You are currently browsing the monthly archive for април 2010.
Богатите също плачат! Досега мислех, че това твърдение е породено от някоя градска легенда, но явно в Холивуд дори милионерите имат повод да изпаднат в мъка и това не е някоя тривиална причина, като например да им се счупи тока на обувката за $50 000 или това, че някой е одраскал спойлера на спортното им „Ферари“, а нещо много по-величествено и символично. Ако има кауза, която да събере звездите на едно място и да ги накара да отделят крупни суми от кайманските си банкови сметки, това определено няма да е поредното земетресение в Хаити, а една съвсем урбанистична заплаха – деструкцията на знака „Холивуд“. Мда, правилно прочетохте – допреди няколко дни съдбата на масивния надпис в ЛА бе поставена на карта, поради закупуването на 140 акра от парцела зад него на частни строителни компании, които очевидно е нямало да се посвенят да го бутнат леко по баира. Благодарение на множество публични личности обаче, Холивуд-ският монумент от букви е бил спасен с цената на 12.5 милиона долара.
В началото на април бе обявено, че близо 140 акра, находящи се вляво и зад буквата „H“ на знака са продадени и най-вероятно скоро ще бъдат застроени с нещо, което ако не друго, ще пречи на гледката от Алеята на Славата. Тази недопустима гавра с туристическия символ и гордост на града е била достатъчна причина за Велик холивудски събор на актьори и други звездни дейци, които са дарили множествена съвкупност от десетки долари, за да съхранят конструкцията и за в бъдеще. Между по-известните дарители са били имена като Стивън Спилбърг, Том Ханкс, Катлийн Кенеди и Франк Маршал и компании като „Fox“, „Warner Bros“ и „Walt Disney Company“. Като един своебразен капак, последните 900 000 долара са били турени не от кой да е, а лично от Хю Хефнър, познат на по-загорелите мъжленца от Вас като г-н Плейбой. Да, собственикът на списанието и имението „Плейбой“ е решил да помогне за протекцията на градската си забележителност, затвърждавайки тезата, че еротиката също е вид изкуство. Благодарение на дядо Хю и останалите добри люде, знакът „Холивуд“ ще продължава да еректира на хоризонта и за в бъдеще. Представете си какво би станало, ако същите тези агресивни кино-революционери решат да въстанат срещу още по-належащи проблеми, като например ненужното 3D, безмисления PG-13 рейтинг и филмите на Уве Бол?
Какво е по-зле от един 3D филм? Това е безмисленият 3D сикуъл, който се създава не защото има нужда от него, а защото някои хора искат да спечелят още пари от поизтъркания вече феномен на третото измерение. И ако подобни изгъзици могат да бъдат толерирани в дрисъци като „Последен изход 4“ /който явно не е чак толкова последен, защото ще има и пета част съвсем скоро/, то мазните пипала на 3D-то сега са се осмелили да се докоснат до една всепризната хорър икона, която очевидно няма да става за нищо след допира си с тях. Това е „The Ring“ a.k.a „Предизвестена Смърт“, а новината е повече от печална – очаква ни трета част на филма, като най-ужасяващото в цялата работа няма да е адското момиченце с черната коса, а факта че филмът определено ще е 3D. Лично аз съм силно възмутен и обезсърчен от новината, като се има предвид, че за мен първият „The Ring“ + азиатския му оригинал са едни от най-добрите хоръри от този си поджанр правени някога, поради което тези зловонни слухове са повече от нетърпими.
Това е единствената сцена от филма, която би си струвало да се види в 3D.
Нима 3D-то стана толкова задължително, че вече да се ръга за щяло и нещяло? Нима продуцентите станаха толкова тъпи, че да не осъзнават как по този начин не помагат на филмите си, а открито им пречат? Не знам, но нещата се вмирисват още повече от данните, че „Парамаунт“ смятат да направят тройката „по-тийн ориентирана“ и целта им е да преработят изцяло франчайза, насочвайки го в съвсем нови низини на нещастието. Очевидно и доста правилно, Наоми Уотс няма да участва във второто продължение, поради причини свързани с факта, че въпреки бидейки блондинка, тя е достатъчно умна, за да загрее кога един филм ще мирише на бъчва с кисело зеле. За сметка на това, тийн-ориентацията на тройката ще ни представи множество младежки пъпки в различен стадий на сексуално съзряване, които евентуално ще измират скучно един по един. Не знам за Вас, но на мен леко ми поомръзнаха хорърчетата за малки момиченца с дълги черни косички, които трепят наред, защото хората са ги изнервяли приживе. Надявам се, някой в Холивуд да се вразуми и да спре с този 3D конвейер, докато не е станало прекалено късно.
Когато гледате филм на кино, от него се очакват елементарните неща, с които да си оправдае билета, но когато отивате на 3D филм, Вие изисквате от филма нещо повече, защото и цената на билета е осезаемо по-висока. И ако някои филми успяват да ни покажат, че тяхната презентация в 3D си е струвала болката в черепа и празнината в портфейлите, то „Сблъсъкът на Титаните” не е от тях, защото той е художествена руина, излъскана с мръсен парцал и изтипосана на публиката като нешлифован диамант. И лошото не е, че филмът е посредствен, защото всички очакваха това от него, още след първия му рок-трейлър. Лошото е, че посредствеността му е инжектирана с блясъка на безмисленото 3D, което го прави да изглежда по-помпозен и от супергей в костюм на „Армани” – пак си е педал, но просто изглежда по-стилен.
