You are currently browsing the monthly archive for септември 2010.
Не, не страдате от зрителна измама – постерът е реален, филмът е опасно близо до премиерата си догодина, а тийзърът му вече е онлайн и ще имате честта да се насладите на няколкото му десетки секунди. И тъй като подобни лудости не заслужават някакъв особен коментар, ще уточня само, че това е action/sci-fi римейк на „Гражданинът Кейн“, но с циганката Мишел Родригес. Има ли смисъл от повече приказки?
A NIGHTMARE ON ELM STREET (2010)
Кой е най-добрият начин за убиване на времето, без да броим убиването на себе си? Точно така, гледането на хоръри. И не защото това е най-предсказуемият и циклещ жанр в киното, който съдържа повече клишета и от последната серия на „Стъклен Дом”, а по-скоро защото хорърът /и то най-вече американският такъв/ е дотолкова дебилизиран и деформиран, все едно някой Ви предлага сдъвкана и изплюта дъвка „Турбо”, като нова. В случая ще стане въпрос именно за такъв филм на ужасите, който е ужасен не защото е страшен, а понеже е ужасяващо непохватен опит за един римейк, от който /както при всички римейкове напоследък/ никой нямаше реална нужда. Едва ли някой от по-информираните от Вас не е чувал за култовия 80-тарски хорър „Кошмари на Елм Стрийт”, който циментира три имена в киното – това на Уес Крейвън, задето е сътворил толкова притесняващо плашещ шедьовър на кича, това на Робърт Енглунд, задето се оказа един от най-сполучливите кино-злодеи в историята на жанра, и това на младоликия Джони Деп, задето умря прекрасно във фонтан от изкуствена кръв. Днес ще насочим вниманието си към една съвременна лента, която се опитва да бъде модерен сурогат на оригинала, но се проваля с гръм, трясък и зловоние.
Телевизията е облята от същата заразяваща лудост, която стана модерна в киното през последните години – че вампирите са ебахти секси креациите и всяко нещо, свързано с тях е или мега-напрегнато или убер-романтично, което пък е достатъчна предпоставка темата за техния бит да продължава да се източва делово като гръдно мляко с помпа за кърма. Точно такъв представител на ТВ епиката изгледах наскоро и смело мога да заявя, че експириънсът от проследяването на цялото мащабно действие, както и ярките спомени от съспенса, ще ме преследват поне четири дни в кошмарите ми. Това е „Дневниците на Вампира” или сериалът, който всички уважаващи себе си нърдове изгледаха /къде със сълзи на очи, къде с пот по челото/ още миналата година, докато аз – бидейки стоик по душа и отлагател на удоволствията – успях да изтрая едва наскоро. И сега, в зората на дългоочаквания му, но и също така – категорично ненужен втори сезон, съм длъжен като авторитетен критик, да Ви запозная с мнението си за двадесетте и не знам си колко серии, които изгладиха мозъчната ми кора до ниво „стъкло на витрина”.
Love doesn`t suck… this show does.
„Дневниците на Вампира” е сериал, който следва така удобно по калните стъпки, оставени от мръсните налъми на Стефани Мейър, защото тематично почти не се отличава от колегата си по жанр и нещастие „Здрач”. Дали защото и той е писан по мотиви от книгите на една отчаяна за пенис шаврантия /Л. Дж. Смит/ или просто защото в днешния социален живот просто няма как да не навържем термина „вампири” с името на Мейър в едно изречение, не знам. Фактът обаче остава и той е болезнено реален – вампирската тема е издоена до пълна досада и ако някога тлъстото виме, от което Холивуд цока с години, е било доходоносно, то сега изпуска само сухо мляко, което е твърде неприятно за консумация, особено от поне средно интелигентни зрители.
След успеха на „Черния Рицар“, всички погледи се обърнаха към конкурентния супергерой в синьо трико и червени гащички, който да отвърне на удара. Познахте, става дума за „Супермен“ и неволите около рибуута му, за който се говори от известно време. Вече е ясно, че продуцент ще е Христофор Нолан, което пък възбуди доста клюки по отношение на това кой ще режисира филма – стигна се до слухове, че това ще е по-умният му брат Джонатан, а в един момент нещата почти излязоха извън релси, когато бе спрегнато и неприятното име на Крис Кълъмбъс. За мое/Ваше/всеобщо щастие, Колумб е далеч от режисирането на подобен сюжет и ще е по-добре да се съсредоточи в подготовката за поредните приключения на Пърсивал Джаксън. В същото време обаче, въпросът за това кой визионер ще бъде селектиран за режисурата на суперменския епос остава открит и продуцентите са ни дали многозначителен отговор, под формата на няколко имена, които за момента се оказват финалисти в класирането. Прочетете остатъка от публикацията »
Лично аз не искам да си спомням за недоразумението, наречено „Тенекиения Човечец 2„, но явно хайпът по комиксовия герой, облечен в цветни метали, продължава месеци след премиерата, защото в интернет излезе култов алтернативен кът на откриващата сцена от филма. Видеото бе прието с бурни аплаузи от феновете, които заврещяха колко ОМГ по-як и по-забавен е този вариант от онзи, пуснат по кината. Всъщност, единственият плюс е, че точно оттук е копираната фраза „You complete me“, която бе показана в трейлърите, но странно защо отсъствуваше в кино версията /или поне аз не я чух/, но тъй като не съм фен, няма да си давам негативното мнение по въпроса. Вместо това, ще оставя на Вас да прецените дали си струва да гледаме още няколко минути, в които Антон Старк сваля секретарката си и драйфа във въздушната тоалетна. Какво ли не правят хората за пари и малко слава?
