You are currently browsing the monthly archive for октомври 2010.
Както винаги… не, по-скоро, както обикновено, когато се чудя каква клизма да си направя, че да започна поредното ревю… ще ви запозная с една малка мръсна тайна от житейското ми съществуване. Но само при условие, че не ми се смеете! Вече е добре известно, че често страдам от запек. Най често той е умствен, от време на време е словесен, но понякога… понякога той е истински. 
От онези, гадните и задръстените, които водят най-малкото до болки около пелвиса. Пробвал съм какви ли не лечения: от ядене на зелено грозде на гладно, през гледане на Пираня 3D и четене на коментари на фенове на “Истинска кръв 3”, та чак до ексцесии като поливане с туба рициново масло на голо, и дори подлагане на скопяване на колоната ми и други гастрономически мероприятия, но без резултат. ((((( Панацеята я открих съвсем наскоро, съвсем случайно и съвсем внезапно. 
))) Тя се стовари върху ми с безмилостността на лък за цигулка в сфинктера на Роланд. :*P :*P :*P В един облачен ден, точно след като купих първата си Нокия с тъчскрийн, за да мога да се пъча пред цяло село със социалния си статус и да следя от дистанция броя на хитовете, които блога ми получава в секунда, аз за пореден път бях оцъклил очи, яхнал порцелановия кон, редящ молитви на Господа да пощади целостта на белоснежното ми дупе. Някъде тогава се сетих, че всички приятели и неприятели от обкръжението ми говорят настоятелно за някакъв сайт, който обезателно трябва да пробвам или повече няма да са ми истински приятели и неприятели. Фейсбук. Дали заради моментна деменция, или отчаяние, аз се подадох на натиска, направих си профил, добавих своите БФФ-ове в него и забравих. Седмици по-късно, след постоянни натяквания защо не обръщам виртуално внимание на приятелите си, и след като клишето „забравих си паролата” умря от изтощение, аз все пак реших да седна пред компютъра си и да отворя въпросната страница.
След като всички български зрители, отявлени патриоти и изтънчени ценители на т.нар. „ново” българско кино изгледаха „Мисия Лондон” още преди месеци и то по няколко пъти, обагряйки интернет пространството с хвалебствените си оди, аз се свих в мишата си хралупа и реших, че не съм достоен да ревюирам подобно отроче, за което а/всички са казали предостатъчно и б/няма какво толкова да се каже по принцип. Но сега, след като еуфорията по произведението на Митьо Митовски поизветря и повечето люде възвърнаха поразпиления си разсъдък, мисля че е нужно да изкажа и своето, както винаги, корено различно мнение за най-пресния продукт на българската кинематография от модерен тип.
На първо място ще започна с реалния позитив на филма и това е, че той не е тотален боклук, нито е от онези рядко щастливи драми, които лъхат на кравар след тежък работен ден. Не, „Мисия Лондон” не се взема насериозно, нито претендира за някаква реалистичност или поучителност, а просто показва гледната точка от книгата на Алек Попов в пълнометражен филм. И бидейки напълно толерируем като сценарий, филмът изчерпва потенциала си на максимум, защото всичките му останали позитиви /хумор, актьорска игра, режисура/ отсъстват изцяло. Защо тогава хиляди зрители дадоха тежко спечелените си пари, за да го гледат по 2-3 пъти на кино? Защото това е първият български филм от около 25 години насам, след който не искам да повърна в някоя канавка.
След като суматохата около последния мозъчен ебач на Кристофър Нолан поутихна, костюмираният стилист най-после издаде малко по-плътна информация относно многоочаквания трети филм от трилогията за новите приключения на стария прилеп от гр. Готам. И новините не са за изтърване, защото пред Hero Complex пичът е обявил официалното заглавие на филма, който ще излезе на екран през 2012 и то е действително сюрпризиращо… откъм тривиалност. Завършекът на Нолановата трилогия за костюмирания супергерой ще носи баналното наименование „The Dark Knight Rises“ и ще бъде финалния филм от серията, започната с „Батман в Началото“ и продължена с „Черния Рицар“. Не знам защо, но като видя филм с Rise в заглавието, получавам необясними гърчове в дебелото черво, често водещи до унищожителни последици за тоалетния ми ареал. Дали заради филми като „GI. Joe: Rise of Cobra“, „T3: Rise of the Machines“, „FF2: Rise of thе Silver Surfer“ или просто такива като „Rise: Blood Hunter“, не знам, но тази дума е отпечатала по-неприятен белег в спомените ми дори и от последния път, когато видях баба си гола.