Режисурата е поверена на тъпото парче Луис Летерие, който има филмография, достойна за уважение от всеки дебил, като последната обемиста буца „арт”, върху която Луис се изходи беше втората част на „Хълк”, която комиксовите нърдове глорифицираха до неподозирани висоти, а по-интелигентните зрители приеха като това, което наистина бе – жалка издънка на визията на Анг Лий. Да не говорим, че точно бате Летерие режисира и втория „Транспортер”, където показа, че знае как да снима мачо екшъни с абсурдистични сюжети. Сега, плашещата му липса на талант отново е употребена по грешния начин, но този път с доста повече бюджет на разположение, за да могат специалните ефекти да замажат некадърността на режисьора. Дали наистина Летерие се е провалил, ще си прецените сами, но от моята гледна точка /12-ти ред/ нещата воняха на мухъл още с първите сцени, в които очевидно пролича, че визионерската жлеза на Летерие е отрязана заедно с пъпната му връв.
„Сблъсъкът на Титаните” е героична сага, която е инспирирана от митологични мотиви, омешани с други митологични мотиви и разбъркани с тъп сценарий. Героизмът в нея е напомпан на максимум, дори повече и от телцето на Сам Уортингтън, а патосът и прекалената драма са нагнетени по толкова детински начин, че на зрителя му става неприятно да гледа. Освен всичко друго, това е и римейк на адвенчър сага, излязла някъде по времето, когато сръчните ръце на някой акушер са ме изпускали на пода в родилното отделение. Ако не сте гледали оригинала, това няма да Ви повлияе негативно в настоящето, защото съвременната му версия е минимизирана до последния стадий на ретардацията. Единственото, което трябва да знаете за филма преди да го гледате е, че разказва за някакъв буламач от древногръцки легенди, в които дори експерт по митологията ще се загуби като в минотавърски лабиринт от неадекватност.
Сюжетът ни запознава с Персей, който е намерен от някакъв рибар като бебе и отгледан от него като собствен син. Персей пораства и става атлетичен полов жребец, който обича да лови риба повече, отколкото да ходи по жени, което е нормално, защото – нека бъдем честни – коя уважаваща себе си мома ще тръгне с пич, вонящ целодневно на мъртва скумрия. Персей и семейството рибари си вади хляба/рибата, ловейки разни морски обитатели, докато един слънчев ден бог Хадес /Ралф Файнс/ не решава да обърне лодчицата им и да ги удави, защото са били на неподходящото място в неправилното време. Персей обаче е син на Зевс и не може да бъде убит още в началото на филма, така че се спасява, докато приемното му семейство потегля към дъното. Заклет да отмъсти, Персей решава да убие Хадес и да бойкотира всичко, що е божествено около него. Хуманизмът и филантропията му са подкрепени от бледото парче нежна плът Йо /Джема Атертън/, която се явява като негова менторка и съветничка, защото Персей се оказва малко по-тъпо парче от обикновените божии синове и му трябват повече напътствия, отколкото е нормално за един средно умен индивид. В същото време на Олимп, боговете циврят за това, че никой вече не ги уважава и тази липса на небесен респект дотолкова обижда бай Зевс, че той се ядосва и решава да пусне съществото Кракен, което да избие неверниците. Зевс е изигран от Лиъм Нийсън, който има малка, но запомняща се роля, но не заради актьорския му талант, а просто защото заслепяващо лъскавата му броня е нещо, което не може да се забрави лесно и показва, че божествената йерархия явно зависи от това кой си чисти по-добре доспехите. Братът на Зевс – Хадес, който освен всичко останало е и управител на Подземното царство, има пъклен план, с който иска да го свали от престола, затова тук-там ще имате честта да гледате творческите напъни на Ралф Файнс, който се пъне да играе за световно. Явно Летерие е пропуснал да му каже, че не снимат нито Оскаров филм, нито постановка на Шекспир, така че театралното му старание бе не само напразно, но и смехотворно.
Но не мога да говоря за актьори, без да спомена и баш майстора в групичката, а именно Сам Уортингтън. Отлично знаете, че той игра дърво-киборг в „Терминатор: Спасение” и дърво-елф в „Аватар”. Сега обаче ще имате удоволствието да се насладите на образа му на дърво-полубог и то изигран с доста повече самочувствие, отколкото предполага артистичния му талант на зидар. Да, Уортингтън е бил общ работник на строителни обекти в Австралия и е живял като парцал, преди Камерън да го открие за Пандора. Е, в „Сблъсъкът” Уортингтън играе така, както винаги – като безчувствен пън, на който са казали да говори разни неща с притъпен австралийски акцент. Ако очаквате Персей да е пълнокръвен, колоритен и интересен персонаж, какъвто гръцката митология го описва, то ще останете с пръст в уста, защото Уортингтън прави героя си да изглежда като глинен съд. Като изключим, че Персей е презентиран с прическа стил „новобранец в Строителни войски”, Сам има точно две осезаеми гримаси през целия филм – физиономия на сериозно лошо копеле и физиономия на леко усмихнато лошо копеле. Други лицеви вариации отсъстват, така както отсъстваха и в „Т4”, но там поне му беше простено, защото от него се изискваше да играе като труп. В „Аватар” пък половината му роля бе компютърно генерирана, така че и там нещата се търпяха, но тук… в почти двучасов филм, в който той е главният двигател на сюжета…. някак си е неправилно да гледаме емоционално застреляна греда в шотландска поличка, която се развява при полъха на вятъра, проветрявайки божествения му скротум.
