Кратки ревюта: „Книгата на Илай“, „Hierro“, „The Human Centipede (The First Sequence)“

„КНИГАТА НА ИЛАЙ“   (2010)

„Книгата на Илай” е холивудски постапокалиптичен уестърн с библейски пропорции, който страда от синдрома на неорентираните си послания, на фона на глупав сценарий, облечен в псевдо-визионерска режисура. Звучи сложно, но самият филм определено не е такъв. Няма нищо сложно в това Дензел Вашингтон да играе негроиден месия, който обикаля из девастираните от световна война САЩ, пазейки една свещена книга с твърди корици. Противно на очакванията ми, това не бе някоя от култовите книги-игри на Ейдриън Уейн, а нещо много по-смислено – Библията! Няма нищо сложно и в това, сетингът на филма да е изваден от който и да е антиутопичен сай-фай, за който може да се сетите, вкл. и „Fallout” вселената на PC игрите. Няма нищо сложно и в това, режисьорите на филма – братя Хюз – да се мъчат като грешни ярета да заснемат всяка сцена по модерен и визуален начин, без да осъзнават, че на моменти се закопават дори отвъд М. Бей низините. Но „Книгата на Илай” е филм, който трябва да се види, дори само за да разберете някои фундаментални неща за Вярата като цяло и как тя помага на хората, дори когато са простреляни в корема. И така, Вашингтон е Илай, който обикаля из пустошта, мъкнейки единствената оцеляля Библия със себе си. Група разбойници, начело с Гари Олдман обаче, ще се опитат да го спрат, защото Олдман наистина е „old man” и отлично знае какви са качествата на тази толкова свещена книга. На помощ на Илай ще се притече тийн-пичката Солония /Мила Кунис/, която ще гравитира около него не защото трябва, а защото филмът изисква да има силно женско присъствие в главна роля.

В крайна сметка и въпреки цялата драматична сложност, която филмът промотира през цялото време, всичко завършва силно опростено и доста инфантилно, обръщайки с хастара навън някои от предишните послания на филма и променяйки анти-религиозната първа половина на филма в доста про-библейски финал, който унифицира религията като изцяло християнска /другите религии да го духат!/ и превръщайки Илай в пост-нуклеарен светец. Алелуя! Филмът смуче по доста показатели, но актьорската игра е на очакваното добро ниво, показвайки че Вашингтон приема насериозно всяка роля, дори и по-тъпите такива, а Гари Олдман е ненадминато стилен в ролите си на злодей. Единствен минус е Мила Кунис, която все още няма грам талант в себе си, особено за сериозни превъплъщения като това, така че ако при сцените с нея започне да Ви призлява, грешката не е във Вашите монитори. В заключение, „Книгата на Илай” има интересни идеи и псевдо-оригинални референции /”Шифърът на Леонардо”/, но не успява да закърпи едно стабилно ниво през цялото време и често се клати между философските теми и чисто холивудските клишета. Ако обаче приемете филма като най-обикновен и неангажиращ апокалиптичен уестърн /да, филмът е уестърн и ако не се сетите по начина на заснемане на някои от сцените, то това ще Ви бъде натикано в мозъка с факта, че един от героите постоянно си свирука ОСТ-то на „Once Upon A Time In America“ на бай Мориконе/ то това е филм, който евентуално ще Ви донесе приятни мигове, но ако очаквате контроверсиални ревелации или нещо повече от средняшка и доста показна духовност, то е по-добре да си спестите мъченичеството.

4.7/10

„HIERRO“   (2009)

Винаги съм уважавал испанските трилъри, защото за разлика от американските си колеги, испанците имат нещо, което е витално за този жанр – креативност. И точно поради тази причина, не се  подвоумих особено, когато видях, че каталунските братя са сътворили нов психологически трилър, който да ми разбърка ума за час и половина, карайки ме да се упражнявам в това, което владея най-слабо – в мисленето. Само че за „Hierro” не могат да се изредят множество суперлативи, по простата причина, че той не е филм, който ги заслужава, при все таланта вложен в него. Главната роля е поверена на разхойканата Елена Аная, която има навика да си показва циците в абсолютно всеки неин филм /дори в късометражните такива/ и настоящата лента не е изключение. Героинята й е изправена пред майчинска драма, защото още в първите няколко минути съумява да изгуби сина си на един ферибот и прекарва останалата част от филма в търсенето му под дърво и камък. Сюжетът е не само неоригинален, но и доста абсурден на моменти, което обаче не пречи на филма да се взема насериозно, сякаш всичко това води до някакъв епохален финален туист, който зрителят чака, но той така и не настъпва. Вместо това, настъпват съвсем логичните и очевидни неща, които са ясни още на петнадесетата минута и всеки от Вас, който е победил училищната ни система, получавайки поне основно образование, ще се сети за развръзката доста бързо. Не мога обаче да се кривя само в негативи, защото филмът умело лавира между психологическия трилър и общочовешката драма, а режисурата е на доста добро ниво и независимо че това е първият пълнометражен проект на Gabe Ibanez, човекът е вкарал стилна и художествена кинематография, която да краси иначе постничкия сценарий. В крайна сметка, „Hierro” e пропуснат потенциал, който вместо да бъде нещо много повече от поредния незабележим европейски трилър, е един от малкото филми, които са толкова наивни, че можете да осъзнаете финала им още от постера.

4.1/10

„THE HUMAN CENTIPEDE (THE FIRST SEQUENCE)“   (2009)

Ако има нещо, което ценя в хорърите, то това са оригиналните идеи, защото всички отлично знаем, че хорърът е възможно най-предсказуемия жанр в историята на киното, назависимо дали става въпрос за азиатски момиченца с дълги черни прически, които отмъщават за това, че някой ги е зашлевил приживе или за извратени серийни убийци/изверги, които колят невинни тийнейджъри по време на съвкупление. „Хуманоидната Стоножка” /или както там се превежда тази убер-перверзна гнилоч/ е именно от тези хоръри, които се опитват да вкарат малко свеж полъх в буксуващия от години жанр и точно това ме накара да го гледам, макар и отлично да знаех синопсиса му, който би накарал дори върл фен на психологическия ужас да се почеше замислено по четината. Две девойки в напреднал стадий на американска тъпотия, пътуват с кола из Европа, но нещата бързичко се вмирисват на биволски тестиси, още щом колата им се разваля на някакъв германски кър, където биват „спасени” от изтънчен психопат, който смята да извърши най-великото постижение на съвременната медицина – да им залепи устите за гъза и да ги превърне в хуманоидна стоножка. Ако това все още не Ви е накарало да свъсите косматите си вежди, то нека Ви допълня, че тялото на т.нар. стоножка се състои от трима души /двете пикли + някакъв random азиатец, който е предницата/, а лудият хирург с нацистки наклонности ще ги унижава, измъчва и тормози в продължение на около 45 минути, така че ако не Ви е приятно да гледате exploitation притча за женски устни, зашити за мъжки анус, които мучат от болка и мъка половин филм, то може би не е хубаво да се докосвате до това парче изкуство.

Режисьорът на противоречивия проект – Том Сикс – се е постарал да вкара доста депресираща атмосфера, а шокът за зрителя е заслужен, особено от грубата транзакция на почти комичното начало /извадено от учебник по хорър клишета/, към неочаквано бруталната и дори драматична втора част. Уродът, който играе лудия учен /немският актьор Дитер Ласер/, е избран повече от сполучливо и ще бъде най-притеснителното нещо на лента, което сте гледали от дълго време насам, но това е всъщност единственият позитив, за който мога да се сетя. Всичко останало от филма лъха на евтиния, но облечена в претенциозност, така че очаквайте просто поредния второразряден хорър, макар и с доста идеен и смущаващ сюжет, който си струва да се види, поне докато не повърнете. Добрите новини са, че операцията извършена във филма /която залепя устите на трима души за задниците им/ е 100% хирургически коректна, а лошите са – че това ще доведе до сцена, в която първото тяло на стоножката дриска в устата на второто. Изобщо, селската идилия е пълна, а финалът е типичен за останалата част от филма и едва ли ще сюрпризира някого. Нещо повече – догодина ни очаква и втората серия на филма, така че по-лабилните от Вас е добре да планират срещите си с психотерапевт още отсега.

3.4/10

Кратки ревюта: „The Crazies“, „Solomon Kane“, „The New Daughter“

THE CRAZIES (2010)

Римейковете никога не стават за гледане, не защото са ненужни, а защото са направени като от първокласници в школа по земеделие и селско стопанство. Настоящото заглавие също е римейк и то не на какво да е, а на 70-тарски хорър хит, дело на неповторимия /за щастие/ Жорж Ромеро, който стана известен с това, че може да снима само филми за зомбита, и то не чак толкова добре. „The Crazies” е притча за див селски шериф и неговата прясно забременена домакиня, които трябва да се справят не само с депресията от бъдещото си родителстване в забравено от американския Бог село, но и с нещо много по-пошло – смъртоносен вирус, който контаминира жителите на реднешкото поселище,  превръщайки ги в озверели берсерки. В главната роля е турен Тимоти Олифант, а в другата главна роля – онази от “Silent Hill”. Филмчето е силно средняшко, макар и с лек позитивен уклон, поради факта че някак си успява да вземе една изтъркана от ритниците на живота тема и да ни я сервира леко позабърсана, но също така клиширана. Интересното тук, е че същинските злодеи не са умопомрачените селяндури, нито някакви извънземни и т.н пръдни, а правителството на САЩ, което би трябвало да вкара доста храна за размисъл в тиквите на тъпите американци. Има някои добри моменти, които показват, че хорърът все още съществува като жанр, а не е загинал изкормен в някоя канавка на холивудската помийна яма, но също така – доста посредствени моменти и неприятно тъпи опити за драма. В крайна сметка, едва ли скоро ще гледаме по-сполучлив римейк, особено на филм на Ромеро, така че не ме е яд за изгубеното време. Яд ме е за изгубения си коефициент, докато го свалях, защото филмът бе нежно изтрит няколко секунди, след началото на финалните му надписи.

6.2/10

SOLOMON KANE (2009)

Ако сте чували за „Конан”, сигурно сте чували за Робърт Хауърд, но това не Ви задължава да сте чували и за Соломон Кейн, който също се е изродил от перото на Хауърд, макар и с доста по-минимизирана слава от тази на мускулестия си варварски колега. Настоящият филм е адаптация по мотиви от противоречивите приключения на мистериозния разбойник Кейн, който обикаля по света, в търсене на злини. Виждате ли, Кейн е сключил сделка с Дявола и когато Дяволът идва за душицата му, Кейн напълва гащите /с оръжия/ и бяга като гърмян заек, криейки се в манастир и заклинайки се да прави само добро, за да не може управителят на Ада да го намери и изпълни клаузите на договора. „Соломон Кейн” не е филм за всеки, но за сметка на това е филм, който всеки би трябвало да гледа, ако смята, че фентъзи жанра все още има бъдеще. Филмчето е посредствено, а евтинийката личи отвсякъде, особено в т.нар. визуални ефекти, които сякаш бяха правени с ъпгрейдната версия на qBasic. В главните роли ще се затърчат неизвестни символи, най-познатият от които ще е Джеймс Пюрфой от няколко филма, които сигурно в момента се опитвате да се сетите, но не можете. Дъртият грозник Пийт Постълуейт също е турен за плънка на сюжета, макар и неговата роля да е по-тъпа дори и от тази му в „Сблъсъка на Титаните”. Соломон Кейн ще трябва да броди из средновековна Англия, биейки се с вещици, демони и разни магьосници, като в същото време научи семейна тайна в най-добрите традиции на историческите сапунки. Както и да е, филмът се движи по-мудно и от кучето Мима, така че не очаквайте някакви зрелищни епики или нонстоп екшън. Просто един второразряден и невзрачен адвенчър за фенове.

4.1/10

THE NEW DAUGHTER (2009)

Кевин Костнър бе готин преди 20 години, толерируем преди 10 и опасен за киното сега. Новият му филм е ситуиран в жанр, в който г-н Костнър е не на място, точно толкова колкото и гей-водещ в „Z-Рок” радио. Филмът е „Новата Дъщеря”, но не се бъркайте от заглавието му – в него няма нищо ново. Плахият опит за комбинация между хорър, трилър и семейна драма е донякъде успешен, макар и качествата му да изпъкват доста трудно, на фона на адски мудния пейсинг, безинтересни персонажи, нулев съспенс и потресаващо дървени фигури, наречени актьори. Сюжетът е невинно копиран от няколко други филма, затова не се изненадвайте, ако в първите десетина-двадесет минути си помислите, че сте го гледали и преди, особено като се има предвид, че и някои от репликите са 1-към-1 с други скорошни опити на същото поприще. Историята се върти около Костнър и семейството му от две дечурлига – мъжко и женско – които се преместват в някаква извънградска къща, където да започнат на чисто or some shit. Всичко е идилия и детски кикот, докато тийн-щерката не открива някакъв абнормален мравуняк в задния двор, който впоследствие ще я превърне в психически възпрепятствана развалина, обсебена от примитивни демони. Костнър, разбира се, ще гледа мъдро и преценяващо през повечето време, в което се опитва да разбере какво става не само с героя, но и с кариерата му, докато накрая ще избере най-лесния начин – ще драсне клечката. Режисьорът е испанец, което донякъде спасява филма от тоталния фейл, защото се забелязват някои интересни визуални решения от аграрен тип. Истината обаче е, че „Новата Дъщеря” не е нищо особено и единственият кадър, който наистина беше пипнат както трябва, бе финалния.

3.9/10

Ревю: „Принцът на Персия: Пясъците на Времето“

Воден от народната мъдрост „ден година храни”, която не знам какво означава, реших първото ревю от втората годинка на блога ми да бъде позитивно такова за един повече от позитивен филм – „Принцът на Персия: Пясъците на Времето”. Може би ще се запитате защо, но отговор не бива да чакате. Когато човек напълно внезапно попадне на един покъртителен шедьовър, като тук ревюирания, колкото и да държи да го осмее по обичайния тоалетен начин, все пак не може да каже на черното – бяло, също както вече от опит знам, че не бива да поздравявам вдовеца още на погребението. Не, повярвайте ми, това не е следствие от твърде много алкохол по време на имагинерното празнуване на имагинерната ми годишнина, нито скротумът ми страда от позиви постоянно да натяква на читателите си какво адско пиянде е и по колко седмици изтрезнява след това, както някои дълбоко уважавани колеги правят непрекъснато, все едно някой го боли от това на колко промила се носят из жалките си животи. Просто фактите са такива – „Принцът на Персия” се оказа филм-феномен, по който си загубих ума, и девствеността (няколко пъти), и по-долу ще Ви разкажа защо се случи това.

