You are currently browsing the monthly archive for февруари 2010.
„От Париж с Любов” можеше да се нарича и „От САЩ с предупреждение” защото основният му мотив е не да забавлява, а да демонстрира на какво са способни американците, когато имат вземане-даване с терористи, независимо дали терористите са в Европа, в Азия или на Луната. Филмът е апотеоз на творческото безсилие, защото събира на едно място много талант и го похабява, така както се похабяват сектанти по време на ритуално самоубийство. Това е екшън, в който динамичните сцени са по-скучни и от поредния епизод на „24”; това е комедия, в която няма смешни моменти или лафове и не на последно място – това е buddy cop movie, в който химията между главните актьори е по-невидима и от настоящата кариера на Крисчън Слейтър. Изобщо, всички съставки на този филм са объркани или погрешно дозирани, което го прави не само пълен провал, но и едно от онези заглавия, след които ще имате нужда от професионален екзорсист, за да си възстановите умопомрачените мозъчни клетки.
От „Париж с Любов” може и да се развива в столицата на Франция, но единствената „любов” в него е любовта на Люк Бесон към поредния си хонорарен чек. Да, сценарият не е негов, но сюжетът е измислен от болната му тиква и след като го гледате ще разберете, че дори и не е мислен чак толкова, а г-н Бесон просто е нахвърлил на къс тоалетна хартия първите няколко простотии, които са му дошли на ума, докато е акал в някое студио. Не казвам, че Бесон не е имал добри попадения преди, но тук съчетава всичко, което е противно на зрителите, а и добре знаем, че чувството му за хумор е доста повърхностно, което пък съвсем точно отговаря на самия филм, в който комичните сцени са толкова оригинални, колкото копието на Windows-a ми. Странното е, че режисьор е Пиер Морел, който заедно с Бесон направи доста сполучливия ъндърграунд екшън-трилър от миналата година – „Твърде Лично” – където Лиъм Нийсън изтрепа доста народ, само за да открие Шанън от „Изгубени”. Но въпреки, че „Твърде Лично” бе напрегнат, стегнат и свеж, то „От Париж с Любов” е точно обратното – напрежението му идва от факта, че зрителят постоянно се пита кога ще му дойде края; разпасан е като пояса на едър бизнесмен, а свежестта му може да се конкурира с аромата на външна тоалетна.
И така, започнах да гледам филма, подготвен за всичко – в едната си ръка държах пакетче с психотропен медикамент в конски дози, който да погълна в случай на нужда, а в другата – пистолета на дядо ми от WW2, с който да си пръсна черепа, ако филмът ме принуди. За щастие, не се стигна до нищо от горепосоченото, макар че сега искрено съжалявам, че не бях пил аулин преди филма, защото към края получих остър перианален дискомфорт. „От Париж с Любов” ни запознава с два героя, които трябва да работят заедно, въпреки различията си. Единият е хрисимият и невинен нърд Джонатан Рис-Майърс, който работи като секретарка на посланика на САЩ в Париж и който неистово роптае да бъде таен агент, защото настоящите му задължения се изчерпват с подмолни мисии, свързани със смяната на регистрационните табели на някоя държавна кола. Детската му мечта се сбъдва, когато се налага да посрещне на летището американския агент на ЦРУ Уакс /Джон Траволта/, който е дошъл, за да свърши нещо, което почти до края на филма не разбрах какво точно беше. Траволта е типичният див западен реднек, с мисленето на простодушна медуза и арогантността, останала му в излишък от „Ударът в Пелам 123”. Да, той е нашият badass, което ако не разберете по начина му на говорене и поведение, ще разберете от визията му – гола тиква, с катинарче, мащабна обеца на лявото ухо и някакви други дрипи по него, които го карат да мяза на объркал самолета талибанин. Винаги съм си мислел, че аз съм грозен с коса, докато не видях Траволта – без. Щом той се появява на сцената, е ясно на всички, че нещата или ще загрубеят или ще замиришат на токсичен „брилянтин”, но тъй като в случая Траволта е черепно обезкосмен, то работата сериозно започва да вони на показна американска мачовщина, с преобладаващ хомоеротичен отенък.