Филмът взаимства не само от оригинала, но и от други свои съвременници, като например „300”, „Пърси Джаксън” и дори „Властелинът на Пръстените”. Къде са самите референции ще оставя на Вас да си прецените, защото ако започна да се обяснявам, няма да ми стигне половин ден, а ме мързи. Това, което е ясно от пръв поглед обаче е едно – този филм ще направи от „300” да изглежда като епичен шедьовър на визуалната кинематография, а това е нещо, което само отбрани боклуци могат да постигнат. За да бъдат нещата още по-смилаеми за тъпите американци, митологията ще е опростена до менталността на 12 годишните лапенца, които са гледали „Пърси Джаксън” и вече знаят развоя на събитията. Ако и Вие сте се излъгали да гледате детското на Калъмбъс, горе-долу ще знаете какво се случва в половината филм, защото сюжетите им странно се припокриват. И в двата филма главният тъпир е син на Бог /Пърси бе на Посейдон обаче/, и в двата филма протагонистът трябва да преоткрие божественото в себе си, и в двата филма героят трябва да убие Медуза и да премине през реката Стикс, за да стигне до бог Хадес. Разликите обаче са, че „Пърси Джаксън” бе с ясното съзнание, че е правен за деца, докато „Сблъсъкът” е напращял от его и се взема прекалено насериозно, сякаш това не е просто филм, а легендарна епопея, изтъкана от историческа достоверност за възрастни. Не знам какво беше възрастното във филма, при условие, че PG-13 рейтинга уби и последните надежди, които таях в себе си, че ще гледам нещо сериозно.
За да изпълни мисията си, Персей получава задруга от няколко войника с напреднала форма на кретения, които трябва да го ескортират, за да убие морската креация Кракен. След девет поля в десето и след девет планини в десета, бандата отрепки се среща с разнообразни представители на приказното царство, като например джиновете и вещерките горгони, които са извадени наготово от мокрите сънища на Гилермо дел Торо и по-специално – от „Лабиринтът на Фавна”. Нищо, и без това филмът прилича на пет други заглавия, така че какво е още една заемка, нали? Джиновете пък са някакви номадски същества, които живеят в пустинята и яздят мутирали скорпиони като мулета. Нашите пичове се качват на тях, използвайки ги като инсектомобили, защото трябва да „наваксат изгубеното време”, което ми се стори странно, при условие че превозните животинки бяха по-бавни и от куца костенурка. Но и това е нищо, в сравнение с язденето на култовото пони Пегас. За по-умствено изостаналите от Вас ще уточня, че Пегас е кон, който има крила, защото така е по-интересно. В митологията Пегас винаги е бил бял, но „Сблъсъкът на Титаните” отчаяно се е опитал да бъде политически коректен, представяйки ни вакличък Пегас. Да, в тази съвременна трактовка на древните предания, Пегас е негър, което донякъде извинява създателите на филма, задето сред героите няма нито един чернокож. /имаше двама циганина обаче, което може би балансира нещата/.
И така, лека полека, стъпка по стъпка, битка след битка /защото филмът е точно това – суха поредица от битка-разговор-ходене-битка/ Персей се изправя срещу величественото мекотело Кракен, което е с размерите на анаболно стимулирана Годзила и има визията на гигантската жаба от „Чудовищно”, с тази разлика, че екранното му присъствие е по-малко и от това на Гай Пиърс в „The Hurt Locker”. Кракен се появява за няколко минути, разплисква десетки литри вода, разрушава доста сгради и тъкмо, когато зрителят очаква убер зрелищния шоудаун, обещан ни от трейлъра, всичко свършва по най-баналния възможен начин, който също е копи-пейст от „Пърси Джаксън”. Срамота! Добра дума мога да кажа единствено за ефектите на филма, които показват, че за тях е дадена много по-голяма част от бюджета, отколкото за смисления сценарий. Всички живописни екземпляри на митологичната фауна бяха показани с адекватни пиксели, особено Кракен, който очевидно е изял цялото КПД на дизайнерите. Музиката също бе търпима донякъде, въпреки че е писана от некохерентен мангал.
А сега нека поговорим малко за 3D-то на филма или по-скоро липсата на такова. Да, наистина, къде бе то? Някой видя ли го? Половината от „Сблъсъкът на Титаните” гледах без 3D очила и виждах всичко идеално, което показва минималното количество 3D ефекти, турени във филма. Ето това са последиците от филм, който е заснет в 2D и няколко седмици преди премиерата някой малоумен костюмар от „Warner Brothers” е решил да конвертира лентата така, че да се източат още няколко долара на единица билет. Хайде, при „Алиса” нещата се търпяха, но тук? „Сблъсъкът на Титаните” за мен не е 3D филм, а обикновена лента, изкуствено обременена с третото измерение, която насилствено ни се пробутва като залъгващ трик. Струва ли си това фалшиво 3D пост-прожекционното главоболие и окулярен дискомфорт? Твърдо не, но лошата новина е, че бъдещето на киното е точно такова – откровено и дразнещо триизмерно. Да не говорим, че биткаджийските сцени са заснети от професионален паласпур, като на определени моменти няма да осъзнавате кой с кого се бие и какво се случва, все едно гледате хуманоидна версия на „Трансформърс 2”. И вместо третото измерение да помага на зрителя, да го кара да се чувства вътре във филма, то влошава нещата още повече, карайки хората да излизат от залата с остра форма на мигрена от визуалната какафония.
