You are currently browsing the monthly archive for декември 2010.
Във времената, в които Холивуд изтръгва и последните мръвки, останали по костите на оглозганите си франчайзи, беше неизбежно да стигнем до момента, в който Де Ниро и Стилър отново ще се борят отчаяно за няколко сълзи от смях, капещи по тресящите се бузи на празничната публика. Щом „Запознай се с Нашите” се превърна в най-печелившата комедия след течащите сополи на Маколи Кълкин в „Сам в Къщи”, бе напълно нормално да се сдобием и със сикуъл. Но в „Запознай ме с Вашите” искреният смях вече бе прилежно заменен с кикота от куртоазия и едва ли някой очакваше, че човек на „ти” с всичкия си би се навил за трети филм. Ето обаче, че освен божиите пътища, и холивудските такива са неведоми, защото в края на една смехотворна филмова година, ще се насладим и на края на един смехотворен франчайз, който отново показва, че многото звезди не правят един филм успешен, а малкото акъл – не го правят смешен.
Новогодишният кино-афиш е пропит от бездарие, поради което не бива да бъда винен, че оставих привидно забавен филм за черешката на мухлясалата торта на 2010 година. За съжаление обаче, „Запознай се с Малките” далеч не оправя зрителското настроение в пост-коледната му депресия, нито пробужда каквито и да е било усмивки, освен свенливите такива, давани като извинение за изпусната пръдня. Филмът е просто поредният токсичен отпадък, който машината за пари Холивуд захвърля към бедните зрители, така както се хвърля камък по движещ се циганин – с добре премерен изстрел. Добре премерен, защото по Коледа зрителите са достатъчно ощастливени от факта, че са получили 13-та заплата /или дори 14-та, 15-та и нагоре, ако работят в съдебната система/, че да нямат нищо против да дадат няколко празнични левчета за час и половина плосък хумор на голям екран. И това е единственият добър ход на този филм, защото всичко останало в него е второразрядна гнилоч, която цапа очите и пълни ушите Ви с непоносимите звуци на умиращи кариери.
Добър ден, скъпи деца!
Обръщам се към Вас като такива, защото днес ще разгледаме един детски филм – „ТРОН: Заветът” или поредната масово рекламирана и неистово нахайпена цветна бозичка, която успя да събере армия от интелектуално възпрепятствани мърсоли със стилните си 3D шаренийки. Както ще научите по-долу, за гледането му не Ви трябва особено количество сиво вещество, тъй като в него на изпитание ще бъде поставена окулярно-слуховата Ви издръжливост, докато мозъчната Ви кора ще потъне в дълбок полусън. Интернет вече се заля с BG ревюта на филма, които го изкарват като най-великото постижение на киното за 2010, но без да кажат нищо съществено за него и изпадайки в помпозен пелтеч на общи приказки. По тази логика, аз явно съм голям сноб, защото след целия този медиен шум, огромни надежди и потенциал, „Заветът” се оказа боклук от зрелищен калибър, спасен донякъде единствено от 3D технологията си, но като цяло – поредната еднодневка с огромни претенции, но миниатюрни постижения.
Когато първият „ТРОН” излезе през 1982 година на VHS носител, повечето от Вас все още са били под формата на зигота в младежкото тяло на майка Ви, така че едва ли някой помни нещо от него. По времето на премиерата му в САЩ пък по-малко от 10% от населението е имало компютри и точно поради това вълшебният свят на всички тези програми-с-човешки-черти е бил нещо наистина невиждано до момента. Като добавим и новаторските анимационни ефекти, които за онези години са си били направо като лайната на Камерън, „ТРОН” спечели солидна фен база и почитатели, предлагайки им интелигентно поднесено приключение.
