A NIGHTMARE ON ELM STREET  (2010)


Кой е най-добрият начин за убиване на времето, без да броим убиването на себе си? Точно така, гледането на хоръри. И не защото това е най-предсказуемият и циклещ жанр в киното, който съдържа повече клишета и от последната серия на „Стъклен Дом”, а по-скоро защото хорърът /и то най-вече американският такъв/ е дотолкова дебилизиран и деформиран, все едно някой Ви предлага сдъвкана и изплюта дъвка „Турбо”, като нова. В случая ще стане въпрос именно за такъв филм на ужасите, който е ужасен не защото е страшен, а понеже е ужасяващо непохватен опит за един римейк, от който /както при всички римейкове напоследък/ никой нямаше реална нужда. Едва ли някой от по-информираните от Вас не е чувал за култовия 80-тарски хорър „Кошмари на Елм Стрийт”, който циментира три имена в киното – това на Уес Крейвън, задето е сътворил толкова притесняващо плашещ шедьовър на кича, това на Робърт Енглунд, задето се оказа един от най-сполучливите кино-злодеи в историята на жанра, и това на младоликия Джони Деп, задето умря прекрасно във фонтан от изкуствена кръв. Днес ще насочим вниманието си към една съвременна лента, която се опитва да бъде модерен сурогат на оригинала, но се проваля с гръм, трясък и зловоние.

Преди да продължа, разбира се, ще се наложи да отдам заслужения трибют към първоизточника на целия този вортекс от помийни течности. Все още помня натоварващия крехката ми детска психика момент, в който за първи път гледах оригиналния „Кошмари на Елм Стрийт”, когато бях на 9-11 години. Малко са филмите, които могат да оставят толкова силен емоционален отпечатък върху малолетния ум на съвременното дете и то още на седмата минута, но аз не се срамувам да призная, че бях вътрешно засегнат от творбата на Крейвън по толкова сюблимен начин, че в една от сцените неволно се напиках в слипчетата. Добрата новина бе, че този ми отделителен акт ме сгря и успокои, лошата – че баща ми седеше до мен и бързо усети прогресивно подгизващия с урина диван, при което отривисто ме зашлеви с добре отсечено движение на десницата. Ако това не е достатъчна реклама за психологическите последици от първия филм, то не знам кое е. Но това, също както и биографията на Лили Иванова, е ancient history, поради което Ви го споменавам само от куртоазия.

Един от основните ходове, с които съвременната версия на хоръра се промотираше, беше подмяната на актьора, презентиращ препечения образ на изверга Фредерик Крюгер. Това е и първият филм от поредицата, без участието на Робърт Енглунд в ролята, като неговата щафета е поета от Джаки Ърл Хейли, който предполагам не вземате за нещо сериозно и тук той показва, че сте прави. Звездата на Ърл Хейли изгря експлозивно с ролята на Роршах в „Пазителите”, стоя на небосклона в продължение на няколко часа, а сега е на път тихо и безславно да залезе, вкарвайки името му там, където му е мястото – в редиците на второразрядните статисти. Разбира се, не казвам, че Робърт Енглунд е нещо по-добро от него, защото Енглунд е апотеоза на третокласен B-movie актьор, но вярвам че Ърл Хейли можеше да се постарае малко повече за роля, която всъщност не изисква почти нищо от него, освен да говори гърлено като пенсионер, болен от възпалени сливици. Дори уж култовите му уанлайнери не са кой знае какво, а по-интересните вече сте ги чули в трейлърите. Визуално новият Фреди също не е впечатляващ – изглежда сякаш някой от make-up екипа е откраднал остатъчен костюм на crawler от “The Descent”, опърлил го е с оксижен и му е турил една федора и червено пуловерче отгоре. Дозата страх липсва, защото като изключим вокалните постижения на гъргорещия Ърл Хейли, лицето на Фреди е по-безлично  и от прегоряла пуйка, правейки дори обезобразения Мейсън Върджър от „Ханибал” по-притеснителна гледка от него. А само единият от двамата е хорър икона, така че си направете сами сметката. Изобщо, разликата между новия Фреди и стария Фреди е като разликата между Тарзан и Маугли – и двамата са тъпи диваци, но единият има по-голяма пишка.