Агресивността на Траволта трябва да се кооперира с метросексуалността на Рис-Майърс, който наистина показва двоен образ – от една страна прясно култивираните му мустачки го правят да изглежда горд като родопски воевода, но пък нежните му и изящни скули са като на софийски травестит в депресия. Двамата с Уакс трябва да направят нещо, което явно е свързано с терористи, защото през целия филм обикаляха и изтрепваха разни хора, без зрителят да знае с каква цел и кому е нужно. Да, сценарият очевидно не е логически издържан, но пък и защо ли трябва да е, при условие че повечето хора ще гледат филма заради думата „Париж” вътре. Всъщност обаче, самият Париж открито отсъства от филма, защото по-голямата част на действието се развива по разнообразни гета, но пък за компенсация имаме една задължителна „туристическа“ сцена, в която нашите пичове се качват до върха на Айфеловата кула без причина – колкото да се оправдае заглавието на филма. Признавам си, че първия път като чух за този филм, веднага направих асоциация с другото култово заглавие – „One Night in Paris” и сега, честно казано, предпочитам да си го пусна отново, защото там онази Paris наистина показваше нещо „френско”, докато във филма на Бесон, всичко е изкуствено американизирано до безобразие.
Филмът няма някакъв структуриран сюжет, а просто минава от една сцена на престрелки в друга, което някъде около двадесетата минута искрено омръзва. Арсеналът се носи от Траволта, докато драмата на филма ще падне върху мъжеНствените плещи на Рис-Майърс. Героят му още отначало е обременен излишно, защото в продължение на половин час трябва да мъкне някаква китайска ваза с кокаин, от която дори и си шмръква делово. След това пък идва и другата му драма – батерията на телефона му пада и той устремно търси зарядно, за да може да се обади на приятелката си. /чехъл/ Да, ще имате честта да видите доста семейни битовизми, особено когато всяка относително сериозна сцена е потъпкана от желанието на Траволта да се прави на интересен, преигравайки по-зле и от Бен Афлек в лош ден. Екшън сцените, особено в първата половина от филма, са толкова плачевни, че сякаш са извадени от учебник по балет за инвалиди. Пиер Морел очевидно се е опитвал да докара стила на старите екшъни от 90-те години, в които героят избива десетки врагове с един пълнител и който задължително трябва да има поне два-три скока на забавен кадър, в които да стреля около себе си. Дотук добре, само че нека да бъдем честни – Джон Траволта не е нито Чък Норис, нито Лоренцо Ламас, така че ефектът се губи и то осезаемо. А и 90-тарския стил не работи, при условие че е презентиран като карикатура. Изобщо, екшънът на „От Париж с Любов” е толкова евтин, че все едно бюджетът на филма се е равнявал на БТВ /брутното трудово възнаграждение/ на румънски тракторист. Резил, г-н Бесон!
Да, първата половина на филма е откровено плачевна до такава степен, че главата ми започна да пулсира още по средата, сякаш отбор по сумо я е използвал за тренировъчен батут. Героите са необосновани, неориентирани, двуизмерни и комични, без причина. Целта им е неясна, подбудите – съмнителни, а решенията, които вземат – абсурдни. С две думи, сюжетните пролуки ще Ви се изсипят на изтормозените главици като пудра захар върху прегорял кекс. Втората половина обаче спасява филма от пълен фейл, защото явно там някъде Бесон се е събудил от авторската дрямка и е осъзнал, че трябва все пак да има някакъв смисъл във всичко това. Да, не е кой знае какво, но като за развръзка на подобен филм е напълно достатъчно, а и като се има предвид първата половина, дори и Уве Бол можеше да измисли нещо по-кадърно. Този път няма да спойлвам, така че може да изпуснете нервния въздух, който бяхте поели в началото на ревюто. То и без това „От Париж с Любов” не е филм, в който се случва нещо чак толкова важно, че да генерира страх от спойлери – основното, което трябва да знаете е, че азиатските готвачи и пакистанските сводници са много лоши копелета и трябва да умрат в множество сцени на селски престрелки, в които враговете идват един по един и един след друг, като в някой тъп FPS. За народолюбците пък е предвидена и специална сцена, в която Траволта предизвиква верижна експлозия на МПС-та, колизирайки се в една Лада „Самара”. Мда, те са навсякъде!
