You are currently browsing the monthly archive for юни 2010.
Ако и Вие сте едни от тези десетина човека по света, които не очакват премиерата на „Затъмнение“ с течаща струя лига от устите си, то значи следната новина няма да Ви заинтересова толкова, но аз съм длъжен да я оповестя заради феновете на реалистичната любов между вампири и момиченца. В интервю пред сп. „Хора“, сценаристката на последния филм от тетралогията – Мелиса Розенбърг – е споделила, че в „Breaking Dawn“ зрителите най-после ще се насладят на така очакваната секс сцена между Бела и Едуардо. Тази толкова жадувана сцена на интимни ласки и еротични милувки върху голи тийн тела бе чакана от милиони възбудени фенове, още от първия зареден с предучилищна сексуална енергия поглед, който вампирът Патинсън изстреля по посока на неориентираната бунтарка Стюърт. Скоро, мократа им мечта ще се сбъдне, защото по думите на Розенбърг: „Ще видите секс – да!“ – това звучи като евтина реклама на порноканал за пенсионери, но сценаристката допълва възклицанието си със следните думи: „Взаимоотношенията между Бела и Едуард стигат до края в книгата, така че във филма ще направим същото. Ще видите много повече голота в „Breaking Dawn“ отколкото в предишните филми.“
Бела нетърпеливо очаква да поеме своя партньор в кревата.
Това е чудесно, си помислих първо аз, след което обаче сивото ми вещество проработи със скърцане и осъзнах, че Розенбърг всъщност не уточнява чия ще бъде голотата – на Стюърт или на Патинсън… или на Лаутнър, който само чака повод да си свали тениската. Но сценаристката продължава с агитацията на пъпчивите си зрители със следните обещания: „Порнографска ли ще бъде сцената? Това не знам.“ – аз обаче знам и ще Ви го кажа директно – не само, че няма да е порнографска, но едва ли и ще покаже нещо повече от голия гръб на Стюърт и хилавите гърди на Патинсън, защото всички отлично знаем какъв ще е рейтинга на филма и той определено няма да позволи показването на бели нянки в кадъра. И сякаш за да отговори на тези съмнения, Розенбърг допълва: „Не знам дали филмът ще трябва да е R-rated, но ще трябва да отговаря на книгата, което означава повече голота… определено ще пиша за повече голота.“ Честито, непълнолетни вампирофилчета – скоро ще можете да видите как любимите Ви герои от любимата Ви книжа се търкалят под чаршафите в изнасилено арт-сцена на забранена любов. Ако това не Ви кара да чакате новата серия от притчата на Стефани Мейър с още по-голямо настървение, то тогава не знам какви фенове сте. Засрамете се!
След като научих печалната новина, че Гилермо дел Торо се е отрекъл трижди от режисирането на предстоящия „Хобит”, нещо в мен звучно се скърши и загина в кански мъки, а аз се превърнах в емоционална руина и прекарах следващите два дни, заключен в килера си и ронещ крокодилски сълзи. Нещата се влошиха дори повече, когато миналата седмица научих вече директно трагичната новина, че за режисьор-сурогат е цанен боклукът Брет Ратнър – тогава ръката ми сякаш сама насочи кухненския нож към сънната артерия. Но днес, нещата са на път да се оправят, и то към добро. Защото самият фентъзи гуру Питър Джаксън най-после си е пил хапчетата и е осъзнал, че той е единственият, който може да бръкне успешно в гащите на Толкин и да спаси проекта от провал, поради което е взел неохотното решение да седне на режисьорската табуретка за пореден път, режисирайки двата филма за Билбо Бегинс.
Прекрасна новина за феновете, несъмнено. След като последните слухове бяха изпъстрени с повече напрежение и от селска клюка и клоняха везните ту към Дейвид Йейтс, тук към протежето на Джаксън – Нийл Бломкамп, липосукционираният брадатко най-после се е взел в ръце и ще направи това, което трябваше много отдавна – ще седне зад волана на продукцията, опитвайки се да навакса изгубеното време след бягството на дел Торо и едновременно с това – да измие срама от името си след „Очи от Рая”. Според Deadline Hollywood условията по договора на ПиДжей се дискутират към настоящия момент между „Warner Bros.”, „MGM” и „New Line”, а ако всичко е наред, Джаксън ще може да започне снимки до края на годината и /ако нещата не се закучат тепърва/ ще изкара първия филм на бял свят по план, през 2012 година. Аз лично стискам палци, надявайки се само на две неща – филмът да си струва чакането и /ако е възможно/ предсказанието на маите да не се сбъдва, за да мога да го гледам на кино.
След публичния линч на Мегън Фокс, оркестриран чрез зрелищното й изритване от франчайза, който я направи известна, а и след доста злокачественото пропадане на последния й филм – „Джона Хекс“ в американския боксофис, на чернокосата шаврантия отчаяно й трябва нещо, което да я върне по кориците на не-жълтите списания. И тъй като Фокс очевидно няма как да блесне с пъргавия си ум, нито с таланта си на „актриса“, тя е решила да направи следващото най-добро нещо – да използва това, което има в излишък – атракцията си към женския пол. FOX са взели интервю от Фокс /хм, това прозвуча странно/, в което младата трансформаторка е изявила убеденото си желание да участва в евентуалната адаптация на не особено известния комикс „Gen 13„, в която мечтата й е да играе бисексуална индианка. Ето и какви са мотивите й:
„Не искам хората да протестират, но бих искала да играя ролята на Сара Рейнмейкър в „Gen 13″, ако някога бъде направен подобен филм. Тя е от индиански произход, а аз имам част от тяхната кръв в себе си. Ще бъде малко неестествено, но щом Джейк Джиленхол може да играе Принца на Персия, значи и аз ще се справя.“
Фокс отново се справя особено трудно с мисленето и говоренето едновременно, но няма как да й се отрече, че е права в последното изречение. А самата героиня, която желае да презентира – Рейнмейкър – не е чак толкова различна визуално от самата Мегън, освен може би в гръдната обиколка, но там нещата могат да се коригират съвсем лесно. Другата видима разлика е, че Рейнмейкър е от племето „апачи“, а Фокс – от „лапачи“, ако ми простите този а-феминистичен опит за хумор. Това обаче, което Фокс пропуска да отбележи в цитата е, че героинята й е бисексуална, а това е нещо, което холивудската палавница отдавна упражнява свободно, така че ако не друго, поне ще се чувства на своя територия, особено ако има наличие на любовни сцени. Аз лично не вярвам, че подобен филм ще бъде създаден някога, но нищо не пречи на Фокс да си предлага задника наляво-надясно, докато все още е затоплен от медийните прожектори.
