След като всички български зрители, отявлени патриоти и изтънчени ценители на т.нар. „ново” българско кино изгледаха „Мисия Лондон” още преди месеци и то по няколко пъти, обагряйки интернет пространството с хвалебствените си оди, аз се свих в мишата си хралупа и реших, че не съм достоен да ревюирам подобно отроче, за което а/всички са казали предостатъчно и б/няма какво толкова да се каже по принцип. Но сега, след като еуфорията по произведението на Митьо Митовски поизветря и повечето люде възвърнаха поразпиления си разсъдък, мисля че е нужно да изкажа и своето, както винаги, корено различно мнение за най-пресния продукт на българската кинематография от модерен тип.

На първо място ще започна с реалния позитив на филма и това е, че той не е тотален боклук, нито е от онези рядко щастливи драми, които лъхат на кравар след тежък работен ден. Не, „Мисия Лондон” не се взема насериозно, нито претендира за някаква реалистичност или поучителност, а просто показва гледната точка от книгата на Алек Попов в пълнометражен филм. И бидейки напълно толерируем като сценарий, филмът изчерпва потенциала си на максимум, защото всичките му останали позитиви /хумор, актьорска игра, режисура/ отсъстват изцяло. Защо тогава хиляди зрители дадоха тежко спечелените си пари, за да го гледат по 2-3 пъти на кино? Защото това е първият български филм от около 25 години насам, след който не искам да повърна в някоя канавка.

Не искам да ме помислите за нещо, което не съм, но смело мога да заявя, че българското кино е пълен боклук, който не заслужава дори да бъде докосван от подметката на чехълчето ми. Казвам това с ясното съзнание, че доста от Вас ще проронят алигаторски сълзи, а други ще избухнат в справедлив гняв, но мнението ми е непроменено от десетилетие и едва ли скоро нещо ще го промени. Българските филми за последните години са еталон за невежеството и неадекватността на създателите им, а крайните продукти /въпреки очевидно голямото желание при направата им/ показват всъщност най-голямата драма – че у нас просто няма талантливи артисти и драматурзи. Болезненият факт е, че силата ни е в театъра /Камен Донев, anyone?/ и всеки опит да излезем от рамките му, къде чрез филм, къде чрез сериал, са абсолютно плачевни и дегенериращи. Още помня експириънса от културното зрелище „Дзифт”, който ме принуди да се закълна пред ритуален огън и обезглавени кокошки, че никога повече през краткия си живот няма да дам пари за български филм. Е, все пак оцених „Дзифт” с 2/10 по личния си „лайн-о-метър”, която оценка идваше от лявата и дясната цица на Таня Илиева, но всичко останало бе толкова покъртително и обезкуражаващо противно, че след гледането му, едва притъпих обзелото ме желание да пресрещна с тяло влака Варна-София.

Може би това ще обясни смесените ми чувства на досада и апатия, когато първите кадри от „Мисия Лондон” ме напляскаха по едрите бузи като баща, който вижда единствения си син с полата на майка си. По-горе уточних, че „Мисия Лондон” става за гледане и е доста над нивото на останалите изсипващи се върху нас комедийни боклуци, примесени с добре оторена драма, като визуалната трагедия „Хиндемит” например. Оставяйки това зад гърба ни, филмът не блести с абсолютно нищо. Не блести дори и с екзотичния си сетинг, който всеки друг филм би оползотворил на сто процента, най-малкото, защото българските филми, развиващи се в Лондон, не са един или два, а точно нула. Вместо това, тук Лондон ни е показан с няколко неориентирани шота на Биг Бен, няколко панорамно смешни кадъра на Тауър Бридж и още няколко доста зле реализирани сцени по миризливите лондонски улички. Това е всичко, скъпи деца, ако очаквате повече – купете си джобен пътеводител на Лондон и в него ще намерите много повече, отколкото показва игрален филм, сниман там.

Орлин Горанов като президент изглежда много по-адекватно от Роналд Рейгън като актьор.

Както и да е, това са дребни кахъри на фона на останалата гнилоч. Ще продължа с Митьо Митовски, който показва по-големи залежи на самочувствие, дори и от Маргъдич Халваджиян, но с тази разлика, че контролира кича си малко по-умело. Режисурата му е дървена, архаична и безвкусна, макар и определено едрееща откъм его. Някои от сцените са заснети по безумен начин, а в други – сцената се сменя, още преди диалогът да е свършил и малко по-късно се връщаме на същата сцена, като диалогът продължава оттам, сякаш гледаме тъпа сапунка, излязла от дебрите на NTV. Естествено, това сравнение не е излишно, като се има предвид, че Митовски изгря точно чрез продукция на Nova, развиваща се в суфистицирано затворено пространство a.k.a „Биг Брадър”. Може би точно заради това, външните сцени и динамичната камера са му като „тъмна Индия” – Митовски дотолкова е заложил на статичността и мудността в сцените си, сякаш не гледаме филм, а спектакъл на първокурсници от Натфиз. Да не говорим, че и самите актьори са напълно наясно с това и дори не се стараят да разчупят театралните си рамки, декламирайки репликите си като на самодеен рецитал. Най-дразнеща е ситуацията с Ернестина Шинова, която не само, че преиграва по-зле от Бен Афлек във филм на Кевин Смит, но и изговаря наизустените реплики по адски начин, който обезсмисля стойността на всяка сцена с нейно участие.