Словосъчетанието „Принцът на Персия” за по-голямата част от малолетната публиката предполагам се свежда до трите игри на Ubi Soft – Prince of Persia: Sands of Time, Warrior Within и The Two Thrones, които се изродиха между 2002 и 2005 година. Няма да се концентрирам на тези три jump-and-run-a, само ще натъртя, че да сложиш Godsmack в персийско фентъзи е толкова неочакван шамар, колкото такъв по циганче на кръстопът, което иска да ти измие стъклото на колата. Корените на Принца обаче са в далечната 1989 година, когато все още не прекарвахме детството си в Skype и Facebook, когато компютрите бяха 8-битови, а мониторите бяха 30 килограмови кашони с отровни зелени екрани. Това бяха златните времена на Karateka, Mario Bros., Lode Runner… и разбира се, първият истински и неповторим Prince of Persia, шедьовърът на Джордан Мехнер, който беше дълго време еталон за приключенска игра, и на който бях отделил безброй безсънни невръстни нощи. Но да оставим носталгията по детските години настрана и да обърнем поглед към филма, който учудващо се появи чак сега.

За да обхванете по-пълно хвалбите, които ще последват, трябва първо да Ви призная, че аз съм абсолютен sucker на всичко де що е на персийска тематика – дали става дума за „Принцът на Пустинята” на Робърт Блонд (от добрия му период, в който вече бе успял да се отърве от кърлежа Ейдриън Уейн) или за порно по „1001 нощ”… няма значение, меля всичко и успявам да се зомбирам дори само от мисълта за двугърби камили, летящи килимчета, и джинове с тоник. Често си мисля дори да си сменя името от Скротум Александров на Скротум Султанов, но… не, доста е лейм, дори за моите стандарти… По тези весели причини, когато по нашенските екрани пуснаха филмовата адаптация на любимата ми игра, моите крака сякаш сами ме понесоха към киното, защото на всеки селянин трябва да е ясно, че ако не можеш да получиш два часа филмова наслада от Холивудска адаптация на велика игра, то от какво?

Принцът от края на 80-те на миналия век е приел кървавата си съдба.

„Принцът на Персия” започва по изключително оригинален и забавен начин, представяйки ни невръстното миризливо протагонистче, което благодарение на една ябълка и точен мерник успява някак си да подскочи и да се приземи в царското семейство, ставайки благородник. Аз лично не разбрах мотивацията за това осиновяване, но подозирам че проблемът е в мен, защото често, когато не разбера нещо в даден филм, впоследствие се оказва, че то е било твърде сложно за моя ум, а след като е сложно, то значи е качествено и в случая вероятно говори за комплицираността на характера и мъдростта на Крал Шараман, или по-скоро за приказен прочит на притчата за „Бедняка-милионер”. Принцът, който носи поетичното персийско име Дастан, се явява скритата лимонка от военния арсенал на Краля, защото е сръчен, пъргав и обилно подскачащ. Десетина-петнайсет години по-късно той е назначен за предводител на SWAT отряд /включващ и още по-благородния му брат Принц Тус, гледащ през цялото време, все едно е ректално пронизан от сталактит/, който трябва да нападне съседния град Аламинут, заподозрян в производство на оръжия за масово унищожение. Виждате как още със своята завръзка филмът се опитва да е политически ангажиран по особено свеж и актуален начин, третирайки по фантастичен начин реални проблеми в Близкия Изток.

И точно както ядрената програма на Иран беше предтекст администрацията на Джордж Буш да си намърда скучаещата армия в Персийския залив заради петрола там, така и споменатата филмова акция е всъщност предтекст, за да може злокобно изглеждащия Чичо Назим /брат на Шараман/ да се сдобие с мистичен кинжал с червен бутон на него, при натискането на който времето се връща назад, но само притежателят на кинжала е наясно със случващото се и има спомени за бъдещето, което може да промени. Така, наред с политическите алюзии филмът, настоятелно нагазва и във водите на time-travel приключенията, третирайки ги в пъти по-адекватно от предишни неуспешни опити като трилогията „Завръщане в бъдещето”, явни провали като „12 Маймуни” и нарколепсични пръдни като „Дони Дарко”. Заветната цел на Назим е, контролирайки „Пясъците На Времето”, да се върне в миналото до повратния момент, в който е спасил брат си от неприятен ловджийски инцидент, но този път да стои със скръстени ръце, оставяйки го в лапите /буквално/ на Смъртта и така да стане законният престолонаследник. За негова беда обаче, кинжалът попада у благородния Дастан. Принцесата на Аламинут – Тамина – се явява нещо като негова пазителка от невръстна възраст, и след един успешен опит за асасинация на Шараман, за който Принцът на Персия е обвинен несправедливо, съдбите на двамата се обвързват и между тях пламва романтична връзка в най-добрите традиции на приключенското кино, която спокойно може да дели черга с тази между Индиана Джоунс и Вилхелмина Скот от „Храма на обречените”, а защо не и с тази между Хан Соло и принцеса Лея от „Междузвездни войни”. Няма да Ви разказвам сюжета докрая, защото рядко се вижда подобна оригиналност на екран и искам да влезете в киносалона с ненакърнени очаквания, за да можете да излезете с чувство на наслада в сърцата си, точно както се получи при мен. Дори това, което споделих е достатъчно доказателство, че „Принцът на Персия” има впечатляващ с оригиналността си сценарий, на който може да завиди всеки съвременен приключенски филм като „Мумията 3” или дори „Кралят на Скорпионите”.

Освен качествен и провокативен сюжет, изпълнен с интересни образи, филмът предлага и някои от най-добрите актьорски изпълнения срещани в комерсиален филм до момента. В ролята на Дестан е сложен да блести Джейк Джиленхол, който прогресивно се е отърсил от аурата си на загубеняк в депресия и след седмици на пот, кръв и блъскане из фитнес залите на Америка е успял да се превърне в перфектния персиец, който лъска насред пустинята. Неговият Принц  е гъвкав и пъргав, и неслучайно една трета от филма прилича на състезание по спортна гимнастика, за което винаги сме мечтали, и в което той прави акробатични номера с финес, който не всеки може да си позволи. Но изваяната физическа форма на Джейк и дългите му секси кичури, не могат да се сравняват с актьорския талант, който тук демонстрира. Явно, че след нелепи и супер-елементарни роли като като тази на психопатичния джархед от „Джархед”, или на гея от Броукбек, заради който Леджър в крайна сметка се самоуби, или на смотания карикатурист от „Зодиак”, е било крайно време някой да го цани за екшън звезда, за да видим най-сетне на какво наистина е способен. Маркирайте думите ми, догодина Джиленхол ще бъде носител поне на „Златен глобус” за ролята си на Принца.

Не по-малко перфектна е женската част от романтичната двойка на филма – Джема Артертън в ролята на незабравимата принцеса Тамина. Джема е новата любимка на Холивуд, която съчетава по иноземен начин нечуван актьорски талант с натурална красота и английски акцент. Специално за филма, тази всеотдайна девойка се е подложила на неописуем дерматологичен стрес, защото бронзовият й загар е толкова интензивен, колкото на току що извадено от фурната печено пиле. Ако помните добре ролята й на белоснежната Strawberry Fields от последния Бонд, вече трябва да Ви е ясно, че запържването из солариумите, което са й причинили, е актьорско геройство, сравнимо само с превръщането на Шарлийз Терън от секси мацка в ебати грозилището за Monster. Какво да се прави, понякога изкуството иска жертви. Всъщност, Атертън не е виновна, че от началото на кариерата си е тайпкаствана като божествена ханъма, защото явно достолепната й осанка е подходяща точно за подобни сюжети. Един от най-художествените плюсове на настоящия филм е показното натъртване на красотата й. Все пак, всички полово активни мъже помнят култовата сцена в началото, когато воалът на принцесата е вдигнат и всички в залата ахват от подпоясна възбуда. Но по-важното е, че Джема винаги изглежда сериозно и придава тежест на ролите си на предводителки и любовни интереси на фентъзи герои /нека не забравяме че наскоро блестя и в „Сблъсъка на титаните„/, така както никой друг не може. Химията между нея и Джиленхол струи на талази и на места е толкова концентрирана, че ще предизвика реакции като от напръскване с дезодорант Акс в очите. Спомнете си безбройните комични моменти, които започнаха още в трейлърите – Тамина: „Казвам ти къде да ходиш, само защото виждам, че ти отива да изпълняваш заповеди”, Дестан: „Не насилвай късмета си [смее се]”; Тамина: [мига на парцали] „Трябва да има причина да не можеш да отделиш очи от мен [продължава да мига]”, Дестан: „Ъ-ъ-ъ-ъ…”. Повярвайте, това е само част от примерите на свежарско взаимодействие между влюбените гълъбчета, които ще Ви държат на ръба на стола. Джема е толкова добра, че ако някой в момента ми зададе въпроса дали тя е по-кадърна актриса от Мегън Фокс, ще му отговоря смело и утвърдително, а това значи много.

Не по-малко перфектна е женската част от романтичната двойка на филма – Джема Артертън в ролята на незабравимата принцеса Тамина. Джема е новата любимка на Холивуд, която съчетава по иноземен начин нечуван актьорски талант с натурална красота и английски акцент. Специално за филма, тази всеотдайна девойка се е подложила на неописуем дерматологичен стрес, защото бронзовият й загар е толкова интензивен, колкото на току що извадено от фурната печено пиле. Ако помните добре ролята й на белоснежната Strawberry Fields от последния Бонд, вече трябва да Ви е ясно, че запържването из солариумите, което са й причинили, е актьорско геройство, сравнимо само с превръщането на Шарлийз Терън от секси мацка в ебати грозилището за Monster. Какво да се прави, понякога изкуството иска жертви. Всъщност, Атертън не е виновна, че от началото на кариерата си е тайпкаствана като божествена ханъма, защото явно достолепната й осанка е подходяща точно за подобни сюжети. Един от най-художествените плюсове на настоящия филм е показното натъртване на красотата й. Все пак, всички полово активни мъже помнят култовата сцена в началото, когато воалът на принцесата е вдигнат и всички в залата ахват от подпоясна възбуда. Но по-важното е, че Джема винаги изглежда сериозно и придава тежест на ролите си на предводителки и любовни интереси на фентъзи герои /нека не забравяме че наскоро блестя и в „Сблъсъка на титаните„/, така както никой друг не може. Химията между нея и Джиленхол струи на талази и на места е толкова концентрирана, че ще предизвика реакции като от напръскване с дезодорант Акс в очите. Спомнете си безбройните комични моменти, които започнаха още в трейлърите – Тамина: „Казвам ти къде да ходиш, само защото виждам, че ти отива да изпълняваш заповеди”, Дестан: „Не насилвай късмета си [смее се]”; Тамина: [мига на парцали] „Трябва да има причина да не можеш да отделиш очи от мен [продължава да мига]”, Дестан: „Ъ-ъ-ъ-ъ…”. Повярвайте, това е само част от примерите на свежарско взаимодействие между влюбените гълъбчета, които ще Ви държат на ръба на стола. Джема е толкова добра, че ако някой в момента ми зададе въпроса дали тя е по-кадърна актриса от Мегън Фокс, ще му отговоря смело и утвърдително, а това значи много.

В ролята на нагъл собственик на щрауси за надбягване /пореден гениален сценарен ход!/ и мечтател за свободна от данъци Персийска империя /ето – още един! – на репликата му за tax-free златото в чукарите на Киргизтан се съсипах от смях и половината кино взе да ме гледа странно, все едно съм изсипал пуканките и кока-колата си върху нечия перука/ е кастнат Алфред Молина, който измива срама от предните си злодейски роли като Д-р Октопод от „Спайдърмен 2” и Ангел от „Мавърик” и се доближава доста до вдъхновеното си изпълнение от шедьовъра „Шифърът на Леонардо”. Мисля, че след настоящата му роля, Молина най-сетне ще бъде оценен като истински талант и добър комедиант, съчетаващ в себе си забавност и заплашителност. Особено ми хареса сребърния му зъб, който автоматично вдига оценката за филма ми със седем десети. Именно с Молина са свързани основните веселяшки моменти, които имат за цел да демонстрират свободата, с която сценаристите си служат със забавни похвати от различен тип /„Купих тази робиня и смятам да я продам за една камила.” – „Да, камилите са по-безопасни.” [опит за битов хумор] – „Но ти ме лъжеш – тя струва поне две камили.” [опит за животновъдски хумор]/. В ролята на Чичо Назим блести Бен Кингсли, който е сравним с Ицхак Щерн от „Списъкът на Шиндлер”, но този филм има предимството, че поне е цветен. Злокобността на героя му е подчертана от тежката очна линия, която може да съперничи само с гримьорските умения на Ева Грийн, когато я хванат лудите и започне да рисува по лицето си с моливите и боичките.

Вече споменах за качествата на сценария, но искам да обърна специално внимание на няколко съществени момента. Първо, гейм-идолът Джордан Мехнер е дал не само благословията си за този проект, но и лично е съчинил историята на филма. И така както веселите подскоци на 8-битовия Принц над ями с шипове и падащи платформи, бяха с единствена цел той да се качи до най-горната кула на замъка, да пребие лошия везир и да се копулира с принцесата, което бе достатъчно да заплени фантазиите на всеки 8-годишен дрисльо, така и адаптираната история на филма е пленителна за всеки уважаващ сериозното фентъзи със смисъл и послания индивид. Подскоците на Принца не само че изглеждат по-реалистично, отколкото в компютърната игра (и дори от втората част, излязла вече за 16 битова платформа), но и са естествен катализатор на взаимоотношенията между главните герои, защото Тамина просто няма как да стои безмълвна при вида на толкова концентрирана мъжественост и акробатичност събрана в толкова малко място, а именно – в тялото на Дестан. Ако разчитате обаче на черно-бели момичешки фантазии – сбъркали сте филма и по-добре изчакайте „Тялото на Дженифър 2” да излезе директно на видео догодина. Чрез провокативния образ на Тамина, сценаристите успяват да изградят пълнокръвен характер, който не е просто жадната за развратен персийски секс шаврантия, която би разтворила крака пред всеки който може да направи две набирания, три салта и четири кофи. През първата половина на филма Тамина е хитра лисица, която гони и своите собствени цели, а именно да протектира кинжала от попадане в неподходящи ръце, жертвайки от време на време любовта си от пръв поглед по Дестан, и сервирайки му неприятни изненади, но с благородна цел /например, има един прекрасен и много идеен момент, в който тя пада безжизнена насред пустинята, той се връзва, отива до нея и тя го нокаутира, отмъквайки му кинжала/.