Ако винаги сте си задавали не особено смисления въпрос какво би се получило, ако комбинирате Джон Кюсак с жанра на тийн-комедията и time-travel парадоксите с перипетите на група кретени на средна възраст, този филм ще даде отговор на питането Ви, макар че дори аз можех да Ви отговоря – би се получило едно голямо нищо. „Джакузи – Машина на Времето” Ви удря с инфантилността си още от заглавието, после Ви напомня колко е тъп някъде в началото, като вълната от простодушие продължава да Ви залива чак до просташкия финал, превръщайки заглавието в едно от стотиците неща, които бих искал да забравя преди да умра. Джон Кюсак играе дърт коч, който все още се бори да излезе от пубертета, а в компанията му виреят негъра товарач от “The Office”, някакъв кирлив дивак, който му се пада BFF и има визията на току-що освободен педофил и племенникът му, който е онова дебелото от “Kick-Ass”. Групичката съвременни отрепки решават да отидат на любимата си планинска хижа в американската версия на Пампорово, за да си припомнят доброто старо време, когато са били неженени, без деца и с бъдеще а.к.а. щастливи. Мечтата им се сбъдва, когато потапят едрите си гъзове в джакузито и неусетно се прехвърлят в 1986 година, когато са били още тийнейджъри, но също толкова големи нещастници. Мисията им оттук нататък е ясна – да се върнат в настоящето без да променят нищо от миналото, което разбира се е прекалено сложно за пилешките им мозъци и много скоро нещата ще се вмиришат по-ароматно и от терлици, забравени в обора. Сюжетът е обидно малоумен, героите са ярко противни, а диалогът е изваден от нечие неизмито дупе. Потенциалът на филма е похабен от плоските смешки, а-цензуриран хумор и адски потискаща скука, в която дори прескачанията във времето на „Изгубени” бяха по-динамични и интересни. Кюсак е непоносимо жалък в опитите си да играе нещо, което не може, а именно – „роля”, докато останалите герои са просто баласт, който плува с него в канализацията на целия филм. Филмът открито се опитва да ръга референции към някои стари класики по темата, като „Завръщане в Бъдещето” /една от които е кастването на Криспин Гловър/, но нещата се посират главоломно, когато зрителят усеща, че заемките няма да са употребени с вкус, а по-скоро с мирис. Ще се насладим на отрязани ръце в миналото, които биват зашити в бъдещето и разкрачен секс с майка, пред очите на бъдещия й син. Изобщо, идилията е пълна, особено ако сте в предучилищна възраст. За останалите – този филм би трябвало да е забранен с декрет. Анатема!
2.4/10
„Изпит” е британски филм, който се развива ексклузивно в 1 /една/ стая и съдържа минималистично количество от мултинационални герои, всеки по-неизвестен от другия. Групичката ентусиасти са дошли на изпит, резултатът от който ще реши кой от тях да бъде назначен на високоплатена и престижна работа в тлъста корпорация. Но когато кандидатите осъзнават същността на теста си, нещата стават малко по-сложни, защото се оказва, че целта на изпита не е точно това, което са очаквали. Супер умрелият премис е спасен единствено от стегнатата атмосфера, чувството на параноя и обещанието за нещо повече от поредния треторазряден трилър. Един по един, претендентите напускат Стаята, защото нарушават правилата, като по метода на Конър МакЛауд – „накрая трябва да остане само един”. Друго не е хубаво да бъде спойлвано, особено за хора, които все още не са гледали филма, или не са осъзнали, че той всъщност е неосъзнат римейк на испанския „The Method” /2005/, но докато онзи наблягаше повече на интелектуалната и драматична част, „Изпит” набляга на първичната и брутална страна на хората, които са готови на всичко, за да получат работа. Естествено, напористата им мотивация е породена от определена уловка, която сами ще откриете, ако изтърпите филма поне до половината. Много хора го оприличиха като „Saw за умни”, а други – като бизнес версия на „The Cube”, макар че не очаквайте с трепет отрязани крака или въртящи се нагоре-надолу стаи с капани, защото „Изпит” разчита много повече на внушението, отколкото на директното действие. Ако можете да изтърпите перипетите на хора, кудкудякащи в затворено помещение в продължение на час и половина и ако толерирате битови ребуси за единица време, „Изпит” е филм, който с удоволствие ще Ви изгуби времето, макар че по-скоро бих Ви препоръчал да гледате „The Method”, който по мое /скромно/ мнение е много по-реалистичен и смислен. Успех.
