Телевизията е облята от същата заразяваща лудост, която стана модерна в киното през последните години – че вампирите са ебахти секси креациите и всяко нещо, свързано с тях е или мега-напрегнато или убер-романтично, което пък е достатъчна предпоставка темата за техния бит да продължава да се източва делово като гръдно мляко с помпа за кърма. Точно такъв представител на ТВ епиката изгледах наскоро и смело мога да заявя, че експириънсът от проследяването на цялото мащабно действие, както и ярките спомени от съспенса, ще ме преследват поне четири дни в кошмарите ми. Това е „Дневниците на Вампира” или сериалът, който всички уважаващи себе си нърдове изгледаха /къде със сълзи на очи, къде с пот по челото/ още миналата година, докато аз – бидейки стоик по душа и отлагател на удоволствията – успях да изтрая едва наскоро. И сега, в зората на дългоочаквания му, но и също така – категорично ненужен втори сезон, съм длъжен като авторитетен критик, да Ви запозная с мнението си за двадесетте и не знам си колко серии, които изгладиха мозъчната ми кора до ниво „стъкло на витрина”.

Love doesn`t suck… this show does.

„Дневниците на Вампира” е сериал, който следва така удобно по калните стъпки, оставени от мръсните налъми на Стефани Мейър, защото тематично почти не се отличава от колегата си по жанр и нещастие „Здрач”. Дали защото и той е писан по мотиви от книгите на една отчаяна за пенис шаврантия /Л. Дж. Смит/ или просто защото в днешния социален живот просто няма как да не навържем термина „вампири” с името на Мейър в едно изречение, не знам. Фактът обаче остава и той е болезнено реален – вампирската тема е издоена до пълна досада и ако някога тлъстото виме, от което Холивуд цока с години, е било доходоносно, то сега изпуска само сухо мляко, което е твърде неприятно за консумация, особено от поне средно интелигентни зрители.

Като сериал, „Дневниците на Вампира” не се отличава много от типичния жанр на тийн-проблематиката /тийн-проблеми на фона на сериен убиец – „Знам какво направи миналото лято”, тийн-проблеми на фона на сексуална неадекватност – ”Американски Пай” и тийн-проблеми, на фона на мащабна педерастия – „Лак за Коса”/. Иритиращият момент тук е, че проблемите дори не са променени – явно американската младеж е рядко тъпа паплач, която или не гледа собствените си филми, или не ги разбира, защото продължава да прави елементарните грешки в общуването си. Насладата ни е гарантирана от любовни двуъгълници, равнобедрени триъгълници и драматични трапецоиди, в които героите правят неща, които ще подложат на проверка разбиранията Ви за адекватно социално поведение и психика. Бидейки помията, която е, „Дневниците на Вампира” не страда от липса на самочувствие, защото сервира сюжета си с нахалството на гаврош, получил първите си социални помощи. И съответните „соц. помощи” за сериала се явяват именно изкуствено имплантираните в него супер/дупер/натурални мотиви, в частност – темата за вампирите и имат ли те почва у нас.

Бихте попитали, кое подло копеле е спонсорирало сериала с гения си, че да има такова завишаване на его. Добър въпрос, благодаря Ви за него. Името е Кевин Уилямсън, по-познат на хорър феновете като сценариста на култовата трилогия „Писък”, в която маскирани лумпени размахваха заострени кухненски прибори в продължение на три филма със съмнителни мотиви. Та, същият този пич, е дал едно от рамената си, за да побутне шоуто за началния старт, който един нов сериал изисква. И ако името му не е достатъчно, за да осъзнаете цялостното звучене на историята, то ще допълня, че мистър Уилямсън дотолкова е прекалил с манията си да пише филми, предназначени ексклузивно за тийнейджъри в напреднал стадий на дебилизъм, че дори е построил структурата на сериите си идентично, сякаш всяка сама по себе си е уникален филм. Забележете патерна – във всяка серия имаме едни и същи етапи – пикльовците се радват, после пикльовците откриват нещо суспензивно, следва караница, и накрая всичко завършва на публично място, където се провежда събитие с някакъв мотив /конкурс за красота, бал с маски, празник на града, търг за ергени и т.н. вечеринки/ Поредността е дотолкова набита в съзнанието на зрителя, че някъде след десетина серии, нещата стават по-предвидими и от туиста на „Селото”.