Но нека да завършим позитивно – филмът е приказка, а приказките завършват щастливо, колкото и тъпи да са. Добрите убиват лошите, принцесите се влюбват в героите, а боговете сигурно са полудели. Сам Уортингтън е опасен за киното и има нужда да се дистанцира от тази медия за известно време, защото хората вече започнаха да осъзнават, че е боклук и някой трябва да го спре. Лиъм Нийсън и Ралф Файнс пък трябва да наблегнат над по-сериозните си превъплъщения, защото тези а-ла Хари Потър нюанси няма да са полезни като позитив към некролозите им. И така, какви всъщност са впечатленията ми от „Сблъсъкът на Титаните”? Хареса ми до нивото, в което реших да го изтърпя целия без да излизам от киното, но ме отврати начина, по който толкова огромен митологичен потенциал бе опропастен от калпавите ръчички на непохватни люде. Истината е, че този филм е един от малкото пре-летни блокбастъри, които не са подходящи за гледане в кино, особено ако цените ретиналното си здраве. Да, вярно е, че заглавието си има някои добри моменти, които обаче се губят в тръстиката на калпавото 3D и слабоумния сценарий. В него има всичко, което се очаква от един средностатистически B-movie адвенчър, но нищо повече, така че по-правилната маневра би била да го изчакате на Р5, защото така ще си спестите два особено важни актива – парите за билет и парите за очила. Лично аз получих motion sickness от динамичните пластове на филма и на излизане от киното повърнах в една кофа за боклук, защото мозъкът ми не издържа на натоварването. По-късно видях, че съм повърнал върху някакво куче, което е спяло в кофата, завито на кравай. В тази притча се корени и поуката на ревюто ми – тъпите филми не вредят само на Вас, те вредят и на околните.
3.2/10
Мегън Фокс е от актрисите, които е по-добре да изглеждат красиви на екран и да си отварят устата минимален брой пъти, защото от нея най-вероятно ще излезе умопомрачително словосъчетание. Популярността на младата палавница я превърна в медийна сензация и я обсипа с множество интервюта и снимки по кориците на най-реномираните социални издания. И ако за друга, по-интелектуално гъвкава актриса, това щеше да е шанс да покаже, че е повече от поредната префърцунена холивудска нимфетка, то Мегън Фокс използва интервютата, за да говори това, което мисли или по-скоро да говори без да мисли. За да потвърди тази теза, от сайта GTBP са събрали колекция от най-добрите и запомнящи се цитати на г-ца Фокс, давани в процеса на изказванията й пред различни списания за последните две-три години, през които е известна. Цитатите са много и са разнообразни по тематика, което естествено не означава, че Мегън е всестранно развита личност, а по-скоро – че не може да осмисля умствения си процес и да го манифестира с подходящо избрани думи. Някои от бисерите вече сте ги чели, докато други ще бъдат изненада дори и за по-уравновесените от Вас. По-долу съм Ви приготвил някои от по-пищните й твърдения, а пълния списък може да прегледате ето тук.
„Мъжете се страхуват от вагини. А когато им дадеш силна и напориста вагина, те се ужасяват. Не знаят какво да правят с нея. Не казвам, че съм открила нещо специално. Не съм родена със специална вагина. Всички вагини са създадени еднакво.“ – Rolling Stone, October 2009
„Още не съм полудяла напълно, но това може да се случи съвсем скоро.“ – Entertainment Tonight, June 2009
„Ужасена съм от Анджелина Джоли. Не съм имала възможност да се запозная с нея, но я избягвам, защото се страхувам от нея. Анджелина е силна личност и се обзалагам, че ще ме изяде жива. Предполагам, че точно затова ме е страх.“ – FHM, June 2007
„Шегувах се за Анджелина! Тя винаги изглежда неземно със своето самочувствие и сила. Сигурна съм, че си няма идея коя съм аз. Но ако бях на нейно място, щях да си кажа: „Кoя, по дяволите, е тази пикла, която беше в „Трансформърс” и се смята за моя заместител?’ Не искам да се запознавам с нея, много ще ме е срам.“ – Entertainment Weekly, June 2009
„Вярвам, че всички хора се раждат бисексуални и правят своя подсъзнателен избор въз основа на натиска на обществото. Аз нямам съмнения, че съм бисексуална. Но съм също и егоист: Никога няма да изляза с момиче, което е бисексуално, защото това означава, че тя спи и с мъже, а мъжете са толкова мръсни, че няма да спя с момиче, което е спало с мъж.“ – Esquire, June 2009
„Отказвам да докажа дали съм бавноразвиваща се.“ – Esquire, June 2009
„С мен е ужасно да се живее. Не чистя. Дрехите ми се озовават там, където ги сваля. Забравям да пусна водата в тоалетната. Приятелите ми казват:, „Мегън, изсрала си адско лайно в кенефа, а не си пуснала водата.“ – FHM, June 2007
„Ако ядете китайска храна, пръдните ви излизат като китайска храна. Ако ядете мексиканска храна, пръдните ви излизат като мексиканска храна. А с млякото сякаш можете да усетите топлината в пръдните си. Дрехите ми в „Трансформърс” винаги миришеха на пръдня и не мога да си обясня защо.“ – GQ, October 2008
Когато един филм е тъп, това е донякъде простено, защото с него ще изгубим най-много два часа от живота си, които иначе бихме прекарали в следобедна дрямка или чистене на ушна кал. Но когато един сериал е тъп, това вече е престъпление, защото сериалите имат навика да се правят по двадесетина серии, всяка от които по средно 45 минути, а това е прекалено много изгубено време от и без това пропилените ни животи. Именно поради тази причина, когато един сериал има достоен премис, креаторско его и потенциал за нещо гледаемо, аз винаги съм от първите, които да тестват качествата му. В повечето случаи оставам подлъган като циганче, на което е обещано шоколадче, но в някои редки и вълшебни моменти, телевизията показва че може повече от поредния тъп епизод на „24” – че може да прави сериали с интелигентен сюжет, смислени персонажи и добра актьорска игра. „FlashForward” не е от тези случаи.