Както вече споменах, химията между двамата главни актьори рязко отсъства, а диалозите помежду им са пропити с толкова нищета, че ще Ви стане неудобно. Ударната простотия на Траволта, който жадно се опитва да хвърля уж-култови лафове наляво и надясно, ще бъде пресрещната от законосъобразното и шахматно мислене на Рис-Майърс, който през целия филм гледаше притеснено, сякаш страда от менструални болки в реално време. Не знам дали причината за смехотворния диалог е в сценария или в печалните опити на двамата актьори да импровизират, но каквата и да е била причината – резултатът не става за гледане. А като за „шпионски” трилър, за какъвто филмът се промотира, шпионските измишльотини са доста посредствени и ограничени, за сметка на дивашкия екшън и уголемената бройка на чували с трупове. Е, вярно че не сме очаквали да гледаме Джеймс Бонд, но все пак щом копираш заглавието на един от най-сполучливите филми за Агент 007, а именно – „От Русия с Любов” – нямаше да е лошо да вкараш малко повече стил и атмосфера, нали така г-н Бесон? Музиката също не помага – по някое време дори изключих колонките и си турих слушалките, защото съм културен човечец и прецених, че съседите ми не заслужават да слушат този протяжен вой на сношаващи се котки.
И ето че странно защо, изведнъж загубих желание да пиша за този боклук, а творческата ми муза спатъхна като метеорологичен балон, блъснат челно от сляп щъркел. Нямам идея защо Пиер Морел е искал да направи този филм, освен за реклама и за да покаже, че Париж е едновременно красив, но и опасен. Е да, то и азиатските проститутки също са красиви и опасни, но честно казано повече щеше да ми е интересен филм за тях, отколкото за разбеснелия се Джон Траволта. „От Русия с Любов” може да послужи за временно разпускане, но за нищо повече, защото няма качествата на нормален филм, а камо ли холивудски такъв. Препоръчвам Ви да се концентрирате върху по-приятни действия, вместо да съзерцавате нещо, което е минало покрай Париж и се е озовало в нечия септична яма. Не че филмът е толкова тъп, но със сигурност не отговаря на нивото нито на създателите му, нито на таланта на актьорите в него. И сега – ако ми позволите малко цинизъм – експириънсът от гледането му е по-брутален и от това да сте жертва на сериен изнасилвач, защото болката от този филм ще остане дълго след като сте се загащили.
3.8/10
Последни ревюта:
Преди няколко дни Ви казах коя актриса няма да изиграе ролята на Лара Крофт в новия „Томб Райдър“. Сега пак на мен се пада честта да Ви предупредя кой пък няма да изиграе Билбо Бегинс в предстоящия „Хобит“. Да, знам че е ясно отдавна, че няма да е Джеймс Макавой, нито Даниел Радклийф, но днес става ясно, че няма да е и Матю Гууд, който добре си спомняте като палавото злодейче Озмандиъс от „Пазителите„. Гууд е споделил, че през уикенда е говорил лично с режисьора Гилермо дел Торо за ролята на малкия хобит с косматите крачета, но не вярва да му се обадят за потвърждение, защото според него ръстът му не отговаря на ролята. „Вижте колко съм висок, за Бога!“, шегува се той, без да знае че единственото място, където размерът няма значение, е в компютрите на WETA Digital. Но и самият той не изпитва особен мерак да участва в проекта, защото не искал да се отделя от малкия си син в продължение на повече от година, а както знаем горе-долу толкова ще отнемат снимките на „Хобит“. Е, тогава… защо изобщо си се интересувал за ролята, г-н Гууд?
В тази връзка, новината не е чак толкова голям шок /при все че наистина не си представях Гууд като добричкия и наивен Билбо/, колкото изказването на самия актьор по повод най-новия му филм – романтичната комедия „Leap Year“. И преди се е случвало актьор да оплюе собствения си филм, но рядко това е ставало още преди филма да слезе от кината, което лично на мен ми направи добро впечатление, защото Гууд явно е пълен непукист. Ето какво разказва той за филма си: „Много е надут. Знам, че много хора ще кажат, че е най-глупавия филм за 2010г. Приех ролята единствено заради мястото на снимките – за да мога да се прибирам у дома през уикендите. Не беше заради сценария, повярвайте. … Беше ли провал? Да, така беше. Но поне си прекарах добре и ми платиха.“ На Матю Гууд определено не му дреме от нищо и си казва всичко, което му е на акъла, което обаче няма да му повлияе позитивно, ако продължава в същия дух. Но все пак, добре че са му и платили, иначе…
Още за „Хобит“:
Бен Стилър не обича да стои на едно място, особено когато е направил дълга поредица от тъпи филми за последните няколко години, и сега е решил да се върне към корените си, презентирайки култовия образ на фешън иконата Дерек Зулендър. Не знам дали някой от Вас си спомня за перипетите на мъжкия модел, които през 2001 г. потресоха модния подиум в сатиричната комедия „Зулендър“, но дори и да не сте, сега ще имате време да повторите грешката си, защото Стилър усилено мисли за сикуъл. „Зулендър 2″ ще се сценарира от Джъстин Теро, който написа „Тропическа Буря“ и „Железния Човек 2″, а скриптът се твори в момента от него и самия Бен Стилър.