Трилърите за бедни са по-разпространени и от хламидията, така че едва ли някой трябва да се прави на изненадан, когато осъзнае, че настоящото заглавие не е нищо по-различно, с тази разлика, че бедността му не е финансова, а интелектуална. В едно изречение – това е паранормален тийн трилър, който комбинира три от най-големите човешки фобии, за да изгради сюжета си – страха от летене, страха от неизвестното и страха от обезумяващата тъпота. Иде реч за група твърде красиви тийнчета, които се събират за един sky trip със самолет, с който смятат да посетят концерт на Coldplay. За повечко съспенс, пилотката на самолета е неопитна какичка с по-малък брой летателни часове, отколкото резултата на последния ми IQ тест. За повече драма, майка й е загинала в мистериозна самолетна катастрофа преди десет години, а за повече романтика – един от пасажерите е й нейния настоящ, но не особено бъдещ приятел.
Ако приемем, че на екранизацията на „Хобитът” хич не й върви ще бъде по-меко казано и от това да твърдим, че Джак Изкормвача е бил просто ексцентричен хирург. Истината е, че бъдещата Толкинова адаптация бе олята с почти всички възможни кинематографични уроки, като се започна със съспенса около това кой аджеба ще я режисира, премина се през драмата около банкрута на MGM и дилемите за финансирането на филма, а накрая всичко приключи щастливо с бунта на новозеландските актьори, които отказаха да работят по филма. Тук не споменавам и случая с изгорелите декори и гейските изказвания на Йън Макелън, че може и да се откаже от ролята на Гандалф, ако миризмата му на ковчег се засили, преди да са започнали снимките.
Постерът е fake – не се шашкайте!
Но както е казал народът на Средната земя – „всяко зло за добро”, защото нещата се изглаждат като елфически елек с тройка събития, наредили се едно до друго в броеница от щастие. Най-важното бе, че Питър Джаксън официално ще бъде режисьор на предисторията, което всъщност бе ясно на всички, освен на него и то още от момента, в който дел Торо се разрева като сиси гърл и избяга в мрака на болните си фантазии. Второто бе, че „Хобитът” е получил своята така мечтана „зелена светлина” /откъде идва тази цветова гама – от пачките на най-после получения бюджет или от тревата на Графството?/, а третата новина, с която ще Ви занимая днес е свързана с проблемния кастинг на филма, който вече е решен.
Напоследък Холивуд е подел жалката мода да ни притиква последните напъни на застарели звезди, отчаяно опитващи се да си върнат отдавна забравената слава с един последен зрелищен хит. Преди известно време това бе идеята на Истууд, когато събра половин старчески дом в „Космически Каубои”, а наскоро същото направи и Сталоун, който привика прогресивно атрофиралите си колеги по химия в експлозията от висяща старческа кожа, наречена „Непобедимите”. Сега тази формула ни се продава отново, този път с малко по-стилен, но същото толкова миришещ на пръст, каст. „RED” /БСП/ също разказва за групичка наемници в края на третата си възраст, но за разлика от останалите си братовчеди, този филм ни е показан с очевидна самоирония, която би служила дори като нещо полезно, стига да не беше толкова измъчена. Дали „БСП“ заслужава атенцията Ви на ценители е трудно за преценка в настоящата финансова криза, но все пак – кога последно сте виждали подобен велик актьорски събор на едно място, без да броим афтърпартитата на „Златния Глобус”?
