Американците имат нездравословната нужда да гледат как технологично грамотни инопланетяни ги превземат поне веднъж на всеки две години. Ето защо Холивуд не стои със скръстени пред циците си ръце, а произвежда инвазивно ориентирани заглавия със стъписваща последователност и без да си прави особен труд да променя нещо конкретно в сюжета. Важното е да има а/лоши извънземни б/героично отбраняващи се земляни и в/много измъчена драма, на фона на разкървяващи очите визуални ефекти. Ако един филм отговаря на горните критерии, то той бива филмиран моментално, независимо от кого, защо и как. Доказателство за това бе миналогодишното недоразумение “Skyline” /в който под космически прицел бе отново Ел Ей/, заснето от двама братя с грешни пари за харчене, но и с дефицит от здрав разум. По-малко от година по-късно, киноекраните ни се разпорват от поредната патриотична фантастика за извънземни vs. земни, но с тази разлика, че „Битка: Лос Анджелис” дори не се и опитва да бъде оригинален. Вместо да хабят излишна пот за нещо ново, колосалният мързел на авторите му ги кара да загребват с тлъсти шепи от кацата с клишета, превръщайки лентата в още една от онези кинематографични кръстоски, в които може да познаете пет стари филма, и петте от които – по-интересни от настоящия.

„Битка: Лос Анджелис” е толкова alien invasion филм, колкото „Спасяването на Редник Раян” беше за щурма при Нормандия. Това всъщност е филм, в който извънземните служат за фонов шум на драматичните излияния и обидно открити военни агитации, сипещи се върху незащитените ни от каски глави. Забравете за някакви епични междугалактически схватки или персонажно разнообразие, или дори съвсем малко иновативност в наратива – тези неща не съществуват в този филм. В него обаче ще откриете други благини, заради които си струва да се живее без марихуана – реалистично клатушкаща се камера, която може да пречисти стомаха Ви, дори без да си слагате пръста в устата и неповторими гледки на полуразрушения Ел Ей, в сравнение с които „2012” ще Ви се стори като шедьовър на деструкцията. Но пък това си е чист екшън филм, ще кажат по-малолетните от Вас, т.е. в него би трябвало да се търси само зрелищна презентация, неспирна динамика и кофи с гилзи, нали така? Вместо това обаче, единственото зрелище, което откриваме е крадено от другаде; единственият „екшън” е бързото придвижване от т. А до т. Х, а единствената кофа е пълна не с гилзи, а с анални фисури.

Имах някакво болезнено чувство в стомаха за този филм още първия път, когато научих, че режисьор ще му е Джонатан Лийбсман /”Тексаско Клане: Началото”/. Не знам защо, но винаги получавам симптоми на IBS, когато някой новоизлюпен режисьор с его в излишък /но реално безпомощен на високобюджетна снимачна площадка/, бива избран за филм, който видимо не му е по силите. Лийбсман сигурно знае как да си напише името на финалните надписи и може би – само може би – знае от коя страна се държи камерата, но плюсовете му се изчерпват с това. Желанието му да сътвори псевдо-документален филм /тъй като творбата е вдъхновена от „действителен” случай на НЛО през 1942 година/ е похвално, но научнофантастичният жанр не е точно попрището, в което Лийбсман да си изхвърля семето напосоки. Самият той горделиво изтъкна колко бил ентусиазиран да заснеме истински военен филм, а за инспирация му послужило едно US Army видео онлайн, в което група армейски калпазани щурмуват поредната си съмнителна цел във Фалуджа. Но на хората им е писнало да гледат всякакви форми на араби за злодеи, така че какъв да е противникът на САЩ този път? Една от малкото нации, които никога не са усещали бялото по очите на Буш върху себе си – Извънземните.