Още няма инфо кои от оригиналния каст ще се завърнат, но при условие че Оуен Уилсън няма нищо интересно за вършене в момента, нищо чудно да се екипира за втори път със скъпите дрешчици в ролята на русичкия хубавец Хансел. За Стилър е ясно, че е на борда, защото не може да има Зулендър без „ridiculously good looking male model“ Дерек вътре. Другите новини по темата са, че за злодея на филма е цанен Джона Хил, който ще се превъплъти в негативната роля, която едно време бе изиграна така приказно от Уил Феръл. Стилър и Хил споделиха общи сцени в „Нощ в Музея 2″, така че явно са си свикнали на простотията и се траят. Първият филм не бе прекалено популярен, защото излезе някъде около 9/11 и тогава никой не му се занимаваше да гледа цветните гащи на Зулендър, така че се надявам поне вторият да има някакъв касов успех.
Преди няколко луни, един от моите многобройни фенове ме пресрещна на улицата, докато се разхождах, за да колекционирам охлюви. Вместо обаче да ме уцели с камък, както обикновено се случва, когато мой фен ме забележи на живо, човекът културно попита защо отдавна не съм писал ревю на филм, който да изкара над 5.0/10. Дълго време мислех какво да му отговоря, защото не знаех как да обясня, че подобни филми се броят по космите на левия ми скротум, но тъй като не исках да разбивам плахите мечти на горкия човечец, аз му обещах че лично ще се погрижа следващия филм, който гледам да получи малко по-висока оценка от нормалното. Сега, пишейки тези слова на романтичната светлина от пламъка на свещта в кабинета си, аз осъзнавам че съм излъгал единствения почитател, който не ме е напсувал на член от семейството.
Но стига за мен – нека да започнем с това, което съм Ви приготвил днес, а то е от митологичния ресор и не само ще занимава детската част от мозъчните ни полукълба, но и в същото време ще постави на изпитание толерантността ни към слабоумието и познанията ни по историята на древногръцките легенди. Ако още не сте се досетили, ще иде реч за най-новия тийн хит, който киносалоните поеха в себе си наскоро и който е известен с много неща, но не и с наличието на здрав разум – „Percy Jackson & The Olympians: The Lightning Thief”. Не се залъгвайте от дългото заглавие, драги читатели – то не е показател за стойността на филма, така както дължината на мъжкия нос е показател за дължината на други негови органи. Филмът е почти толкова тъп, колкото дълго е заглавието му и трябва да имате предвид, че след гледането му може би ще съжалявате, че не сте прекарали 2 часа в продухването на синусите си, защото така поне щяхте да свършите нещо полезно. За тези от Вас, които са запознати със структурата на ревюирането ми трябва веднага да им стане ясно, че по-долу ще бъдат изсипани множествена съвкупност от въздребнички спойлери, така че който се плаши от разкриването на някой сюблимен обрат от филма, трябва да спре да чете сега, по същия начин както човек, който се плаши от хомосексуалисти, не бива да ходи повече на концерт на Миро от „Каризма”.