Но какво точно е „FlashForward” и защо реших да си губя времето с него? На първо място, мащабната му рекламна кампания го набузи до такива неподозирани висоти, сякаш ще станем свидетели на второто пришествие или поне на най-великото нещо, случвало се в американската телевизия от „Seinfeld” насам. Но истината е, че сериалчето е било гласено просто като сурогат на „Изгубени”, които тази година по живо и /не дотам/ по здраво ще си напуснат Хаваи… завинаги. И какво ще правят бедните зарибени зрители без любимия си сериал за тропически неволи? Именно, ще преминат на следващото ниво – сериал за урбанистични катаклизми. ABC винаги са били тъпанари, които обаче добре напипват истериите на тъпите американци, обичащи да си облягат затлъстелите задници пред телевизора и да наблюдават как красиви хора вършат героични неща. И точно АBC са решили да създадат алтернатива на „Изгубени”, опитвайки се да генерират поредната доларова крава, която да им пълни двойните гуши, драфтвайки на своя страна не кой да е, а самият Дейвид Гойър, който познавате като един от стоящите зад „Блейд”, но и като един от съ-сценаристите на „Черният Рицар”. Нож с две остриета, да? Този път обаче, силата на триене межу двете полукълба в мозъка на Дейвид Гойър не е създала енергия, а миризлив пушек от горящи гуми.
Гойър е решил да ни покаже как американците реагират на глобални катастрофи, но тъй като американците са супер свикнали с глобалните катастрофи, защото всичко винаги се случва само на тях, то трябваше да се измисли нещо много по-интригуващо от поредния терористичен акт, с който САЩ да си промотира държавните институции като можещи. И ето спасението – сериалът ще се разказва за повсеместно събитие, в което хората се строполяват на улиците в несвяст, докато в същото време сънуват 2 мин. и 17 секунди /точно толкова е, засичали са го/ от бъдещето си. О, ужасът! За да бъдат нещата още по-комплицирани, спомените им от бъдещето ще са объркващи, абсурдни и свързани помежду си, водейки до нерални разкрития, свързани с мистериозната дата 29.04. Какво се случва на тази дата, ще кажете Вие? Защо тя е толкова важна, че целият сериал се върти около нея? Елементарно, Уотсъне, на тази дата е роден Робърт Джей Сойър, по чиято творба е писан сценария. Колко удобно.
Продуцентите неистово са се опитвали да копират „Изгубени” и това личи не само по невъзможното самочувствие, което струи от всяка една сцена на сериала, като спукана градинска лейка, но и от очевидните сравнения, които по-умните зрители като мен, ще направят още в първите шибани секунди на първия епизод. В „Изгубени” протагонистът се събужда на самотен остров след самолетна катастрофа, докато около него цари хаос от хора, експлозии и ламарина. Във “FlashForward” протагонистът се събужда на едно шосе след автомобилна катастрофа, докато около него цари хаос от хора, експлозии и ламарина. Тук дори няма и десет разлики за откриване, така че тръпката се губи. В “Изгубени” нашият пич е благороден лекар, който има семейни проблеми и пие, докато във “FlashForward” е благороден агент на ФБР, който има семейни проблеми, защото пие. В „Изгубени”, групичката оцелели се натъква на бяла мечка в джунглата, докато във “FlashForward” се вижда търчащо кенгуру в центъра на LA. /?!/ В „Изгубени” имаме грозния хобит Доминик Монахан, а във “FlashForward” имаме… точно така – същият хобит, който обаче е дори по-грозен. Мда, усещате ли патерна? Мога да продължавам още, но мисля че схващате пиктурата. След като зрителят някак си успее да преглътне срамните прилики с „Изгубени” и да приеме мисълта, че ще гледа недооформено копие на продукт, чиито клонинг е по-зле и от поредния спиноф на „SCI”, е време да се насочим и към актьорите и техните герои, защото нека бъдем честни – грозните американци обичат да гледат красиви хора по телевизора дори повече и от рекламите за KFC.
На челно място е турен точно такъв красавец, с който ще се запознаем още в първите минути и който ще бъде нашият доверен водач в разследването. Името му е Джоузеф Файнс и той е известен основно не само като „Влюбеният Шекспир”, но и като по-младия от братята Файнс. Пичът е агент на ФБР, което съпоставено с крехката му физика и нежно личице /по което умишлено е наслагвана четина, за да изглежда мъжествено/, е толкова не на място, колкото например не на място е Сет Роген в реклама на фетбърнъри. Той води разследване, наречено „Мозайка”, което се базира на личните му проблясъци, които е имал по време на катаклизма и в които е видял как се налива с алкохол в офиса си, докато двама маскирани пехливани идват, за да го пречистят. Разследването се ръководи едностранно от екип на ФБР, което е леко странно, при условие че всяко посегателство срещу САЩ е в ресора на друга агенция, която обича да бърка по хорските гъзове на летищата, а именно – “Homeland Security”. Но както и да е, в мултирасовият екип на ФБР, в който задължително присъства 1 азиатец, 1 жена и 1 негър, се заформя брейнсторминг от идеи как да се намери причината за това епохално събитие. Идеята е елементарна – да се направи уебсайт, на който хората да разказват преживяванията си и спомените си от виденията, за да може те да се анализират и обработят онлайн. Потребители от цял свят да пишат за преживяванията и тревогите си в един сайт, а други да ги коментират и анализират? Звучи ми като тъп форум, но без раздел „Какво консумирате в момента”.