Ала какво е един модерен, тийн-ориентиран римейк, без наличието на множество красиви младежи и младежки в него, които да изпълняват една единствена, но ключова роля – да могат да умират зрелищно. В юношеския каст са събрани доста непопулярни имена, които тайно са вярвали, че с подобен касов хит, ще бъдат изстреляни на повърхността, но невежеството е блаженство, дори и в Холивуд. Като по-известно виждаме името на Келън Луц, който в „Здрач” играеше като муле, болно от анемия, а сега играе доста по-активно – като муле, болно от запек. За всички негови фенки в този смирен блог ще трябва да спойлна, че неговото мускулесто туловище намира болезнен край по доста смехотворен начин още в откриващата сцена, така че не залагайте на него, когато започне преброяването на чувалите с трупове. Новобранката Рууни Мара се справя относително задоволително с ролята си ни интровертката Нанси, която влиза в терлиците на оригиналната Хедър Лангенкамп. Тук Нанси вече не е обикновената next door girl, а е показана като асоциална интелектуалка, с визията на смачкана от живота лесбийка. За щастие, това й емо-излъчване е бил един от основните фактори за селектирането й в главната роля на американския римейк на “The Girl with the Dragon Tatoo”, който ще бъде филмиран от добрия стар Дейвид Финчър, веднага след като си прочисти Facebook акаунта.

Героичната паника настъпва от факта, че тийнчетата не трябва да спят, защото ако заспят, ще изпаднат в “limbo” и там ще бъдат погалени по бузите със заострени предмети. За целта, те започват емоционални диалози колко е трудно да останеш буден, достигайки до момент, в който дори използуват инжекции с адреналин. OMG, тези копеленца не осъзнават ли свойствата на кафето и редбула? Но, всъщност, защо изобщо говорим за логика във филм, в който някакъв заспива, докато плува в басейн? Друг интересен феномен е, че въпреки рекламиращ инсомнията, филмът доста нагло кара зрителите си да правят точно обратното – да изпадат в периодични пристъпи на нарколепсия, къде заради мудния пейсинг, къде заради некохерентната история. Лично аз имах трудности да го изгледам целия без да изпадна в кома, а по принцип знаете, че гледам всякакви лайна, така че това би трябвало да Ви говори достатъчно. „Кошмари на Елм Стрийт” е открито по-извратен от оригинала и силно R-rated, така че феновете на карантията ще бъдат възбудени от множеството кървави мютилации, като за по-перверзно настроените зрители, е предвидена и сцена във ваната, в която Нанси за малко не бива порязана по срамните устни.

Режисурата на филма е под всякаква критика, дори и под моята такава. Но не виждам защо съм толкова изненадан, след като е дело на Самюел Байер, който е известен с абсолютно нищо, освен с това, че снима тъпи музикални видеоклипове. Кошмарите имат точно същото звучене – като на жалък MTV клип, който не само че продължава повече, отколкото добрите нрави позволяват, но и в основата си представлява генерична поредица от сцени, които се сменят без явен тригер, а са насочени единствено към следващата тийн-кончина. Представите за качествената хорър режисура в Холивуд явно се топят по-бързо и от сланините на Питър Джаксън. Не ме разбирайте погрешно – технически погледнато филмът не е зле, защото е заснет на модерно ниво и с мрачно осветление, което да генерира някакви наченки на атмосфера. Някои от заигравките с монтажа също са сполучливи, но ако очаквате носталгични бърстове по оригинала, ще останете доста разочаровани, защото „Кошмари на Елм Стрийт” няма нито грам от чара на предшественика и което е по-зле – не показва нищо ново за франчайза. Единственото псевдо-оригинално нещо е, че тук Фред Крюгер е описан като мазен педофил, който е пипал детски кълки, поради което е бил изгорен живичък и съответно – превърнат в изверга, който е днес. Вярно е – можеше и още по-глупава предистория да измислят, но за това се е искало старание и желание /а не просто да комбинираш няколко драфта на старите сценарии в един/, което Майкъл Бей и ордата му отрепки не са притежавали.