„Пърси Джаксън”, както ще наричам филма оттук-нататък по простата причина, че не ми се хабят удари по клавиатурата, за да му пиша пълното олигофренично наименование, е детски адвенчър, който е инспириран от поредица книжки за юноши, сътворени от Рик Риордан. Интересното идва от факта, че режисурата е завещана на адаша на Христофор Колумб, а именно – Крис Калъмбъс, който има опит в две неща – да прави филми за деца и да прави филми по детски книжки. Предишният му атемпт бе доста успешен и от него изригна поредицата за Хари Потър, а сега – Колумб отново ще иска да повтори успеха си, като този път генерира нов франчайз от алтернативни книги, които за разлика от Х.П., ще разказват не за магия, а за митология. Виталните подправки обаче ще останат същите до такава степен, че в доста моменти ще се питате не е ли това просто mod на „Хари Потър” с нови skin-ове на героите и нови карти. Протагонистчето отново ще бъде отритнато от обществото лузърче, което не става за нищо, освен за ритане с кубинки, което обаче научава секретното инфо, че всъщност притежава специални умения, качващи нивото му на water resistance с +5 точки за 2 часа. Неразбраното от никого тийнче отново ще отиде в специализирано училище за „избрани” деца, които обаче вместо магьосничета, ще бъдат деца на разнообразни по некадърността си Богове, или наричани още полу-богове а.к.а „demigods”. Преброихте ли малкото разлики с „Хари Потър” до момента? Ако още не сте – ще допълня, че в съответната гимназия за квалифицирани изроди, младежът ще битува с верния си комичен персонаж /кочът Гроувър/ и ще се запознае с красивата си колежка /Анабет/, по която гащите му ще се издуват усърдно до края на филма, с уточнението че за разлика от Хърмаяни, Анабет действително беше TILF /същото като MILF, но за тийнейджъри/. Изобщо, приликите с предишната филмирана книга на Колумб са по-очебийни и от педофил на детска площадка, така че ще трябва или да се научите да преглъщате соления им вкус, или да прекарате два часа в нервно белене на кожичката около ноктите си.
Пърси Джаксън е разбрал, че е много по-интересно да си играе с водата, вместо с други свои атрибути.
В главната роля на „Пърси Джаксън” ще се насладим на хубавата мутричка на Логан Лърман /“Геймър„/, който всъщност не е толкова лошо дете-актьор, въпреки че специално този филм не дава голямо поле за изява на драматичния му талант. Истината е, че Колумб е режисьор с професионално око за красивите момченца, защото именно той откри Даниел Радклийф за голямото кино, а сега отново доказва себе си, защото е селектирал в главната роля още едно лицеприятно идолче, което всеки педал с фетиш по Зак Ефрон би искал да забремени. Другото интересно е, че в момента Лърман води преговори за главната роля на Питър Паркър в новия „Спайдърмен”, така че се надявам да го харесвате, защото ще имате честта да го гледате доста често в близките години. В „Пърси Джаксън” Лърман ще играе ролята на блудния син на Посейдон, който /ако сте проспали уроците по история на митологията в елементарното училище/, е гръцкият бог на водните басейни. Синът му се казва Пърси, което е или галено от Персей, или съкратено от аристократичното Пърсивал. Знаейки премиса на филма, ще презюмирам, че е първото, макар че ако някой ми каже каква е връзката между Персей и извънбрачния син на Посейдон, ще го почерпя с една кока /кола/.
Както и да е, Пърси не знае, че е син на Посейдон, докато не го разбира. Хах, тук очаквахте да кажа нещо по-умно, нали? Истината се разкрива пред очите му под формата на демонизирана учителка, която го атакува като крилато изчадие, наречено „fury”. И тук изведнъж, сюжетът и героите започват да се разкриват поетапно. Първо, разбираме че доброто и сакато негърче Гроувър всъщност не е толкова недъгаво, колкото изглежда на пръв поглед, а в действителност е митологична креация с политически коретния термин „сатир”. Да, това са онези хуманоидни пръчове, които скачат и играят по разни весели мероприятия. Оказва се, че той е „Пазител” на Пърси и ще го защитава с всякакви подръчни средства, включващи патерици и дори копитца. В същото време, преподавателят Пиърс Броснан се оказва също не-човек, а нещо много повече дори от суперагент, а именно – кентавър. Е, тук може да приемете нещата позитивно и да си кажете, че колкото и тъп да е филма, едва ли другаде ще може да се насладите на Джеймс Бонд в конско тяло и както самият той се представя: „I have a real horse`s ass”. Тези легендарни създания спасяват неориентирания Пърси и го завеждат в убер секретен горски лагер за отбрани екземпляри, където децата на Боговете да се упражняват на ум и разум и да тренират бащиния си занаят. По пътя обаче, задругата се сблъсква с озверял минотавър, който до преди малко е добрувал в една кравешка ферма. Интересно ми е какво точно е правило сред кравите същество с манталитет на бивол, но с тяло на човек? Имайки предвид половата активност на митологичните същества, определено е вършил някакви зоофилски мръсотии с горкия добитък. Минотавърът атакува Пърси в една супер жалостива сцена на CGI битка, в която Пърси е разхвърлян като чувал с патати, докато т.нар. му „Пазител” жално, но и доста делово попитва тук-там: „Пърси, добре ли си?” В суматохата, майката на Пърси /Катрийн Кийнър/ е отвлечена и запратена в Ада до Стив Куган, който по някаква причина играе бог Хадес.
