You are currently browsing the monthly archive for август 2010.
Във времената на невинната ни детска младост, когато възбудените ни умове за пръв път се запознаваха с магията на VCR устройствата, дошли сякаш от бъдещето, бе някак си приоритетно да гледаш и особено притежаваш филм на култовия VHS носител. Точно от онова време обаче бяха и златните години на холивудския екшън, в който мало/голямо с трепет очакваше да види на 21-инчовите си домашни кинескопи „В. Търново” селската вендета на Джон Мейтрикс или криминалните неволи на Марион Кобрети за пореден път. С други думи, това беше ерата на американския екшън, която ни караше поне за час и половина да забравяме битовите си проблеми по време на Прехода и да насочим цялото си внимание към това как Майкъл Дудикоф става нинджа и как Чък Норис изчезва по време на акция. Оттогава се случиха доста неща, най-важните от които са само две – малките деца пораснаха, а самите екшъни се изродиха до степен на инфантилност, която вече дори не е забавна. И точно тук на сцената се качи Силвестър Сталоун, който реши да върне вярата на публиката си в този леко зеленясал с годинките си жанр, чрез ударна доза носталгия по старите времена или поне с един последен отчаян опит за това.
Опитът носи невзрачното и неангажиращо заглавие „The Expendables”, което може да се транскриптира на роден език като „Експендебилите”, но е преведено от поредния смел онлайн транслатор като „Непобедимите”, макар че по-верният вариант щеше да е „Ненужните” /защото не ни беше нужен подобен филм, ffs/. Третият адвенчър за шайка наемници от тази година, след „The A-Team“ и „The Losers“, това е и третият по ред филм от финалната права на Сталоун, който през последните няколко години чевръсто манифестираше фикс идеята си да рибуутва франчайзите, направили го звезда през 80-те. Изненадвайки публика и критика с успеха на „Роки Балбоа”, Сталоун получи така нужната му инжекция от самочувствие, която през последната десетилетка го спираше да се показва на екран. Последва „Рамбо 4”, където цялата скрита агресия, липса на вкус и мания за величие на Сталоун бе отприщена в един безкраен селскостопански цирк от евтиния, бездарен екшън и неприлично насилие, гарнирано с по някое вражеско черво, изпаднало тук-там по фронта. Бидейки едно вонящо парче тор, „Рамбо 4” бе приет противоречиво – харесан от доста хора, които все още не бяха осъзнали социопата в себе си и низвергнат от други, които пък започнаха терапия заради него. Това обаче не спря Сталоун, а дори му даде нови сили или поне го доведе до закупуването на химически медикаменти, които му дадоха нови сили. Заречен да възвърне забравената слава на 80-тарския екшън, той реши да направи финалната крачка – да събере най-величествения каст от екшън герои на старото време и да ги изправи един срещу друг в могъщия шедьовър на кича, наречен „Непобедимите”.
Трябва да си призная, че не обичам изненадите, особено когато са неприятни, но днес се налага да Ви поднеса една такава, поради следните обстоятелства: на българския кино-хоризонт вече се появи небезизвестният филм „Последният повелител на въздуха” на още по-небезизвестния кино-режисьор от индийски произход – Маной Н. Шаямалан. Тъй като мнението ми за развитието на този, нека си го кажем направо – червей, в последните 6-7 години се свежда отвсякъде до словосъчетанието „адска деградация”, някак би било твърде предвидимо да Ви предоставям пореден порой от заслужена клозетна лексика, като гледам филма на някой смотан CAM, ако изобщо докарам ред до това. Съдейки по ревютата до момента, това би било като да шибам умрял кон с пръчка, което не е много интересно занимание. В замяна на това, реших да дам думата на единствения останал жив фен на Шаямалан – вършеещия доскоро по разни сферични форуми Silver(SB) – който се слави предимно с това, че може да извади смисъл и от най-тъпия възможен филм, стига да е правен от режисьор, чиято филмография като цяло, и визия в частност, го възбужда от кръста надолу. Доколкото ми е известно, той отдавна изгледа филма в една далечна бяла европейска страна, така че се пригответе за някаква про-циганска апологетика, от която вероятно нищо няма да разберете, освен колко тънка е червената линия между откровената фенбойщина и пълната лудост. Но… кой знае – поне този блог ще е един от малкото по света, които ще съдържат положително ревю за тази филмова влакова катастрофа. След като среброто Ви личеше в ревюто за „Генезис“, ей Ви сега едно сребро. Пригответе си чашата студена вода и хапчетата, защото ще Ви потрябват. Scrotum out – liberate tutemet ex inferis!