Останалата част от екипа също са колоритни откъм нищетата си. Имаме чернокожия шеф, който носи очила, за да изглежда по-интелигентен от подчинените си и чиято най-голяма драма е как по време на проблясъците е дрискал в кенефа, където е заспал, сънувайки, че…. след шест месеца също ще дриска в кенефа. На това му викам порочен кръг. Имаме и доброто азиатче /в случая корейче/, което ще служи като партньор на Джоузеф Файнс и ще се затърча около него, в търсене на истината за себе си. Разбирате ли, той не е видял нищо в бъдещето си, защото някой ще го убие. Еха, какви туистове падат от небето, нали? Азиатчето се вика Димитри, което е нов лингвистичен хорър, при условие че азиатец с името Димитри е по-рядко срещан и от германец с името Педро. Пичът се играе от Джон Чо, който помните като Сулу от новия „Стар Трек”, но по-вероятно е да го знаете от просташката комедия „Харолд и Кумар”, в която той игра единия от двамата. А сега си представете този комичен персонаж в сложна и драматична роля и всичко отива по дяволите. Особен визуален ужас представляват жалките му напъни да създава сериозни гримаси и да реагира емоционално – тогава нещата замязват на зле нарисувана карикатура.
Но Чо не е виновен, защото той толкова си може. Виновни са тези, които са събрали каст от непохватни, неадекватни и некомпетентни актьори. Всички от основните персонажи са изиграни покъртително зле. В това число включвам г-н Файнс, който се пъне да играе като лауреат за „Аскеер”, но резултатът е по-плачевен и от играта на аниматронната маймуна в „Конго”. Доскоро вярвах, че братята Файнс имат талант в себе си и могат дори да се съревноват с таланта на братя Аргирови, но с този сериал категорично се доказва, че един Файнс не е достатъчен за стойностен филм. В същата категория влиза и тъпата му съпруга, изиграна от Соня Уолгър /също от „Изгубени” – що за съвпадение?/, която играе по-безжизнено и от трупа на Кори Хайм. Изобщо, всеки един от героите, които практически трябва да Ви породят емпатия и които да Ви карат да следите сериала, са презентирани като тухли четворки. Емоционалната връзка с тях е нулева, а сериалът си върви по инерция, докато те всячески се опитват да генерират драмедия. Да не говорим и за гореописания Доминик Монахан, който в случая играе гений на квантовата физика /?!/, който не само е остриган първи номер, правейки ушите му да изглеждат като крила на делтапланер, но и има „умна” сцена, в която сваля една пикла във влака, обяснявайки й за „Котката на Шрьодингер”, при което тя отговаря: „О, не! Не съм чак толкова извратена!” Евала!
Кое е интересното на сценария, освен че на 06.10 /емблематична дата/ всички хора на планетата падат като кукли с отрязани конци по улиците за 137 секунди? Тук зрителят има поле за дебати и спекула, по същия начин както такова поле имаше и за сюжета на „Изгубени”. Но онези имаха цели 5 сезона време да си оправят бакиите, докато при “FlashForward” едва ли ще се стигне до втори сезон, поне не и при минималните рейтинги, които шоуто получава всяка седмица. Сюжетът е обещаващ и презентиран със завиден замах, но всъщност не показва нищо повече от една простодушна, клиширана, излишно усложнена и банална история. Героите са недействителни и кухи, не можете да повярвате на мотивите им, нито да съчувствате на проблемите им, защото са адски безлични. Политическата коректност също не помага – нивото на вулгаризъм и виоленция е приятно никакво и човек може само да съжалява за това какво можеше да се случи от подобен потенциал, ако беше попаднал в ръчичките на уродите от HBO.
И така, сериалът тече с пълна сила в момента и няма да е зле да му хвърлите един поглед, преди да е свършил окончателно, защото втори сезон може би няма да има, а първият е добре да бъде забравен колкото се може по-скоро. Дали ще го приемете като заместител на „Изгубени” и ще го гледате от фенбойщина, или ще го приемете за индивидуален сюжет, който е манифестиран смущаващо зле, това си е Ваш избор. Аз лично смятам да се насоча към някой друг сериал, който не влияе толкова отрицателно на отделителните ми функции, така че приемете словата ми за поредното предупреждение и ако някога хванете късове от това изкуство по AXN, то по-добре сменете канала на „Hustler”, защото там поне има какво да се види.
4.4/10
Ако не знаете кой е Карл Ерик Ринш, няма да приема това като Ваш личностен негатив, по простата причина че г-н Ринш е режисьор на реклами, които съм убеден, че не сте гледали. Единственият път, в който именцето му се разчу из Холивуд бе покрай слуха, че именно той ще режисира прикуъла на „Пришълец“, докато дъртият Ридли не обяви, че няма да се остави на някакъв новобранец да го надкачва. Ринш обаче не стои със скръстени две леви ръце, а продължава да утъпква пътечката на сай-фай жанра. Този път – участвайки в един екстравагантен експеримент на гиганта „Philips“, които използваха новаторски метод за рекламната си кампания, наемайки пет различни режисьора, които да сътворят пет различни по себе си късометражни филмчета, съдържащи един и същи диалог. Един от тези малцина избрани е бил и бате Ринш, който е решил да ни покаже истинския си талант и то само в няколко минути.