Тримата герои се спичат при вида на мултиглавата Хидра.
Следва задължителната полева тренировка в лагера на полу-боговете, където Пърси се запознава с още уроди и се влюбва страстно в отраканата Анабет, която показва завидни умения с фалическия символ, наречен „меч”. Да, тя също се оказва дете на Бог, но този път – дъщеря на Атина Палада. Еха, що за сватове биха имали тези двамцата, ако се вземат? По време на кратката и – забележете! – еднодневна тренировка, ще се насладим на ролеви игри в стил „capture the flag”, в които група нърдове се млатят по главите с мечове и щитове. Извинявам се много, но не усетих логиката на това защо полу-боговете трябва да тренират със средновековно снаряжение. В кой век точно живеем? Това ли са най-развитите оръжия човешки? И изобщо, какво по дяволите би направил един меч, което “Dragunov” не би направил много по-качествено, и то от разстояние? Все пак, това са наследниците на Боговете, а разполагат с по-жалък арсенал и от децата в Афганистан. Но нищо, просто свиквайте с факта, че логическите дупки на филма ще бъдат забелязани дори от Стиви Уондър, и то без да ги пипа. Решен да спаси майка си, Пърси смята да отиде в Ада. Оказва се, че това е много по-лесно, отколкото си мислите, защото просто трябва да открие три перли, които – що за патриотизъм? – се намират на територията на великите САЩ. Въоръжени със сгъваем щит и някакви шибани кецове с крилца от гугутка, тримата амигос се отправят на road trip из родината си, на фона на „Highway to Hell” на AC/DC. Евала на пича, който е избирал песните – тук филмът официално се подхлъзва на тънката граница между добрата комедия и тъпата пародия и пропада дълбоко в недрата на второто.
За по-нататъшните приключения на „Пърси и Co.” няма да спойлвам, макар че едва ли някой ще се впечатли, дори да не знае какво се случва. Ще се насладите на напрегната битка между „Медузата” Ума Търман, която въпреки че е един от по-добрите моменти на филма, е пропита с достатъчно инфантилност, за да не се приеме насериозно, дори и от феновете на митологията, а и служи като няколкоминутна реклама на “Apple iPhone”, защото демонстрира че техните апарати имат най-огледалната повърхност на мобилния пазар и служат за качествена защита срещу вкаменяващи демонКи. По-нататък децата ще се разходят и до Нашвил, където да си търсят късмета в Партенона /но не този в Атина, а негово копие – все пак защо боговете да се занимават с оригиналния паметник, след като могат да направят нещата удобни за американците и да изсипят всичките си божествени артефакти право в задния им двор/. И така, лека – полека, тримцата приятелчета успяват да стигнат до подземното царство и да се запознаят с Хадес, който е брат на Зевс, и всъщност се пада чичо на Пърси, но също така пък Атина е дъщеря на Зевс, което прави Анабет внучка на Хадес и съответно племеница на Посейдон. Не знам, обърках се, защото в гръцката митология има повече герои, драми, семейни туистове и инбрийдинг от която и да е турска сапунка.
Ума Търман има bad hair day, което си личи най-добре върху капака на „Apple“.
Сюжетът на филма е изваден от ректума на учител по история в аграрен техникум и е холивудизиран до степен на тотална ретардация. Сега, не знам дали американците наистина са толкова тъпи или сценаристите умишлено са писали текстове за по-нисши умове, но диалогът и целият скрипт са като сборник с разговори между пациенти на психодиспансер. Особен колорит вкарва негърчето Гроувър /помните го като Алпа Чино от „Тропическа Буря”/, който ръси толкова мизерни уанлайнери и „комични” лафове за единица време, че в един момент главата Ви ще започне да се подува от притока на изнасилен хумор в нея. Изобщо, присъствието на отраканото чернокожо добряче е толкова стереотипно и клиширано, че всичко което излиза от устата му, ще Ви звучи като нещо, на което сте длъжни да се усмихвате, защото филмът го изисква от Вас. Женският персонаж на Анабет се трае, защото има по-малко реплики, а и през повечето време си мислех за други работи, свързани с нея, вместо да слушам какво има да ми каже. Но сценарият убива и малкото останало потенциал на това заглавие. Все пак, няма нужда да си експерт по гръцката митология, за да осъзнаеш че в историята на филма има сиви петна, които дори „Ариел” няма да успее да измие. Пърси е син на Посейдон – той може да контролира водата и да се регенерира при допира с нея, но го осъзнава чак когато някой му го казва? Е, това дете не се ли е къпало досега? Да не говорим, че Пърси може да издържа под водата в продължение на 7 /седем/ минути, но това не прави впечатление на абсолютно никого. Не знам за Вас, но аз лично щях съм труп още на втората минута без въздух. „Там е единственото място, където мога да мисля”, казва той. Е, явно това е факт, защото на сушата Пърси наистина се държеше като пълен тъпак. А ето това е любимото ми – малкият герой боледувал от дислексия, защото мозъкът му бил устроен да чете гръцки, а не английски. /!?/ Нещо повече – митологичният елемент е толкова омешан и погрешно представен, че малките американчета добиват съвсем грешна идея. Синът на Хермес се вика Люк? Почти си представям как когато се срещнат за първи път, Хермес ще му каже с басовия си божествен глас: „Люк… аз съм баща ти!”