5.8/10
„Зелена Зона” е поредният комбиниран опит за правене на интересни на Мат Деймън и Пол Грийнграс, станали известни с последните две приключения на Джейсън Борн, които всъщност бяха един и същи филм. Сега, Деймън ще се подвизава в Багдад, но няма да си взаимодейства с летящи килимчета и добродушни джинове от бутилка пепси-кола, а с конспирации, отвъд представите му за патриотизъм. Филмът се заиграва с темата за правителството на САЩ, което изкуствено е предизвикало войната в Ирак и също толкова умишлено разпалва периодично страстите там, за да подържа медийния интерес, но презентацията на всичко това е дирижирана ударно скучно. Това е един от малкото съвременни военни филми, в които спокойно можеш да подремнеш двадесет и четири минути и когато се свестиш, да си изпуснал минимум от сюжета. Деймън играе ролята на военен, който постоянно получава грешен интел и обикаля по разни обекти в търсене на WMD, а накрая винаги открива грънци. Изнервен от празните му обиколки из иначе приятния за разходки пеша Багдад, Деймън кърши веригата на субординацията и решава да се заеме с нещата сам. В миротворческата мисия ще му помогне свиневъдът от ЦРУ Брендън Глийсън, който всъщност е Ръсел Кроу от „Мрежа от Лъжи”, но поне не се разревава, когато го бутнат от столчето. Пол Грийнграс отново се тресе с камерите си и създава настроение на „зрителят-е-вътре”, но не вътре във филма, а вътре в ануса му, защото цялата лента е изцяло лишена от емоция и върви по инерция, колкото да видим накрая как Мат Деймън изплава от блатото в геройско състояние. Политически интриги, драматични гоненици, мерене на военни пишки, сериозната мутра на Деймън и чувството на евтиния, показана с егото на визионер, ще Ви съпътстват през цялото време, като към края ще се насладим и на приятно носталгична „Black Hawk Down” сцена, която обаче е количествено жалка, в сравнение с тази на бай Ридли. Като цяло, „Зелена Зона” е опит за сериозен поглед по иракската тема, но точно тази прекомерна сериозност е и основният му минус, защото в един момент отегчава зрителя, без да му дава практически нищо ново. Публиката отдавна прекръсти заглавието му на „Джейсън Борн в Ирак”. Аз лично бих го нарекъл „Мат Деймън в Съня си”. Приятно гледане!
4.6/10
Когато Ви презентирах култовата си вече класация на най-добрите филми на десетилетието, може би Ви е направило впечатление, че там не присъстваше представител на така любимия на нърдовете жанр „хорър“. Да, вярно че на челното трето място бе турен „Американски Психар”, но той е много повече сатиричен трилър, отколкото чист хорър, така че реших да не го броя. Въпреки това обаче, публиката обича жанра на ужасите, а напоследък той издиша по-шумно и от пиринска пръдня, поради което реших да уважа най-качествените му представители в една самодейна класация, която сътворих от нямане какво да правя. И тъй като класациите трябва да бъдат ограничени по някакъв начин, реших тя да се състои от десет парчета, в период от десет години. Дали някой ще одобри селекцията, ме касае слабо, защото хорърът е един от жанровете, който се приема най-субективно от зрителите, а и не твърдя, че съм абсолютен гийк по темата, така че ако имате някакви претенции спрямо подредбата – моля, не ме занимавайте с глупости.
JU-ON /2002/
Не се залъгввайте от невинната мутра на това калпазанче – детето е доста по-зловещо, отколкоте изглежда на пръв поглед, а тези синини по бузите му определено не са /само/ от шамари. „Гняв“ е един от най-въздействащите психологически филми на ужасите, които страната на изгряващото слънце е сътворявала, което разбира се не може да се каже за американските му римейкове, в които най-страшното нещо бе Сара Мишел Гелар.
THE RING /2002/
Като стана въпрос за американски римейкове, ето един/ствения/, който действително става за нещо и това не е защото е украсен от Наоми Уотс, нито защото е режисиран от Гор Вербински /да, точно той!/, а защото умело и доста сполучливо е уловил атмосферата на азиатския оригинал, без да изпада в излишни холивудски патетики. Плюс е и факта, че по времето му, зрителите все още не бяха изпаднали в перманентна апатия от втръсналия вече мотив за побеснялото момиченце с черните косици, което винаги има за какво да отвъщава. С една дума, „Предизвестена Смърт“ е един от малкото хорър римейкове, които си струват гледането и вършат точно това, за което са създадени – притесняват.
CHAKUSHIN ARI /2003/
Ако не знаете кой е Такаши Миике, значи най-веротянто не разбирате и бъкел от хорър, но жанрът никога нямаше да бъде същия без неговото присъствие вътре, респективно с горепосоченото заглавие – „One Missed Call“ – което лично мен докара до принудителна подмяна на бельо, когато го гледах за първи път в мрака. Филмът не блести с оригинален сюжет /някой ти се обажда с гласово съобщение, на което е записано как умираш, lol/, но за сметка на това атмосферата на безнадежност е приятно ударна, а определени сцени са просто класика в жанра. За нещастие, филмът доведе до няколко повърнати азиатски сикуъла и разбира се – до задължителния американски римейк, който струваше по-малко и от тоалетна хартия втора употреба.
SHUTTER /2004/
Може би най-добрият азиатски хорър, който някога бедният ми скротум е имал честта да наблюдава с трепет. Тайландското заглавие е не само оригинално като идея, въздействащо като презентация и доста болно като финален туист, но и показва нагледно, че за да бъде един хорър наистина плашещ, не са му нужни десетки кофи с изкуствена кръв и бягащи тийнейджърки по голи вимета. Американският римейк смучеше биволски топки, за съжаление. Нормално.
THE DESCENT /2005/
Филм за група пикли, които се загубват в пещерни тунели. Нищо епично или неочаквано, а първата половина от филма е приятно мудна и може да накара дори заклет фен на жанра да притвори очи в мини-кома. Нийл Маршъл обаче е урод, който владее перфектно пейсинга на лентата и постепенно повишава зрителския адреналин до убийствената втора половина, в която всички кошмари излизат наяве, а „Спускането“ се оказва един от най-добре направените филми на ужаса /а защо не и филми за пещери?/ за последните години.
THE HILLS HAVE EYES /2006/
Александър Аджа е отдавна прокламиран като съвременен майстор на хоръра, още от противоречивия му „High Tension“, който не съм включил в списъка, защото ми се стори доста повърхностен и изкуствен, особено към финала. Но този му опит удря в десятката, макар и под формата на римейк и то не на кой да е, а на самия Уес Крейвън. „Очите на Скалите“ е ефектен, стегнат и доволно брутален разказ за пустинните проблеми на американско семейство, което ще се натъкне на последиците от ядрените опити на правителството си. Филмът ухае на лека сатира и анти-патриотизъм, но политическите корекции са измити с качествен съспенс и атмосфера на мърша.
