You are currently browsing the monthly archive for януари 2011.
„Перианална Активност” се превърна във феномен за хорър жанра на 2009 година, защото направи от нищо нещо или по-точно спечели над сто милиона приходи от бюджет, който се равняваше на последното ми пазаруване в Lidl. Въпреки финансовия му успех обаче, домашното видео за духовно притеснени любовници бе едно евтино и долнопробно нещастие, което не заслужаваше никакви суперлативи, а камо ли продължение, но добре знаете, че когато парите говорят, дори логиката мълчи, така че се пригответе за още един рунд с невидимото зло и с още едно семейство, което ще загине в кадър. И не забравяйте – всичко това наистина се е случило!
Втората част от поредицата за паранормални простотии се явява всъщност прикуъл на първия филм, в който зрителите напрегнато съблюдаваха скучния бит на двойка американски олигофрени /Кейти и Мика/, подложени на спиритуални атаки от страна на озлобен демон, който вършеше изключително страховити деяния, като например да тропа по стените и да отваря/затваря една врата. Сега, историята ни запознава с още едно семейство, по-голямо на брой членове, но със също толкова нисш интелект. И което е по-зле – оказва се, че това е родословен прикуъл, защото тук главните герои са сестрата на Кейти, нейният мъж с дъщеря му и прясно изроденото бебе Хънтър. Социално коректен семеен хорър, който жегва право в сърцето на лабилния зрител, опитвайки се да вкара още повече драма, защото – пак повтарям – всичко, което виждате е реално. Повярвайте го!
Номинациите за 83-тите награди „Оскар“ са вече факт и току-що бяха обявени от масивната буца афроамериканска плът Мо`Ник и президента на Академията Том Шерак, които изплюха камъчетата за това кои филми ще се съревновават за елитната статуетка тази година.
В трепетно очакване на номинациите за „Оскар“, които ще бъдат оповестени утре заран, почти забравих друга награда, която също заслужава внимание, макар че се дава на филми, които е по-добре никога да не бяха видели бял свят. Това са „Златните Малинки“ и тази вечер ще Ви запозная с дългоочакваните им номинации, които най-вероятно ще разтърсят мирогледа Ви на ценители. Защото докато през годината бяхме насочили погледите си към явните фаворити като „Черния Лебед“, „Генезис“ и „Социалната мрежа“, така и не успяхме да регистрираме едни други заглавия, които също заслужават почит, макар и в доста по-тоалетна светлина.
Тази година участниците в надпреварата за „специални“ филми са:
Ако не сте чели „Покани ме да вляза”, може би ще е добре да поправите грешката си час по-скоро, освен ако не искате да напуснете този свят без да прелистите поне една модерна вампирска книга, която си струва /освен ако не сте бясна фенка на творчеството на Стефани Мейърс, в който случай е по-добре да загинете още сега/. Именно по мотиви на книгата на Йон Айвиде Линдквист бе и шведският романтичен хорър от 2008 година, в който две лапетии усещаха палавия трепет на междувидовата любов за първи път, на фона на завишена детска смъртност. Пак по нея е и настоящият римейк, с който Холивуд отново удря шамар на зрителския интелект и не пропуска възможността да покаже, че американците винаги имат собствено мнение по всички теми, вкл. такива, които очевидно са направени достатъчно добре от алтернативни нации. За разлика от десетки други римейкове в последните години обаче, „Let Me In” не е чак такова разочарование, каквото се очакваше, защото показва, че дори когато копира наготово, Холивуд може да сътвори нещо гледаемо.
Има нещо, което е писнало на измъчения от екранна жалост кино зрител и това е поредният филм за супер герой, излязъл насилствено от изографисаните страници на някакъв комикс за умствено окаяни дечица /или в случая от серийно шоу по радиовъзела/. А това е пошла практика, която през последните няколко години стана нетърпима, изсипвайки ни един след друг всеки холивудски микроб, който не е бил омаломощен под ръба на тоалетна чиня. За справка, обърнете главички към предстоящите заглавия само за 2011-та и пребройте на пръсти колко от очакваните филми са за мъже в костюми – „Капитан Америка”, „Х-Men: First Class”, „Зеленият Фенер”, „Тор” и какви ли не извращения, чиято основна функция е да повреждат неоросените ни мозъци или идеализират цвета на US валутата под формата на супергерои. /повечето хайвани са все с доларов оттенък – Green Lantern, Hulk, Green Goblin, The Mask и т.н./ За да поведе срамната щафета от маскирани педерасти, месец януари ни запознава с нова порода /зелен/ супергерой, който въпреки че отговаря на всички клиширани стандарти, всъщност ги заобикаля отдалече. И то в лошия смисъл.
Това е прославеният „Зелен Стършел”, много по-популярен през 30-те години на миналия век, когато приключенията му са стартирали под формата на екшън поредица по радиоточката, а после през 60-те години, когато са минали на малкия TV екран. Почти половин век след това, с нелеката задача да върнат старата слава на позабравената жилеща твар се заемат две имена, които са толкова не на мястото си в подобен проект, колкото е ямболски кукер на Comic Con. Това е креативното дуо Сет Роген/Евън Голдбърг, първият познат като буцата сланина от филмите на Джъд Апатоу, а вторият – като верният му платоничен колега, с който се държат за ръчичка, докато пишат „супер яките” си лафове. Тъй като и двамата са толкова нелицеприятни, че всяка необезопасена камера би пръснала лещите си, ако ги покаже в кадър, пичовете се занимават основно със съчиняването на празноглави сценарии, отчаяно надявайки се някой да им уйдиса на акъла и да направи филм по тях, а защо не и със тях. В тази категория влиза самият Роген, който не изпуска шанса да се изявява в собствените си филми, демонстрирайки завидна липса на самокритичност към полубожествения си торс и прическа в стил салата от моркови.