„ШАЯМАЛАН: ПОРЕДНИЯТ ВЪЗДУХ ПОД НАЛЯГАНЕ”
Скъпи умствено изостанали фенки на „Здрач” и „True Blood”, пъпчасали нърдчета, мечтаещи за цицките на Мегън Фокс и срамната уста на Мила Йовович, както и обикновени невинни душици, които отново са попаднали на този блог, без да усетите пълното безсмислие на това Ваше действие, моля за извинение, че така нагло пенетрирам личното Ви пространство и това на Скротума, обаче нямаше как да го оставя да изцапа с лапите си и без това достатъчно зацапания нов филм на Шаямалан. Следователно се наложи интервенция. Сега, знаейки добре какъв е мързел, предполагам, че той ще постне този текст на блога си, без да му пука за съдържанието му и дори без да го прочете за проверка на правописни грешки, както прави със собствените си ревюта. По-горе, във встъпителното си слово сигурно е натъртил какво жалко фенбойче съм и как тука ще почна да свалям звезди по „Циганина” за седми пореден път, защото ми ги брои всичките. Но, нека не изпадаме в битови драми, майната му, той не разбира от кино!
Холивудските звезди винаги са се славели със семейните си инвазии в киното или казано с други думи – уреждането на целите си фамилии в шоубизнеса. Тази лека доза американска бащинийка доведе както до някои добри резултати /Чарли и Мартин Шийн, Кърк и Майкъл Дъглас/ и доста посредствени атемпти за драматичност, довели до напълно законосъобразен фейл /сем. Болдуин/, така и до абсолютно културно падение, заснето на лента /сем. Уеянс/. Опитите се разпростираха както до навирането на братята си – Сталоун, Суейзи и Кейдж неуспешно опитаха тази маневра – така и до принудителното инфилтриране на произволен друг роднина в поприще, което определено не е за тях. От тази шуробаджанащина не се отказа и Том Ханкс, пускайки пред камерата а-симетричния си син Колин, който дори нямаше да позная, ако не бях видял лицевите съвместимости с Форест Гъмп.
Никой обаче не е бил толкова егоцентричен, че да навре в очите на публиката все още пубично неокосмения си син и то в римейка на филм, боготворен от милиони тийнейджъри през 80-те. Никой, освен г-н Уилиям Смит. Защото точно неговото отроче ще имаме удоволствието да наблюдаваме в продължение на агонизиращите 140 минути /точно така, два часа и двадесет минути/ и няма просто да го наблюдаваме, а ще се наложи да му съчувстваме и съпреживяваме неволите му, тъй като това е синът на Уил Смит и Вие сте длъжни да покажете респекта си към него, ясно ли е?!
Време беше някой да се сети, че след като „Гладиатор” пожъна огромен успех, разказвайки за римските легионери, а „Крал Артур” показа, че дори тъпите исторически филми могат да стават за гледане, е напълно закономерно тези две истории да се обединят в един убер-сюжет, който ще разплаче от радост всички любители на масовите кървища и ще разреве от мъка почитателите на исторически коректните притчи. Това е „Центурион” или филмът, който със сигурност сте пропуснали на кино, а сега се чудите дали не направите същото и в домашни условия. Моят съвет е – правете каквото си искате.
След изтощителното за четене/разбиране ревю на „Генезис”, е време да върна блога в нормалните му релси, които както добре знаем, са ситуирани на нивото на тоалетната чиния. И какъв по-правилен екземпляр за дисекция в горещия летен следобед, от последния опит на Анджелина Джоли да се покаже като корава мъжкарана, на фона на пост-родилната си депресия? Този път обаче, тя няма просто да рита задници, а ще го прави под закрилата на закона, в ролята на агентка на ЦРУ, и то не коя да е, а небезизвестната „Агент Солт”.
„Агент Солт” е филм, който едва ли щяхте да забележите, ако постерът му не се отличаваше с изпъкналата гръдна обиколка на кака Джоли и похотливо перверзните й нацупени устни. Но това не е защото в него няма да откриете нищо ново или интересно, а защото ще останете с паразитното усещане, че гледате на кино нещо, което наскоро сте мернали по „Диема”. И това е понеже филмът всъщност не разчита на много, а и колко точно оригиналност може да има в един сюжет за руски шпиони, който да не сме гледали още по времето на VHS ерата от средата на 90-те? В случая, щипката колорит е една и идва точно от Анджелина, която определено успява да отличи филма над посредствената бълвоч, макар че дори грациозните й напъни не го спасяват от неизбежната съдба да служи като подпиралка под нечия счупена маса, когато излезе на DVD.
Коментари