[REC] /2007/
Филмите на ужасите, в които някакви хора търчат с портативна видеокамера, която записва в реално време опитите им за оригиналост, винаги ми са били противни, като например „Паранормална Активност„, в който най-динамичното и страшно нещо беше една затваряща се врата. [Rec] обаче не е от тези жалки случаи, защото показва две неща – че испанците владеят хоръра и че комбинацията между затворено пространство, група озверели зомбита /които всъщност не са зомбита/ и една прекалено напориста репортерка, могат да ударят в земята плахите опити на Холивуд по темата. Повече от задължителен, освен ако не страдате от motion sickness.
28 WEEKS LATER /2007/
Сикуълът на филма на Дани Бойл не е точно „хорър“ в пълния смисъл на думата, така както например не е хорър и „Шесто Чувство“, защото в сърцевината си той е много повече семейна драма. Въпреки това, наличието на побеснели зомбита и американски войници, които ги изтребват, барабар с невинните жители, е достатъчна причина да го туря в класацията, като един от най-елитните представители на жанра за последните години. Красиво заснет, със запомняща се музика и добра актьорска игра, „28 Седмици по-късно“ показва какво се случва, когато нещата излязат извън контрол, а родителите Ви се окажат озверели не-мъртви.
THE RUINS /2009/
Още един филм, който ми направи впечатление с невинния си опит за оригинален сюжет, на фона на тоновете стерилна боза напоследък. Тук няма да се насладим на убиец с маска, нито на подивяло детенце, нито на поредното кръвожадно зомби, а на нещо много по-опасно и новаторско. Въпреки позитивното си начало, „Руините“ е силно депресиращ, брутален и гнусен, което го прави перфектен за жанра си. Филмът трудно може да се нарече класика, но въпреки това притежава относително неповторим чар и стил, които напоследък липсват на подобните нему опити.
ORPHAN /2009/
Пълното мнение за този филм може да прочетете в съответното ми ревю, така че няма да Ви губя времето в излишни повторения. С една дума – един от най-добрите психологически хоръри на 2009г. , който съчетава в себе си не само добра актьорска игра, но и нещо по-важно – доста сюрпризиращ финал.
Е, дойде краят на една ера, както обичат да викат братята американци, когато не знаят как да обобщят нещо, което е приключило със смесени чувства. Краят на 6-годишния мозъчен гърч, краят на 6-сезонния брейнсторм от мистични послания, идеи, научни теории и туистове. Краят на „Изгубени”. Последният сезон на този приятен сериалец приключи наскоро и аз имах неподозираната чест да съм от последните, които да го изгледат целия. И тъй като, „който се смее последен, се смее най-добре”, реших да сумизирам впечатленията си от финала му, въпреки епохалния си научен труд, който преди време сътворих по същата тема. Но ако подобен сериал не заслужава /поне/ две ревюта, то тогава кой? Народът е казал, че „всичко е добре, когато завършва добре”, което на филмов език означава, че всички злини ще се оправят с един мазен хепиенд. Но добър ли е наистина завършекът на „Изгубени” и всичко ли е добре след края му? Не и за мен, защото ако това беше първия сезон на който и да е сериал, щях да си форматирам харда, за да съм сигурен, че съм го изтрил целия.
Warning: Текстът съдържа неумишлени и нарочни спойлери в естествен размер.
Финалът на петия сезон ни показа груповото активиране на мистериозните ел. магнитни сили на Острова и героичната смърт на русата докторка Жулиета, която загива на дъното на външна тоалетна, взривявайки бомба, която да пукне пространствено времевия континиуум и да реверсира историята до day one. В началото на 6-ти сезон, осъзнаваме че мисията на тропическите прошляци е била изпълнена, или поне те си мислят така. Самолетът на култовата авиокомпания „Океаник” каца безпроблемно на летището в ЛА и всеки продължава да изживявя жалките си животчета, справяйки се с ежедневните си проблеми, тъй като в тази алтернативна вселена, осторъвът не ги е контаминирал с „чара” си. Но в същото време, същите тези божии чеда, са останали на острова в друга алтернативна реалност, и продължават да търчат по тревясалите кърове на Хаваи в търсене на салвация. В 6-ти сезон логиката вече е отдавна заровена и нещата се движат по безмозъчната инерция, започната някъде от втори сезон. Зрителите се запознават с още една група от островитяни, които си стопанистват собствен храм и които обикалят по гората с доста неясни цели. Управителят им е шао-линът Дугън, който е мъдрец и приятел на Джейкъб, но го мързи да говори на английски, затова лае заповедите си на мандарин.
Добрата новина поне е, че този сезон най-после ни сервира това, което много отдавна трябваше да стане – поетапната и категорична ликвидация на главните герои, като се започне от живите такива, и се стигне до изкуствено съживените или обладани такива. Ако и Вие тайно, като мен, сте си мечтали да скършите гадния врат на Сун или стъпчете арабската мутра на Саид, то това ще се случи точно сега, макар и не точно по този а-романтичен начин. Вместо това, ще се насладим на про-социална героична смърт, дори и от персонажи, които до преди малко са били едва ли не отрицателни за сюжета. Защото американците винаги обичат героите им да умират in the blaze of glory, така че се пригответе за спектакли от драма, рев и морално самоосъзнаване в последния момент.
Такъв е случаят с бате Саид, който е шибаното нещастие на целия сериал, бидейки дарен с лицевите функции на хомосексуален фундаменталист, а първата му реплика в 6-ти сезон е апотеоз на актьорската немощ – пичът отново ще гледа влюбено по разни циганки и отново ще се прави на иракския Джейсън Борн, като в екшън сцените, нежните му ориенталски къдрици ще се люлеят палаво при полъха на вятъра. Ако си мислите как ще стане това, след като в пети сезон бе убит, а трупът му влачен по гори и полянки в продължение на 2 серии, за това си има съвсем логично обяснение – той ще бъде съживен чрез удавяне. О, чудо! Саид отново е сред живите или поне сред не-мъртвите, защото в процеса на ревитализиране, нещо се е объркало и сега иракчанският пешак е обладан от Тъмната страна, карайки го да служи на Злото, познато вече като бившия Джон Лок.