Виждате как този филм е написан с идеята да предлага оригинални туистове и да държи в напрежение зрителя от първата до последната секунда. Заклевам се, че никога не бих предположил, че драматичния финал след смъртта на Тамина, после би се превърнал трогателен хепи-енд с поредното връщане назад във времето и започване отначало. Ето как по един крайно ефектен и ефективен начин, сценаристите прокарват идеята за това, че животът е просто едно бяло платно, което всеки сам може да напише както му изнася и когато на двама души е писано да споделят един и същ харем, то колкото и да умират, все ще бъдат заедно на финала.

Другото важно нещо, което определя качеството на сценария е фактът, че той очевидно е продукт на Холивудската машина, в която колективният брейнсторм с цел изчисляване на финален продукт, така че той да апелира към максимален брой средни зрители, е по-важен от индивидуалното творческо мислене. Честно казано, на мен вече ми е писнало да гледам искрени и лични филми, които предлагат оригиналните идеи на авторите им. Ако толкова съм тръгнал да ритам за подобни филми – бих отишъл да гледам поредното снесено от Атом Егоян недоносче, а не на приключенска епика. Така че, свалям шапка на сценарния екип на „Принца на Персия”, който е полирал филма по време на многобройните си срещи с Джери Брукхаймър, така че да донесе максимална наслада на всеки фенбой-арабист като мен /а защо не и на Вас?/. Креативния гений на този Продуцент на Продуцентите е виден във всяка дума и всяко движение на всички герои. Гледайте филма и ми кажете после, честно, виждали ли сте през живота си нещо по-забавно от рояк озверели щрауси, които се надбягват за вниманието на зрителя? И после не се чудете защо оценката е толкова висока.

Но сценарният гений прозира не само в цялостната методика, по която е написан „Принцът на Персия”. Той блести и в това, че е воден от максимата „не поправяй това, което не е счупено” и с пълни шепи черпи от стари и нови класики, правейки филмът да изглежда като забавен пъзел и своеборазен “the best of”. Така например, още в началото ще се насладим на оригиналната и непоказваната никога досега в приключенски филм сцена на юмручна схватка между два полу-голи екземпляра от мъжествен пол, която сцена е напълно необходима не за друго, а за да насочи вниманието на зрителя още от самото начало, че принц Дастан е един наистина як селяндур с авантюристичен дух и съвсем леко окосмена гръд. Сигурен съм, че всяка прилика с аналогични сцени на мъжествена показност е напълно случайна. Няма как и да не забележим с добро око леките заемки от „Властелинът на Пръстените”, особено в сцените с препускащите хасасини, които са съвсем неумишлено докарани да изглеждат като Черните Конници от толкиновата адаптация, но с добавена щипка персийска приказност. Винаги е приятно да видиш как някой надгражда качествено над вече изпитани похвати! Почитателите на класическите хитове на Дисни със сигурност ще разпознаят една заемка, стара като света, но пък излъскана до блясък и трансформирана за нуждите на филма по перфектен начин. Спомняте ли си историята за малкото лъвче, което има мъдър баща, който бива убит от злия чичо, а невинното хищниче от сем. „котки” е обвинено за кончината му и е принудено да бяга в пустинята. Това е синопсиса на „Цар Лъв”, ако не сте се досетили. А сега да видим и премеждията в тук коментираната лента – младият принц има мъдър баща, който бива убит от злия чичо, а невинният калпазанин от сем. „Джиленхол” е обвинен за трупа му и е принуден да бяга в пустинята. Нещата се припокриват повече и от сюжетите на „Покахонтас” и „Аватар”, като за хранителна добвка може да се допълни, че в „Принцът на Персия” Дастан неколкократно бе наречен „лъвът” на Персия. Но не, това не е повод за хейт. Предпочитам 100 пъти да видя добрата стара изпитана формула по нов и излъскан начин, отколкото някакъв смешен опит за оригиналност, над който да си блъскам после главата.

Говорейки за Брукхаймър, редно е да споделя още няколко реда и за него, но на този чисто нов абзац. Ако има някой който знае как да троши пари за развлекателни филми, то това е той без всякакво съмнение! Спомнете си “Национално съкровище”. Или „Крал Артур”. Или „Армагедон”. Или „Грозна като смъртта”… Погледнете списъка му от филми в imdb и ми кажете честно, можете ли да се сетите за друг продуцент, който да налива ненормални пари в толкова оригинални проекти. Какво ще кажете за „Карибските пирати”? Нима не дължим на Брукхаймър прекрасната екранна двойка Киййра + Орландо = ВНЛ, която е засенчена само от Джиленхол + Артертън = ВТФ? Нима не бе той този, който навреме и съвсем заслужено изрита гъза на некадърника Алан Силвестри и наместо него докара армията от виртуози на филмовата синтетика от Remote Control, които направиха музиката на този иначе пиратски филм да звучи все едно Брус Уилис монтира атомна бобма в ядрото на комета. Ако това не е оригиналност, то кое е, кажете ми? Говорейки за „Карибските пирати” – нима тази трилогия (засега) не се нуждаеше от достоен заместник, докато чакаме четвъртата част? Нима нямаме нужда от Flash Forward сега, когато Lost приключва? Имаме, по дяволите! Хората винаги ще имат нужда от качествено кино, което да запълва дупките на ежедневието им. И Брукхаймър е човекът, който е призван да прави това. Той до такава степен е поел креативния контрол на продукцията, че дори е отишъл до Хари Грегсън-Уилямс – композитора на “Принцът на Персия”, и му е казал, че иска саундтракът на филма да бъде колкото се може по-героичен и съвсем в духа на този на Ханс Цимер от Пиратите. И резултатът е налице – вместо отчайващата оркестрална гротеска от “Небесно царство”, която изобщо не ставаше за слушане, тук имаме ритмични синтетични loop-ове, примесени с ориенталски мотив, който ми въздействаше във всеки от четиринайсетте пъти, в които беше употребен, все едно го чувам за пръв път. Изрично ще спомена и игривата мелодия като от анимация на Dreamworks, звучаща по време на надбягването с щраусите, която за пореден път подчерта сериозните намерения на всички, намесени в продукцията и степента на творческа свобода, която са имали. Единственият минус по отношение на музиката, а и на филма като цяло е, че исках по-рокаджийско звучене и повече употреба на електрически китари, но явно някъде по трасето инструкциите на Брукхаймър са се загубили /или както биха казали несправедливите циници – са срещнали отпора на полуприличния вкус/. А, да, и вместо с песен на Аланис Морисет исках да свърши с някаква жица поне на „Импотентна бисквита” или “9 инча нокти”.

Едно от нещата, които ми направиха особено добро впечатление бе и правилната употреба на PG-13 рейтинга, липсата на който досега така силно пречеше в други заглавия на Дисни, като например „Играта на Играчките”. Тук обаче, това възрастово ограничение е използувано в най-адекватна форма и показва на малките деца за пореден път добри житейски уроци, като например, че ако гърлото на даден човек бъде порязано, от него ще потече само толкова кръвчица, колкото да се образува тънка червена линия, независимо от факта, че по принцип, при подобен завършващ удар, цялата стая, плюс части от прозорците на съседната махала, биха били обагрени в алени пръски. Така че, мили деца, имайте това в предвид – повечето оръжия са безкръвни, така че не се притеснявайте да изпробвате новия кухненски нож на мама върху съседската котка, защото няма никаква опасност да си изцапате ръцете.

Остана да засегна само гениалната режисьорска работа на ветерана Майк Нюъл, който както може да се очаква след „Четири сватби и едно погребение” е в стихията си, когато стане дума за приключенски адвенчър. Ако правилно си спомняте, точно Нюъл беше този, който успя да измие позора на Алфонсо Куарон от „Хари Потър и Затворника от Азкабан” със следващата част – „Орденът на Феникса”, и да върне поредицата за очилатия маг там, където Крис Кълъмбъс я постави с първите две части – а именно рамо до рамо с „Властелинът на пръстените”. Но стига сладки спомени, Нюъл тук надминава себе си. Филмът е пълен с невероятно жълти кадри, в които камерата хвърчи епично и представя действието от разнообразни ъгли, предлагайки ни оригинални зуумове и невъзможни изтегляния, които слагат дори експерти в областта като Курт Вимер („Ултравиолет”) в задното джобче. Екшън сцените са зашеметяващи и съдържат множество забавени каданси, които в критичните моменти се забързват и създават чувство на насечена динамика. Мисля, че нехранимайкото Зак Снайдер има на какво да се научи от този филм. И не на последно място – въпреки че по-циничните зрители вероятно ще оприличат аудио-визуалните ефекти в сцените с връщането на времето назад, като пост-алкохолна забава на  doomy от Форплей, който е изял две тави печена тиква, огъзил се е срещу камерата и е дал няколко анални залпа… те изглеждат и звучат… епично – например Дестан се напуква целия и започва да се разпада на атоми, молекули и Прах като от „Златния компас”, и всичко е толкова бляскаво, че човек трябва да си сложи два чифта слънчеви очила един зад друг, за да не ослепее от толкова красота по екрана. Това ме плени още в трейлъра!

И така, достигнахме до финала на най-положителното ревю на този блог за цялата му мизерна история и се съмнявам скоро да гледам нещо, което да надмине качествата на „Принца на Персия”. Това е шедьовър на холивудското развлекателно кино, който за нищо на света не трябва да пропускате! Не слушайте какво говорят заспалите критици, вслушайте се поне веднъж в писъците на Роланд от Шадоуденс, с когото по нещастно съвпадение на обстоятелствата този път сме на едно (1) мнение – а именно, че това е не само най-великият летен блокбастър от „Фантастичната четворка” насам, но и е филм изпълнен с впечатляваща актьорска игра, пукащ се по шевовете от метафори, алюзии и пр. храна за размисъл, продуциран и режисиран с виртуозен замах, който е отвъд максимума на десетобалната скала. Следователно, нямам друг избор, освен да му дам:

Оценка: 13.2/10

P.S. Очаквайте с примирено нетърпение и ревюто на свръхинтелектуалният ми и строен като топола колега doomy, който има полезния навик, като един същи „Принц на Персия”, да пътува напред и назад във времето, гледайки филми и ревюирайки ги преди премиерите им в България веднага след като излезнат на DVDSCR-rip, но с оправданието, че ги е гледал във Виена /последният пресен ексклузивен случай бе “Очи от рая”, където той се „връщаше от киното” няколко месеца преди разпространителите въобще да решат дали ще внасят филма/. Сигурен съм, че талант като неговия отново ще има как да ни обогати духовно, търкаляйки се толкова успешно по ръба между информативността и забавата. Премиенрата дата бе насрочена за утре /вторник/, ако плановете не се провалят заради някое внезапно пост-абитуриентско повръщане.

Автор: Silver

Една година Cinemascrotum

Здравейте, скъпи фенове, хейтъри и обикновени читатели, които още не могат да осъзнаят в какво са се забъркали. Както добре знаете, но както предполагам, че не Ви и дреме, днес е денят, в който моят респектиращ и авторитетен блог става на 1 /една/ годинка. Противно на очакванията Ви обаче, аз не съм предвидил мега-купон в някакво задимено и миризливо софийско заведенийце, като например „Тънка Червена Линия”, защото и малките деца вече знаят, че там се събират единствено хората, които искат да удавят в алкохол липсата си на полов живот. Също така, не очаквайте десетки, невъзможни за гледане откъм лицева гротеска, фотоси на събитието, каквито някои колеги, чиито имена и сайтове няма да споменавам поне този път, качват на страниците си, надявайки се да бъдат толкова открити с визията си, че хората в един момент да свикнат на грозотата й. Не, въпреки комуникативната си натура, аз ще празнувам рожденния ден на блога си единствено в компанията на мен и моя скротум, а това ми е напълно достатъчно за едно добро изкарване на времето. Но стига битовизми – днес е празник, поради което ще Ви спестя свободни съчинения и стени от текст, смисълът на които често се губи по абзаците – събрал съм Ви не за да плюя по т.нар. си „колеги”, нито да възхвалявам за пореден път неотразимия чар на настоящия блог, нито дори да Ви преразкажа поредния новоизакан филм, а за нещо много по-забавно, защото ако днес не мога да бъда забавен, кога за Бога?!

Една година е доста време за един блог, особено когато хората, които го четат се равни на броя на оцелелите евреи от Аушвиц, но това, което прави един блог популярен не са тъпите му публикацийки, извадени от аналните дебри на автора му, а участието на самите читатили а.к.а. на Вас, защото една статия е наистина добра, когато е коментирана – това я прави социално желана, а Вас – обществено ангажирани. И за да разведря обстановката след последните няколко дни на масиран и незаслужен хейт, ще погледна в собствената си паница. Вероятно рожденият ми ден ще мине незабелязано и няма да получа поздравления за него, затова ще използвам възможността да се поздравя сам със специална селекция от отбрани коментари под статиите ми, които са целели конструктивност, логичност, кохерентност и най-добри пожелания, примесени с предложения за подобряване на блога и развитието на собственото ми същество като личност. Благодаря им от сърце и се надявам да не спират и занапред! Порадвайте се на рождения ми ден и Вие, ако можете, защото – кой знае – втори може и да няма.

***

vampire girl 768 в анализа на „Истинска Кръв”

„Предупреждавам те да си затвориш огромната жабешка уста,за да не дойда и да ти я затворя аз,че тогава става зле.И това „…несериозно парче лайно…“ можеш да си го завреш в гъза.Спирам дотук,че ще ми скъсаш нервите.”