БСП – Баси Смешния Постер
Тук е мястото да обърна специално внимание на тънкия преводачески „хумор”, или казано по-грубичко – тоталната липса на сиво вещество от страна на дистрибуторите, които опитвайки се неистово да бъдат оригинални, са попаднали в капана на собствената си ограниченост, кръщавайки филма с една от най-известните, но и най-омразни комбинации от букви в историята на България след БКП, а именно – „БСП”. Абревиатурата е ясна на всички, които са гледали поне един епизод на политическия TV трилър „Панорама”, така че решението на преводачите да използват точно това трибуквие като заглавие на игрален филм от 2010 година е меко казано нещастен опит за генериране на смях. Първо, защото терминът БСП се отнася за определена категория хора, които съвсем не са таргет аудиторията на подобен филм и второ – защото да използваш политически символи, за да промотираш пародийно екшън заглавие от САЩ е по-абсурдно и от това да продаваш сапун с марката „Ицхак”. В тази връзка, не се изненадвайте, ако в киното бъдете пресечени от стадо червени бабички, скърцащи с артифициалните си ченета и размахвайки трибагреници, в очакване на така рекламирания партиен преглед. Не се изненадвайте и ако същите тези бабички възроптаят в унисон и заградят киното в гневна манифестация още след първата сцена, в която под комунистическото слънце лъсва плешивата тиква на Брус Уилис, а не на Ленин.
„Пираня” е едно от онези малко заглавия, които действително очаквах през тази година и точно поради това бях силно възмутен от решението на българските разпространители да ни лишат от триизмерието му по кината. Сега, след като вече действително съм го гледал обаче, смятам изборът им за абсолютно коректен, защото заради филма не си струва да бъдат давани каквито и да е пари, под каквато и да е форма. Неговата съдба е по-скоро да залъже очите на децата от zamunda, след което да излезе безславно на DVD и да залезе някъде по рафтовете на селската видеотека, покрит с прах. Защо са тези силни думи по един толкова слаб филм ще кажете Вие – защото „Пираня” е толкова ударен с нецеленасочената си простотия, че зрителят получава обилен мозъчен кръвоизлив от гледането му и повярвайте – този път 3D-то не е извинение за това.
„Риба щука, махай се оттука!“
Ако сте малко по-умни от муфлон, вече сте наясно, че „Пираня” е римейк на заглавие от 1978-та година на миналия век, което стана известно с няколко неща, нито едно от които качеството му – на първо място, това е филмът, превърнал се в заслужен отговор на хвърлената ръкавица от „Челюсти” в жанра на national geographic хоръра и на второ – сикуълът му се прочу с краткотрайното участие в него на великия Джеймс Камерън като режисьор, който обаче скоропостижно биде уволнен от проекта, още преди да успее да си пусне брада. С какво обаче ще остане в историята настоящата нова версия? Отговорът е един – с нищо. „Пираня” е просто поредният невзрачен, безвкусен, пошъл и неприкрито малоумен римейк, който забавлява много по-малко, отколкото отвращава /и то не в добрия смисъл/.
Когато гледах за първи път „Уолстрийт” не разбрах нищо от него, поради което ми се стори много тъп и скучен филм, който не заслужаваше респекта ми на критик. Но преди да ме обявите за умствено недъгав, трябва да поясня, че по времето, когато го гледах, манталитетът ми бе на ученик, може би защото на следващия ден имах диктовка и бях притеснен за резултатите от нея, които – както сами виждате от множеството правописни грешки по блога ми – не са били от най-ползотворните. Въпреки детската ми игнорация обаче, „Уолстрийт” е един от бисерите на 80-тарското кино и иконичен филм за времето си, който съумя да се превърне в хит, не само заради интелигентния си сценарий, но и заради перфектната игра на младия Майкъл Дъглас. Едва ли има фен на филма, който да не получава полов гъдел, когато се сети за прословутата „Greed is Good” реч на Гордън Геко, която барабар с останалите сцени от филма донесоха златната статуетка на „Оскар” в гардероба на Майкъл Дъглас. 23 години по-късно, същият режисьор, въоръжен със същия главен герой, решава да направят продължение на култовата класика в съвременен вариант, макар и пренаселен с джериатрици.