Историята е по-скучна и от последното ревю на Дууми, така че ще гледам да ви я преразкажа за норматив. Двама братя, които за по-интересно са и вампири, пристигат в малко провинциално градче, където откриват двойничка на отдавна пукналата им любов Катрин. По-чувствителния от братята /Стефан/ се залюбва с местната девойка /Елена/, докато по-красивия /Деймън/ започва оркестрирането на пъклен план, който ще ескалира до изтърваването на група други заровени в баира вампири. Любов, драма, сложни семейни взаимоотношения и готическа красота – всичко това в рамките на 20+ епизода, всеки носещ по 20+ точки щети върху умственото Ви развитие. Централният любовен триъгълник е представен отново от двама мъже със свръхестествен произход и някаква местна хърла, която се лашка помежду им като камбанка на санбернар. За разлика от притчата на Мейър обаче, тук няма да усетим вонящата арома на въшлясала кучешка козина, защото и двамата любовчии носят вампирския геном. От друга страна, романтичният им интерес – „хубавата” Елена – със сигурност се различава от колежката си Бела, не само по визия, но и по кохерентност в поведението, което прави „Дневниците на Вампира” относително търпим, поне по отношение на героите му.


В главните роли са турени прекрасни хора, които не познавам лично, въпреки че им пратих покана за приятелство в „социалната мрежа”. В ролята на емо-вампира е Пол Уесли, чиято кариера е по-незначителна и от постиженията ми в областта на личната хигиена. Пичът се старае да играе подобаващо, но некадърността му е очебийна и през повечето време е силно вдървен, като музикален инвалид, изненадан от факта, че грамофонът е надраскал CD-то му. За щастие, женските очни ябълки ще му се насладят, тъй като момченцето има набраздено от твърдини телце, което ще флашне на няколко пъти, колкото да не забравите, че гледате филм за сексуално атлетични същества. В ролята на по-злия му, но също толкова красив брат, е сложено онова прекрасно човече от „Изгубени”, което биде убито още в първи сезон, защото домакините искаха да гледат повече него, отколкото Джак и Сойър. Става въпрос за Йън Сомерхалдер, чието лице е най-изящното нещо, което съм виждал от последния път, когато позирах гол пред огледалото. За нещастие, той също страда от синдрома „Господ не дава и с двете ръце”, защото играта му е като на актьор от „Забранена любов”, болен от тикове. Всъщност, вампирите са мъртви създания, които практически са твърди като камък, заради липсата на кръвообращение и сърцебиене, така че може би е напълно нормално и двата главни вампира в сериала да играят точно като такива – камъни. Но както и да е, лично аз не бих си мъчил палците от стискане, специално за тези двамцата, когато дойде времето за „Еми”-тата догодина.

Трета в списъка е американката от български произход, или по-скоро българката с его на американка Елена /Нина Добрев/, която е избрана за носител на женствения сексапил и катализатор на любовта между хора и трупове. Мадамата е най-адекватна като представителка на емоции, но те са принизени до крайния минимум, въпреки че като героиня притежава най-сложния емоционален заряд – все пак не е лесно да си ухажвана едновременно от вампир и от брата на вампира, също такъв. Добрев е родена в България, което автоматично наелектризира родните фенки, че едва ли не, им е комшийка от Столипиново. Не, скъпи деца, кака Нина е американска гражданка, родена в България, която има толкова общо с татковината ни, колкото аз с родното село на Питър Джаксън. Добрев не само, че едва говори български, но и рядко оповестява произхода си публично, така че ако си мислите, че лайната й не миришат, жестоко се лъжете. Всъщност, българската следа се усеща не само от нейното участие, но и от имената на главните герои, които са приятно славянски. Стефан, Елена и Дамян – звучи като заглавие на студентско порно, но с повече пряка реч. Това разбира се е инцидентно съвпадение, тъй като вампирите са си запазена марка за САЩ и скоро може да се превърнат в национален символ, особено след предстоящия финал на „Здрач” и дрисъкът, произведен от новия сезон на „Истинска Кръв”.


