You are currently browsing the monthly archive for ноември 2010.
Последната седмица във филмовия свят тече кашичка от слухове, които обикалят от ухо на ухо, за разлика от половите органи, които обикалят от уста на уста. Актуална тема в момента е кой какво ще играе и докога, тъй като по неписаните правила на добрите нрави в Холивуд, старото поколение трябва да даде път на новото, а залязващите звезди трябва да дадат шанс на изгряващите такива. Първо ще започна с поредицата „Батман”, но не защото искам да се подмажа на г-н Нолан /вече го сторих, изпращайки му похвален имейл, в който му оставих скайпа си за връзка, без отговор до момента/, а защото знам, че повечето люде, чиято искра на разума все още проблясва в мрака, са заинтересовани от съдбата на този франчайз.
Вчера Крисчън Бейл обяви, че „The Dark Knight Rises” ще бъде последната му роля на Батман, в което няма нищо учудващо, като се има предвид, че стегнатото му тяло едва ли ще издържи още един сезон, в който трябва да отслабва принудително и няколко месеца след това също толкова принудително да се напомпва с анаболи, за да премине в прилепов режим. Решението му съответства и на това на Нолан, който също заяви, че няма да се занимава повече с маскирани урунгели и след третия филм ще приключи със серията… завинаги. Оттук насетне, търсенето за нов Батман трябва да започне, защото след края на сагата за Харолд Джей Потър догодина, на Warner Bros. отчаяно ще им трябва млекодоен франчайз, който да ги подържа. Въпросът е кой ще надене черния гумен костюм? Само феноменът Светлина знае.
Уважавам актьори, които – въпреки, че са тъпи като градински пън – не изпитват особена свян да кажат истинското си мнение за някои неща. Марк Уолбърг е един от тези диваци, които са непукисти до мускулите на бицепса си и говорят това, което мислят, без особена цензура. На пресконференция, промотираща новия му филм „The Fighter“, в който Уолбърг си партнира с отново заслабналия Крисчън Бейл, актьорът е изцепил истината за предпоследния филм на индийското орехче М. Найт Шаямалан и то по доста грубичък начин.
В процеса на разговор за това колко е секси Уолбърг, пичът е споменал за участието си в един „тъп“ филм, чието име няма да изрече, но след кратка и не особено настървена атака с въпроси от страна на журналистите, Маркъс се е предал по-леко и от преследвана кокошка, признавайки че „Явлението“ е смучел яко. И за да не бъде голословен, мускулестия актьор е допълнил философски: „Шибаните дървета, човече, растенията! Заеби! Не може да ме вините, чи исках да играя учител. Поне не играх ченге или бандит.“
Когато стане дума за медийна простотия, в умовете ни внезапно изниква логото на MTV. Днес, тези прекрасни люде отново няма да Ви разочароват, защото тъпакът Джош Хоровиц е подготвил едно кратко, но идейно, интервю с каста на „Хари Потър и Не Знам си Какво: Част І“, по време на което ги сюрпризира с предизвикателството да изговорят определени фрази с американски акцент. Звучи лесно за тъпи реднеци, но не и за изтънчени британски младенци, които трябва да извършват усилени езикови гимнастики, за да произнесат една обикновена дума, която не извира от релма на Елизабет II. Особено внимание обърнете на Даниел Радклийф, който въпреки секси ризката си, умишлено разкриваща прясно окосмената му гръд, се държи и хили като селска шаврантия. Видеото е хумористично и показва актьорите в иронична светлина, но пък къде другаде може да чуете Хари Потър да казва: „Twilight blows“.
Специалното, великолепно, колекционерско, уникално по рода си и нещо повече – удължено издание на „Аватар“ излезе! Шибано УРА!
„Неудържим” се стовари по щатските киноекрани като варел с химически отпадъци и се претърколи чак до първите места на бокс офиса, циментирайки мнението ми, че американците са адски тъпа паплач, особено когато стане дума за стойностни филми. Днес смея да Ви занимая точно с този представител от рехавия кино-афиш на единадесетия месец от десетата година на второто хилядолетие от новата ера, който за пореден път пенетрира не само изтеклия ми вече от годност мозък, но и генерира нова пробойна в мъжествения ми портфейл. И всичко това, за да се насладя отново на уменията на Тони Скот да търси екшън там, където го няма и да създава драма там, където никой не се интересува от нея. В случая – в кабинката на един локомотив, където двама тъпаци трябва да направят немислимото или по-скоро да удържат неудържимото. За щастие, поне не и в 3-D.
На постера изрично е упоменато, че Скот е „режисьор“, защото иначе никой нямаше да разбере.
Ясно като зъбите на Дензел Уошингтън в тунел е, че филмът няма да разказва за нищо повече от един ЖП артикул. Това е видно не само от постера, но и от премисът му, който ни занимава с пътешествието на един самозван влак, тръгнал сам по коловозите на живота. И ако сте мислели, че един филм, който се развива ексклузивно във и около влак, няма как да бъде интересен, то повярвайте ми – били сте прави на 100%. „Неудържим” е не само неоригинален, но и самият му сценарий е пряка обида върху зрителския интелект особено за хора, които са горди притежатели на диплома за основно образование. И което е по-зле – екшънът на „Неудържим” е закърнял и представлява колаборация от динамични кадри на движещ се влак, които биха минали за нещо бегло наподобяващо „екшън“, единствено ако някъде из вагоните се мандахерцаше Стивън Сегал.