Неговата визия се нарича „The Gift“ и е комбинация между „Half-lIfe 2″, „Аз, Роботът“ и „Ултиматумът на Борн“. Сюжетът е неразбираем и това е може би заради ограниченията, които Ринш е имал в диалога, но въпреки това се усеща, че пичът е знаел какво прави и е имал идея за нещо много повече от short film. И е успял. Още в сряда, когато клипът излезе за пръв път, няколко големи холивудски студиа започнаха наддаване за режисьора, желаейки да го получат на своя страна. Късометражният екшън е бил толкова добре приет, че дългогодишните немезиси „Warner Brothers“ и „FOX“ веднага са започнали задкулисни маневри и агитации. Ето това ако не е признание за нечий талант, не знам какво е. Сега всички очакват Ринш да се превърне в следващия Бломкамп и да направи от петминутния си филм пълнометражен сюжет в стила на „Сектор 9″. Дай Боже, казвам аз, защото признавам, че „The Gift“ е един от най-добре заснетите и надъхващи short-ове, които съм гледал наскоро и определено заслужава да му се отдели небходимото внимание.
Edit: Ето и останалите клипове в кампанията на Philips:
Вчера или онзи ден /на кого му пука?/ бе пуснат мазния слух, че към комиксовата адаптация „Каубои и Извънземни“, която се режисира от тъпото парче Джон Фавро, стоящо зад роботизирания костюм на „Железния Човек“ има някаква вероятност да се присъдени не кой да е, а самият Индиана Джоунс. Днес, вероятноста не е просто някаква, а доста голяма, защото новината е потвърдена от самия режисьор, който я публикува в „Твитер“ профила си по следния инфантилен начин: „Моля, спрете да питате дали Харисън Форд ще участва в „Каубои и Извънземни“. Става ли? Да, ще участва. Не казвайте на никого, ако обичате.“
Фавро е доста противен като визия и талант, а сега разбирам че дори чувството му за сарказъм е пробито от шрапнел. От една страна, филмът ще е приятно тъп и ще забавлява по същия първосигнален начин, както го прави „Железния Човек“, а от друга – Харисън Форд отново е на път да се излага на стари години, което вече дори не е интересно за гледане. Инди ще се присъедини към вече селектирания каст, включващ в себе си Даниел Крейг и Оливия Уайлд, а самият филм ще разказва за извънземни, атакуващи прерията на Дивия Запад, където каубои и индианци приятелски се колят с томахавки. Каква ще е ролята на Форд още не е ясно, но имайки предвид възрастта му и цвета на кожата, със сигурност няма да играе нито индианец, нито извънземно, така че залагам да покаже каубоя в себе си.
Скъпи джедаи, готови ли сте за смущение в Силата? Ако отговорът е Не – то тогава имате пълното право да се разкарате от блога ми, но ако отговорът е Да, то се пригответе за един истински космически туист – Lucasfilms планира анимиран комедиен сериал по „Star Wars“. Ами да, защо не? Лукас направи всичко останало, за да източи и последните капки от виметата на агонизиращата си крава, а сега нещата просто отиват до следващата логическа стъпка – ситкома. Но това разбира се няма да е обикновения комедиен ТV сериал, който сме свикнали да гледаме, като например „Family Guy“ или „Futurama“, нито пък ще носи в себе си простодушния чар на „South Park“. Не, не и не – Жорж Лукас се е насочил към нещо много по-визионерско, а именно – stop motion анимацията. Ако умът Ви не побира какво точно означава това, ще уточня, че „The Fantastic Mr. Fox“ бе създаден именно чрез методите на stop motion анимацията, а сега по същия тертип ще бъде направен и бъдещия междузвезден сериал. И нещо повече – проектът е предложен на дуото Сет Грийн и Матю Сенрих, които са в основата на една друга популярна stop motion пародия – „Robot Chicken“.
Трима стормтрупъри релаксират след тежкия работен ден на борда на „Звездата на Смъртта“.
Тук някъде е моментът, в който върлите фенове на сагата да изпаднат в инсулт, приемайки новината като обида върху всичко свято за тях. Самите креатори обаче, имат съвсем друг и доста позитивен поглед към предстоящия TV сериал. „Ще покажем „Междузвездни Войни“ от една друга перспектива. Поглед към това как останалата част от галактиката е повлияна от събитията на сагата. Има много хумор в това.“ – казва Сенрих, а колегата му Грийн добавя: „Вселената на „Междузвездни Войни“ е толкова наситена, че ще бъде лудост, ако в толкова богат свят няма нормални и ежедневни проблеми… Какво ли правят тези герои, когато не им се налага да се сражават с Империята?“ Едно нещо е вярно – митологията на „Star Wars“ е невъобразимо колоритна и подходяща за развитие на уникален сюжет, така че е напълно нормално да се обърне внимание и на неща, които не са били част от двете трилогии, и то през ироничната призма на пародията. Лично аз винаги съм се интересувал как уукитата правят секс, как стормтрупърите ходят по голяма нужда с тези униформи, кога се къпе Дарт Вейдър или откъде Йода си купува долните гащи, така че се надявам бъдещото TV шоу да наблегне на тези битовизми. А дотогава – нека Силата бъде с Вас!