След привидно adult ориентирания „Заветът” е време да се насочим към един наистина детски филм, който поне не си прави труда да се маскира на възрастен по никакъв начин. И няма голяма нужда, тъй като е писан по книги, които възрастен би прочел, единствено ако отчаяно се опитва да приспи хиперактивната си щерка. Но за разлика от някои други подутини от самочувствие, „Хрониките на Нарния: Епизод ІІІ” улавя най-приятните моменти от иначе инфантилната си история и предлага динамична смес от фентъзи приказки за малки и сравнително големи. С една дума, като филм от поредицата за Нарния, „Плаването на Разсъмване” се справя добре. Но по стандартите на нормалните филми /които и без това са прекомерно занижени/, третата част от поредицата на К.С. Луис се гърчи в калта, оставена от предшествениците си и общо взето – за около два часа екранно време наблюдаваме последния й спазъм.
Преди да продължа, искам да наблегна на факта, че единственият ми досег със серията на хартиен носител, бе когато откраднах първата книга от библиотеката, за да я използвам като подложка на субуфера си. В тази връзка, признавам без бой, че не съм чел нито един ред от която и да е от седемте книжки на К. С. Луис и нямам намерение да дебатирам за това дали филмът отговаря на атмосферата им and shit. За мен най-великият детски адвенчър, писан някога е „Маншон, Полуобувка и Мъхеста Брада”, а на света няма човек, който да филмира тази епика адекватно, така че мнението ми за приказната литература е силно предубедено. Но това не пречи по никакъв начин да изкажа /не/скро/ту/мното си мнение за настоящото заглавие, което – въпреки че се сгромоляса в боксофиса като сляп плувец в току-що изпразнен басейн – се оказа доста по-добър продукт от предишния жалък опит в това поприще, а именно – притчата за Принц Каспичан.
Когато имаме постер, който съдържа в себе си много повече мускулна маса, отколкото заглавие, това би трябвало да ни наведе на мисълта, че филмът, който ще гледаме, няма да промени философията ни, нито ще ни накара да се замислим повече от това да сметнем за колко работни часа ще си възвърнем отишлите „на кино” пари за билет. Като добавим и името на петното бицепси по постера, вече ще сме убедени, че нещата определено ще доведат до поредния геноцид на мозъчни клетки.
Но пък какво име, а? Скалата! Децата от разнообразните паралелки в диапазона V-IX клас със сигурност ще получат хормонален дисбаланс, когато видят любимия си батко на плаката в местното кино. Жалко, че същото няма да важи за останалите зрители, които биха се нанизали на подобно заглавие, само поради две причини – а/обичат Скалата и често го сънуват само по родилен костюм или б/искат да гледат нещо, което да ги разсея от трудовия им делник. Аз съм от третия тип, ако някой се интересува – от тези, които обичат да плюят тъпи филми и неистово очакват всяка една възможност да го сторят, пък макар и за заглавие, което дори не заслужава разхода на словореда ми.
Излязоха официалните номинации за 68-та церемония на наградите „Златен Глобус“, които ще бъдат раздадени по живо, по здраво на 16.01.11 година. Водещият отново ще е непоносимото леке Рики Жерве, който със сигурност има нужда да бъде уволнен от всякаква длъжност, вкючваща показване пред камера.
Номинациите са колкото очаквани, толкова и странни, макар че основните претенденти са си очевидни още отсега. Всички знаят, че Глобус-ите са просто генерална репетиция преди Оскар-ите и резултатите им горе-долу се припокриват, така че може да си направите сметка за претендентите с най-висок коефициент на успеваемост.