В Холивуд парите никога не спят… но зрителите в киното – да.
Филмът ни запознава със старата, /изтъркана като лента от аудио касетка на д-р Албан/ тема за доброто и злото в света на големите пари, в който човек се превръща от zero to hero за една вечер, а от жив в труп – за още по-малко време. Мощният режисьорски мускул на Оливър Стоун отново е на линия, а реалният сюрприз тук е, че пичът действително прави не само добър филм, но и най-гледаемото заглавие от собствената си филмография за последните десетина зими. Стоун се чувства удобно в сферата на икономиката и използва всички възможни кино похвати, за да създаде от една ударно скучна история, сюжет, който да бъде интересен за гледане, дори и от хората, които не са чели специализирана литература за фондовата борса /нещо, което в първия филм бе ле-ек минус/. Естествено, не очаквайте някакви постижения в областта на седмото изкуство, но понякога дори една обикновена, предъвкана и изхрачена в устите ни за N-ти път притча за морала, може да бъде приятна изненада, стига да ни бъде поднесена със стила и финеса на мистър Стоун, който знае как да изстиска и последните капки талант от актьорите си. Единственият негатив е, че повечето от похватите му са доста деривативни, а тези които е нацелил като оригинални се изтъркват почти веднага на втория и третия път, когато са използвани в рамките на един час.
Не е лесно да си циганин в днешно време, а още по-трудно е да си М. Найт Шаямалан. Настъпиха мрачни времена за еднодневното чудо, някога донесъл ни „Шесто Чувство”, а сега – вербално линчуван от почти всеки познат жив критик след величествената му клозетна заря, наречена „Последният повелител на въздуха”. Такива моменти са най-опасни за лесно ранимото самочувствие на холивудските визионери, защото от високо се пада най-твърдо, а през последните години Шаямалан се рееше дори по-високо от белоглавите орли. Маной обаче има прекалено нечупливо его, правещо го абсолютен творчески девиант, който не може да бъде спрян от никого, камо ли от няколко десетки хиляди озверели фена. И за да покаже, че един двестамилионен провал не може да възпре разрастващото се като тумор самочувствие на това индийско prodigy, Шаямалан бързо се завръща в киното, макар и с минимално лично участие в новия си проект – „Дявол”.
Въпреки че филмът се рекламира с името на Маной, центрирано и уголемено на видно място в иначе тъпия постер, „Дявол” не е нито режисиран, нито сценариран от това ориенталско парцалче – нещо, което автоматично трябва да Ви покаже, че няма нужда да го гледате с ококорени в търсене на туистове очи – не че ги няма, просто са прекалено очевидни, за да си давате много зор. Познавайки отлично творчеството на младия циганин до момента, е някак си трудно да повярваме, че гуруто е оставил на някой друг да канализира мозъчните му проблясъци, особено като се има предвид, че умът на М. Найт Шаямалан е по-свещен и от индийска крава. Тук обаче, его-маниакът е клекнал със свалени боксерки и е подал щафетата на по-неизвестни имена, които да сътворят сценария и режисурата на филма, въпреки че идеята за историята е дело на самия М. Найт, несъмнено дошла в някой от изпълнените му с туистове сънища. „Дявол” е и първият от тройката евтини трилърчета, кръстени с общото наименования „Нощните Хроники”, макар че ако съдим по първата партида, останалите две предложения едва ли ще са нещо по-гледаемо.
„Джона Хекс” е едно от онези множество заглавия, които няма да си спомняте на следващия ден, защото мозъкът Ви ще е репресирал спомена от преживяното, така както малкото дете репресира спомена от преживения инцест. А би трябвало да е обратното, защото филмът притежава всички предпоставки да бъде летен хит, и то от качествените такива – има талантлив актьор за главната роля /Джош Бролин/, има противен злодей, който публиката обича да мрази /Джон Малкович/, има развратена хубавица с напращяла гръдна обиколка, която да раздвижва мъжките панталони /Мегън Фокс/ и динамичен сюжет, който да не остави зрителят в състояние на полусън. Как толкова много позитиви могат да направят един огромен негатив?
Коментари