Идеята на продуцентите да сменят визията и обогатят ориджина на героя, показвайки ни битовите драми на г-н Крюгер, преди да стане “фредерик-с-ръцете-от-ножове”, е похвална. За какво обогатяване ставаше въпрос обаче не разбрах, като се има предвид, че новият филм буквално използва цели сцени от оригинала, без да вкара нещо ново в тях. Част от феновете бяха екзалтирани във всичките няколко месеца преди премиерата, след което същите тези  фенове замлъкнаха или започнаха адски нелепата защитна кампания, с която да глорифицират имагинерните достойнства на филма, само за да се убедят сами, че не са гледали поредното лайно. Е, г-да, гледали сте точно това и нищо не може да направите по въпроса, освен да се примирите, че новият Фреди вони на мръсни чорапи. Същото може да Ви потвърди и самият Уес Крейвън, който се изказа негативно за римейка още преди няколко месеца.

Истината е, че филмът е празен като току-що изпита чаша с пикня, а афтъртейстът му е също толкова дразнещ. Дори и крайно вманиачените фенбойчета на поредицата едва ли ще могат да аргументират оценка над средната за това отходно изпарение. Колко пъти още ще гледаме неща, които вече сме гледали? Колко още тъпи римейка ще трябва да изтърпим, докато на хората им стане ясно, че когато нещо не е счупено не бива да се поправя? А и нека бъдем реалисти, поне за 2 минути  – след главозамайващо простия римейк на „Петък 13-ти” и буцата лайна „Хелоуин” на левака Робърт Зомби, сериозно ли мислехте, че от „Кошмари на Елм Стрийт” ще става нещо за гледане?

3.0/10


THE EXPERIMENT  (2010)

Психологическите трилъри напоследък изветряха откъм емоционален пълнеж и бидеха изстискани само до ниво елементарен съспенс, който предизвиква по-равнодушни реакции и от гледането на „Листопад”. Именно поради тази причина настоящото заглавие е приятна изненада за жанра си, тъй като успява да направи всичко, което се иска от един сериозен трилър – да покаже реалистични герои и психологически издържани ситуации, които са лишени от холивудските захарни памуци, а показват нещата такива каквито са в действителност – груби и брутални. „Експериментът” е римейк на немско заглавие “Das Experiment” от 2001 година, което се превърна в хит за времето си обра доста награди, като дори бе забранен за гледане от по-лабилните люде /въпреки че са палували по време на WW2 немците се оказват доста консервативни, тъй като един опит за изнасилване и някакъв напляскан пайтак предизвикват автоматичен 18+ рейтинг/. Новата версия се базира на същото историческо събитие, а именно – т.нар. „Станфордски експеримент” от 1971 година, в който 26 лешпера са подложени на кастинг за социален експеримент, който за разлика от Big Brother обаче, се провежда в селския пандиз. Една част от кандидатите са нарочени за пазачи, а останалите – за затворници. И пичовете имат пълна свобода на действие да се държат като такива, докато умни психолози с висок диоптър ги наблюдават през камерите. Всичко е чудесно, докато нещата главоломно не се обръщат с мръсното на гащите навън и експериментът логично излиза извън контрол.

Един от бедните затворници е нашето момче Ейдриън Броуди, който винаги обича да се показва в евтини и независими драмички, колкото да ни напомни, че някога е печелил „Оскар” с този свой огромен нос. Броуди е стабилен актьор, който има таланта да играе практически каквато и да е роля, но тук някъде кабелът се е скъсал и го е оставил да виси като циганин, обесен на детска катерушка. Позитивна слюнка мога да отделя за колегата му – черния плондер Форест Уитакър, който винаги е можел да играе умствено нестабилни парцали и сега се справя повече от блестящо, като в една от сцените дори ще се насладим на обемистата му ерекция, предизвикана от прилив на мачовщина. Самите емоционални експлозии са предизвикани от психологически конфронтации и социални ролеви игри, повечето от които неприятни за изтърпяване, а други – дори абсурдни. Затворниците са репресирани от пазачите си, а пазачите се чувстват особено могъщи, тероризирайки бедната паплач с раирани пижами. Естествено, и този филм ще ни даде доста попара за размисъл, макар че посланията му вече стоят доста изтъркани, на фона на оригинала, който навярно всеки поне малко интересуващ се от кино е гледал до половината. Ако ли не, сега е шансът Ви да си поправите грешката. В крайна сметка, „Експериментът” е стегнат и въздействащ психологически трилър, с масивни елементи на тежка човешка драма, която обаче не ме трогна особено, може би защото съм безчувствен дънер. Препоръчвам Ви оригинала, но ако не Ви се занимава да си превеждате от немски по слух, то тогава не пропускайте този филм, не само защото в него ще видите как Ейдриън Броуди бива остриган и напикан в реално време, но и защото ще Ви накара да си зададете шаблонния въпрос „Какво бих направил аз в подобна ситуация?” Отговорът е лесен – бих изтрил филма от харда си при първа възможност.