***

BIG BALS в анализа на „Истинска Кръв”

„cinemascrotum дати го начукам барабар с топките та чак до лайняното ти гърло!От всичките ти дълбоко интелектуални лайна ,които изсра ,забрави да уточниш на кого от сериала да те оприличим?-Е,аз мога да ти кажа -имаше там един психопат проповедник,псевдо женен за една руска курва и не по-малка психопатка-само че такива като теб бих ги гръмнал не с червена боя ами с истински куршуми ,щото ми се повръща от псевдоинтелектуални помияри, заслепени от собствената си „Божествена“ светлина!Надявам се поне в третия сезон сценаристите да ни удостоят с удоволствието да видим как на на онова куку отчето наистина му пръскат мозъка………..”

***

Fuck off в новината „Убер-педерастки постер на “Новолуние”. Честито!”

„Абе я си гледай работата бе ти си педераст,то си личи от километри,дано се заебе скапания ти сайт бе хърльо.”

***

istinata ne za kinoto a za avtora na ‘reviutata’ в ревюто на „Трансформърс 2”

„супер смешни чикиджииски коментари на филми ти освен да пишеш някви тъпотий все едно някои му дреме за мнението ти на ъъъ баси смешния критик като не ти е харесал някои филм може да не прекараш оште толкова време в писане за него ..явно нямаш нищо смислено което да правиш в свубодното си време ..нз по каква огромна грешка съм натиснал някъв линк за да вляза в тъпия саит дано не попадам пак на него”

***

pepi в новината „Карибски Пирати 4″ излиза през 2011„

„Mamka TI Kopele La6livo .STE ti eba maikati v lulka be kopeldak , she mi komentirash 4e novata chast na Karibski pirati 4-e Strannia priliv!!!!!!!!!!!!.Abe utrepko , ne znam koi si ama purvo se informirai i posle komentirai v TOIA LAINEN SAIT.ZA Tvoe INFO. 4-ta Chast e ozaglavena Izvora na mladostta kakto i znaeh predi tova.Ama kopeldashkia ti komentar se opita da me oburka.Taka zakluchenieto e ….Vzemi si komentara i si go zavri otzad.Ne mi blagodari ,niama za6to.“

***

??????????????????? в анализа на „Истинска Кръв”

„mainatati ,idiot. Filma e neveroqten ,samo che za jalost ima idioti kato teb koito ni susipvat ydovlstvieto, a i shrliin haris e strahotna pisatelka.Kakvo ot tova che ne izglejda kato porno zvezda po neinite knigi se susdade edin nezabravim serial. A i ti mai nqmal s kakvo dr da doupluesh seriala i zatova si reshil da podhvane vunshniq vid na avtorkata i aktiorite. Sigurno si nqkoq razpluta nedeodqlana svinq koqto po cql den sedi pred kompa tupchikise sus sladoled i tursi hora vurho koito da izlee sobstvenata si dyshevna pomiq samo che si edin oligofren (trqbva da se izvinq na oligofrenite) koito e ostanal sam zashtoto nikoi ne moje da ti izstrae glupostiteti i za t’va si se zahvanal da svalqsh repotaciqta na seriala . Da te e*a v maikata pe***as negoden .Vnimavai che s takiva recenzii shte si namerish maistora”

***

rebel rider в анализа на „Истинска Кръв”

„Този ти анализ на сериала бих ти натикал в отвърстието между седалищните бузкизаедно с клавиатурата на която си го писал. Така няма да можеш да сереш където ти свари, а колкото до плюенето и за там ще намерим нещо да наврем … кожена палка с червена глава!”

***

Анонимен в ревюто на „Аватар”

„Мадурски, ти си ебати шибания гъз. Излез навън и си хвани любовник. Може и да те излекува от малоумния ти ограничен, комплексарски негативизъм.”

***

Симинциту в новината „Сценарият на „Затъмнение” плъзна онлайн”

„баси тъпите курви дет сте вие наистина не ви разбирам здрач новолуние и затъмнение са много яки въпреки че затъмнение не е още издаден аз чета книгата и е ебаси яката книга аз не чета много но тази книга я чета с удоволствие филма си е много як и героите са убиствени особено едуард емет джаспър и алис те са номер 1 и теи че колкото и да си пишете че филмите са тъпи лъжете се апък и само да видите реитингите им може да се досетите че филмите са много много гледани теиче не ми знаите много че ште доида и ще усетите зъбите ми :д:д:д щото съм вампир хахахахах”

***

l3n4e7o в анализа на „Истинска Кръв”

„cinemascrotum abe psihopat smotam poburkan !!!!!! 1vo na 1vo dnevnicite na vampira sa napisani 1990 god !!!!!! taka 4e vuob6te ne sa zdra4 kloning i 2ro na 2ro samo poslei da oplue6 i tqh i 6te vidi6 na kvo 6ta napravq……. za true blood kat ne ti haresva ne go gledai nikoi ne ti iska smotanoto mnenie !!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!”

***

Vania в ревюто на „Новолуние”

„ami kvo da kaja palna skryb hodi gledai togava turskite seriali ili nqkoi star zabraven ek6yn kato ne ti e interesno tova samo da kaja 4e kato go pusnaha po saitovete za minimalno vreme tegleneto be6e nevazmojno 6to li emi horata teglqt ne si igraqt a pak i kato ne si haresal parvata 6to gleda6 vtorata 4etoh knigite strahotni sa”

***

doesn’t_matter в ревюто на „Новолуние”

„Така, изчетох всичко, набързо разбира се. Защото на 5-тия ред ми стана ясно за какво иде реч – поредното словоизлияние на някой анонимен (явно) неориентиран младеж, чиято репутация и достойнство вероятно са унищожени още в гимнацията/училището. Нямащ си понятие от нищо духовно… е, сещам се за нещо „духовно“, от което може и да си има понятие – все пак пичът доста обича педерастията, т.к. виждам, че е споменавана във всеки абзац. Та, нямам намерение да се задържам в така или иначе мизерното ти блогче, ще го кажа кратичко: „загуба на време, комплекси, опит за доказване във виртуалния свят (явно чилякът в реалния няма тази слава), малоумие“. Благоря Ви за вниманието. Филмът е прекрасен.”

***

Ioana в ревюто на „Новолуние”

„kak izob6to moje6 da pi6e6 takiva gnusni dumi za tolkova priqten i razvlekatelen film we bokluk,sramota,dai da se kefim na dr fimi s izvra6teniq i kvi li o6te ne gadorii,a na teb ti pre4i priqten film ,koito xorata gledat za6toto im e priqtnooooooooo”

***

Ivan в ревюто на „Трансформърс 2”

„Пич, вземи затвори тоя мизерен уеб сайт защото с всичките тези ревюта излагаш човешката цивилизация. Но пък ако целта ти е била да напишеш най-смотаното и некадърно ревю в интернет историята, поздравления, ТИ НАПЪЛНО УСПЯ!

Мама и тати са много горди с теб.”

***

Joro в ревюто на „2012”

„Скротум, по озлобено човече от теб и с лупа не мога да намеря…отде извира тая злоба не мога да разбера…всъщност знам, от гъза ти извира. Ти не си критик, ти си ПСИХОПАТ! При всички случаи имаш сериозни отклонения, но не мога да отрека че си интересен за четене…да ти се смея де, не за нещо друго.
И сега малко за филма…и аз очаквах повече, но да сравняваш Емерих с Бол…ебах та в тъпата психарска тиква…кукумицин пълен си ти.
Сюжет търсиш в катастрофичен филм на тема 2012…alo ti w 4as li si, temata e 2012, a ne titanik, kuw siujet sled kato 4owe4estwoto izmira we liolio?”

***

Mima в новината „Сценарият на „Затъмнение” плъзна онлайн”

„vie ste tapanari neandartalci oligofreni kat ne vi haresva poredicata si dragte dgukite zatvoreni izobshto se chuda kak moe da imate tolkoz raznoobrazen rechnik ot obidi … e sigorno na vas vseki den vi gi kazvat po 10 pati barem za vashe svedenie zdrach e unikalen i tova che grupa idioti det prez givota si ne sa vigdali momiche/momche ne go haresvat ne promenq neshtata qd ma e che izobshto ima takiva oligofreni det komentirat samo i samo da kagat neshto (finger) !!! I stel kat ne ti sa gledat fazi na slanceto vzemi si slanchevi ochila i glrdai da sa po tamni izobshto kak moe da si tolkova zadraswten che edno „puke“ da ne moesh da mi napishesh e zard negramotnici kat vas ni zamira naciqta povdigami se (puke)”

Мегън Фокс излетя от „Трансформърс 3″

Днес е траурен ден за всички почитатели на силиконовия курвенски манталитет, защото чернокосата курабийка Мегън Фокс напусна официално франчайза на Майкъл Бей. Официалните позиции са съответно: от „Парамаунт“, че искат да подкарат трикуъла в ново направление /търсейки в момента аналог от модните подиуми, забележете…/, а от страна на Фокс – че тя всъщност не е изритана и доброволно е напуснала продължението, пожелавайки му всичко най-добро.

Мегън смята да търси късмет във филмови жанрове, в които няма да се изисква да говори чак толкова, защото устата й ще е пълна с други работи.

Ние разбира се, не пасем четирилистни детелини и знаем, че този акт на насилие над softcore красавицата е продиктуван от нейната пооправена от пластичната хирургия уста /когато тя всъщност се нуждае от мозъчна трансплантация/, която преди месеци се отвори и от нея изтече порой от неприятни истини по адрес на Майкъл Бей. Обвиненията й варираха от момичешко цупене и фръцкане, до директни псувни от рода на това, че той е хер Хитлер на Холивуд, който потъпква актьорския талант. За какъв талант точно можем да говорим при Мегън е интересен въпрос, но тази луда кучка поне успя да генерира медиен интерес и около друго, освен циците си. А както казват мъдреците от Форплей, и лошата реклама е реклама.

Ревю: „Kick-Ass“

Кое е това, което свързва всички комиксови продукции, независимо каква история ни разказват? Точно така, клишето – доброто, старо и мазно клише, което е впръскано толкова навътре в текстурите им, че дори самите герои сякаш знаят, че копират някой друг. Наскоро обаче излезе филм, който също е за супергерои, също е по комикс, но… опитва да се отскубне от задушаващата хватка на клишето, представяйки ни един /уж/ реалистичен и брутален свят, в който супергероите са просто обикновени хора с обикновени проблеми, които биват пребивани, само защото са се облекли със зелени водолазни костюми. Този филм носи цветистото име „Ш*т в ГЪЗА” и е бил предвиден да служи точно като такъв шут, но предимно за гъза на зрителите му, които по предварителни планове е трябвало да се шокират от жестокостта и оригиналността му до такава степен, че дори да го харесат. Преди да разберете доколко това се е получило, трябва да отворя и затворя обичайната си скоба и да помоля смирено за прошка, че отново закъснях с ревюто си и бях изпреварен от армията кретени на Forplay, парадиращи със способността си да са винаги в полупияно състояние, които са закичили този /нека го кажа директо още тук/ вмирисан отвсякъде филм с 9.5/10, само защото вътре има малолетна пикла, която коли мафиоти, докато псува на майка.

Нека обаче сега обърнем внимание на сърцевината на всичкото това, за да разберем защо филмът не успява да премине по скалистия ръб на иронията. Всичко в него е така омешано, че дори сравнително интелигентни индивиди, като читателите на този блог, могат да се объркат какво точно гледат – притча на „Дисни” за подрастващи нърдове или пародия на „Убий Бил” с малки момиченца. Защото „Ш*т в ГЪЗА” е точно толкова едното, колкото и другото и както устремно се старае да бъде първото, така и всичко отива по дяволите, когато започнат напъните за второто. Филмът ни запознава с болезнено познатата история на махленския капут, който има всички вродени качества на средностатистическия тийн-загубеняк – бива тормозен от батковците в СОУ-то, ежедневната му компания са два наказани от Бог простака, комуникативните му умения с противоположния пол са принизени до нечленоразделни бърстове на звук, примесени с тежко и възбудено дишане, а в самотните онлайн нощи протагонистът обича да се пипа по секретните си органи, докато в същото време тайно мечтае за любовта на някаква местна мръхла. Запознайте се с Дейв Лизевски – един напълно нормален американски парцал, който обаче ще направи немислимото – ще се превърне в култов супергерой и то не посредством извънземни пръстени, контаминация с паешка отрова или ирадииране от смъртоносен минерал, а просто като си поръча смешен псевдо-нинджа костюм от e-bay и тръгне по улиците, за да унищожи неправдата до крак. Защото – нека бъдем честни – САЩ е страната на неограничените възможности – там всеки, който иска да бъде супергерой, просто става такъв само с два клика на мишката /така както в България всеки фъфлещ брадат гном с его, завършил някак университет, може да се превърне в уважаван от 11-годишните момченца гейм-журналист/. Филмът явно се опитва още в началото да обещае на зрителя, че това което ще гледа няма да е поредното самоосъзнаване на един неразбран юноша, а нещо много по-драматично и брутално, което ще покаже какво би се случило с един обикновен супергерой в един съвременен свят, в който единствените му специални умения са в това да борави с клавиатурата също толкова сръчно, колкото и с възпроизводителните си израстъци.

И така, преливащият от невинност Дейв се самоназовава с позивната Kick-Ass, което е доста добре подбрано име, особено на фона на десетките юмручни хитове, които впоследствие ще изяде. Първият му и доста аматьорски опит за саморазправа с банда селски гангстерчета завършва почти фатално за крехкото му телце, тъй като още на втория замах, бива пронизан в коремчето, а няколко секунди по-късно e блъснат и от някакъв автомобил, за по-сигурно (1). Оборудван с железни прътове, имплантирани в счупените му стави (2) и с обещанието, че нервите му са критично разкъртени и Дейв почти няма да усеща болка, Ритни-Гъз се завръща на бойното поле, почти веднага след изписването си от поликлиниката, защото това все пак е филм за супергерои, а кой иска да гледа супергерои, които лежат в перманентна кома? При втория си полеви опит, Удари-Дупе успява да спаси някакъв прошляк от групичка агресивни биячи, печелейки от това така необходимата медийна популярност в YouTube (3).

