за педофили или от детска книжка на Астрид Линдгрен on crack – с големите очи, русата косица с къдрици, късата поличка и дългите чорапчета. Интересното за Браунинг е, че тя винаги играе деца, изтормозени от тежка психологическа семейна драма /”The Uninvited”/, като настоящото й превъплъщение е почти идентично с това в „Лемъни Сникет” – детето пак остава сирак, пак попада в психиатрична обстановка и изживява поредица от сюрреалистични злополучия. В другата главна роля на power girl е Аби Корниш /”Високо напрежение” – добре, че написах ревю за него, за да имам актуална референция/, която играе Сладка Пикня – силната лидерка на момичешкото съсловие. Корниш все още прилича на нещо, излязло от ин витрото между Никол Кидман и Мария Бело, но за сметка на това, тя е единствената героиня, която е стъпила на земята поне с едното си бедро и само тя буди минимални симпатии, поради което за края й е резервирана специална съдба. Сестра й Рокет е презентирана от Джена Малоун, която вече не е онова малко детенце от „Контакт”, а е пораснала в не особено лицеприятна какичка, която не бива повече да бъде каствана в нещо с престрелки и каскади, защото просто не й отива на телцето. Но пък с нея е и един от най-запомнящите се кадри, в който роботски юмрук пресреща бузата й на slow motion. По-живописен “Sucker Punch” от това – здраве му кажете.

Последните две представителки на сестринството са Амбър /Джейми Чънг/ и Блонди /Ванеса Хъджинс/. В ролята на мъдрия джедай пък е Скот Глен, който няма да запомните с нищо, освен с вредния му навик да ръси по някоя мотивираща овча мисъл преди всяка мисия, плахо имитирайки Дейвид Карадайн – както типични клишета /”If you don`t stand for something, you`ll fall for anything”/, така и откровени глупизми /”Не подписвай чек с устата си, ако не можеш да го осребриш със задника си”/ Това последното звучи леко курвенско, но може би точно такава е била и целта. В по-малки роли са и Карла Гугино /с адския полски акцент/, която се представя отлично в ролята си на Мадам, карайки ме почти да повярвам, че си е сбъркала професията и Джон Шунка /в ролята на Лоботоматора/, който отново играе в 60-тарски сюжет – явно след “Mad Men” кариерата му е обречена на вечен тайпкаст.

Въпреки, че момичетата в “Sucker Punch” целенасочено се затърчат с къси полички и шаврантийски одежди, филмът така и не успява да освободи възбудената слюнка на зрителите от мъжествен пол. Момичетата са красиви, да, но са показани по начин, който не ги прави нито атрактивни, нито екзотични, а най-малкото желани. Дали защото Снайдер умее да генерира еротика, единствено ако персонажите му са полуголи спартанци, или защото рейтингът на „Измислен свят” го е ограничил да облича героините си в ретро гащички и да ги кара да подскачат на въжета, не е ясно. Подобен филм без достатъчно сексапил принуждава зрителите да мислят с горните си глави, което никога не е добро решение за нещо на Снайдер. Така например, отвъд малолетните пукотевици, варелите с калпави визуални ефекти и смехотворни диалози, “Sucker Punch” всъщност е един открито феминистичен филм, пропагандиращ женската сила срещу мъжката репресия и експлоатация – обърнете внимание, че всеки един от мъжките персонажи /без джедая, защото той е в ролята на the guardian angel/ е показан като гнусен шовинистичен плужек. Изнасилените послания за непълнолетни обаче се губят в жанровата каша и зрителите няма да разберат какво точно гледат. Защото филмът не е достатъчно секси, за да мине за софт-еротика; не е достатъчно емоционално въздействащ, та да мине за драма, нито е достатъчно сериозен, че да мине каквото и да е било.