Лок е мъртъв, скъпи приятели, защото трупът му се вмирисва на плажа с часове, докато един друг „алтернативен” Джон Лок вече обикаля по острова със сериозните намерения да а/избяга от него и б/да го потопи и евентуално в/да избие всички останали. Това е добре познатият на всички нърдове „черен пушек” или „Чудовището” или просто онова-дето-скубеше-дървета. За нуждите на сериала, а и поради факта, че това сценарно изчадие няма обособено име, но мязаше на наелектризиран дим от горящи гуми, по-нататък ще се обръщам към него като Димчо. Димчо е зло копеле, което се е вселило в тялото на Лок, защото му е писнало да се мотае като Петкан по този заспал остров и иска и той свят да види. В края на пети сезон, Димчо подмами интелектуалното мекотело Бен Лайнъс да убие протектора на острова – Джейкъб, и правейки това, Димчо получи надмощие за изпълнението на пъклените си планове. Но както добре знаем, в този сериал никой не е наистина мъртъв, така че духът на Джейкъб ще продължи да се явява наляво-надясно сред оцелелите туземци, давайки им това, което така неистово им трябваше досега – акъл.
Развитието на героите е нулево, което е непростимо за сериал от 6 сезона – накрая все нещо трябваше да се промени в тях, но не – добрите са си добри, лошите са си лоши /с малки изключения, породени от сценарното безсилие/, а единствените наистина интересни герои, заради които повечето хора следяха сериала, дори когато вътрешно усещаха накъде отиват отходните води – Бен и Лок – вече са превърнати в карикатури. Великият конспиратор и бистър ум Бенджамин Лайнъс, който в продължение на няколко сезона правеше всички останали да си говорят сами с пъклените си планове, мислени с години, сега е превърнат в треторазрядно пале, което търчи след Димчо/Лок, защото изведнъж се оказва, че ролята му вече е изхабена и трябва или да умре или да остане като баласт, но сценаристите са решили да го оставят, защото – видите ли – за него има отредено специално място накрая. Лок пък вече не е Лок, а е Димчо, което практически обезмисля почти всичко, градено през последните сезони с този персонаж, само защото някой тъп сценарист е решил, че Тери О`Куин е единственият от целия актьорски катун, който действително може да играе добре злодей /все пак той стана известен точно с ролята си на сериен убиец в оригинала на „The Stepfather“/, така че са решили да го трансформират за финалната битка. От зле, по-зле е, повярвайте.
В този сезон се дават обяснения на някои /всъщност, дори не и на половината/ мистерии, генерирани от енигматичния Остров, така че гледайте внимателно, за да не изпуснете някой от белите конци, с които сценаристите усилено са се опитвали да си вържат насраните гащи. Ще видим ориджина на отношенията между who the fuck is Джейкъб и Димчо, който се оказва негов брат по Съдба. Всъщност, тяхната връзка е символична и показва контраста на доброто и злото, бялото и черното, светлината и мрака. Самото им раждане е осеяно със смърт, защото родната им майка, която се оказва корабокрушенка от поредния счупен кораб, бива убита с камък, а малките бебета биват положени в бяла и съответно – черна пелена. /колко мило!/ Впоследствие те порастват и започват да осъзнават, че имат различни интереси и философии, а също и различни сексуални ориентации. Димчо е полово агресивен и иска да е сред други хора и жени, докато Джейкъб е онанист, който предпочита да се грижи за анти-майката си, вместо да опознава света. Децата се разделят, а това води до дългогодишен семеен скандал, който завършва със смъртта на анти-майката и превръщането на Димчо във вакъл пушек. Всичко това, обяснено в 1 серия. Евала!
Друг от героите, чиито жизнени перипети се налага да изтърпим, е и Рикардъс, или Ричард, или по-скоро – онзи, дето мяза на каталунски жиголо. Пичът има адвенчър серия в миналото, в която бива первърнат в роб и качен на някакъв кораб, който разбира се, се разбива на съответния Остров. Оказва се, че Ричард трябва да избира между Доброто и Злото и избира Доброто, поради което Джейкъб го наема на пълен работен ден без трудов договор, превръщайки го в безсмъртен посредник на отношенията между двамата островни братя. Епизодът с Ричард е приятен, но от него насетне, образът му е изритан настрани и до края на сериала, участието му е минимално, сякаш Дж. Дж. Ейбрамс /точно както и в случая с Лайнъс/ хем не е искал да го убие, хем не е знаел какво да прави с него. Ще си припомним и д-р Блонди – Джулиет – която отново се залюбва със Сойър, а искрата на любота им пламва, само защото една машинка за закуски му е глътнала хартиения долар. Джулиет има и иронична /поне за мен/ сцена, в която обяснява на сем. Куон, че ще имат момиченце, а майката Сун /която в един момент е толкова емоционално травмирана, че забравя да говори на английски в продължение на 2 серии/ й казва, че ще кръстят бебето Джия. Сега, ако някой от Вас си спомня, точно актрисата, презентираща Джулиет /Елизабет Мичъл/ игра лезбийския интерес на младата Анджелина Джоли във филма… точно така – „Джия”. Съвпадение ли е това? Най-вероятно, но аз бях длъжен да го посоча.
Челната тройка от герои обаче пак си е останала същата – Джак, Кейт и Сойър отново се гледат къде накриво, къде влюбено и пак разнообразяват любовния си равнобедрен триъгълник със сенсуални подмятания един към друг. Героят на Джак вече е обрисуван като ултимативния парцал, който се е превърнал в емоционална развалина и без особено желание за развитие извън океанските джунгли. Именно върху самоосъзнаването му се върти и целият финал на сериала, защото д-р Шепърд /”Овчар” – от англ. б.а./ е единственият, който последен разбира за какво става въпрос във финалната сцена в църквата, в която всички останали го чакат цял епизод. Джак отново приема всяко нещо прекалено насериозно и отново поема отговорности, които не му отиват на умствения капацитет, а накрая дори става доброволец за сурогат на Джейкъб. Кейт пък отново е the most wanted кака извън закона и отново ще търчи по белезници, но този път няма да се грижи за чужди бебета, а ще се натъкне на Сойър, който се оказва кука. /?!/ Всъщност, цялата история на последния сезон е направена така, че да събере героите по някакъв начин и да пресече пътищата им в един момент на генерална ревелация, в която те сами да разберат кои са, къде са били и къде отиват. И тук излиза наяве една от най-големите подигравки в цялата работа – фактът, че сценаристите просто са вдигнали ръце от шестия сезон и са оставили всичко на произвола, решавайки с подръчни материали и коефициент на интелигентност на средностатистически австралопитек, да закърпят скъсаните слипове на целия сериал с елементарни обяснения и кулминация, извадена от пелените на бебе с диария. Благодаря Ви, господа, за шесте сезона зрителско унижение!