Малкото шибаняче Шая Лебоф е едно лъжливо копеленце и сега ще Ви обясня защо. Месец преди премиерата на „Трансформъс 2„, когато всички зрителни сетива бяха обърнати към триото Бей, Лебоф и Фокс, младото актьорче яростно промотираше филма едва ли не като най-великото творение, правено някога от жив човек, докато сега – почти година след провала на заглавието и обявяването му за най-тъпия филм на 2009 от „Златните Малинки„, нещата явно са се променили коренно и сега г-н Лебоф пее друга песен. За да Ви дам пример за сравнение, ето оригинерния му коментар преди премиерата на филма миналата година: „Това е най-добрият филм на Майкъл Бей. Той става все по-добър в движение. Най-великото постижение на един режисьор е да наложи свой собствен стил, а Майкъл Бей определено има стил.“
Обърнете внимание на тихата глорификация, която Шая се опитва да генерира, за да надъха почитателите да гледат безбожната каша, наречена „Трансформърс 2„. „Най-добрият филм на Майкъл Бей“? Що за покъртителен бълвоч би бил тогава най-лошият му? Но нека приемем, че зад думите на детето стоят пошлите мисли на лъжовната реклама и заблудата на потребителите и обърнем главица към коментара му за филма, даден съвсем наскоро пред FHM, който някак си не се припокрива с първия: „Много хора харесаха втория филм, но аз го мразя. Просто не го харесах. Мисля, че не ни се получи този път. Замаих се, не знаех какво по дяволите се случва с определени роботи… не можех да осъзная какво става. Не бях съгласен с някои части на историята.“
Какво ще кажете за обратния завой, а? Най-добрият филм на Майкъл Бей, който една година по-късно е толкова тъп, че нищо не му се разбира? Шая явно е затъпял от обилното количество мъжки полови органи, които е всмукал или просто придобива синдрома на колежката си Мегън Фокс, която говори всичко, което й дойде на ума, без предварително да процесира информацията. И на фона на това словесно разминаване между думи и мисли, няма как да приемем насериозно и следващото изказване на младия Индиана Джоунс, състоящо се в силните обещания: „Знам, че Стивън Спилбърг и Майкъл Бей са решени на всичко, за да направят най-добрия възможен филм и този път няма да се провалим.“ Убеден ли си в това, бате? Както и да е, изводът е ясен – никога не вярвайте на който и да е от екипа на „Трансформърс“, защото те имат навика да разбират с една година закъснение колко тъп филм са сътворили. И един съвет към малкия палавник Лебоф – следващият път, когато искаш да оплюеш собствения си филм, поне го направи, когато франчайзът е официално приключил, а не броени месеци преди снимките на тройката.
Когато стане дума за филмови акули, аз съм винаги на първия ред, защото това са любимите ми кинематографични хищници /като изключим „Хищника“… хм, получи се игра на думи, за която не съм отговорен./ Но когато филмовите акули са содомизирани от тъпотата на Холивуд и смачкани от доминацията на смешното трето измерение, тогава нещата стават лични. След слуховете, че има голяма вероятност да се пръкнат „Челюсти 3D“, сега идва и новият джакпот – очаква ни филм с името „Shark Night 3D“. И тъй като никой никога не ме пита за моето мнение като авторитет, аз ще си го кажа сам – това е поредното богохулство! „Shark Night 3D“ очевидно ще се разказва за триизмерни акули в нощта или поне това се загатва от заглавието му, което явно е мислено от петокласник. Не, сериозно – „Shark Night 3D“? То бива липса на оригиналност, но чак пък толкова? Поне да го бяха кръстили „Pathetic Attempt of a Jaws Remake 3D“ и да приключват.
Любезната акула: „Извинете, как да стигна до Мичурин?“
Но заглавието на филма не е най-страшното – страшното е, че ще се режисира от Дейвид Елис /“Snakes on a Plane“/ и ще бъде окичено с мизерния бюджет от… $28 милиона долара. /?!/ Извинявам се, но сигурно само толкова е струвала компютърната генерация на бедрата на Нейтири, а камо ли да се изкара цял 3D филм с тези жълки стотинки. $28 милиона за 3D филм? Това звучи по-ужасяващо и от блатата на Луизиана, където ще се снима лентата. За щастие, продуцентите са се погрижили да драфтнат опитни имена в морския хорър, включващи техничари, замесени в направата на „Перфектната Буря“ и „Синята Бездна“, което показва, че екипът ще се старае да не се изложи… много. Самите създатели тръбят, че се надяват филмът им да послужи като „еквивалент на „Челюсти“ за 3D поколението„, което е обидно смехотворно изказване от човека, който ни сервира „Последен Изход 4″. Въпреки това обаче, Елис със сигурност е центрирал таргет аудиторията, която обича трите задължителни съставки на хоръра – кръв, цици и насилие, като в случая всичко гореизброено ще е триизмерно, за по-сигурно. Но болезнената истина е, че с $28 милиона бюджет едва ли ни очаква нещо, от което да останем доволни, защото ако Холивуд покаже, че 3D филми могат да се правят толкова евтино, това ще им послужи като ятаган с две остриета – от една страна, публиката ще осъзнае, че плаща прекалено скъпи билети за евтини боклуци, а от друга – това ще накара Уве Бол да се замисли в кое измерение ще е следващия му проект.
Коментари