Филмът започва привидно ударно в първите си секунди /но и малко объркващо, защото за миг помислих, че все още гледам нечий трейлър/, показвайки последиците от атаката на Съществата /които един от реднеците в униформа бе нарекъл „мравки”, така че ще се обръщам към тях като такива/, а след това превърта лентата с 24 часа назад, за да ни покаже супер ненужните, но пък за сметка на това обидно кратки бекграунди на всеки един от войниците, които тепърва ще измрат. А те не са особено интересни и рядко ще запомните лицата им, а камо ли имената или дори чиновете. Важното е, че един ще се жени, друг ще има бебе, а трети е психически нестабилен. Стереотипите са навсякъде около Вас и ако се пресегнете към екрана може би ще ги докоснете… Но всъщност ще докоснете мазната коса на човека от предната седалка, така че не повтаряйте грешката ми.

Сценарият обаче превръща филма в купчината тор, която е. Той е дело на Кристофър Бертолини и донякъде е трудно да се нарече „сценарий”, защото това всъщност би било обида дори за българските сценаристи. Много по-правилното обръщение за продукта на мъките му би бил „абзаци от любими филми, комбинирани в нещо с пряка реч”. Текстът на Бертолини /който всъщност има точно два филмирани сюжета, единият от които за телевизията т.е. фейл/ е просто поредица навързани едно за друго парчета от няколко други заглавия, които дори няма да Ви се налага да познавате, защото ще се стоварят отгоре Ви като тухла четворка върху главата на разсеян строител. Почти невъзможно е „Битка: Лос Анджелис” да мине за самостоятелен филм, защото миксира в себе си всичко познато от жанра на военния екшън /и по-специално този в „Блек Хоук” и „Войната е опиат”/ с жанра на инвазивните фантастики /в стила на „Денят на Независимостта” и „Война на Световете”/, а също и вариациите между тях /”Звездни Рейнджъри”/. Общо взето, тук наблюдаваме поредния експеримент „какво би се случило, ако комбинираме… (insert two random movies)”. Резултатът отново е почти плачевен, но сълзите са породени не от радост, а от онова противоположното чувство. И като се сетя, че гилдията на холивудските сценаристи се вдигна на стачка през 2007-2008, настоявайки за по-високо заплащане на труда си, всичко заприличва на онзи виц за разликата между наглостта и нахалството. Но няма да Ви го преразказвам сега, че ревюто ми и без това вече мирише на тоалетна.

На предна строева линия в редицата от пушечно месо е сержант Майкъл Нанц /Арън Екхарт/, който иска да се пенсионира, защото някакви новобранци са го изпреварили, докато е извършвал сутрешния си джогинг по плажа на Санта Моника. „Пехотинците си имат срок на годност”, казва философски той без да знае, че по време на криза хората употребяват дори и продуктите с изтекъл срок. /поне аз го правя, де/ Мислите му обаче биват рязко прекъснати, защото точно тогава, без предупреждение или ултиматум, Земята е атакувана от армия злонамерени пришълци и сержант Нанц е призован да изпълни бойния си дълг за един последен път. Поверен му е взвод от хаховци, всеки с проблемите си и всеки луд с номера си, но и с нещо, което ги свързва емоционално – до един са хванати от гората. Лицата и характерите им са стряскащо забравими, така че няма да се впускам в излишни описания. Нашите войничета научават, че са нападнати от извънземни, благодарение на репортаж по CNN, което е доста иронично, като се има предвид, че Ирак също научава за плановете на САЩ от CNN /да, в пещерите се хваща кабелна и да, CNN имат вредния навик да съобщават всяка една акция, стъпка по стъпка плюс малко сателитни карти за колорит/. Мисията на взвода е да евакуира населението на Санта Моника, защото само след няколко часа /обърнете внимание – само няколко часа след атаката/, правителството на САЩ е решило да срине половин Ел Ей. Буквалната заповед е „да убият всичко, което не е човек” – изключително мрачна новина за домашните любимци.