Историята е доста заплетена по силно комичен начин, така че няма да се занимавам да я преразказвам, но не защото вече на няколко пъти са ми правили конструктивна забележка, че преразказвам филмите, а просто защото всеки истински българин /и няколко неистински такива/ вече са гледали филма и нямат нужда от словесни флешбекове.  Вместо това, ще продължа с актьорите, които помагат на филма да не е нищо особено. Главната роля е дадена на харизматичния секссимвол, който се къпе с коня си – Юлиян Вергов. Изборът му е добър, но не защото е добър актьор /”Тя и Той”, ffs/ а защото има визията да играе в скъпоплатени продукции. Другата страна на стотинката е, че той е отявлено сценично дърво, а актьорската му игра лесно може да конкурира тази на кучето Ласи, с тази разлика, че кучето Ласи генерира някакви емоции. За щастие, Вергов поне е един от малкото съвременни BG актьори, които не миришат на парадна мъжественост /Асен Блатечки/. Приятен плюс от цялата работа е, че в „Мисия Лондон” са събрани на купче едни от най-популярните имена в България и някои от не чак толкова популярните такива в Англия. От нашенците няма как да не бъде отбелязано шкембето на готвача Любо Нейков, чиято роля е отвъд пределите на баналността, разчитайки на тъпите му лафове и профанията на учестени интервали /”Ей ся си еба майката!” – колко креативно и весело, нали?/. Нейков отчаяно иска да излезе от нивото на простодушен TV актьор, където го запрати Слави Трифонов и също толкова отчаяно не успява, дали защото физиката му на животновъд го ограничава, дали защото пичът просто не може да играе извън сферата на пародията, не знам, но тук ролята му не е нищо, което да не сте виждали/очаквали от видния „комик”. В тълпата са още и Ана Пападополу, която може да играе сериозни роли, /но не и тази/ и която може да говори относително добре български /но не и английски/, следователно нейното място съвсем не е било в общия кюп.

Любо Нейков коли патки, а Павел Чернев сънува депутатки.

Откъм англоговорящите актьори, си струват отбелязване дъртия Алан Форд от „Гепи” и грозния Томас Арана от „Гладиатор”, които саморъчно спасяват половината от сцените и на фона на българската пошлост показват реалната разлика между техните съществуващи актьорски умения нашите имагинерни такива. Други имена, заслужаващи споменаване са Малин Кръстев, Славчо Пеев и Велизар Бинев, като в по-малки роли ще се насладите на секси аурата на Коцето Кълкин /който btw е единственият наистина добър и свеж карикатурен персонаж в целия филм/, оперната достолепност на Орлин Горанов, политическата свинщина на Павел Чернев, а в кратко камео ще зърнете мутрата на култовия Цецо Елвиса и дори изрусената тиква на фолк звездата Андреа. Като отворихме уста за Павел Чернев, трябва да се отбележи, че наднорменото бичме е от онези възпълни хуманоиди, които стават за снимка, но не и за филм, защото когато е стационарен, Чернев излъчва някаква аграрна заплашителност, докато когато пичът започне да прави каквото и да е /да говори и се движи/ нещата радикално преминават към нивото на ситуационната комедия. В тази връзка, Митовски щеше да направи много по-адекватен избор, ако беше привикал за ролята созополската буца сланина Филип от „Биг Брадър 4”, но това също е вариант за сикуъла, който неизбежно ще се появи.

Самият сценарий прави грешката да представи българите по този толкова изтъркан вече байганьовски тертип, с който вече цяла Европа, барабар със САЩ и Китай ни знаят наизуст и който вече отдавна не е смешен, нито пък оригинален. Всичките ни кусури като нация и като отделни индивиди са извадени на показ, за да могат чуждите зрители да ни се присмеят, но с надеждата – смеейки се да ни разберат и влязат в положението. И всичко това, на фона на жалки референции към настоящето, като диалога с македонеца за произхода на баницата, който доказвал, че – видите ли? – с македонците имаме общо минало. No shit, Watson? Капакът на вмирисаната тенджера се затваря с гала вечеря, по време на която по-алкохолизирания сурогат на Елизабет II наблюдава аматьорска постановка, представяща славната ни история в три акта. Някакви по-отчаяни опити за привличане на вниманието към България дали ще се намерят?

Ролята на Павел Чернев е към своя край…

Друго, което допринесе за неприятното чувство на развалени яйца в устата ми, бе и мащабната реклама, която „Мисия Лондон” всъщност представлява. То не бяха ракии, бири и цигари, то не бяха KFC-та и други маркетингови дреболии. Но всяко нещо се прави с мярка, а явно продуцентите са нямали в наличност такава, поради което средно на всеки десетина минути се набляга на определени артикули, които да си купите, щом влезете следващия път в универмага. Подобни ходове са доста евтини, поради което професионалистите ги правят рядко и ефективно, докато тук – нещата са захвърлени към дъното на контейнера за смет, особено в кадрите, които центрират марката цигари, вместо самите актьори. Но в една от сцените пък имаме лондонски автобус, на който е изтипосан постера на „Бързи и Яростни”, така че явно и ние косвено сме спомогнали на холивудската рекламна дейност.

Ако мога да завърша с нещо позитивно, а то почти няма такова, ще трябва да кажа, че „Мисия Лондон” е лек и относително забавен, макар и трудносмилаем опит за гледаемо българско кино. Митовски не е Гай Ричи и трябва да спре да се опитва да му подражава, което единствено ще помогне да се върне на земята, откъдето е излетял с това си масивно его. И ако филмът не е очакваната вече четвърт век „Нова Надежда” за българското кино, то със сигурност е една малка, почти бебешка, крачка в правилната посока, далеч от недоразумения като „Мила от Марс” или „Стъклената река” например. С малко повече стил, малко по-контролирана режисура, малко по-оригинален хумор и много по-добра актьорска игра, нещата действително ще заприличат на нещо, след което да не се червим от срам.

4.0/10