You are currently browsing the monthly archive for март 2011.
Какво е бъдещето за Арнолд Шварценегер след ставането му от губернаторското кресло? Труден въпрос, обвит в мистерията на неизвестността, или по-скоро в бремето на възрастта му, която неусетно клони към трицифреното число. И въпреки това, всички фенове чакаха да видят какво ще се случи с кариерата на терминатора, веднъж когато се реши да се повърне в киното. Но за изненада на повечето от нас, това няма да стане единствено с кратки роли и депресиращи камеота в тъпи екшъни на Силвестър Сталоун, а в нещо много по-арт ориентирано – в свой собствен комикс и анимация. Новините са шарени и ще възбудят умовете както на мускулните атлети, така и на комикс гийковете, защото комбинират два от най-големите им кумири – дъртото неумиращо копеле Стан Лий и вечният варварин Шварценегер. Двамцата са се събрали на една софра и са решили да създадат поредица от анимации и комикс, който да центрира около алтернативния живот на Арнолд, след приключването на губернаторския му мандат, а именно – превръщането му в урбанистичен супергерой с позивната „The Governator”.
Едва ли е някакъв дълбок секрет, че мнението ми за господин Захари Снайдер е крайно негативно и то не защото човекът е подминат отдалече от богинята на красотата, а защото всички негови продукти до момента са пропадали в очите ми на ценител, така като пропада нестабилен японски небостъргач по време на земетръс. След всички негови дезориентирани опити да сътвори нещо гледаемо, Снайдер имаше последен шанс да се докаже пред публика, която е преминала възрастовата граница, позволяваща притежаването на лична карта. Този шанс му бе даден с режисурата на “Sucker Punch”, който обаче бе и нож с две остриета – един евентуален успех, щеше да послужи като вот на доверие спрямо режисьора и бъдещите му продукти, докато един много по-логичен провал щеше да го изобличи като негоден да борави с техника с оптически мерник. Може би точно заради това, „Измислен свят” бе и едно от най-очакваните заглавия за 2011 година, а монтираните му от възбуден онанист трейлъри, набъбваха прогресивно интереса на зрителите, с всеки протяжен забавен кадър. Но ето, че както всяко чудо, и “Sucker Punch” се оказа редовната еднодневка, която не успя да изпълни дори елементарното си условие – да завърти детските глави в посока изток-запад на 180 градуса, без да им скърши вратните жили. Нещо повече – той се оказа най-тлъстият боклук на годината до момента и напълно неопровержимо – най-малоумният филм на Зак Снайдер към днешна дата. А да надскочиш Зак Снайдер в тази категория си е живо постижение и може да бъде постигнато единствено от Зак Снайдер.
Както винаги при филмите на скарания с бръснача режисьор, мненията на феновете са засилени в двете крайности. Някои врещят с влага в очите колко неподозирано миризлив се е оказал чакания от тях епос, докато другите – потриват мазолестите си от мастурбиране ръчички и се хилят ехидно с капеща от устните лига, сякаш са преживели най-култовото произведение на изкуството. Дори без да поглеждате към крайната ми „оценка“, трябва да Ви е ясно, че аз съм ситуиран някъде в първата група. И въпреки първоначално плъзналите ревюта на филма по невзрачни BG сайтчета, които винаги бързат да са първи, но никога не казват абсолютно нищо с текстовете си, аз съм убеден, че всички Вие чакате да прочетете моите умозаключения, поради което смятам да Ви възнаградя с поредния си изкривяващ логиката анализ. И в тази връзка, ще Ви предупредя точно веднъж – в „ревюто” има неизбежни спойлери от малък и огромен тип, така че тези от Вас, които все още не са гледали филма /ама че пропуск!/, могат да изчакат с четенето.
Бях си обещал да не гледам този филм. Бях си обещал да се дистанцирам от всичко, което съдържа мутрата на Брадли Купър в себе си, освен ако не е режисирано от Тод Филипс, но ето как нещата не винаги се подреждат според плановете ни. Така например, планът ми за тази утрин бе да се наслаждавам на петъчния ден на майстора, а не да губя два часа от живота си в писане на неща, които само специално докоснати от Тангра ще прочетат без да получат остри симптоми на марсилска треска. След гледането на „Високо напрежение” обаче, нещо в мен издаде предсмъртен вопъл и умря в гърчове. Дали това е била финалната ми мозъчна гънка или последният ми останал здрав нерв, може само да се спекулира. Всъщност истината е, че за „Високо напрежение” трябва да се напише нещо негативно, защото иначе ще остане в аналите на историята като добър филм, докато според моя изтерзан анал, той изобщо не се оказа такъв.