Но една обикновена вампирска тройка никога не е достатъчна за задоволяването на перверзната нужда на американците да гледат красиви хора по телевизора си, така че в историята са ни добавени още няколко пикантни подправки, като емо братчето на Елена, който мечтае да стане вампир, най-добрата й негърка /изтърсачка от „Хана Лайняна”/, която се оказва вещица, един самотен учител/депресиран съпруг/ловец на вампири и няколко влиятелни семейства, които готвят ответен удар срещу вампирската инфестация в града. Всичко това, разбира се, на фона на множество тийн-драми, проблемни взаимоотношения и платонични изневери на най-високо прогимназиално ниво. Всъщност, героите не са само двуизмерни, те са просто нереални. Да, точно така – те са по-нереални дори от рамките на нереалния жанр, в който са впръскани. Мотивациите им са жалостиви и нелогични, а промяната на характерите им, ако изобщо я има, е направена смехотворно. В един момент, Деймън е супер зъл убиец, в следващия добър брат, в един момент Елена е депресирана от смъртта на родителите си, в другия вече отделя слюнки по първия вампир, който е видяла. Изобщо, пълна емоционална анархия. А, да, тук вампирите могат да ходят на светло, защото имат магически пръстени, а лошите хора ги откриват със специални компаси! Леле мале!

Истината е, че сериалчето притежава наченки на чар, който в първите епизоди е най-очевиден, просто защото идеята да се направи „златната среда” между нецензурираната дивотия на „Истинска Кръв” и захаросаната пикоч на „Здрач” е похвална, макар и манифестирана с виден неуспех. Първите няколко епизода от сериала не са толкова зле колкото очаквах, а представянето на героите е сравнително поносимо, на фона на посредствеността на всичко останало. Някъде по средата нататък обаче, супичката се вмирисва на развалено цвекло и целият премис на сериала потъва в казана – предвидимостта на сюжета, актьорската немощ, калпавата режисура – всичко в един момент става просто нетърпимо, особено към края, когато сериалът се приближава до ебати великия си катарзис, а историята се разплита като прежда, изтървана по стълбите за мазето. Не съм чел книгите на съответната мис Смит, но съм почти убеден, че единственото за което стават е да уцеля някого с тях от третия етаж.

Един малък, но въпреки това реален плюс, мога да туря на ОСТ-то, който в добрите традиции на „Здрач” е препълнен с множество известни и не чак толкова известни имена в областта на алтернативния рок. Но ако това е нещото, което ще Ви накара да го гледате, по-добре си свалете отделно саундтрака и си го преслушайте на спокойствие, защото иначе ще се наложи да слушате и гледате едновременно, а тогава съвсем ще изгубите нишката на сюжета.

„Дневниците на Вампира” /Vampire Diaries – VD – Venereal Disease/ бе приет достатъчно успешно от пиклите на Америка, които го удостоиха с финансиране на втория му сезон, започнал да се влачи по торентите наскоро. Но всички знаем манталитета на средностатистическия ТВ зрител на САЩ, така че не го приемайте като голям позитив. Реално погледнато сериалът ще се хареса на много хора, защото е предвиден като продукт, в който има от всичко „по малко”. В случая, действително успява – има „по малко” акъл и съвсем „по малко” логика, така че вярвам, че целта му е постигната. Пожелавам приятни мигове с това телевизионно бижу на всички, които решат да захвърлят здравия си разум в камината. До скоро!

4.3/10