Естествено, бидейки психиатрично ориентиран, „Измислен свят” е дарен с множество психологически препратки, които Снайдер явно е чел в детска книжка за приложна психология или е хванал по Discovery, точно преди да смени канала на PINK TV. Ироничното обаче е, че дори психологията във филма е сбъркана или открито първосигнална. Изключвам изкривените фантасмагории на Бейбидол, защото дори те не са лично нейни /коя девойка фантазира за стийм пънк WWI и роботи в бъдещето?/, а на самия Снайдер. Говоря за това, че Бейбидол е уж на 20 години, докато акълът й е като на 12-годишно момиченце – нейната представа за бардак е изтънчен вечерен клуб с танцьорки; представата й за доставяне на удоволствие у клиентите е целуването по врата и милувките по бузите; еротичните танци според нея са вяло кълчене с дрехи, а представите й за въображение са свързани с детински приказки за рицари и дракони. Оказва се,  че сценаристите не са си свършили работата или ако са – то тогава мястото на Бейбидол определено е в лудницата. Всичко това обаче са просто елементарни глупости за разбъркване на вакуума, които не помагат с нищо за качествата на филма, така че не се съсредоточавайте върху тях, за да не отвличате вниманието си от истинската класа на филма – визуалния стил на бате Снайдер.

Визуалният стил на бате Снайдер започва да ми лази по тънкия нерв, като листна въшка по върбова клонка. Кое е копелето, което първо е похвалило Зак, че slow motion-а му върши някаква работа, защото ако го намеря, и цяла щайга с развалени яйца няма да ми стигне, за да демонстрирам уважението си към него. Със сигурност е бил Джерард Бътлър, който много се е харесал как рита цигани в градската септична яма на бавни обороти. Едва ли е тайна за някого, че “Sucker Punch” е заснет почти 1/3 в slow motion. Всеки един скок или по-рязко движение на героините е забавено до скорост, която да бъде възприета дори от хора с дефицит на вниманието. Така филмът става не само по-дълъг, но и според Снайдер изглежда „cool” в детските очички. Визуалният му стил обаче е по-морално остарял и от TV кинескоп на LCD изложение, а относно CGI ефектите му важат всички отрицателни епитети, идващи Ви наум – от „некадърни” до „посмешище”. Но Снайдер го дава непукист и се чувства в свои води, лигавейки се с визуалните си чекии, благодарение на добре отработения си екип и оператора Лари Фонг, с който работят за трети път и предполагам си знаят вече не само кътните зъби, но и срамните сектори. Нивото на перверзен кич в „Измислен свят” е толкова наситено, а злоупотребата със забавените кадри е толкова иритираща сетивата, че лесно превръща дори „300” в стилизиран исторически шедьовър на естетиката. /а това е невъзможно, нали така?/ Единствената търпима /забележете – не казвам добра, а търпима/ екшън сцена е първата битка на Бейбидол с каменните самураи в азиатския сетинг и то само защото публиката още не е наясно какво я чака тепърва, а именно – още много повече от същия цирк. Дори нърдщината на Снайдер не спасява нещата /пичът е фен на Джон Бурман и е заповядал да му бъде доставена оригиналната броня от „Екскалибур”, за да я използва във фентъзи сикуънса, но на кой, по дяволите, му пука за това?!/, защото след два часа в празната тиква на режисьора, единствените изводи, които можем да си направим са два – че Снайдер е по-опасен за киното, дори и от мъртъв пиксел по камерата на Роджър Дийкинс, и че вече е ясно името на фаворита за наградите „Златна Малинка” 2011. А и нека не забравяме – същото това мекотело ще режисира новия „Супермен”, което означава, че точно в този момент  продуцентът Кристофър Нолан със сигурност пръска кръв през всички свои отвори.

В музикален аспект, Зак е отявлен почитател на тежките жици и това му личи още от трейлърите – спомнете си Деветинчовите Пирони за „300” и Смачканите Тикви за „Пазителите”. За трейлърите на “Sucker Punch” пичът използва нереалните комбинации от Silversin Pickups, Lords of Acid и дори щипка Led Zeppelin, но за съжаление OST-то е по-зле и от трейлърите. Саундтракът е съставен почти ексклузивно от модернизирани кавъри, изпети от каста, което според Снайдер е бил добър начин да се спестят бюджетни пари за повечко зелен екран. За Вашето добро настроение, през повечето време слушате изящния глас на Емили Браунинг, а в едно от джаз парчетата се натъквате на дуета между Карла Гугино /този път без полски акцент/ и Оскар Айзък. От по-известните имена извън каста се отличава още един дует – този на плешивата негърка Скунк Ананси и душевноболната Бьорк, която певица е прекрасен избор, имайки предвид менталната повреда на заглавието. Кавърите са индустриално ориентирани, така че бъдете спокойни, ако не се връзват на случващото се във филма – Снайдер отдавна се е доказал и като слухов инвалид.