Сигурно се чудите какъв е менталният ми проблем, щом пак смятам да плюя по филм, за който се четат основно добри отзиви и то от „сериозни” критици в „реномирани” сайтчета за словоблудства. И за да не тръгвам накриво още от втория абзац искам да уточня, че филмът не е тоталният траш, за който може би ще се опитам да Ви го обрисувам – той е занимателен и с очевиден потенциал, който можеше да бъде разгърнат до нещо, което да се превърне в действително добре заснета история. Проблемът на „Високо напрежение” обаче се корени отново в жанровата му шизофрения, която разкрачва заглавието на няколко фронта, на всеки от които постига тотална загуба. Не го спасяват нито ръководството на Нийл Бургер /който режисира силно надценения и плашещо предвидим „Илюзионист” през 2006-та/, нито краткото участие на Боб Де Ниро в една от малкото си сериозни роли напоследък. Не го спасяват и визуалните изгъзици, които тук-таме са пльоснати из филма, за да радват изтънчените диоптри на ценителите. Не, „Високо напрежение” е ненужен филм /по-безполезен и от еднокопитно, заразено със сап/, независимо колко много се старае да ни спечели.
Излезе официалният трейлър на очакваната от прекалено много хора комиксова феерия „Капитан Америка: Първият отмъстител”, с която Marvel стартират политиката си да филмират всеки един герой, който ще участва в „Отмъстителите” догодина. Зрелището е режисирано от Джо Джонстън, който има опит както във филмите за супергерои по време на WW2 /”The Rocketeer”/, така и с филмите за супергерои, които се оказват ужасяващ боклук /”The Rocketeer”/.
Имало едно време древна народна приказка за момиченце с червено наметало, което търчало из горичката с кошница в ръчичка, за да посети дъртата си баба. Същата баба, незнайно защо, живеела в някаква колиба в пущинака, сякаш децата й били стигнали до консенсус, че отшелничеството е по-добрият вариант от това да й сменят редовно памперсите или да дават пари за старчески дом. Вместо баба си обаче, малкото момиченце с позивна „Червената Шапчица” /което било странно, тъй като тя всъщност не носила шапка, а качулка/, открило ГЛВ /Голям лош вълк/, който за малко щял да я изпапа, ако един смел ловец не й се притекъл на помощ и геройски спасил положението. Тази приказка била разказвана толкова пъти, че на децата вече им се повръщало, когато се сетели за нея, но не защото всъщност била една доста извратена притча, родена от нездравите умове на братя Грим, а защото всичко в нея било повтаряно многократно, а основният „туист” бил до болка познат, с което интригата се обезсмисляла в малолетните очи. През 2011 година обаче, някой някъде решил, че баснята за Червената шапчица има нужда от поредното преразказване и то в модерния стил на готическия романс. За решението си, този някой заслужавал наказание от сто шибания с неокастрен клон на голо, но за нещастие това се случвало в страната на мечтите Холивуд, където дори най-кретенската идея рядко бивала игнорирана.
Една приятна пролетна вечер, Скротумът се разхождал из селския мегдан, търсейки нещо, за което да напише „ревю”. Изведнъж във фокуса на полезрението му попаднал плаката на филм, наречен „Червената Шапчица”, който обещавал нов поглед към мрачната приказка за момиченца, преследвани от вълк-педофил. Той дори приел петното по постера, упоменаващо името на Катрин Хардуик, напук на това, че точно тя била административно отговорна за първия „Здрач”. Той влязъл в киното с очакванията за посредствен, но въпреки това гледаем филм. Оказало се, че очакванията му са прекалено завишени. Защото заглавието следвало историята на приказката така, както слепец следвал пияно куче-водач, а именно – напосоки. И ако посоките подържали някакъв интегритет, нещата може би нямало да вонят на камилска храчка. Вместо това, сценарият бил толкова свободно трансформиран от лумпена Дейвид Джонсън, че структурата му наподобявала комбинация между много тъпа романтична драма за невъзможната любов между селянин & селянка и още по тъпа whodunnit мистерия за периодични разчленявания на хора и дивеч. Никъде в тази комбинация не се съдържал хорърът, който постерът и трейлърът обещавали, нито ставало ясно за чий имаме нужда от червени качулки и върколаци, след като смисълът на филма бил съвсем в друга посока – в сферата на Арлекиновите романси и нито крачка по-назад.
Наскоро се подочу новина, която не ме касае, но в името на актуалната информираност ще Ви я споделя, защото е свързана с едно име, което боготворя в сънищата си. Става дума за предстоящия сикуъл на „Дявол на Доброто” /точно така, това е онзи филм, в който Бен Афлек беше сляп юрист-супергерой, а режисьорът на „Железния Човек” му беше комичен другар/, режисиран от плешивото теме на Дейвид Слейд. Само по себе си това не е кой знае какъв шок, защото Слейд се оказа режисьор, който не може да избира правилно филмите си, а когато го направи, ги режисира като второкласник в начално училище. Сега обаче нещата стават много по-„здрачни”, понеже новите слухове са, че Слейд е цанил за главната роля не кой да е, а самият Робърт Патинсън. /неистов писък на фенки/
Премиерата на „Sucker Punch“ наближава с опасна безнадеждност и всички вече сме наточили интелектуалната си лига към новото творение на Закари Снайдер, което – както отлично знаем – ще бъде 30% в slow motion. Преди това епохално за киното събитие обаче, на Вашето внимание са предоставени кратки анимацийки, които хем да завишат експектациите на обикновения зрител, хем да покажат гледната точка на филма през една алтернативна призма.