След три филма, в които Мила Йовович биеше зомбита по тъпите тикви и бягаше/подскачаше като екшън героиня, болна от анорексия, на хората леко им писна да наблюдават жалките измишльотини, опитващи се да минат за кадърна адаптация по компютърна игра. Това съвсем закономерно доведе до провала на „Заразно Зло 3”, където патетиката вече струеше като пукнат флакон с райски газ, а самата история се клатушкаше по неизбежния маршрут, водещ към клоаката. Но вместо да бъде оставен да почива в Ада на холивудските боклуци, този безбожен франчайз е отново съживен и то не с помощта на нещото, което по принцип му бе нужно – някакъв наченък на талант у създателите му – а чрез най-пошлия коз, който киното напоследък крие в ръкава на кирливата си риза – шибаното 3D.
„Заразно Зло 4” е най-актуалният представител на модерната напоследък практика да се филмират тъпи филми, чиито креатори по някаква странна причина искрено вярват, че ако му прибавят още едно измерение, недоносчето им ще стане класика, достойна за върха на B.О. Е, в случая, гуруто на долнопробните продукции Пол WC Андерсън /известен с манията си да сервира на зрителите хляб и зрелища, минус зрелищата и с повечко мухъл в хляба/, действително е успял да стигне до върха на B.О., но не на бокс офиса, а на неприятния body odor. Филмът му не само не инжектира нищо ново във франчайз, който по принцип бе източен още преди две серии, но и перверзният му атемпт да съживи сериала, турвайки в него неща, които не са му ясни, а именно – 3D техники, е по-безполезен и от това да пръснеш дезодорант на изпотена подмишница – не само, че хабиш хубавия дезодорант, ами и вонята става още по-противна.
Когато през 2007 година излезе демоничното филмово дуо на Родригес и Тарантино, представляващо два филма, обединени в тричасов маратон от евтиния, едва ли някой е очаквал че един от фалшивите трейлъри, показани между лентите, ще се превърне в пълнометражно чудо. Нещата са били допълнително опорочени и от факта, че в главната роля на уж-филма щял да участва Дани Трехо, а всички знаем, че Дани Трехо винаги е бил верният статист, но никога главният герой, така че всичко явно е било на майтап, нали така? Е, майтапът е бил обърнат доста на сериозно още в момента, в който самият Родригес е получил мозъчен шамар свише и е решил да направи пълнокръвен и пищен филм от ебливия си трейлър. Тази гениална мисъл го праска по монголоидното чело точно преди 15 години, веднага след успеха на „Десперадо” и още повече засилва манията на Родригес да снима филми, глорифициращи мексиканските цигани като герои. Така се ражда идеята за грозния касапин Мачете, която след декада и половина най-после e филмирана, изкарвайки Дани Трехо от блатото на треторазрядните роли и ръгайки го директно в мейнстрийма.
Време е за момента, в който „преразказвам” сюжета, така че всички тези, които постоянно циврят за спойлери, могат да преминат директно на следващия абзац. В добрите традиции на 70-тарските exploitation лайна, протагонистът на филма Мачете е мексикански орган на реда, който става свидетел на декапитацията на жена си от дебелия наркобарон Торез /Стивън Сегал/ и бива оставен да умре в пламъците на някаква селска колиба. Години по-късно, Мачете е отдавна обявен за мъртъв и работи като хамалин на частна практика. Без да знае какво неизмито тоалетно гърне възсяда, корумпираният богаташ Буут /Джеф Фейхи/ наема неприятно изглеждащия и /на пръв поглед/ тъп мангал Мачете, за да асасинира сенатор МакЛъфлин /Боби Де Ниро/, по време на яростната му избирателна кампания. МакЛъфлин е „за” издигането на електрическа ограда около границата между САЩ и Мексико, което пък допълнително мотивира Мачете да направи headshot-а си. Лошото за него обаче е, че ударът е инсценировка, която цели просто раняването на сенатора и превръщането на атентатора в ренегат. Когато мачетето опира до кокалчето, Мачете се съюзява с нахаканата продавачка в сергия за мръвки Луз /Мишел Родригес/ и отраканата офицерка от IRS Сартана /Джесика Алба/. С тяхна помощ Мачете се опълчва срещу злите сили, представлявани от безмилостния граничар Дон Джонсън, за да стигне накрая до самия Торез и да се изправи срещу него в смъртоносна битка с неочаквано тъп край.
Коментари