Оттук нататък филмът започва да прилича на тъпа игра, в която участват ботове без собствено мнение, а единственият им маршрут е определен от предварително зададени waypoints. Върви – стреляй – спаси заложниците – върни се в базата – получи бонус. Общо взето това е поредността, като вместо заложници имаме няколко невзрачни цивилни /между които три деца за повечко родителска сълзливост/, предвождани от Бриджит Мойнахан /”Аз, Роботът”/, чиято роля съдържа общо пет реплики в себе си и би била лесно изиграна дори от танцьорка на пилон. Тя незабавно се превръща и в спец по анатомията на „мравките”, само защото била ветеринарка. /?!/ Чувството, че гледате някаква екшън ориентирана PC игра е още по-осезаемо и от начина на заснемане – почти всяка една сцена, в която героите спират за повече от 30 секунди, ни е показана през оптиката на нечий снайпер, като че ли разцъкваме извратена версия на “Call of Duty”.  Даже извънземните сякаш се нагаждат на игровата система, защото първото от тях се оказва ебати якото копеле, което не можа да бъде свалено с няколко пълнителя и дори се прибягна до злоупотреба с граната, а само двадесетина минути по-късно героичните военни вече са инжектирани с патриотичен допинг, защото трепят „мравките” с лекота и на талази, точно като в малоумен FPS. Неслучайно, KONAMI пуснаха и задължителната PC версия на филма  – все пак щом е гарга, нека поне да е рошава. Или къдрава, в зависимост от ориентацията Ви.

Другото, което се усеща доста неприятно във въздуха на филма е военната пропаганда. Пределно ясно ни е, че ако Холивуд не пуска про-милитаристични филми често, народът на САЩ ще бъде налазен от „сянката на съмнението” относно Ирак. Ето защо, „Битка: Лос Анджелис” служи много повече като рекламна кампания за това колко велики са САЩ, колко настървени са американските пехотинци и как отлично изпълняват задълженията си по време на война. Този път обаче, бойното поле е на собствена територия, макар че противникът пак атакува за това, за което по принцип се атакуват чужди цивилизации – петрола. В случая, петролът за „мравките” е нашето H2O, с което извънземните задвижват дроните и био-механичните си тела. Добре поне, че българската вода е препълнена с хлорна вар, защото иначе и ние щяхме да станем жертва на колонизацията. Но извън кръга на балканския хумор, филмът глорифицира войната доста видно, събирайки на едно място всички представители на американския народ, годни за военна служба – независимо дали са жени, деца или цивилни. Персонажите са силни, речите им буустват морала, а егото е почти майкълбейско. И всички са показани единствено в патриотична и драматична светлина, като герои които правят невъзможното, за да защитават родината и невинните. Е, повечето умират разбира се, но какво са няколко косвени жертви, когато става въпрос за триумфа на САЩ в междупланетен мащаб. Обърнете внимание и на заглавието на филма. Американското такова е просто „Battle: LA”, докато интернационалното е с едно уточнение – „World Invasion: Battle LA”. Сякаш за американците останалият свят не е особено важен, поради което са решили да съсредоточат интереса на зрителите единствено към себе си.

Актьорите са неизвестни в мнозинството си, но не се притеснявайте – дори тези, чиито физиономии познавате, няма да са особено различими на фона на общото меле. Причина за това е не само главозамайващата hand-held камера, но и противната мания на Лийбсман да заснема всичко в close-ups, които допълнително принизяват възможността на публиката да се ориентира адекватно в баталията. От по-познатите имена светят горепосочения Арън Екхарт, който играе за двама, сякаш някой е забравил да му изпрати memo, че се снима във второразряден sci-fi екшън, а не в нещо, режисирано от Ридли Скот. От дясната страна на скротума му е застанала Мишел Родригес, която е пусната по нанадолнището на автопилот, показвайки че никой не я бръсне за слива /с извинение/, освен ако не участва във филми за коли или извънземни. Родригес явно се е хванала на бас с някого, че може да изиграе две поредни роли на военна, която се сражава срещу иноземци, и никой няма да забележи приликите с „Аватар”. Басът е бил изгубен, очевидно. В една от още по-малките роли пък е турен и поредният изтърсак от “True Blood” – Джим Парак, който показва че плъховете продължават да бягат панически от потъващия TV кораб.