Комиксови новини за малолетни – въпреки първоначалните слухове, че Дарън Арнофски ще режисира поредната епопея за космати мъжкари със струящ тестостерон „X-Men Origins: Wolverine”, днес става ясно от Comingsoon.net, че пичът бие шута на офертата и няма да се занимава с адамантиеви отрепки. Причината е очевидна, поне за мен – след успеха на „Черния Лебед”, Арнофски се циментира като творец, който прави стойностни заглавия, а една грешна крачка в дебрите на комиксовите води би му донесла много повече негативи, отколкото респект. Особено крачка в рядката каша на Marvel и Х-Мен изтърсаците. А и всички отдавна знаехме накъде отиват нещата, така че едва ли ще има много изненадани или разочаровани. Най-малкото феновете на Върколака, които са достатъчно неграмотни, за да не им пука дали филмът е заснет от Арнофски, Тарантино или бай Хуй.
Комиксови новини за малолетни – въпреки първоначалните слухове, че Дарън Арнофски ще режисира поредната епопея за космати мъжкари със струящ тестостерон „X-Men Origins: Wolverine”, днес става ясно от Comingsoon.net, че пичът бие шута на офертата и няма да се занимава с адамантиеви отрепки. Причината е очевидна, поне за мен – след успеха на „Черния Лебед”, Арнофски се циментира като творец, който прави стойностни заглавия, а една грешна крачка в дебрите на комиксовите води би му донесла много повече негативи, отколкото респект. Особено крачка в рядката каша на Marvel и Х-Мен изтърсаците. А и всички отдавна знаехме накъде отиват нещата, така че едва ли ще има много изненадани или разочаровани. Най-малкото феновете на Върколака, които са достатъчно неграмотни, за да не им пука дали филмът е заснет от Арнофски, Тарантино или бай Хуй.
Американците имат нездравословната нужда да гледат как технологично грамотни инопланетяни ги превземат поне веднъж на всеки две години. Ето защо Холивуд не стои със скръстени пред циците си ръце, а произвежда инвазивно ориентирани заглавия със стъписваща последователност и без да си прави особен труд да променя нещо конкретно в сюжета. Важното е да има а/лоши извънземни б/героично отбраняващи се земляни и в/много измъчена драма, на фона на разкървяващи очите визуални ефекти. Ако един филм отговаря на горните критерии, то той бива филмиран моментално, независимо от кого, защо и как. Доказателство за това бе миналогодишното недоразумение “Skyline” /в който под космически прицел бе отново Ел Ей/, заснето от двама братя с грешни пари за харчене, но и с дефицит от здрав разум. По-малко от година по-късно, киноекраните ни се разпорват от поредната патриотична фантастика за извънземни vs. земни, но с тази разлика, че „Битка: Лос Анджелис” дори не се и опитва да бъде оригинален. Вместо да хабят излишна пот за нещо ново, колосалният мързел на авторите му ги кара да загребват с тлъсти шепи от кацата с клишета, превръщайки лентата в още една от онези кинематографични кръстоски, в които може да познаете пет стари филма, и петте от които – по-интересни от настоящия.
„Битка: Лос Анджелис” е толкова alien invasion филм, колкото „Спасяването на Редник Раян” беше за щурма при Нормандия. Това всъщност е филм, в който извънземните служат за фонов шум на драматичните излияния и обидно открити военни агитации, сипещи се върху незащитените ни от каски глави. Забравете за някакви епични междугалактически схватки или персонажно разнообразие, или дори съвсем малко иновативност в наратива – тези неща не съществуват в този филм. В него обаче ще откриете други благини, заради които си струва да се живее без марихуана – реалистично клатушкаща се камера, която може да пречисти стомаха Ви, дори без да си слагате пръста в устата и неповторими гледки на полуразрушения Ел Ей, в сравнение с които „2012” ще Ви се стори като шедьовър на деструкцията. Но пък това си е чист екшън филм, ще кажат по-малолетните от Вас, т.е. в него би трябвало да се търси само зрелищна презентация, неспирна динамика и кофи с гилзи, нали така? Вместо това обаче, единственото зрелище, което откриваме е крадено от другаде; единственият „екшън” е бързото придвижване от т. А до т. Х, а единствената кофа е пълна не с гилзи, а с анални фисури.
Коментари