6.0/10

SPLICE  (2009)


„Що за боклук гледах?” – един от първите въпроси, които си зададох, след като финалните надписи започнаха да текат по екрана, като киселинен дъжд от жалост. „Splice” е точно толкова неописуемо неадекватен, колкото всичко свързано с него – като се започне от смешната режисура, която обаче ни е поднесена с размаха на европейски визионер, минем през евтините и обидни за гледане ефекти и стигнем до сценария, който общо взето е писан с таланта на някой, изпаднал в мозъчна смърт.

Трябва да призная обаче, че на Ейдриън Броуди хич не му върви във филмите напоследък. Не му вървеше с горилите в „Кинг Конг”, не му вървеше и с извънземните в „Хищници”, а сега не му върви и с генетично създадените в епруветка същества със сменяеми полове. Броуди огрява филма с името си, но не прави почти нищо повече, за да го спаси от свободното падане към казана с вкисната лютеница. Да, признавам, че като за толкова долнопробна продукция, пичът прави всичко възможно да не изглежда като току-що прекъснал „Натфиз”, но в края на краищата, присъствието му е доста безлично и едва ли ще е полезно да си сложи точно тази роля на видно място в CV-то си. Екранната му партньорка Сара Поли също е суха пръчка, която се губи в мъглата от бездарие, защото носи каризмата на упоена мисирка. Добра дума, макар и доста субективна, мога да кажа за френската актриса Делфин, която е най-запомнящото се „нещо” в целия филм, но не заради презентирането на образа на генетичния урод Дрен, а заради доста надуващата гащите сцена на междувидов секс.

Единствената хубава черта на бебето Дрен е тази, която разделя черепа му на две.

Накратко, сюжетът е доволно взаимстван от „Видове”, но с прибавени повече научни дилеми, по-малко гола Наташа Хентстридж и много по-сложни взаимоотношения между хора и лабораторни образувания. Броуди и Поли са двама учени, които създават артифициална форма на живот, смесвайки разнообразни ДНК материали, вкл. човешки такива. Крайният резултат се ражда първо под формата на бебе, което впоследствие расте до завършен изрод, преминавайки през всички етапи на детството, но плюс една опашка и две крила за повече драма. Детенцето Дрен (името идва от термина “nerd” на обратно, ffs) се учи бързо, попивайки знания, (така както гъбата попива нощното гърне – б.а.) но първоначално добрите намерения на двамата благи учени се превръщат в научна катастрофа, след която някой трябва да чисти стените от лайната, ударили вентилатора. Филмът поражда доста въпроси, чиито отговори не ме касаят, защото самите въпроси не са поднесени по адекватен начин, че да заинтригуват някого.  Философската част на филма смуче професорски кокове и това е най-голямата мъка, защото целият филм разчита точно на ебати въздействащите си морални казуси, дилеми and shit. Но всичко щеше да е сравнително търпимо до втората половина на филма, когато нещата лавинообразно се вмирисват на развален хайвер и заглавието се превръща в треторазряден Б-филм, който отгоре на всичко се взема свръх насериозно – финалът ще Ви докаже за какво говоря, оставяйки отвор, по-голям и от междубедрието на Бритни Спиърс. Абе, какво ли изобщо се занимавам – гледайте си го на своя отговорност.

2.9/10