Атина Палада имала дъщеря? Извинявам се много, но как е възможно това, при условие, че Атина е била девица и радетелка на целомъдрието? Явно е заченала от мидихлорините на Джордж Лукас, не знам. Ами хидрата, с която дечицата се бият в Партенона на Нашвил? В митологията тя е представена като 9-главо чудовище, което регенерира 2 глави, на мястото на отрязаната една. Е, във филма Пърси обезглавява един от израстъците на чудовището, но накрая отново преброих 9 глави, въпреки че изрично бе показано как израстват две нови. Нещо се обърках, но все пак някой трябваше да уточни на екипа по специалните ефекти, че 9-1+2=10. Както и да е, филмът очевидно е правен за хора, които искат да гледат разни красиви children in peril, поради което Христо Кълъмбъс е решил, че няма смисъл да се впуска в излишни подробности. Това обаче не извинява патриотичните ташаци, които са вкарани в заглавието за повече народолюбие. Никога не съм предполагал, че реката Стикс се намира под знака „Холивуд” в ЛА, нито пък че средновековните бронзови монети за плащането на лодкаря Херон могат да се открият в градински фонтан. Да не говорим, че Хадес е презентиран като hard rock музикант с визията на Ози Озбърн на млади години. Още повече пък ме изненада факта, че асансьорът на „Емпайър Стейт Билдинг” ходил и до Олимп. Кой да ти знае, а?
Кое американче ще иска да отиде отново в музей, ако знае че вътре го очакват подобни твари?
Това, което пази филма от имплозия, е стабилният възрастен каст, който е избран сравнително адекватно и запазва някакво средно ниво. Имаме Шон Бийн, който отново е с доспехи, но за разлика от „Троя”, където игра Одисей, сега направо се изсира на метеното, презентирайки лидера сред Олимпийските богове – Зевсчо. Кевин МакКид /”Рим”/ пък играе Посейдон, който е показан като прекалено грижовен баща, който изпитва мъка по изгубената си мъжка рожба. Я се стегни бе – това поведение отговаря ли на божествения ти статус, о Посейдоне? Вече споменах за човекът-пони Пиърс Броснан и за медузата със змийска перука Ума Търман. Останалите също не са за изпускане – Стив Куган, Розарио Доусън и Джо Пантолиано са на борда, макар и с по-кратки и невзрачни ролички. Истината е, че колкото повече звезди си е поръчал Колумб, толкова по-зрелищен е провалът му, защото е очаквал че няколко известни имена и няколко относително търпими сцени ще направят от този филм началото на един нов и печеливш франчайз, който да се превърне в достоен сурогат на „Хари Потър”. Е, не става така, г-н Колумб, освен ако се бъркам и зрителите наистина имат нужда от спешна лоботомия. А за какво е била цялата суматоха? Защото някой е откраднал ултимативното оръжие на Зевс – неговия lightning bolt – и Зевс се е разревал, обвинявайки несправедливо първия, за когото се сети, а именно – синът на Посейдон. Самото божествено оръжие пък не само че не е чак толкова ефектно, но и дизайнът му силно наподобява на джедайски меч, по който е пуснат малко прав ток. Ами пазете си малко имуществото, драги Богове!