Кога бяха слухове, кога бяха само невзрачни снимки и тривиално инфо, кога дойде време за трейлър? Времете тече бързо, особено когато действието се развива на Карибите, а главните действащи лица са пирати. Прочетете остатъка от публикацията »
„LEGEND OF THE GUARDIANS“ (2010)
Никога не съм знаел, че е целесъобразно за една птица, била тя фитка или белоглав орел, да носи метален шлем на главичката си, освен ако съответното пиле не е тренирано от цар Леонид. Явно обаче совите не са това, което са. Поне не и в анимация на Зак Снайдер, която е набъбнала от толкова авторско самочувствие, че всеки момент ще се пръсне в 3D. Новият проект на чичо Снайдер е първият му анимиран опит в киното, с който явно се е опитал да се направи на интересен, че видите ли – той може да снима всичко с този свой неповторимо вонящ стил на режисура, включващ slow motion до откат. Името е „Легенда за Пазителите”, но в него няма нищо легендарно, така че не се надъхвайте от помпозното заглавие, а се пригответе за студен душ от кич, визуална безвкусица и некадърност.
Съветът на Старейшините от американската филмова академия пусна списъка с 15-те филма, които ще се борят за величествената позлатена статуетка на г-н Оскар в категорията за най-добри визуални ефекти на следващата церемония. Прочетете остатъка от публикацията »
„The Walking Dead” – новият сериал на нещастната компания АМС имаше наглостта да се промотира като едно от най-добрите неща по американската телевизия за 2010, а стотици хиляди умствено недоразвити фенбойчета на кървавицата го очакваха дълги месеци. Сега, краткият му и изпразнен от особено съдържание първи /но не и единствен, за нещастие/ сезон приключи с гръм и трясък по местните кабеларки, и дойде моментът, в който ще получите реално и безпристрастно мнение за това каква димяща купчина тор цапаше монитора ми в продължение на няколко трудни за изтърпяване часа.
Колкото и да не Ви се вярва, в случая мнението ми ще бъде много по-обективно от това на ордите вманиачени фенбойчета и дементирали некрофили, които получават ерекция, единствено ако си представят секс с трупа на баба си. Защото те вече посраха интернет с истеричните си възгласи за това колко OMG великолепен е този сериал и как това е най-якото нещо, което са гледали и как Дарабонт е един шибан гений, чиито дърт хуй доброволно биха поели в устите си.
Не Ви ли писнаха филми за извънземни, които явно си нямат по-важна работа, освен да притесняват Земята с учестените си набези? Не Ви ли омръзна да гледате един и същи сюжет, повтарящ се до болка, с минимум нови идеи, но максимум интелектуална закърнялост, сякаш присъствате на поредния тъп зомби сикуъл за бавноразвиващи се? Ако отговорът Ви е „не”, спрете да четете този текст, свалете си “Skyline” от близкия торент тракер, запишете го на едно CD и чевръсто си го наврете в аналния слот. Ако отговорът Ви обаче е „да”, преминете на следващия абзац.
След „Денят на Независимостта” едва ли на някой пак му се гледаше филм, в който хорските права биват потъпквани от огромни извънземни машини, защото след като дори Спилбърг не успя да направи от „Война на Световете” добър филм, то какво остава за простосмъртните му колеги. Двама от тях, а именно – братята Строс – са решили да се пробват с тази нелека мисия, създавайки поредния представител на invasion жанра, който обаче не си прави труда да е дори леко оригинален. Вместо това, “Skyline” е учебник по кинематографично клише, авторска жалост и сюжетна клоака, макар и гарниран с масивни визуални ефекти. Интересното в случая е, че Строс са финансирали филма изцяло еднолично. Нормално, при условие, че нито една уважаваща себе си компания не би дала пари за бюджет на филм, който сме гледали десет пъти със седем различни имена. Нито пък ще се доверят точно на нещастниците, отговорни за масовия провал на „AvP2″. Сем. Строс обаче явно са получили достатъчно приходи от продаване на банички в Бевърли Хилс, за да могат да инвестират зелените си гущери в подобен обиден проект. И ако донякъде този им смел ход заслужава уважение, то крайният им продукт буди единствено жал, защото „Skyline” е тотален и безапелационен боклук от зрелищен калибър, като единственият му плюс е, че на неговия фон, „Battle: Los Angeles” догодина ще изглежда като претендент за „Златен Глобус”.
Коментари