Преди да сте забравили за цифричките в скобите, нека да Ви ги разясня, защото в тях се съдържа фундаменталният сценарен проблем на „Ш*т в ГЪЗА”. Кажете ми /ако можете да броите до толкова много/, в колко филма сте виждали ненадейно изникнал автомобил/автобус/камион да помита главен герой и има ли въобще смисъл от този филмов похват след всичко, което серията за тийнейджърска масова „Предизвестена смърт” направи за него? Ето тук е причината за фейла на „Ш*т в ГЪЗА” – това е филм, който надува бузи да се надсмее над адските супергеройски /и въобще филмови клишета/, но в крайна сметка се възползва по най-долен начин от тях, за да функционира. Това, което се споменава между другото в повечето филми като умен one-liner на тема YouTube, тук е раздухано до степен сюжетът да зацикли без намесването му /главният герой не само става максимално популярен благодарение на видео-сайта, но към финала се осъществява специално организиран интернет стрийм, чрез който цял свят може да следи пряко някакъв безинтересен селски кютек, който трябва да се явява нещо като развръзката на филма/. Същото е и с имплантираните железа в тялото на Ритни-Гъз и едва ли аз съм единственият, който веднага е направил паралел с адамантения екзоскелет на Хю Джакман. Отново пример за адско клише, без което на практика „Ш*т в ГЪЗА” е нефункциониращ. Дори само тези няколко примера, а до края ще се насладите на десетки други, показват ясно неориентираността на филма – той се опитва да третира клишетата в супергеройските филми, както „Смотаняци 2” се опитва да третира „Рамбо”, но махнете ли ги, от него  ще останат едните голи претенции, защото филмът на практика е роб на това, което иска да осмее.

Но да продължим нататък. За щастие, въпреки всичките удари на съдбата, които Дейв понася по маскираната си същност, той успява да започне първите стъпки в свалянето на отколешната си любов, представяйки й се без особени проблеми за безобиден педераст, като че ли прясно отлюспен от Shadowdance. И тъй като този филм е надарен със супер реалистичност, мацката веднага се връзва на пъкления план, разголвайки се за нула време пред него, и дарявайки го с честта, като първа нейна приятелка, да намаже сенсуално гърба й с някаква субстанция. Следват: ококорени очи, въздишки, подути гащи и пр. предвидими неща, от които всяко уважаващо себе си n-то продъжление на „Американски пай” би изпаднало в артистично комоцио. Разбира се, и без да Ви казвам, ще се досетите, че към финала Дейв ще й се появи във водолазния си костюм, за да разкрие и непедерасктата си същност, като за доказателство на тази теза ще я изчука внезапно върху кофите за боклук. Добре, ако този филм е мерило за съвременното поведение на американската младеж, то още утре ще си сложа ръчно изплетен суперге(ро)йски пуловер и ще тръгна по селските улици в търсене на циганин, който да пребия.

Но стига толкова предучилищни страсти – премеждията на Дейв и сексуалните му търсения са само половината от неприятните новини. В самото си начало филмът ни запознава с още двама герои, които явно са изпълнили мечтата си да се самообяват за маскирани отмъстители много преди Ритни-Гъз. Това са „Големият Татко” /Никълъс Кейдж/ и малолетната му щерка “Hit-Girl” /Клоуи Морец/, които също се борят с организираната престъпност, но този път гонейки някаква цел и посока. Първата сцена с тях директно показва ядрото на взаимоотношенията им и представлява нестандартен според терминологията на „Ш*т в ГЪЗА” бащински жест на няколко изстрела в малолетно тяло. Правилно, „Големият Татко” е любящ и добронамерен баща, който се грижи за малката си дъщеря, докато обаче в същото време е беснеещ психопат, който носи костюм, краден от дизайнера на Брус Уейн и умишлено промива пустичкото мозъче на 11-годишната си щерка. “Hit-Girl” пък от своя страна е невинното и сладко съседско момиченце с руси къдрици и неизраснали зъби, докато в същото време е безжалостна убийца и специалистка по оръжейната техника. Преди да ви разкажа за сценарните бомби, които са заложени в тези герои, нека само да спомена набързо, че добрите във филма естествено се съюзяват и заформят супергеройска тройка от възбуден нърд, дърт психопат и руса нимфетка. Скоро обаче, мечтите им са покрусени от лигавото копеленце Кристофър Мунц – Плас, познат още като шибания МакЛъвин от „Superbad”, който се явява сина на лошия мафиот Марк Стронг /”Шерлок Холмс”, “Робин Худ”, с други думи – typecast alert/ и е решен да помогне на татко си във всички начинания, които не изискват от него тежък физически или умствен труд (точно както в „Спайдърмен”). Връщайки се пак на темата на необузданите клишета, на които хем трябва да се смеете, хем трябва да ви ангажират емоционално: причина за психосоматичното състояние на активна агресия на „Големия татко” е точно героят на Стронг, защото както във всеки третокласен екшън с Ван Дам и Сегал, Татко е загубил жена си заради него и леко е озверял. Няма да обяснявам повече, само ще кажа, че на финала има един потресаващо нелеп изстрел с базука, който ме накара да си спомня колко адекватно изглеждаше навремето изстрелването на миризливия арабин с ракетата на Хариера от финала на „Истински лъжи”, а онова дори не беше просто комедия/пародия.

Стига толкова свободен преразказ, мисля че добре схващате какво имам предвид, когато казвам, че самият филм не знае къде се намира, нито за кого е правен, нито какъв е жанрът, който се опитва да гони, нито каква реакция иска да предизвика у Вас. Но може би точно там е чарът му? Да бъде просто непретенциозно забавление? Непретенциозно – my ass. Щеше да е непретенциозно, ако я нямаше нахаканата противоречивост, прекомерната бруталност и шокиращата му вулгарност. Все пак, къде другаде във филм ще видите 11-годишно момиченце да чупи кости, реже гърла, дупчи черепи и всичко това с добре отработен финес? Къде другаде може да видите същото 11-годишно момиченце да използува социално неприятни думи като “cunt”, “fuck” и т.н. и то с беззъба усмивка на уста? Къде другаде може да видите и същото това момиченце, облечено в кожен костюм, да бъде ритано на земята, докато не започне да храчи кръв? Е, ако не сте, но по някаква извратена причина винаги сте си мечтали да видите нещо подобно на екран – мисля че точно това ще е Вашият филм, защото някъде от половината нататък, „Ш*т в Гъза” усилено започва да разчита точно на екстра нестандартния образ и безмилостна каризма на малката „Hit-Girl”-ка. Сигурно сте се сетили и сами, но точно тук е причината неадекватниците от Forplay да скроят подобно хипер позитивно ревю, за толкова повърхностно въздействащ филм. Та те можеха да го направят спокойно и по red band трейлъра. „АХАХАХАХА МАЛКО МОМИЧЕНЦЕ ПСУВА КАТО ДОКЕРКА И КЪЛЦА ГЪРЛА ХАХАХАХАХАХА, ФАКИНКУУУУУЛ ПИЧОВЕ…”, казал blood man /простете, но кой Ви измисля никовете на Вас?/ и сложил поантата, забравяйки, че не ревюира смешно клипче от интернет, което му е пратено в чата, а пълноценен филм. Ето това е менталността на уж възрастните индивиди на Forplay, чийто пореден пубертет започва наново винаги около пикни като „Ш*т в ГЪЗА” или поредното изпражнение, родено в седмия месец от есхола на Кевин Смит. И после що никой не ги чете… Но тъй като винаги се старая да съм конструктивен в критиката си, дори когато касае някои олигофрени /да не споменавам имена на прасета, дето стигат дотам да ме оdoomват на форума си кой съм и кви цели имам/, за да не бъда обвинен в непровокирано заяждане, тук ще го направя културно: Скъпи… колеги, не, това, че тука имате дрисла с бяло около устата, която раздава правосъдие и държи тон, НЕ е достатъчно за един филм да бъде оценен като шибан шедьовър. Това всеки, вкл. Уве Бол, ако не сте наясно, може да го направи. Подобен род нахална провокативност е много трудно да бъде каналиран и да работи с останалите компоненти на филма, без да стърчи безцелно като Koralsky в 8 сутринта пред изтрезвителното. Осъзнайте се най-сетне, for the love of God!

Странното е, че истерията около този филм не е свързана само с безхаберни сайтове като Forplay. Въпреки признанията, че малолетната актриска Клоуи Морец играе прилично за възрастта и претенциите на режисьора, точно с нея бяха свързани по-голямата част от целомъдрените врясъци на възмутената публика. Как можело 11 годишно момиче да бъде подлагано на такова насилие, нецензуриран език и нещо повече – да бъде превърнато в обект на сексуални желания Наистина, как може, бе? Къде се намираме? Това да не Ви е Франция? Колкото и на либерална да се прави Америка в наше време, явно цензурата на САЩ все още не може да приеме някои неща, които за останалите хора не са нищо чак толкова впечатляващо – така например никой не реагира, когато поредният чернокож рапър се събуди с пръснат череп, но само някое детенце да бъде зашлевено зад врата и нещата стават лични. Е, вярно че “Hit-Girl” има навика да употребява саркастични словосъчетания, които ако аз бях използвал на нейната възраст, със сигурност щях да стана горд притежател на два чифта насинени от родителското тяло бузи, но какво пък толкова, за Бога? Огледайте се през илюминатора на живота си – 11 годишните момиченца вече правят много повече от това да псуват с его. А относно сексуалната нагнетеност на образа на “Hit-Girl”, не си мислете че това е моя измислица, а просто прегледайте произволен кино форум и се насладете на педофилските щастия там, надяващи се на всякакви наслади с невръстното й телце.

Това, което наистина е интересно е начинът, по който образът на “Hit-Girl” е показан на екран. Първото нещо, което зрителят осъзнава е, че тя е перфектната малогабаритна машинка за изтребване на престъпна сган, която изпитва удоволствие от това да прави добро, трепейки лошите и помагайки на своя мил татко. Но това, което повечето от Вас вероятно няма да забележат /не толкова защото са простодушни, а защото режисьорът е пропуснал чудесна възможност да напълни образа с малко повече смисъл от блъскане, ритане и тръшкане/, е че тя всъщност е (или по-точно можеше да бъде) точно обратното на този образ – психически изкорубена развалина, носеща емоционален багаж с размерите на пътнически автобус, която е доминирана и мозъчно промита от сляпата жажда на баща си за отмъщение, превърнал я в един обикновен безчувствен инструмент и игнорирал напълно нещата, от които има нужда едно малко момиченце – акто например училище и приятели. Представете си колко смехотворни бяха изказванията на множество феминистично настроени чанти, които тръбяха наляво и надясно, че “Hit-Girl” била едва ли не пример за подражание в областта на женската еманципация, независимост, борбен дух и т.н. облаци от анален газ. Истината е малко по-завоалирана – “Hit-Girl” е продукт точно на мъжкото мислене, изваяна и регулирана по желанията и целите на баща й, без собствена преценка или интереси. Ще ми се на режисьора Матю Вон да му беше хрумнало да задълбае малко повече на тази тема, а не просто да остава на примитивното ниво, на което псувните на малката пръдла просто галят ушите на жадните за плосък цинизъм зрители, и толкова.

Отваряйки дума за режисьора – той до момента е сътворил две образувания, които в една или друга степен бяха толерируеми, въпреки безкрайните си проблеми. Вон стартира като уона-би-Гай-Ричи с „Layer Cake”, който имаше няколко интересни аудио-визуални хрумвания /макар и още да се питам в кошмарите си дали да пуснеш “Ordinary World” на Дюран Дюран като фон на някаква кървава схватка в сладкарница е черешата на тортата или хлебарката в супата/, но ще се помни по-скоро с нахалността си да убие най-ненадейно и безцеремонно главния си герой в последната секунда на филма. Забелязвате ли сега патерна на превзетата очевидна скандалност? Вторият му филм „Звезден прах” за щастие беше по материал на Нийл Геймън, което в комбинация с още по-развинтената му визуалистичност /особено предвид мизерния бюджет/ го правеше най-малкото непретенциозно и гледаемо детско фентъзи, далеч от мизерията, наречена „Нарния”. За режисурата на Матю Вон в „Ш*т в ГЪЗА”, чисто като техника, могат да се кажат предимно хубави неща, най-вече защото не се старае самоцелно да изпъква с евтини номерца /това, както видяхме успешно го правят други филмови компоненти/, а е просто ефективна и стегната.

Това обаче, което главоломно проваля филма е музиката му. Искам да Ви споделя, че това безчестие, наречено филмов саундтрак на „Ш*т в ГЪЗА” се оказа престъпление дори за ушната ми кал и на моменти ме караше неистово да завиждам на глухонемите. На хартия в кредитите имаме четирима композитори, сред които се открояват Илан Ешкери (доста добър в предните два филма на Матю Вон) и Джон Мърфи (който помним от „Съншайн” и първия трейлър на „Беоулф”) На практика обаче положението е трагикомично и прилича на купата с пунш на студентското парти – всички искат да се изпикаят в нея, но когато го направят, вкусът вече не е същия. Единственият момент, който музикално не вони на прекатурено нощно гърне, е първата тренировка на Лизевски по покривите, когато едва не се самоубива в ентусиазма си. Изпитвам затруднения да преценя кой от композиторите е сътворил парчето, което звучи, но явно това си е останал самотен пристъп на здрав разум и вкус, защото останалата гнилоч, на която лабилната ми музикална култура бе подложена, може да съперничи само с изстъпленията на звукорежисьорите от Big Brother Family. Нека бъда конкретен: във филма ще Ви сполети еклектична канонада от Prodigy, Енио Мориконе, детски песнички, 80-тарска синтетика като писана от Вангелис, оперни изпълнения, класическа музика… както и гвоздеят на програмата – “In The House/In A Heartbeat”, което сигурно е най-популярния темп-трак в момента и на всички толкова им харесва как стои в безмозъчните екшън-сцени, че направо дописват Джон Мърфи като четвърти композтитор, за да си го използват със здраве, докато Ник Кейдж троши лоши тикви на забавен каданс. Думите са слаби, за да опишат това разностилие и жанрова неориентираност, която прави целия филм да изглежда като случайни сцени закърпени една за друга. И тук прозират плоските намерения на Матю Вон, защото точно това е похватът на Тарантино открай време, който за последно чухме в „Бастердите”. Но едно е да сложиш Мориконе като фон за спагети-уестърн, ситуиран във Франция по време на Втората световна, и щипка Дейвид Бауи за разкош /педали от Shadowdance, простете, че ви употребих любимата дума/. Друго е да се държиш цял филм като умствено разклатено пишлегарче, което иска просто да звучи куул, и следователно слага всяко първосигнално нещо, което му се е сторило, че ще пасне на сцената, без връзка с каквато и да е концепция и консистентност. Не ми се пише повече за музиката, повръща ми се, и ако се чудите защо оценката е толкова ниска – да, ето заради това е.