В същото врече обаче, тълпите на острова са в състезание срещу времето, и отново – в добрите традиции на поредицата, са разделени на няколко групи, всяка от които бърза да иде до другата, а втората – да взриви нещо. В случая, групата на Лок иска да девастира острова, групата на Джак иска да убие Лок, а групата на Лъпийдъс иска да ремонтира един самолет с тиксо и да излети с него. Групите оредяват поетапно, докато съдбите на основните персонажи отиват към своя край, а всеки от тях трябва да изпълни универсалната си мисия. Джак например трябва да влезе в Пещерата на Светещия мъх и да рестартира CPU-то на Острова, посредством някаква каменна тапа /в една от сериите има алегория, че островът е коркова тапа, която пречи на Злото да излезе от бутилката – е, явно буквално се оказва, че има такава тапа, с което сценарно решение поздравявам всички 9+ зрители./ Оттам нататък, нещата се вмирисват – Димчо губи специалните си умения да става на пушек, а Островът започва да се саморазпада на редки минерали. За феновете на невъзможния TV екшън е предвидена и динамична ръкопашна схватка между Димчо и Джак, на каменните скали на острова, която е заснета с уменията на първокурсник от Натфиз. Изобщо, всичко отива по дяволите, в момента, в който се оказва, че катастрофиралият самолет на авиокомпания „Аджира” все още се движи, има гориво и което е по-странно – има достатъчна писта за излитане, а истинската драма на целия сериал е, че точно така се спасява малка част от шепичката оцелели, между които пилотът-който-проспа-полета-си Лъпийдъс /90-тарската звезда Джеф Фейхи, който демонстрира гръдно окосмяване, конкуриращо се с родопски ямурлук/ и I-hear-dead-people азиатеца Майлс. Добър избор, определено.
Добрите хора от CollegeHumor задават някои от въпросите, на които „Изгубени“ трябваше да отговори за шесте си години и показват, че останалите за доизясняване сюжетните дупки са повече и от тези по чорапогащника на Лили Иванова.
Последната серия е еквивалент на „среща на випуска”, защото ще събере на едно място /почти/ всички отрепки, които някога някъде, са се появявали в този сериал, със или без причина, вкл. и отдавна убити и забравени такива като Либи, Шанън, Буун и др. Задружното парти се провежда в една църква /хм…/, а изводите от обясненията, които са ни дадени /или по-скоро спестени/ за този финал, ще оставя на всеки да обобщи сам, защото от толкова нагнетена комбинация на изнасилена политическа коректност, отчаяна нужда от логика и религиозно обоснован финал, скротумът ми започва да трепери в конвулсии. Среща в църква? Референции към Чистилището. Бяла светлина? Изкупване на грехове? И всичко това, след квантовата физика и времеви парадоски от олятия с наука 5-ти сезон? Нещата са по-ирационални и от записките на енорийски свещеник с обсесия по Дан Браун, и за мен това не бе достатъчно правдоподобно/пълноценно заключение за сериал с подобен зрителски интерес. Но все пак – това е ABC, а не HBO, така че някак си не върви всички герои да умрат в мъки накрая, защото американците обичат да оцеляват, дори повече отколкото обичат чийзбургери, и биха приели героите им да не умират окончателно, а просто да се преместят в друг релм на екзистенция, като например…. Ада? Рая? Вечнозелените пасбища?
Целият сериал има толкова много излишък, че е направо страшно как хората не получаваха вертиго от гледането му – толкова излишни герои, толкова излишни сюжетни нишки, толкова излишна драма, толкова излишни сезони. Концепцията на целия сериал можеше да бъде сбита до три сезона и много от простотията накрая щеше да се отсее, а Деймън Линделоф нямаше да изглежда като пълен първокласник, изтипосвайки подобен недоносен финал. Интерессно е и колко бели петна могат да се образуват, дори и от толкова първосигнален завършек – уж всички са мъртви, а доста от основните персонажи отсъстват на църковната сбирка; хем Хърли е останал като новия Протектор на Острова /с първи помощник – Лайнъс/, хем и той е вътре в църквата при останалите мъртви. Доста обидно някои елементарни неща да бъдат толкова зле обяснени или още по-лошо – оставени, сякаш изобщо не са се случвали. След като идеята е била финалът да е толкова про-религиозен и църковно коректен, защо тогава бяха всичките тези митологични и квантови дрисъци в продължение на години? Подигравката със зрителя е пълна и то не защото създателите не са имали терен да отприщят цялото си въображение /все пак са имали цял шибан остров на разположение, с който да правят каквото си поискат, също както Камерън имаше Пандора, но минус добрите ефекти/, а просто защото явно ги е домързяло да направят най-важното – да съберат пръснатите досега сюжети и да ги обяснят логично. И не бих ги винил, защото „Изгубени“ отдавна погреба шанса си за рационални обясениня, още когато започнаха така удобните, но и безпричинни пътувания напред-назад и накриво във времето, но все пак малко старание, особено на финала, нямаше да им навреди, защото успяха да превърнат един от най-хитовите сериали за последните десетилетия в безпрецедентен отпадък.
