You are currently browsing the monthly archive for февруари 2011.
Резултатите от 83-тото връчване на наградите Оскар в омръзналия вече на всички Kodak Theater са факт. Но тъй като през нощта обичам да спя, а не да дебя интернет за победителите в реално време, научих официалните щастливци едва сега, така че сигурно съм ужасно закъснял с представянето им на Вашето внимание, но какво пък – по-добре късно отколкото никога.
Довечера са „Оскар“-ите, но преди тях винаги има още едни награди, или по-скоро анти-награди, които се дават един ден по-рано на всички заслужили народни артисти и визионери, сътворили най-големите повърни през годината. На 31-вата церемония, проведена нощеска в Холивуд, членовете на TGRAF /The Golden Raspberry Award Foundation/ раздадоха позлатените си статуетки на напращяла малинка и то на крайно нуждаещи се от нея хора. Ето и основните победители накратко, макар че в настоящия случай, думата „победители“ звучи някак иронично.
Продължавам на извънземна вълна – излезе втори и този път нецензуриран трейлър на „Пол“ /новият проект на комедийното дуо Пег & Фрост/, който излиза другия месец по кината в САЩ и може би никога – по кината в България.
ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: ТЕМАТА Е ЗА БАТКОВЦИ И КАКИЧКИ НАД 18 ГОДИНИ, ТАКА ЧЕ МАЛКИТЕ ДЕЦА МОГАТ ДА СЕ РАЗКАРАТ!!!
„Нов филм – нов късмет”, е казал народът. Но не би, поне не и в моя случай. Защото филмът не само, че по никакъв начин не може да мине за „нов” /най-малкото като сюжет или презентация/, но и защото последното, което почувствах след края му бе „късмет”, че съм го гледал. След като първо преминахме през „Аз, Роботът”, после през „Аз съм Легенда”, сега се нанизваме и на „Аз съм Номер Четири”. Заглавията от първо лице единствено число /сегашно време/ трябва да събудят у зрителя някакво особено чувство на персонална драма или близка опасност, но докато в първите два случая филмите бяха правени по книги на майстор-фантаст и майстор на хоръра, то третият е издялкан по книга на пишман-писач на детски sci-fi /всъщност двама автори, които обаче са решили, че ще е по-интересно да публикуват от псевдонима „Питакъс Лор” – може би са си мислели, че звучи спиритуално или дори космично, но са сгрешили./ „Аз съм Номер 4” е поредният жалък опит на Холивуд да генерира тийн-франчайз по серия от книги, които обаче никой тийн не би прочел /освен ако не е в тоалетната и изпитва спешна нужда от забърсване с хартия/ и ако някак си успеете да изчетете цялото ми ревю, ще осъзнаете, че има къде по-приятни неща, за които да дадете десет лева.
DJ Карузо /”Дистърбия”/ се прослави не само с тъпите си филми /”Орлово Око”/, но и с манията си да каства измамно красиви, но твърде неталантливи момченца в главните си роли. Предишното такова бе секс-куклата на Спилбърг Шая Лебоф, който участва и в двата горепосочени филма с перманентен неуспех да го стори кадърно. Сега, Карузо е направил един арогантен опит да произведе сурогат на поредицата „Здрач” и измъчените му напъни си личат от светлинни години разстояние. Не говоря единствено за факта, че „Аз съм Номер Четири” е филмиран по тъпа книга /която никой не е чел, защото излезе миналото лято, а всички знаем, че американците четат бавно, когато в повествованието няма секс или вампири/, но и за това, че всъщност открито клонира сюжета на „Здрач”, с малката разлика, че тук става въпрос за иноземци, а не за кръвопийци. Всичко останало обаче си съвпада – тъпата селянка, влюбена в младия и мистериозен нов ученик; малкото градче с училище, което никой от главните герои не посещава редовно; странното семейство на новодошлия /в случая представено само от един „роднина”/; загадъчните злодеи, които издирват нашето момче из гори и полянки и най-вече – един пламенен и дълбоко предучилищен любовен триъгълник.