И преди някой да се сети да ме критикува за поредните дълги и нечитаеми абзаци, време е за Ваше и мое щастие да приключвам с това ревю, защото невроните ми вече пеят няква лебедова песен. Въпреки критиките ми по отношение на зависимостта на филма от клишетата, при все че явно идеята му е да се ебава с тях; въпреки първосигналната му провокативност под формата на вербално и физическо свръхнасилие упражнено от и върху малолетни, това всъщност са от по-бледите кахъри, които по никакъв начин не могат да се мерят развалината, която се оказва „Ш*т в ГЪЗА” заради безпрецедентно неадекватния си музикален съпровод. Слабите места на Матю Вон от предните му филми лъсват с пълна сила и тук, и ако този човек желае да започнем да взимаме насериозно режисьорските му опити, е крайно време а) да се въздържа от превъзбудена скандалност, зад чиято повърхност няма нищо и б) да си отгледа някакъв маргинално адекватен музикален вкус, когато реши да се прави на много поп-траш. Истината е, че този филм не е кой знае колко далеч от прилична гаргара на супергеройска тема, защото работи добре в моментите, в които костюмираната наивност на Лизевски се сблъсква с трезвия ум на обикновените хора, които се чудят дали са открити хапчета против това, от което страда. С оглед на „Спийд рейсър” и останалата филмография на Уашовски, не ми е трудно да си представя как те /или МакТийги/ биха напипали пулса на подобен род герои /особено що се отнася до драмата на дуото баща-дъщеря/ и биха направили не само стилизирана притча за тържеството на наивитета, но и в пъти по-добре решен аудио-визуално филм. Сега за пореден път ни остава да съжаляваме за поредната пропиляна възможност и уродите, които са паднали дотам, че да я превъзнасят в сегашната й форма. Надявам се, че не сте от тях. До скоро.

5.3/10

Ревю: „Робин Худ“

Здравейте приятели, надявам се, че Ви намирам в добро здраве. Постарах се максимално бързо да Ви поднеса мнение за новия блокбъстър на Ридли Скот, преди някой гений на перото, обитаващ кочината Forplay, да е овапцал филма, себе си и интернет пространството като цяло в поредното си смехотворно изстъпление, наречено кино-ревю, но отново закъснях – брадясалият алкохолик Snake се разфъфли вече, по дяволите! Както и да е, след поредното комбо никому ненужни изблици на сенилност от страна на Скот – „Американски гангстер” и „Мрежа от лъжи”, без които спокойно можехме да минем, той се завръща там, където е силата му – в жанра на псевдоисторическия епос. Новата версия на „Робин Худ”, която надлежно ще разгледаме днес, може да се брои смело за своеобразна трета част на серията, започнала с „Гладиатор” и продължила с „Небесно царство” – два филма, които, ако си спомняте добре, по някаква незнайна причина изпъкват в челото на топ десятката ми на изминалото десетилетие.

Колкото и убеден да съм в таланта на Ридли, приемайки за аксиома твърдението „Скот + исторически филм = поне визуален шедьовър”, няма да крия, че имах известни опасения, които дойдоха благодарение на жалките трейлъри, озвучени с неадекватна рок-музика, както и от стряскащата новина, че филмът ще е с рейтинг PG-13. В добавка, първите ревюта не си пестиха слюнката по адрес на „Робин Худ”.  От друга страна – какво пък – и „Небесно царство” в момента има жалките 38% на RT, а и той се славеше с наличието на 4-минутен трейлър, който ни разказваше целия филм (само малко по-сбито от театралната версия) озвучено с нещо, приличащо на писано от Nada Surf, само че по-гейско. Все пак реших да бъда благосклонен и този път да оставя предразсъдъците си в килера, подготвяйки се поне за визуално пиршество, ако да и тъпанарско такова. А ако искате да знаете какво получих – преминете на следващия абзац.

Както добре знаете, приключенията на Робин Худ са адаптирани многократно, а в зелените му клинове са се вмъквали множество индивиди – най-пресните сред които са несретникът Кевин Костнър и русият плужек Кери Елуис. Последните две адаптации, които помня от невръстните си скитания по тъмни пост-соц кинотеатри, бяха съответно бездарна почти холмарковска продукция лишена от всякакви качества (ако не броим музиката на Майкъл Кеймън), и пародията на Мел Брукс, която в невинните ми години успяваше да предизвика изблици на смях, но ако я гледам днес, най вероятно ще се наложи да повърна. Имайки предвид творческата криза налегнала Холивуд, учудващо е, че продуцентите посягат към задника на Худ чак след повече от 15-годишно затишие по темата. Настоящият филм обаче не е просто за Робин от Локсли. Той има претенции да ни разкаже как е започнала легендата, нещо което досега силно ни е липсвало на големия екран, но все някак сме се справяли с това, нали?

С непосилната задача да направи сценарий на гледаем филм по износената тема за защитника на онеправданите, се е захванал Браян Хелгеланд, който по-умните от вас познават от Оскаровата церемония през 1997, когато той го пипна за „Поверително от Ел Ей”; почитателите на забавния поп-траш – от „Теория на конспирацията” и „Разплата”; а пълните кретени – от „Орденът”. Въпреки залитанията си, Хелгеланд е поне средна хубост сценарист и колкото и тъпи като цяло да са част от филмите му, в тях почти винаги има полъх на нахална оригиналност, който поне успява да те задържи буден. Не знам откъде е черпил вдъхновение за Робин Худ, но леко се е поизложил, сервирайки ни малко по-сериозна и доста по-скучна версия на „Като рицарите”. Без да навлизам в подробности за разхвърляните туистове, защото има по-важни неща от тях, само ще спомена, че Робин, след смъртта на Ричард Лъвското Сърце някъде из Злокобна Франция на път за дома ненадейно се оказва с мисия 2-в-1: да върне а) короната в родината му и б) някакъв меч със загадъчни надписи по дръжката на току-що споминалия се драматично благороден рицар Робърт Локсли, на неговия баща в Нотингам. За да бъде всичко по-мистериозно и драматично, Робин страда от няква амнезия около събития от детството, свързани с баща му. А за да бъде ангажирана емоционално и аудиторията на „Забранена любов”, оказва се, че палавницата Мериън всъщност е била омъжена за Робърт. Когато Худ се появява и съобщава трагичната новина на слепия баща, той първо го обвинява, че смърди на спарен скротум и трябва да се изкъпе; на другата сутрин заявява, че на 84 години е получил егати ерекцията; и най-важното – успява да извие ръцете на Робин Худ, като му казва, че ще му разкрие тайните на миналото му, ако остане в Нотингам и се прави на сина му + на съпруг на Мериън, за да не вземат лошите във филма земята и кокошките му. Робин мъжествено се съгласява, защото от пръв поглед е хлътнал по момичешкото дупе на снаха му, следват няколко битки между неориентирани англичани и французи, лошият убиец на Робърт си го отнася със стрела в главата (забавения каданс с лъка от трейлъра), и филмът свършва с надпис, че току що сме гледли “Robin Hood Begins”. Но, не бързайте да псувате още.

Както вероятно забелязвате, този сюжет с лекота би изкристализирал в някоя клозетна скулптура като „Крал Артур”, но филмът всъщност е спасен от няколко очевидни неща. Първото от тях са актьорите. Ролята на Робин/Робърт е поверена на Ръсел, който както добре знаете от трейлъра, се носи авторитетно, все едно току що е приключил снимките на „Гладиатор” 10 години по-късно. Въпреки, че героят му е надарен с редица глупашки моменти – като това да държи речи, опитващи се да направят адекватни в сравнение дори тези на Орландо Блуум; или пък да се държи за главата, докато флашбекват детските му драми – трябва да се признае, че Кроу е кадърен актьор, и с каквото и да се захване, винаги е концентриран и дава това, което се изисква от него. Въпросът защо след шедьоврите „Груба магия”, „Поверително от Ел Ей” и „Гладиатор”, той настоятелно се съгласява да играе само във филми, които биха Ви убили от скука по-ефективно дори от псевдо-смешките под ревютата на прасето Doomy, остава открит. Любовният интерес на Ръсел Худ е поверен на Кейт Бланшет, която е чудесен избор, не защото някой някога си я е представял като английска селянка, която пасе патки, а защото ако има актриса с его и самочувствие, съперничещи на тези на Кроу – това е точно Бланшет. Първата им ром-ком среща във филма е трогателна – той току що е оставил бойните си другарчета да омайват селското отче и пчелите му, а тя се занимава с някакви треволяци; той прави коментар по повод задника й, а тя го изглежда недостъпно, все едно някой току що е настъпил фустите й… 5 минути по-късно имат сцена, в която Ръсел я моли да му изсули ризницата, че не може сам, тя вика някакви мъже на помощ, но кой истински мъж би си позволил да пипа Кроу преди лягане?, следователно тя трябва да свърши сама работата. В резултат Робин Худ остава по скротум, но го виждаме да лъска само от кръста нагоре, защото сме ограничени откъм рейтинг и тук всички истински жени и нежни мъже (особено тези с фикция по въпроса, като Ръбелheartous от златните години на форума за грозни неандерталци WSphere) могат да си водят бележки, защото съдейки по трупащите се годинки, това ще е една от последните заголени прояви на Ръсел. Както и да е – идеята ми е, че химията между Бланшет и Кроу очаквано се получава, най-вече защото и двамата са кадърни и твърде насериозно вземащи себе си и работата си актьори. В останалите роли сияят Макс Вон Сюдоф (като бащата на Мериън), Оскар Айзък (като Крал Джон, който обаче не успява да направи по-интересн образа, отколкото Ричард Луис навремето), Марк Стронг (като тъпото зло копеле на филма – Годфри, което в един момент на неправилна калибровка на стрелите на Робин се оказва с усмивка като на Джокера) и пр. Кастът наистина е адекватен и всички дават на героите си много повече, отколкото те сценарно го заслужават. Единственото петно в пелените на Робин Худ е т.нар. Lil` John, който се играе от дървото от канадски произход Кевин Дюранд. Ако не сте в час, това е тъпото парче лой от миналогодишния “Wolverine”, анаболената ангелска буца Гавраил от  “Legion”, както и злокобното бичме Мартин от свитата на Уидмор в няколко епизода на „Изгубени”. Спорно е доколко мутрата му на сериен убиец-психопат е подходяща за филм, разрешен за невръстна публика, но този определено трябва да се ограничи в телевизионни третостепенни изпълнения.

Второто нещо, което спасява филма, е визията на Ридли, която е на очаквано върхово ниво и ще задоволи всеки естет. Признавам си честно, че мисълта за епични пейзажи и битки, режисирани от него ме кара да се пипам където не трябва, дори на обществено-претъпкани места (ето, вече знаете как да ме разпознаете в киносалона). И „Робин Худ” не е изключение. Въпреки, че екзотичните локации от предните два епоса тук са заменени с английски хълмчета и горички, всеки кадър на Джон Матисън – верният оператор на Ридли – е пипнат до съвършенство, като дори изтърканите от употреба сини филтри успяват да изглеждат зашеметително. Като се почне от жестокото осветление в сцените на закрито и се стигне до хвърчащите камери в баталните сцени, всеки шибан кадър в този иначе плитък филм е истинско произведение на изкуството.  Сигурен съм, че всеки уважаващ себе си дизайнер от Black Sea Studious би отделил от безценното си време (за рисуване на емотиконки за тъпи игри, за които на никого не му пука), за да си направи няколко стотин скрийншота за колекцията си от вцепеняващи с красотата си кадри.

И сега е време за ледения душ, затова предупреждавам по-лабилните от вас, че отдолу ще последва искрено и лично послание към продуцентите на филма от Universal, което е по-добре да пропуснат. Скъпи продуценти. Крастав катър да Ви го натресе и на Вас, и на прокажените Ви майки, задето сте заповядали филмът да бъде направен за PG-13 аудитория. Шибани мизерници, задушете се в лайната си, моля Ви. Що за болна паплач може да реши, че епос на Ридли Скот трябва да бъде лишен изцяло от кръв, след като той е един от малкото режисьори, които знаят как да показват карантии на екран, така че да не изглеждат извадени като от мокър сън на Зак Снайдер. Дори екстремните тъпаци от FOX, които направиха на гъз театралната версия на „Небесно царство” поне не пипнаха рейтинга и филмът показа насилието каквото трябваше да бъде. Но не, „Робин Худ” е вторият пореден случай, при който Ридли кляка пред костюмите с парите и им играе по свирката. Резултатът е очебийна неадекватност и почти пълна стерилност. Бас държа, че някоя гениална продуцентска глава се е плеснала по челото и е родила следната мисъл: „Ма пичове, чакайте – това е филм за Робин Худ! Той не коли с ятаган, той стреля с лък. Практиката показва, че като те застрелят със стрела в главата, не хвърчи чак толкова много кръв, така че защо да не поограничим малко Ридли в коленето при масовките и да се вместим в PG-13. Айде, щото филмът ни струва 200 милиона без  рекламите и маматасиебало…” Но проблемът дори не е в това. Коренът му е в тая смотана организация, която решава кое става и кое не става за невръстни очи – MMPA, която е изтъкана от толкова неадекватност и лицемерие, че човек може да изтръпне. Забележете, че бруталното насилие във филма не е спестено по никакъв начин: в него ще видите как хора биват посичани и смазвани, как стотици стрели се забиват в стотици глави… Всичко това е показано с директността от „Гладиатор” и „Небесно царство”. Единствената разлика? Липсва кръв. Правилно – напълно в реда на нещата е да покажеш непосредствено как стрела пронизва врата на главния злодей на филма, стига от раната да не хвърчи кръв при това. Кръв може да бъде показвана само като цветна субстанция, разтворена във вода, без да личи дупката, от която е изтекла. Разбрахте ли, деца? Филмите спокойно могат да Ви учат на насилие, докато паралелно Ви учат и на това, че когато набучиш някого на кол, от него не текат кръв и вътрешности. Както вече конструктивно предложих, скъпи чайлд-протектори от MMPA – дано сифилистичен педераст да посети скапаните Ви ануси и да ви направи да серете кръв, за да видите тогава какво е R рейтинг. Аман от тънки сметки и компромиси. Разбира се, Ридъл явно доста се е огорчил от случилото се, и в пристъп на гениално безсилие е решил финалните надписи като апотеоз на анимираното насилие, в което хвърчат отсечени глави насред фонтани и локви от рисувана кръв, в пастелната стилистика на логото на Scott-free. Но не губете надежда – въпреки че „Робин Худ” в сегашната си версия е стерилен като дамска превръзка на монахиня в климактериум, на blu-ray със сигурност ще излезе unrated версия, в която ще ни замажат очите с някой-друг облак CG-кръв. Шибани несретници, които разваляте филмите и режете свободата на визионерите, умрете най-сетне!