И така, това… е… Краят! Но дали наистина е? Защото, тлъстите слухове говорят за пълнометражен филм „Изгубени”, който ще дообясни липсващите звена в сценария на сериала и ще послужи като официален closure на поредицата /не че самият финал не беше направен като перфектен завършек, приключвайки така, както и започна пилотния епизод на първи сезон/. Креативната гънка Дж. Дж. Ейбръмс е добре познат с мистериозните си нови филми, така че е някак си закосоноъобразно да се замисли за някакво развитие на сериала, който го направи популярен. Най-малкото, защото точно той и бандата му онлайн сценаристи, чието единствено решение за правдив финал, е било да търсят инфо по фенските форуми, са главните виновници за този силно опропастен завършек на една от TV епиките с най-голям /провален/ потенциал. Дали подобен проект ще види зеленикавата светлина /и дали Ейбръмс ще го режисира лично или пак ще остави нещата в кривите ръце на Джак Бендър/, не ме касае особено, но шоу от подобен медиен магнитуд заслужава много по-завършен край, така че не се съмнявам, че машината за пари, наречена Холивуд, дори и в момента завърта зъбните си колелца. Някои ще запомнят „Изгубени” като едно шестгодишно приключение, което най-малкото бе толерируемо, други пък ще го запомнят и като масивно телевизионно разочарование, на което дори ще пропусна да сложа оценка, защото все още съм в състояние на афект от края му. И в двата случая обаче, експириънсът на „Изгубени“ си беше един – като приятен сън, от който човек се събужда с вкус на урина в устата.
Това, което ще видите по-долу, не е точно „трейлър“ в класическия смисъл на думата, защото за да има трейлър трябва да има съществуващ филм, който трейлърът да рекламира, докато тук имаме просто едно добре направено неофициално видео, което цели да промотира бъдещ филм или поне да провери доколко той би бил успешен, ако изобщо излезе на бял свят. Това е новата версия на „Mortal Kombat“ или филмът, който всички деца очакват от 13 години, когато неповторимият провал на „Смъртоносна Битка 2″ доведе част от феновете на конзолната игра до ритуално самоубийство с градински ножици. Сега /вероятно/ ще се насладим на нещо като римейк, който освен че ще се опита да бъде доста по-мрачен и сериозен поглед по темата, ще се различава осезаемо от познатата ни досега МК вселена. Не че няма да чуете познати имена като тези на Sub-Zero, Reptile и Scorpion, или още по-познати лафове като „fatality“ и „finish him“ имплантирани в диалога, но самата атмосфера на адаптацията ще лъха много повече на мърша от предишните опити.
Кои ли от тези психопати ще намерят място в предстоящия филм?
Видеото е сравнително дълго /почти 8 минути/ и служи за нещо като интро към предстоящия филм, запознавайки ни с основните действуващи лица по приятен R-рейтинг начин, включващ умрели цици в морга и декапитирани глави на холивудски звезди. В клипа чернее Майкъл Дж. Уайт, който е познат на по-простодушните от Вас с ролята си на „Spawn“, а на по-изтънчените от Вас – като негърът мафиот от „Черният Рицар“, на който Джокера поряза бузите. Той ще играе ролята на Джакс, което е добра идея, защото Уайт не става за никаква друга роля, освен тази на агресивна буца мускули. Останалите актьори са незначителни и все още не се знае дали те ще играят в пълнометражния филм или това видео е просто за надъхване на феновете. Самият филм е предвиден да излезе през 2013, така че изобщо ме съмнява някой да си спомня този клип дотогава, но въпреки това – вижте го и Вие и се облейте с малко гейм носталгия от 90-те.
Преди известно време Ви показах една сравнително идейна рекламка, която комбинираше вселената на „Star Wars“ с маратонките на „Адидас“ в кратък и приятно безмислен клип, включващ Дафт Пънк и Дейвид Бекъм в себе си. Сега, пичовете са ни приготвили второ подобно промоционално видео, с което да буустнат авторитета на марковите си чепици и този път са се справили доста по-добре.
Рекламата е ситуирана в прословутата кантина от „Episode IV“, а създателите на клипа са се опитали по максимален начин да комбинират реални кадри от филма със съвременни герои като например Снууп Доги Дог, Джей Баручел и Франц Бекенбауер. Феновете ще се насладят на различен поглед върху събитията, случили се в тази междузвездна кръчма, които са добре измислени за пародия и правят основното – насочват погледа на зрителя към логото на „Адидас“. Дафт Пънк отново са на линия и отново мязат на андроиди, така че те поне са си на място в клипа. Единственият минус в цялата работа е рапърът с его Кучи Куч, който има противна за гледане сцена, в която върти светлинен меч и ръси гетовски уанлайнери, като прясно изваден от филм на Стивън Сегал.
Ето, скъпи деца, че снощи за пореден път се изниза церемонията по връчването на т.нар. филмови „награди“ на MTV, които приличат визуално на позлатена кофичка с пуканки, но всъщност носят престижния еквивалент на кофичка с изветрял йогурт, защото се считат за заслужено получени, само от зрителите на САЩ, които не са преминали критичната граница от 15 годишна възраст. Същинското награждаване отново премина под знака на кича, като водещият на шоуто – любимият циганин на Джъд Апатоу – Азиз Ансари – не помогна особено с плоския си стендъп хумор, нито с противните си превъплъщения в скечовете между наградите. Откъм организация и сценарий, единственото което си струваше внимание, бе засиленото участие на Лес Гросман/Том Круз, който ако не си спомняте, е плешивият продуцент с наклонности към вербална агресия от „Тропическа Буря„. Сега, този образ е използван доста адекватно, като именно с него са свързани някои от по-добрите моменти на церемонията, един от които може да видите ето тук /малко след педерастичния танц на Кен Джеонг/.
MTV Movie Awards 2010 е една от малкото церемонии, в които може да се насладите на маймуна като водещ.
Останалото, както можеше и да се очаква, бе тотален леш, липса на идейност и най-вече – липса на нагъната мозъчна кора. Нищо хубаво не мога да се сетя и за самите наградени. Преди време направих някои предвиждания за това кои евентуално ще се сдобият с позлатените попкорни – явно не само, че не разбирам от качествено кино, но сега се оказва, че не разбирам дори и от тъпо кино, защото почти никоя от моите презумпции не се сбъдна. Това, което е ясно и на пакистанско овчарче, е че американците просто обожествяват „Здрач“ и повечето награди бидеха поети от крехката снага на Кристен Стюърт или атлетичната осанка на Боби Патинсън, а „Новолуние“ откърти подиума, грабвайки приза за „най-добър филм“, превъзхождайки /изненада!/ други много по-ефектни детски епоси като „Аватар“ например. Но както е казал народа /респ. аз/ каквито били номинациите, такива били и наградените, ето защо не бива да ни изненадва, че в категория „най-добра битка“, са спечелили две биещи се за някакъв негър пачи. Изобщо, всички знаем, че MTV наградите са всъщност пародия на Оскарите и може би затова трябва да приемем мълчаливо избора на младото поколение, което още вярва, че Патинсън става за актьор, а Стюърт – за нещо. И така, прегледайте в екстаз спечелилите люде /повечето от които за един и същи филм/ и се пригответе за още повече от същото догодина, със „Затъмнение„.