Трейлърът на филма измами слуховите ни канали, че ги очаква нещо качествено, използвайки песента The Sun`s Gone Dim на Йохан Йохансон. За съжаление обаче, музиката на “Битка: Лос Анджелис” е дело на педераста Браян Тайлър /не го казвам като обида, а като факт, защото той е гей, макар и да не го знам от личен опит/, който отново се е погрижил да композира саундтрак, пръскащ се по шевовете от генерични тонове, напомпани с епика. Епика, която обаче не отговаря на сцените от филма, поради което музиката е не само неподходяща на места, но и често бива надвикана от пукотевицата. Тайлър обаче се е олял не само с пре-драматизацията на нотите си, но и директно се е възползвал от готовото творчество на колегата си Джон Мърфи. /същото направи и с Хорнър в “Alien vs. Predators: Requiem”, но там му бе простено, защото се водеше spin-off на оригинала/. Ако преслушате саундтрака отделно от настоящия филм /за да го чуете на спокойствие, без да Ви пречат учестените викове „Hoo-rah!”/ ще забележите, че трака Battle: Los Angeles Hymn наподобява опасно много на The Surface of the Sun от „Sunshine”, особено в първите няколко десетки секунди. Приликата не е фрапираща, разбира се, но е достатъчна, за да направи неприятно впечатление и да омаскари останалите композиции, а на тях и без това им трябва малко.

Ще попитате как завършва филм за извънземна офанзива. Завършва „като на кино”, много ясно. Добрите войници побеждават лошите иракчани… извинявам се, „мравки”… и всички оцелели дружно се завръщат на бойното поле. Последните няколко минути са толкова крадени от „Блек Хоук”, та чак дрънкат на кухо. И в тази връзка, защо всички alien invasion филми приключват с победа за хората /след като е очевидно, че при една реална атака от свръхразумни същества, ние чисто и просто сме обречени на гибел/, и нещо повече – винаги победата е постигната по един и същи начин – чрез унищожаване на нещо, без което извънземните не могат да функционират. В случая това е командният център на „мравките”, който също не остава помилван от авторската наглост, тъй като дизайнът му безсрамно наподобява кораба от „Сектор 9”. Финалната битка обаче е просто поредната безвкусна сцена от FPS мелето и дори няма да усетите, че това е кулминацията на филма, освен ако не сте си поглеждали нервно часовника, като мен.

Краят оставя широко отворена вратичка за сикуъл, но някой има нужда да отиде и грубо да я затръшне с добре премерен ритник. Защото светът е нападан достатъчно пъти от същества, които ни желаят злото и вече сме наизустили хронологията на етапите. Време е някой да дръпне щепсела на конвейера, който бълва подобни сюжети, понеже добрите от тях се броят на пръсти, а експлозиите в „Битка: Лос Анджелис” вече откъснаха няколко от тези пръсти. И защо винаги Ел Ей е в центъра на събитията, мамка му, толкова ли Ви е скъп този Холивуд? Оставете на извънземните да Ви го унищожат най-после – мисля, че ще има доста доволни. Противно на всичко, което написах обаче, филмът не докосва мръсното дъно и се задържа почти до средното ниво, защото показва събитието от нова гледна точка, нехарактерна за жанра и комбинира похвати, които не са привични за стандартния invasion филм. /също като “Следите”, макар че в случая е срамота да сравнявам  двете заглавия/ Визуалните ефекти пък не са чак толкова зле, а екшън сцените /дори и ограничени от циментовите барикади/ не са изцяло некадърни, въпреки че Лийбсман искрено се е постарал да бъдат. „Битка: Лос Анджелис” е смачкан от дуалността на жанровете си, защото всеки ще види в него нещо различно и то няма да му хареса особено. Филмът е като глинена топка, която публиката да оформи в това, което си пожелае – някои ще харесат военната му насоченост, други – научнофантастичния елемент, докато трети няма да харесат нищо, защото глинените топки често се превръщат в деформирани абоминации.

5.8/10