Продължавайки темата за проблемите на филма, опирам в критичния момент с музиката. Сега, дори да нямахме в главата си музикалната гениалност, която Хари Грегсън-Уилямс сътвори за „Небесно царство”, която по същество е един от най-добрите саундтраци на съвременното кино, работата на Марк Стрейтенфелд в „Робин Худ” пак би стояла като топка пубични косми в дюнера. Този тип някак успя да не развали „Мрежа от лъжи” с цигулирането си, но явно нещо с Ридли са се харесали и са продължили заедно и тук. Бедата е, че за средностатистическо екшънче в арабски държави може да върви всеки генеричен екшън съпровод, докато „Робин Худ” изисква музика, писана с акъл, защото е периодично парче. Ще бъда откровен – от музиката в екшън епизодите в този филм ми се прииска да си вкарам отвертка в ушните канали. Доколкото тези звуци могат да се нарекат музика и доколкото те подлежат на описание, могат да се характеризират като ритмично скрибуцане без цел и посока, което напълно съсипва цялата атмосфера на и без това рехавите и безинтересни битки. Малко по-сносно е положението в по-тихите моменти, където имаме едно-две попадения за фон на романтичните превземки между Кроу и Бланшет. Срамът от детския рейтинг можеше частично да бъде измит, ако Скот беше продължил с Грегсън-Уилямс стилистично музиката от „Небесно царство” (а защо не и тематично – и без това двата филма имат общ герой). Това, за съжаление, вече няма как да бъде поправено в почти сигурния director`s cut, защото музикалното лайно вече е изсрано и старателно размазано по протежение на целия филм.

И така – в резюме: Въпреки че горните слова могат да ви звучат прекалено силно, филмът всъщност е толкова добър в предимствата си, че човек, особено ако е психологически подготвен преди това, някак се примирява с недостатъците и ги приема за неизбежната лъжица картан в кацата с меда. „Робин Худ”, дори с този рейтинг и тази музика, успява да е напълно гледаем филм, като дори сценарните нередности могат да бъдат толерирани. Проблемът му, освен споменатите два грандиозни фейла, се състои и в това, че за разлика от предните исторически филми на Ридли, тук ги няма нито личната трагедия от „Гладиатор”, нито цивилизационния сблъсък и епичния размах на драмата от „Небесно царство”. На фона на тези два филма, „Робин Худ” с измислените детски драми в миналото и неориентирани конфликти изглежда почти несериозно. В добавка към това, целият филм очевидно се държи като set-up за нещо, което ще се развива по-нататък, защото поне двама от централните персонажи, които познаваме добре от предишните интерпретации на легендата – Шерифът на Нотингам и Крал Джон – са оставени недоразвити, без реален завършек на техните сюжетни линии, и очевидно ще играят роля в продължението. Дали такова ще има, е въпрос на цифри в следващите няколко седмици. Дали Ридли/Ръсел ще се завърнат – вероятно е въпрос на договор, но със сигурност без тях двамата (както и без останалия каст) този филм би изглеждал като аналното издихание на Showtime – “The Tudors”. Ако ме питате мен, enough is enough. Защото, Ридли… виж пич, годинките летят и е време за едно яко оригинално sci-fi. И не, по възможност да не е Alien prequel, защото: на. никого. не. му. пука.

6.3/10

Автор: Silver

Уашовски правят sci-fi военно гей-порно

Брат (Анди) и сестра (Лана) Уашовски са решили следващият им режисьорски проект да бъде любовна история между гейове от американската армия и иракчани. Не съм сигурен доколко тази новина за Вас е шокираща и доколко очаквана, предвид това, че двамата субекта с неориентирана полова идентичност бяха известни като братя, преди Лари да си отсече пишката докато се бръсне, но двамата/двете визионер(к)и със сигурност могат да вкарат скандалност дори там, където би имало нужда от нея. Проектът е в стадий на финансиране, което е трудна задача при все фиаското на „Спийд Рейсър“ във време, в което шумът около Матриците е отдавна заглъхнал. Ако синопсисът на филма за момента Ви звучи все едно Сам Мендес планира да се върне в Ирак и да направи това, което му се искаше първия път в Джархед, но не успя заради мъжествеността на Джиленхол, може би ще ви подейства стимулиращо, ако добавя, че проектът в своите по-ранни фази е бил класифициран жанрово като военна фантастика. Докато чакаме развитието на сюжета, насладете се на една от малкото достъпни снимки на братя Уашовски:

За неразбралите: недоволният темерут отляво е Анди, а красавицата с розовите коси – неговият брат – Лари. Понякога си мисля, че този свят отива към саморазрушение…

Номинации за „MTV Movie Awards 2010″

Най-великите награди в киното на САЩ отново са на път да ни стъпчат с неадекватните си номинации и още по-неадекватни категории, в които малките тийнчета да крещят имената на идолите си с еротичен акцент. MTV Movie Awards, които се считат за „престижни“ само от истинските дебили и за „награди“, само от душевноболните, вече получиха своите официални номинации, които ще се борят за атенцията на превъзбудените фенбойчета. Церемонията е планирана за 06.06.10, а дотогава публиката има да избира от следните претенденти:

Най-добър филм:
„Alice in Wonderland“
„Avatar“
„Harry Potter and the Half-Blood Prince“
„The Hangover“
„The Twilight Saga: New Moon“

Скротум коментар: Вярвам, че тук единствените два филма, които изобщо могат да се сметнат за конкуренти са ясни, като единият от тях е със син отенък, а другият – с лайнян такъв. Правете си сметката сами, но лично за мен Камерън ще спечели, защото момиченцата обичат „Новолуние“, но момченцата – „Аватар“, а всички знаем кой пол повече обича да ходи на кино и да участва в подобни гласувания.

Най-добра женска роля:
Amanda Seyfried, „Dear John“
Emma Watson, „Harry Potter and the Half-Blood Prince“
Kristen Stewart, „The Twilight Saga: New Moon“
Sandra Bullock, „The Blind Side“
Zoe Saldana, „Avatar“

Скротум коментар: Тук нещата отново са трагични и това може да Ви стане ясно още от първото номинирано име. Трудно може да се определи дали участието на Кристен Стюърт в „Новолуние“ изобщо може да мине за актьорска игра, а камо ли такава, заслужаваща награда, докато при Зоуи Салдана наградата трябва да бъде дадена на отдела, който е анимирал Нейтири, а не на нея самата. Въпреки това обаче, борбата ще е точно между тях двете и смея да заявя, че тук съм за кака Зоуи.

Най-добра мъжка роля:
Channing Tatum, „Dear John“
Daniel Radcliffe, „Harry Potter and the Half-Blood Prince“
Robert Pattinson, „The Twilight Saga: New Moon“
Taylor Lautner, „The Twilight Saga: New Moon“
Zac Efron, „17 Again“

Скротум коментар: О, Господи! Тайлър Лаутнър & Робърт Патинсън са номинирани едновременно?! Човек ще каже, че „Новолуние“ пращи от артистичен талант, но ще сгреши – той всъщност пращи от его, мускулна маса и мъжествен грим, но явно MTV наградите са по-суперфициални дори и от мен. Лично аз обаче предпочитам призът да отиде у Даниел Радклийф, който е единственият от номинираните, който е правил нещо по-оригинално, а именно – показвал си е магьосническата чурка в еротична фотосесия.

Най-добра изгряваща звезда:
Anna Kendrick, „Up in the Air“
Chris Pine, „Star Trek“
Gabourey Sidibe, „Precious: Based on the Novel Push by Sapphire“
Logan Lerman, „Percy Jackson and the Olympians: The Lightning Thief“
Quinton Aaron, „The Blind Side“
Zach Galifianakis, „The Hangover“

Скротум коментар: Зак Галифанакис е всичко друго, но не и „изгряваща звезда“, така че номинацията му е пълен фарс, докато Крис Пайн и Логан Лърман не са направили още нищо, че да се определят като „звезди“. Ако трябва да бъда честен обаче, викам да спечели онова дебелото от „Прешъс“, защото Америка е пълна с дебелаци и негри, така че е статистически логично повечето гласове да са за нея.

Най-добра комедийна роля:
Ben Stiller, „Night at the Museum: Battle of the Smithsonian“
Bradley Cooper, „The Hangover“
Ryan Reynolds, „The Proposal“
Sandra Bullock, „The Proposal“
Zach Galifianakis, „The Hangover“

Скротум коментар: Тук патетиката се усеща най-пълно, особено като се има предвид, че за нея се борят само два филма. Лично аз няма да рискувам да си давам мнението за тази категория, защото не разбирам от качествен хумор, така че единственото, което се надявам е поне да не спечели Бълок. Всичко друго ще е просто ОК.

Най-добър злодей:
Christoph Waltz, „Inglourious Basterds“
Helena Bonham Carter, „Alice In Wonderland“
Ken Jeong, „The Hangover“
Stephen Lang, „Avatar“
Tom Felton, „Harry Potter and the Half-Blood Prince“

Скротум коментар: Поредната нещастна категория. Ако тези награди бяха дори наполовина сериозни, победителят щеше да е „копИлето“ Кристоф Валц, но тъй като добре знаем манталитета на средностатистическото американско нърдче, призът ще бъде отнесен от мускулестата ръка на Стивън Ланг. И това също е факт.

Най-добра битка:
Beyoncé Knowles vs. Ali Larter, „Obsessed“
Hugh Jackman and Liev Schreiber vs. Ryan Reynolds, „X-Men Origins: Wolverine“
Logan Lerman vs. Jake Abel, Percy „Jackson and the Olympians: The Lightning Thief“
Robert Downey Jr. vs. Mark Strong, „Sherlock Holmes“
Sam Worthington vs. Stephen Lang, „Avatar“

Скротум коментар: Първата номинация от гореизброените е пълна подигравка с киното като изкуство, а предпоследната – с мен, като зрител. Нямам никакви претенции за това кой ще победи тук, защото самата категория е изцяло безмислена, но имам някакво седмо чувство, че всички обичат мускулите на Хю Джакман…

Най-добра целувка:
Kristen Stewart and Robert Pattinson, „The Twilight Saga: New Moon“
Kristen Stewart and Dakota Fanning, „The Runaways“
Sandra Bullock and Ryan Reynolds, „The Proposal“
Taylor Swift and Taylor Lautner, „Valentine’s Day“
Zoe Saldana and Sam Worthington, „Avatar“

Скротум коментар: Айде на платонично-еротичната категория, скъпи деца. Множество красиви хора се състезават за това кой се целува най-добре на екран. Сякаш на някой му дреме, освен ако в кадър не се покаже и някоя цицка. Лично аз не считам „Новолуние“ за адекватен кандидат, освен ако сред младежите не е станало модерно да се целуват с трупове. Два Тайлъра пък се целуват в „Денят на Св. Валентин“, което винаги би било интересно, ако филмът беше гей-порно, но той не е, така че не виждам нищо оригинално. Тези, които обаче ще спечелят, са извънземната двойка Салдана/Уортингтън, но не защото се целуват добре, а защото се целуват добре… в 3D. Горчиво!

Най-добър WTF момент:
Betty White, The Proposal (Cops a Feel)
Bill Murray, Zombieland (Bill Murray?! A Zombie?!)
Isabel Lucas, Transformers: Revenge of the Fallen (Unexpected Transformation)
Ken Jeong, The Hangover (Naked Trunk Surprise)
Megan Fox, Jennifer’s Body (Vomits a Mysterious Black Ooze)

Скротум коментар: Най-смислената категория в световен мащаб, която кара дори Академията да потръпва в съня си. Речникът ми не е особено обогатен, но дори и да беше, пак нямаше да се сетя какво да кажа тук. Дори самата категория е WTF момент за киното като цяло, но ако трябва да играя по свирката на американските деца, бих предпочел изборът да падне върху Кен Джеонг от „The Hangover“, защото това беше единственият момент от целия филм, който ми се стори достатъчно тъп, че да се разхиля на него.

Глобална суперзвезда:
Робърт Патинсън
Кристен Стюърт
Тайлър Лаутнър
Джони Деп
Данаил Радклийф

Скротум коментар: Глобалната суперзвезда е особено важен ранг, особено когато си от Глобалното село и за този приз се борят няколко Глобални ерген/к/и, всеки от които по-красив от предишния. Тук дори не се иска особено мислене, затова предлагам на Джони Деп да си получи наградата по пощата и да не се занимава с подобни циркове на живо.

Най добро изпълнение в състояние на страх:
Alison Lohman, Drag Me to Hell
Amanda Seyfried, Jennifer’s Body
Jesse Eisenberg, Zombieland
Katie Featherston, Paranormal Activity
Sharlto Copley, District 9

Скротум коментар: Хм, мислех си, че предишните категории са зле, но тази се доближава до пика на резила. Не знаех, че е толкова важно да си изплашен, за да получиш награда, но ето че в Холивуд можеш да получиш приз, дори ако само крещиш в кадър или изглеждаш така, сякаш си видял призрака на вуйна си. Номинираните пищялки са доста зле селектирани, но мисля, че в случая основните конкуренти са Алисън Ломан и Шарлто Копли, като аз имам очаквания основно за втория. Не за друго, а защото е доста по-страшно да се превърнеш в грозна извънземна хлебарка, отколкото да бъдеш преследван от дърта бабичка.