Най-добър филм:
„Alice in Wonderland“
„Avatar“
„Harry Potter and the Half-Blood Prince“
„The Hangover“
„The Twilight Saga: New Moon“
Най-добра женска роля:
Amanda Seyfried, „Dear John“
Emma Watson, „Harry Potter and the Half-Blood Prince“
Kristen Stewart, „The Twilight Saga: New Moon“
Sandra Bullock, „The Blind Side“
Zoe Saldana, „Avatar“
Лес Гросман знае защо всички обичат Патинсън и ще му го каже в лицето.
Най-добра мъжка роля:
Channing Tatum, „Dear John“
Daniel Radcliffe, „Harry Potter and the Half-Blood Prince“
Robert Pattinson, „The Twilight Saga: New Moon“
Taylor Lautner, „The Twilight Saga: New Moon“
Zac Efron, „17 Again“
Най-добра изгряваща звезда:
Anna Kendrick, „Up in the Air“
Chris Pine, „Star Trek“
Gabourey Sidibe, „Precious: Based on the Novel Push by Sapphire“
Logan Lerman, „Percy Jackson and the Olympians: The Lightning Thief“
Quinton Aaron, „The Blind Side“
Zach Galifianakis, „The Hangover“
Най-добра комедийна роля:
Ben Stiller, „Night at the Museum: Battle of the Smithsonian“
Bradley Cooper, „The Hangover“
Ryan Reynolds, „The Proposal“
Sandra Bullock, „The Proposal“
Zach Galifianakis, „The Hangover“
Най-добър злодей:
Christoph Waltz, „Inglourious Basterds“
Helena Bonham Carter, „Alice In Wonderland“
Ken Jeong, „The Hangover“
Stephen Lang, „Avatar“
Tom Felton, „Harry Potter and the Half-Blood Prince“
Най-добра битка:
Beyoncé Knowles vs. Ali Larter, „Obsessed“
Hugh Jackman and Liev Schreiber vs. Ryan Reynolds, „X-Men Origins: Wolverine“
Logan Lerman vs. Jake Abel, Percy „Jackson and the Olympians: The Lightning Thief“
Robert Downey Jr. vs. Mark Strong, „Sherlock Holmes“
Sam Worthington vs. Stephen Lang, „Avatar“
Разположението на гостите на церемонията е пропито с мистерия – защо влюбените гургули са разделени от една седалка?
Най-добра целувка:
Kristen Stewart and Robert Pattinson, „The Twilight Saga: New Moon“
Kristen Stewart and Dakota Fanning, „The Runaways“
Sandra Bullock and Ryan Reynolds, „The Proposal“
Taylor Swift and Taylor Lautner, „Valentine’s Day“
Zoe Saldana and Sam Worthington, „Avatar“
Най-добър WTF момент:
Betty White, The Proposal (Cops a Feel)
Bill Murray, Zombieland (Bill Murray?! A Zombie?!)
Isabel Lucas, Transformers: Revenge of the Fallen (Unexpected Transformation)
Ken Jeong, The Hangover (Naked Trunk Surprise)
Megan Fox, Jennifer’s Body (Vomits a Mysterious Black Ooze)
Глобална суперзвезда:
Робърт Патинсън
Кристен Стюърт
Тайлър Лаутнър
Джони Деп
Данаил Радклийф
Пълният каст на „Здрач“ е щастливо подреден за разстрел.
Най добро изпълнение в състояние на страх:
Alison Lohman, „Drag Me to Hell“
Amanda Seyfried, „Jennifer’s Body“
Jesse Eisenberg, „Zombieland“
Katie Featherston, „Paranormal Activity“
Sharlto Copley, „District 9″
Най-лошо копеле:
Рейн
Анджелина Джоли
Чанинг Тейтъм
Сам Уортингтън
Крис Пайн
Любимият на всички директор на минали, бъдещи и дори незаслужили шедьоври Кристофър Нолан обяви с трепет в гласа как няма никакво намерение да търси заместител на Хийт Леджър за евентуално връщане на Джокера в третата част на „Батман“. Не знам дали решението му е продиктувано от здрав разум или от страх, че нова млада, обещаваща звезда може да посегне към бръснарското ножче, но последната дума е казана. Феновете с мокри Батман-фантазии могат да поемат още една доза студена вода, защото третият епизод от сагата няма намерение да се занимава с прошляци като Пингвина или Мистър Фрийз. А за хората, които са с всичкия си, продължавам с добрите новини: Нолан категорично заявява, че „Батман 3″ ще бъде завършек на неговата трилогия, което означава, че най-сетне ще видим истинско затръшване на врата зад гърба на комиксов герой, макар и на всички да е ясно, че вбъдеще ще има нови рибуути, продължения и пр. позорна леш. Братът на Кристофър – Джонатан Нолан – който на практика е отговорен за всичко добро в режисьорската му кариера, усърдно се поти над сценария, а след премиерата на „Inception“ двамата ще запретнат ръкави за да го докарат до кината вероятно някъде през 2013 година.
Втората част от новината трябваше да касае намесата на Нолан като консултант или нещо подобно в поредния рибуут на „Супермен“, но ще спра дотук, защото ако Ви кажа честно какво мисля за летящи супер-гейове, които серат криптонит преди закуска, има опасност поредният неориентиран член на формацията LGBT да дойде и да ме заплашва с насилствена смърт, а това не е здравословно за скротума ми. Ще се наложи да прочетете за това на Форплей, ако на ония им дойде на акъла да пишат въобще за това.
Коментари