Документалният хорър е жанр, който писна след втория филм, в който някой мъкнеше портативна камера, докато в същото време пищеше и/или умираше с нея. Ето обаче, че сега ни е даден още един шанс да заобичаме този тип филми и този път разликата е доста огромна, защото действието не се развива в някаква обсебена от шумове къща, а в дълбокия космос, в който както добре знаете – никой не може да Ви чуе как крещите. „Аполо 18″ е нов опит в сферата на псевдо-реалистичната документалистика с елементи на пародия, който ще ни покаже един нетрадиционен поглед върху кацането на Луната и най-вече – причините, поради които не сме се завърнали там. В случая, те не се коренят в некадърността и безпаричието на НАСА, а в доста по-зловещо събитие.
Тъй като в Холивуд един сюжет не е най-адекватно изцеден, ако от него не се направят поне два идентични филма в рамките на календарна година /”Армагедон” и „Смъртоносно влияние” през 1998, „Мисия до Марс” и „Червената Планета” през 2000, „Убийци” и „Истинска измама” през 2010 и още дузина други симиларни двойки за единица време, които обаче ме мързи да изброявам/, по никакъв начин не бива да се изненадваме, че след миналогодишния „Центурион”, февруари месец ни е приготвил в киноафиша си поредния исторически адвенчър за римляни срещу пикти, легионери срещу варвари и пришълци vs. хищници. Не знам за Вас, но аз вече получавам регулярни анални позиви всеки път, когато видя римски хубавец, застанал в героична поза на постера, така че влязох в селското кино с предубедено съзнание, едно на ум и две в гащите. Сто минути по-късно излязох вече с три в гащите, с пълна нула на ум и с чистата съвест, че е трябвало да изчакам шибания DVD Rip.
Кевин Макдоналд може би Ви е известен с наградения от Академията филм „Последният Крал на Шотландия” с Форест “Lazy Eye” Уитакър, а може и изобщо да не Ви е известен, откъде мога да знам. Казвам това, защото трябва да сте наясно, че „Орелът” е дело на човек, получил Оскар, а не на някакъв произволен прошляк, който досега е снимал домашни хоръри с портативната си камера. Разликата обаче не е фрапираща, защото Вие така и няма да разберете, че този човек е получавал награда за каквото и да е. Стилът му е убит, пейсингът му е по-муден и от сакат катър, а цялата концепция на филма е опропастена от излишните и доста смехотворни напъни за военна пропаганда. А не е като да е нямало потенциал, защото още с първите си кадри, „Орелът” показва, че на ниво сценарий е бил предвиден за нещо малко по-различно от стандартните исторически „отиди там – вземи нещо – върни се жив” куестове. Жалкото обаче е, че никой не успява да улови и максимизира правилния тон, което превръща филма в почти двучасова екранна скука, по време на която целият потенциал на заглавието постепенно се изплъзва като сапун в затворническа баня.
Денят ми започва накриво, защото и двете новини, на които попаднах случайно, докато се рових за голи снимки на Мегън Фокс, ме накараха да се свия на кълбо в ъгъла на банята, тресящ се от избилата ме студена пот.
До момента всички знаеха рибуута за приключенията на младежа с паЯшки сили Питър Паркър като „Новият Филм за Спайдърмен”. Днес обаче, заглавието се променя и филмът ще остане в историята с официалното си наименование “The Amazing Spider-Man”. Лично аз смятам, че един реално съществуващ полу-човек полу-инсект е достатъчно amazing сам по себе си и без да ни се натяква директно в заглавието, но явно от Columbia Pictures обичат мелодрамата, а и вероятно са решили да действат максимално близо до поредицата от комикси със същото име.
По принцип рядко се интересувам от музикални видеоклипове на филми, но за този ще направя изключение, не защото песента е кой знае колко добра, а защото самото видео е направено по доста интересен начин. Става дума за невзрачната песничка на Atomic Tom, предвидена за OST на предстоящата комедия с Тофър Грейс /капутът от „Хищници”/ и Ана Фарис /капутката от „Страшен Филм”/, наречена “Take Me Home Tonight”, която ще се развива през 1988 година и очевидно ще набляга на носталгичния хумор от тази ера. И въпреки че на абсолютно никой не му дреме за подобен филм, музикалният видеоклип е забавен, защото пародира по доста хитър начин повечето от култовите заглавия на 80-те. Всъщност, достойнствата на клипа не са в самата песен, а във факта, че може да се използва като игра от типа „Познай филма”, което е още по-интересен начин да го изтърпите целия.
Коментари