Някои бедни умове побързаха да сравнят „Измислен свят” със „Скот Пилигрим”, заради мащабното му ниво на гийкщина и защото прилича на нещо средно между игра, комикс и музикален клип. Това обаче са рантовете на умопобъркани нещастници, защото филмът на Едгар Райт е не само заснет, монтиран и режисиран на професионално ниво /което Снайдер не може да докосне, колкото и да се повдига на пръсти/, но и понеже е толкова далеч над “Sucker Punch” по всички показатели, колкото далече е Уил Феръл от получаването на „Оскар”. „Скот Пилигрим” умело заемаше и хитро препращаше към своите медийни донори, без да бърка зрителя за това откъде и защо взаимства. Той всъщност беше трибют към гейм формата, а не плагиат. „Измислен свят” от своя страна нагло граби от всичко, което Снайдер някога е виждал и го зашива с пубичните косми на режисьора, сякаш никой няма да загрее, че дори откриващият кадър е копиран от Американ МакГий. И оправданието, че филмът бил всъщност „Алиса в Страната на Чудесата, но с картечници” изобщо не извинява това своеволие.

Време е за финалния „монолог на скротума”, така че си пригответе лигавничетата, защото ще се лее хейт. „Sucker Punch” е толкова нещастно недоносче, че човек се чуди за кого повече да му е мъчно – за екипа, който е похабил безброй човеко-часа излишен труд; за зрителите, които отново са изгубили времето си безвъзвратно, или за феновете на Снайдер, които едва сега са разбрали що за творец идолизират с ръка в слипчетата. Доказателство за това е и чудовищния му срив в боксофиса, където още в първите дни бе задминат от ученическото акне „Diary of a Wimpy Kid 2”. „Боже, колко мъка продължава да има на този свят!”, си казах аз, докато излизах с клюмнали глави от киното сред тълпа от разочаровани зрители. Без да бъда груб, трябва да Ви уведомя, че от „Измислен свят” буквално ми се повръща всеки ужасен миг, в който си спомня нещо от него. Той е не само гнойна рана върху киното на XXI век, той е като прокажен, който си е сложил лъскав костюм и обикаля по улиците със самочувствието на модел, без да усети как зад него се е образувала диря от изпадналите му крайници. Не мога да повярвам, че изгледах цялото това нещо, без да си събера партакешите и се разкарам – Сатаната ми е свидетел, че копнеех да изляза на чист въздух още преди първата половина. Спря ме единствено собственото ми правило никога да не излизам от филм, на който сам съм си платил билета. Честно – вече ми писна от визуални мастурбации на хора, които не стават за нищо, а камо ли за мастурбации. Снайдер е едно леке, което трябва да бъде забърсано – къде с шамари, къде с мокър парцал. Не ме интересува дали сте му фенове или не, не ме е еня дали ще продължите да ми влизате в блога, заради тези мои сквернословия – този човек има нужда да бъде спрян моментално и ако един куршум в черепа би свършил тази работа, аз се наемам да го сторя, защото като гледам никой друг не изявява желание. “Sucker Punch” е нещо, което не бях очаквал да видя толкова скоро – тоталният апотеоз на холивудското безсилие. След него не знаех как да реагирам, бях поставен пред дилемата дали да си прережа вените хоризонтално или вертикално. Защото това е филм, който ще изпита не само търпението Ви да стоите на едно място в продължение на два дълги, дълги часа, но и ще постави под въпрос желанието Ви да живеете в свят, който е доминиран от визуалния стил на една неталантлива мижитурка. Рекламната кампания на филма ми препоръча да го гледам на IMAX, защото така експириънсът от него щял да бъде още по-епичен. За моя жалост обаче, единственото нещо, което ИМАХ бе остра аноректална болка, която ще помня дори повече от самия филм. А ако това не е показател за достойнствата му, не знам кое е.