Най-лошо копеле:
Рейн
Анджелина Джоли
Чанинг Тейтъм
Сам Уортингтън
Крис Пайн

Скротум коментар: Евала! Гъзарийката в киното отдавна е на мода и сега е време да бъде справедливо наградена с нещо. Най-лошото копеле на годината е труден за избиране, защото годината бе изпълнена с толкова лоши копелета, че главата ми се замая, докато им следя мачовщината в 2D и 3D. Хората обаче обичат да гледат бутафории, така че изборът според мен ще се сведе до поп-сензацията Рейн и Сам Уортингтън, а кой от тях вече ще спечели… някак си не ме интересува.

И това е всичко, скъпи приятели! Очаквайте същинската церемония в началото на юни, а дотогава – изгледайте гореспоменатите заглавия, които сте пропуснали, защото според подрастващото поколение на САЩ – именно те са елитът на киното за 2009 година. Oh happy day!

Ревю: „Железният Човек 2″ (Iron Man 2)

След като всички уважаващи себе си критици изгледаха „Железния Човек 2” и оставиха неадекватните си мнения в историята на интернет, аз почти се бях отказал да го ревюирам, защото не се чувствувах достоен да контрирам изтънчени професионалисти, но въпреки това в един безумен миг на деменция, краката ми сякаш сами ме поведоха към близкото кино и в отсъствието на нещо по-интересно за развличане, скротумът ми удобно се настани на една от вечерните прожекции на филма, която беше по-изпразнена от присъствие, дори от последния концерт на Драгомир Драганов – Чая. Противно на очакванията Ви обаче, аз не съм вманиачен нърд, който следи с капеща по едрите си бузи слюнка всеки нов брой на любимия си комикс за супер-герои, поради което реших да не си надявам костюма на “Iron Man”, който бях саморъчно изработил от пластмаса и ламаринени остатъци от печка-чудо преди време, защото щеше да бъде прекалено за спектаторите около мен. Вместо това, до последния момент обмислях дали да вляза в залата на “Мисия: Лондон” или в тази на “Центурион”. Накрая реших, че комерсиализмът /но не българския такъв/ трябва да победи, поради което аз и още няколко специално анатемосани от природата уроди се мушнахме в дебрите на „Marvel”-ската вселена. Едва ли трябва да Ви пояснявам, че точно десет минути по-късно, вече знаех със сигурност, че отново съм се нанизал на грешния филм.

Всички от Вас, които по някаква неземна причина са харесали тук обсъжданата лента, може би трябва да бъдат наясно, че тя ще бъде обилно и справедливо охрачена по класическия ми метод, а именно – чрез използуването на сложни думи, значението на които не винаги разбирам напълно. Така че, ако сред Вас има незадоволени гийкове, които тайно са се надявали, че това ревю ще е… позитивно /?!/, то именно те трябва да приключат четенето точно сега, освен ако не искат да разберат някои обществено известни тайни, като например тази, че „Железния Човек 2” е добър претендент за кинематографичната измет на 2010 година. И нима някой се е съмнявал в това? Особено като се има предвид, че втората част е всъщност още повече от същото, без никаква иновативност или оригиналност вътре, а да не говорим, че кълченето на Джон Фавро като режисьор /а сега дори и като актьор, опази Боже!/ е по-негледаемо и от ужасяващите опити на Роб Зомби на същото поприще. Но нека не бъдем толкова крайни – филмът все пак има два огромни позитива, заради които няма да го оценя с 1/10, а именно – че не е 3D и че прави първата част да изглежда като внезапна класика в поп-културата, а това са две неща, които мислех, че са почти невъзможни в днешно време.

„Iron Man 2” е пряко продължение на оригинала, в края на който плейбоят Тони Старк /Робърт Дауни Мл./ обяви на всеослушание, че именно той е енигматичният Железен Човек, след което придоби перманентно състояние на възбуда от медийното внимание, започвайки дълга и скучна серия от опити да се прави на интересен. И нека Ви го кажа предварително – 90% от филма е точно това – жалките опити на Дауни Мл. да бъде забавен, играейки себе си – богат и алкохолизиран парцал, чието его лети по-високо и от хай-тек роботизирания му костюм. Ако очаквате нонстоп екшън и визуални наслади обаче, ще трябва да спукам пъпката на надеждите Ви, защото вместо това Ви очакват дълги /и имам предвид наистина „дълги”, защото филмът е два часа, ¼ от което време лесно можеше и да ни бъде спестено/, безмислени и излишни сцени на богаташко лигавене, актьорско преиграване и сюжетно безсилие, водени едностранно от чичо Боби, който отново е циничният, екстравагантен и арогантен хахо, какъвто сме свикнали да го виждаме от няколко години насам. Останалата малка част от филма е дадена на второстепенните герои, които са повече на брой, отколкото един нормален комикс сикуъл би понесъл, особено такъв, който не им дава достатъчно екранно време. Ще се запознаете с нови карикатури, лошите от които ще са Мики Рурк и неговия милионерски покровител – мижитурката Джъстин Хамър /Сам Рокуел – който на моменти дори открадва шоуто от титуляра/, а добрите – пластичната шпионка Скарлет Йохансон и нейният началник циклоп – Самюел Л. Джаксън. Не се бъркайте от множеството имена обаче – тяхната роля ще е принизена до няколко реплики, половината от които на прекалено развален руски, който би объркал дори пиян казак, а главната цел за присъствието им няма да бъде толкова сюжета на настоящия филм, колкото промотирането на бъдещото заглавие на Marvel, което ще излезе след две години, а именно – поредната супергеройска пикня “The Avengers”.

Както казах, Дауни Мл. не дава нищо ново от себе си, а просто се рее из екрана в скъпи костюми, фешън катинарчета и поведение на TV звезда от тъп ситком, така че зрителите съвсем логично ще потърсят разнообразие в останалите герои. Мики Рурк, който едва-ли-не служеше като едностранна реклама за целия сикуъл, има общо около 12 минути екранно време, като репликите, които му се разбират са също точно толкова. Пичът играе ролята на Иван Ванко, който е син на руски физик, работил заедно с бащата на Тони Старк преди време. Но тъй като американците не обичат никой да им опонира, когато нещата опират до военна техника и оръжие, Старк-старши депортира Ванко, за да не му се пречка и го праща на единствената руска локация, която американците са чували освен Москва, а именно – Сибир. Решен да отмъсти за тази неправда, Ванката сътворява собствена версия на роботизирания “Iron Man” костюм, но с някои подобрения, а именно – наелектризирани камшици, които всеки робовладелец в Алабама през 19 век би искал да притежава. Добрите новини са, че Рурк го бива да играе изверги, а лошата – че тук тази възможност му е спестена. Основата му задача ще е да гледа мръсно, докато в същото време срича на неразбираемо руско наречие, което засенчва по печал дори и опитите на Джаки Чан за английска дикция. Ако очаквате зъл и безмилостен злодей, вуйчо Ваньо няма да е Вашия човек, защото основната му драма през целия филм като че ли не беше безчестната кончина на баща му, колкото липсата на любимия му бял папагал, с който явно имаха платонична и твърде емоционална конекция, която не бе прекъсната дори, когато Сам Рокуел му донесе друг папагал.

Но ако си мислите, че Рурк е един дърт и дебел излишък, то не знам какво ще кажете за Йохансон, която е дори по-безинтересна от него. Да, нейната визия на разгонена магистрална предприемачка също бе злоупотребена по постерите, карайки зрителя да очаква, че половината филм ще се разказва само за нея и нейния стегнат кожен костюм. Лошото е, че тази роля не изисква никакъв актьроски талант от Йохансон, поради което присъствието й просто е изгубено за нея време, тъй като със същия успех Фавро можеше да вербува Мегън Фокс, която поне става за подобни безмозъчни превземки. Е, в случая Скарлет има точно една сцена, която си заслужава гледането и тя се намира накрая, като вярвам че всеки нормален мъж без еректална дисфункция ще разбере за коя точно става въпрос. Лично аз бих предпочел да гледам спин-оф за нейните приключения по гащи или латексов костюм, отколкото още една серия за алкохолните самосъжаления на Тони Старк. Но в борбата с депресията, на помощ ще му дойде добрата асистентка „Пепър” Потс /Гуинет Полтроу/, която ще продължи комично-романтична заигравка с шефа си, траеща до края на филма и една от причините да съжалявам, че не съм си взел бензодиазепина преди киното. Битовите и семейни драми на главните герои ще Ви занимават през по-голямата част от времето, така че се запасете със здрави нерви и обилно количесво толерантност към тъпите смешки на Дауни Мл., защото някои от тях могат да ви запратят в заслужен анафаликтичен шок.

Сюжетът  отново е писан от жертва на ментална краста, като в случая името му е Джъстин Теро. Да, знам че точно той написа сценария на „Тропическа Буря”, който по чудо се оказа достатъчно успешна сатира, но тук човечецът просто е седнал върху пишещата машина /за да е по-близо до мозъка му/ и е започнал да твори с левия си крак. Основната драма на главния герой ще се върти около това, че боледува от рядка форма на натравяне в кръвта от прекомерната употреба на железния костюм, която може да се изцери само с откриването на нов елемент от таблицата на бай Менделей, а това явно не е чак толкова трудна задача за един секси инженер като Старк, защото той го прави сравнително бързо и то в полевите условия на шибаното си мазе. Но това не е всичко – тайната за откриването на новия елемент се крие в триизмерната карта на някакъв футуристичен град от 60-те? Що за хай-тек леонардови шифри? Нима филмът не бе тъп, дори и без тези псевдо-научни фантасмагории?

И за да бъде цифрата след заглавието оправдана, тук ще се насладите не на един, а на цели 2 /два/ „Айрън Мен”-а, единият от които е политически коректен негър, преигран от BFF-а на Тони Старк – Дон Чийдъл, който съвсем незабележимо е сменил ролята на Терънс Хауърд от първия филм, поради факта че Хауръд явно е осъзнал в какво безумие е участвал и се е скарал с Marvel. Чийдъл играе покъртително зле и в повечето случаи демонстрира телешкия взор на говедо, което все още вярва, че ще бъде заколено „хуманно”. С него е свързана и една от най-тъпите сцени в целия филм, в която Тони Старк купонясва в имението си, забавлявайки гостите си като уринира в костюма си, докато Чийдъл облича един от останалите му високотехнологични брони и го предизвиква на роботизиран дуел, за да му вкара малко акъл в шлема. Следва смешна битка на ламарина vs. ламарина, на фона на специално селектиран тежък музикален съпровод, след която Чийдъл просто излита в небесата и предава откраднатия костюм на американската армия, все едно го е намерил на къра. А най-интересното е, че Тони Старк изобщо не е впечатлен от това, като до края на филма тази тема не се зачеква, като че ли е напълно нормално някой да влезе в секретната му лаборатория, да открадне един от супер технологичните му костюми и да го подари на армията за без пари, сякаш това става всеки ден… за Бога! Но трябва да признаем, че Marvel разбират от ирония – все пак от всички костюми Чийдъл избра най-светлия, въпреки че е чернокож. Проява на расизъм, или просто начин лицето му да се отличава от останалия костюм? Не знам, но със или без костюм, Чийдъл просто не става за тази роля и е един от най-скъпоструващите минуси на цялата продукция.

Във филма има точно 2 и ½ екшън сцени, които си струват гледането му на кино, което е отчайващо малък брой за блокбастър, който се има за летен хит и смята да печели пари на гърба на комиксови фенбойчета. И което е по-зле – нито една от тези сцени не е заснета както трябва или е дори частично интересна за гледане, като наградата печели финалната гоненица с някакви летящи дрони, която сцена направи дори края на “G.I. Joe – The Rise of Cobra” да изглежда зрелищен. Кулминационната схватка с Ваньо пък е принизена до няколкосекундни шарени проблясъци и флашване на лъскави костюми, опасно миришещи на пародия на „Трансформърс 2”, но с тази разлика, че тук публиката поне може да следи какво става на екрана. В крайна сметка, злодеят бива терминиран по най-простодушния възможен начин, което е обидно за всеки фен, независимо от възрастта му.

Ефектите не са лоши в редките моменти когато ги има, но като цяло не са нищо невиждано и нищо чак толкова по-различно от първия филм, което пък си е чиста подигравка с високите очаквания, които почитателите на франчайза имаха. Джон Фавро не става за режисьор и това, че оригиналния “Iron Man” имаше успех не бе толкова заради него, колкото заради успешната комбинация между скандалността на Робърт Дауни Мл. и наситения с екшън сюжет. В двойката, Дауни вече е скучен, а екшънът отсъства видимо. Сякаш Фавро толкова настървено е искал да надкрачи себе си, че е решил да наблегне над количеството, вместо качеството, ръгайки в супата множество излишни подправки, с които зрителят да се задави в опитите си да ги преглътне наведнъж. Не помагат дори и инфантилните референции към други хитови комикси на Marvel, като например горепосочената препратка към “The Avengers”, смешната употреба на щита на Капитан Планета като подпиралка, а за другата – ще трябва да изчакате края на финалните надписи, ако са Ви останали изобщо нерви след това.

В крайна сметка, това едва ли може да се регистрира като нормален филм дори и за пещерни хора, които за пръв път са каптивирани от екстрите на тоалетната хартия, така че не виждам какво друго бих могъл да Ви кажа за тази лента, освен че е една двучасова реклама на американската армия, Audi, музиката на AC/DC и мъжественото катинарче на Робърт Дауни Мл., което беше модерно през 90-те, а сега се носи само от суингъри или педофили. „Iron Man 2” е петно върху киното на 2010 година и само един истински кретен или, по-лошо – Снейк от Форплей, може да му сложи по-висока оценка от средната. Лично аз съм в състояние на страх. Страх за себе си, защото с всеки изминал подобен боклук губя все по-голяма част от себе си, в мозъчни клетки. И страх за киното като цяло, защото ако „Железния Човек 2” е предвестникът на летния кино сезон, то предпочитам да си остана вкъщи и да гледам сериалите на HBO, отколкото да дам пари за следващия подобен… „блокбастър”.

3.0/10