Премиерата на „Трон: Заветът“ наближава, а с нея и затишието преди 3D бурята, която ни очаква. И за да поразсее това напрегнато затишие, Уолт Дисни пусна още един трейлър на дългоочакваното заглавие, което ще продължи историята от преди 28 години.
Първото рекламно видео на „Sucker Punch“ биде изтървано в интернет пространството по същото време, в което зъбатите и очилати фенчета се събираха на орди и атакуваха мероприятието Comic Con преди няколко месеца. Тогава, бъдещото творение на на единствения човек, който злоупотребява със slow motion-а дори повече от Майкъл Бей, а именно – Захари Снайдер, ми се стори почти нереално с цялата тази визуална бижутерия, която ни се изсипа под формата на атрактивни какички, скачащи върху роботи и биещи се със самурайски мечове.
Нормалните хора вярват, че когато искаш да гледаш как на екрана се кълцат човешки мръвки по възможно най-брутален начин, значи си доста извратен. Американците обаче вярват, че това е нещо напълно нормално за сивото им ежедневие, поради което зрителите на хорър сапуна „Убийствен Пъзел” бяха достатъчно културни, че да задържат интереса си към поредицата в продължение на цели шест шибани филма, достигайки до тази воняща отходна каша, с която ще Ви занимавам днес. И добре че бяха истинските перверзни фенове на филма, защото след третата част, нещата главоломно започнаха да се спускат надолу по стената на плача, превръщайки всяко следващо продължение във все по-голям провал. За щастие обаче, точно за да измие срама пред тези няколко останали фена, поредицата реши да направи един последен /дали?/ и разясняващ всичко финал, който не само да даде отдавна заслужения край на този болезнено тъп франчайз, но и да конклудира зрителските мъки. В 3-D.
Постерът ясно показва, че последното, което ще Ви е нужно за гледането на този филм, е мозък.
Първият „Убийствен Пъзел” a.k.a. “Saw” бе семпъл, стегнат, минималистичен и евтин, което по никакъв начин не му попречи да бъде силно въздействащ, атмосферичен и с една дума – най-добрата серия от поредицата. Дали заради факта, че публиката бе заинтригувана от оригиналния премис, или от това, че нещата действително бяха напрегнати, не се знае. Знае се само, че когато един евтин филм пожъне изненадващ успех и спечели множество пачки, то някъде в Холивуд светва така неприятната жълта лампа, която осигурява незабавното му продължение. Това се случи и с помията „Перианална Активност”, която бе заснета с джобните пари на низшия педераст Джъстин Бийбър, а накрая премина $100 милионната граница от приходи. Всъщност сравнението с този домашен хорър е резонно, като се има предвид, че режисьорът на “Saw VII” – Кевин Грюте е бил предвиден за филмирането на сикуъла на историята за тавански призраци, но пичът вече е бил подписал договора за новата глава от притчата за Пъзела и не е могъл да избяга от механичния капан. Това, естествено, със сигурност му е повлияло негативно на психиката /шанса да режисира подобно чудо си е чист carеer maker/ и нещата са очевидни в настоящото заглавие – тук Грюте е откровено злобен и безцеремонен в насилието си, изливайки цялата си насъбрана скрита ярост към героите на екрана.
Холивуд никога не се е славил с креативността на филмите, правени по игри и това е по-очевидно дори от евреин на нудистки плаж. За справка може да обърнете внимание на последните опити в този жанр и съответно да попаднете на отчайващи провали, били те нискобюджетни попари като „Tekken” или мейнстрийм клоаки като „Принцът на Персия”. Ето затова, „Скот Пилигрим с/у Света” идва като прясна капка биволско мляко, отличавайки се от останалите си събратя, не защото е правен по игра, а защото е направен като игра. Той е мокрият сън на всички конзолни геймъри /родени преди 1990-та/, сбъднатата мечта на хиляди комиксови гийкове и най-вече – това е един от онези филми, които очароват с абсурдната си простотия, без да влияят дегенериращо на мозъчната Ви кора.
Още с началното лого на „Universal”, направено сякаш с енджина на Nintendo 64, зрителят усеща, че това което ще види със сигурност няма да бъде поредната суха хранителна добавка, предвидена да разстрои ленивите Ви черва, а нещо, което – дори да не харесате – то поне най-малкото ще запомните с нещо. „Скот Пилигрим” е изтъкан от гейм референции, комиксови препратки и поп-културни ебавки, така че не се учудвайте, когато из екрана започнат да летят анимирани барове, показващи нивото на урина в тялото на главния герой или когато след всеки нанесен удар, огромен бял текст Ви уведоми за звука, който е бил издаден под формата на възклицания като PAF и WHUD. Въпреки че подобни гъзарийки не отиват на интелекта на множеството съвременни зрители, а в процеса на времетраене, тази му черта не изчезва, а дори се засилва все повече чак до наелектризиращия финал, е много по-добре да гледате филма, вместо да го отритвате като простодушен, защото всичко в него /дори инфантилните моменти/ са направени достатъчно яко, че да задържат интереса Ви. Нещо повече – за разлика от изнасиленото плъхтене на “Kick-Ass”, който се опита да бъде оригинален, а накрая издъхна по средата, то „Скот Пилигрим” държи високото си ниво до края, защото във всеки един момент знае какво е, докато недоносчето на Матю Вон побърза да се вземе насериозно и изгуби от това.
Коментари