Снощи бяха раздадени прословутите статуетки с формата на Глобус в 68-та престижна церемония, която служи за барометър на идущите Оскари. Наградените вече повръщат в пунша на някое от афтър-партитата, а загубилите спят с подвита около скротума опашка. Нищо, и тяхното време ще дойде… някога. Изненади реално нямаше, въпреки че когато стане дума за награждаване, Холивуд обича да вкарва по някой туист. За голямо щастие на интелигентните зрители, „Туристът“ не спечели нищо, което превърна номинацията му в поредният неумишлен фарс на филма. Вместо това, победителите са очаквани, добре известни и нямат нужда от обсъждане, така че директно ще Ви запозная със списъка на късметлиите:
Напоследък някои хора започнаха да ми държат сметка защо едни филми намират място на блога ми, а еди-кои-си-други – не. Същите тези хора явно все още не са осъзнали иначе трудния за възприемане факт, че блогът ми се занимава ексклузивно с кенефните течове на Холивуд и в него рядко /и имам предвид наистина рядко/ може да прочетете за филм, който ми е харесал. За да запуша злите езици поне за няколко месеца /а защо не и завинаги?/ реших днес да Ви представя едно специално ревю, с което извършвам своеобразна trifecta – занимавам се с филм, който е а/номиниран за награди, б/неизлязъл по кината в България и в/оценката ми за него е… положителна! (shock and awe) В тази връзка съм длъжен да предупредя всички, че в настоящото ревю съм репресирал стандартната си простотия до неподозирани низини, така че ако някой очаква изблици на заучена храчка, може смирено да се разкара. За останалите – храбро продължете на следващия абзац.
Дани Бойл е режисьор, който лесно може да се захване с всеки един сюжет и бързичко да извади от него най-реалистичната и въздействаща драма, без да изпада в някакви фундаментални локви от клишета. Филмографията му ясно говори, че пичът знае какво прави и умее да избира филмите си така, че да покаже не само разностранност в потенциала си, но и самостоятелно да развива иначе еднообразните истории. Дори да снима урбанистични наркомании /”Трейнспотинг”/, екзотични адвенчърчета /”The Beach”/ или просто експериментира в утъпканите sci-fi жанрове /„Sunshine”/, британският режисьор ясно показва, че владее ситуацията и знае отлично как да се справя с героите си. Сега обаче той има само един такъв на разположение и историята му може да бъде разказана с половин изречение, но Бойл прави цял филм от нея – изключително рискована постъпка, която други режисьори биха подминали с пренебрежение. Но и постъпка, която се отплаща, защото „127 часа” се оказва изненадващо силна и затрогваща true story, която ще Ви остави емоционално ангажирани, независимо дали Ви се иска или не.
Неписано правило в киното е, че Холивуд изхвърля най-токсичните си отпадъци точно през първите месеци на годината, за да може ароматът да се проясни докъм лятото. Трябва ли тогава да се изненадваме, че „Сезонът на Вещиците” има премиера през януари? Не, разбира се, защото авторският мързел е загнезден в продукцията, като пича въшка в срамните косми на Парис Хилтън, а единственият шанс на филма да бъде що годе поносим щеше да е, ако бе разпространяван като комедия. Не знам защо, но името му ми напомни на една книга-игра, написана през далечната 1997 година от Джордж М. Джордж – „Часът на Вещицата”. Дали защото и в двете се споменава присъствието на вещерка и определен времеви диапазон, или защото и двете бяха наименования на нещо адски тъпо, така и не разбрах.
„Сезонът на Вещиците” е средновековен action adventure от най-пошъл вид – от онези, които се правят за възрастни, но съдържат похвати от детската градина. Наличието на подобен филм в зората на 2011-та показва, че Холивуд не само не иска да излезе от креативната си кома, но и смело бълва все повече конски фъшкии, маскирани с бюджет и звездни имена, които тихо клонят към залеза на кариерите си. В него няма нищо идейно, той е съшит от бели конци, които изкуствено са боядисани в резидаво, за да объркат зрителя, че гледа нещо по-различно от телевизионно фентъзи за приспиване. Мозъчната импотентност на сценария му прозира по-ясно и от зърната на Мис Мокра фланелка, но това което го прави нетърпим е, че всъщност се старае да бъде сериозен, мъчейки се като грешен дявол да развива теологични казуси, които не само, че нямат нужда от развиване по този начин, но и го превръщат в неосъзната пародия от религиозен мащаб.
Скот Дикерсън е режисьор, който е по-богоугодно да не съществува, освен под формата на зеленчук, защото неговото присъствие в Холивуд е опасно за киното като цяло. Ако мислите, че говоря врели некипели, просто си припомнете крашнатия римейк на „Денят, в който Земята спря” и ще се сетите какво имам предвид. А драмата е още по-голяма, когато от Deadline научаваме, че същият този мъж е надарен с шанса да режисира библейски епос с фентъзи елементи, наречен „Голиат”.
Когато сезонът на филмовите награди се извиси на хоризонта, хората започват трепетно очакване да зърнат любимия си филм с поне една номинация за престижните „Оскар“ и „Глобус“. Някъде в суматохата обаче, ценителите забравят, че има още една статуетка с модернистична форма, която очаква да попадне в мускулестите ръце /или анус/ на своя бъдещ собственик и това е People`s Choice Award, която се дава за особени заслуги в областта на предучилищната естетика. Прочетете остатъка от публикацията »
Коментари