И за изпроводяк, ще посъветвам феновете на гръцката митология и божествените интриги, да изчакат филма на сносен DVD-Rip, защото колкото и ефекти да има набузени в него, той не си струва да бъде гледан срещу заплащане, защото не носи удовлетворение, а по-скоро отегчение. А и със скоростта, с която митологията се изчерпи в този филм /къде другаде три деца убиват минотавър, медуза и хидра в рамките на половин час без някакви особени усилия/, за сикуъла няма да им останат вражески единици за избиване. Да не говорим, че Сам Уортингтън скоро ще утрепе и Кракен в „Сблъсъкът на Титаните”, което прави нещата още по-трудни. А сега се спирам и Ви оставям, защото от толкова голяма концентрация на екранна жалост, лицевите ми тикове се влошиха. Заради някои филми си заслужава да се напиете от мъка. Заради други си заслужава да се надрусате с антидепресанти. Този си заслужава и двете.
4.1/10
Преди няколко дни слухът за нов мейнстрийм „Американски Пай“ бе потвърден, а сред почитателите се зародиха експлозии на смесени чувства относно бъдещото възраждане на поредицата. Да, първите три филма си остават съвременна тийн-класика в порнографската комедия, но последвалите ги DVD продължения се продъниха в дъното на киноварела с липса на свежи идеи, креативен хумор и нормални актьори. Сега обаче, нещата са на път да се оправят, защото третото продължение на „Американски Пай“ явно ще разчита на ядрото на старите филми, а именно – оригиналния каст. По-малко от седмица след първоначалния бум около новината, от Coming Soon твърдят, че вече са започнати преговори с една от най-големите звезди на първите три филма – бате Стифлър, изигран без особени усилия от Шон Уилям Скот.
Шон Уилям Скот е екзалтиран за поредната си роля на тъп селянин.
Скот бе достатъчно тъп, за да се прави на кретен в продължение на три филма, но и достатъчно умен, за да откаже да участва в пропадналите сикуъли, което му прави чест. Сега, Шон е надъхван да повтори ролята, която го направи известен, макар че именно заради тези филми, той трябваше да се целува с Джейсън Бигс, да търпи уриниране върху себе си и да яде лайна. Ако се съди по историята на персонажа му, сега сигурно ще го очакват още повече гнусотии. Но самият Скот твърди, че: „Измислихме страхотна идея, а пък и аз съм стигнал до момента, в който името ми и без това завинаги ще се свързва с този герой.” Всъщност, г-н Уилям Скот, Вие сте стигнали до момента, в който никой нормален режисьор няма да Ви предложи по-главна роля от тази, така че няма да е зле да не гледате зъбите на харизания кон. Ако Стифлър се навие да бъде изложен пред камерата за пореден път, то нищо чудно и останалите от първоначалния каст да се върнат за новия филм, още повече че и без това нямат по-важни проекти пред себе си. Да, вярно е че Алисън Ханиган се популяризира напоследък с TV шоуто „How I Met Your Mother(fucker)“, но този сериал е отдавна обречен, което означава че тя спешно трябва да започне да се оглежда за нови роли.
Преди няколко дни слухът за нов мейнстрийм „Американски Пай“ бе потвърден, а сред почитателите се зародиха експлозии на смесени чувства относно бъдещото възраждане на поредицата. Да, първите три филма си остават съвременна тийн-класика в порнографската комедия, но последвалите ги DVD продължения се продъниха в дъното на киноварела с липса на свежи идеи, креативен хумор и нормални актьори. Сега обаче, нещата са на път да се оправят, защото третото продължение на „Американски Пай“ явно ще разчита на ядрото на старите филми, а именно – оригиналния каст. По-малко от седмица след първоначалния бум около новината, от Coming Soon твърдят, че вече са започнати преговори с една от най-големите звезди на първите три филма – бате Стифлър, изигран без особени усилия от Шон Уилям Скот.
Шон Уилям Скот е екзалтиран за поредната си роля на тъп селянин.
Скот бе достатъчно тъп, за да се прави на кретен в продължение на три филма, но и достатъчно умен, за да откаже да участва в пропадналите сикуъли, което му прави чест. Сега, Шон е надъхван да повтори ролята, която го направи известен, макар че именно заради тези филми, той трябваше да се целува с Джейсън Бигс, да търпи уриниране върху себе си и да яде лайна. Ако се съди по историята на персонажа му, сега сигурно ще го очакват още повече гнусотии. Но самият Скот твърди, че: „Измислихме страхотна идея, а пък и аз съм стигнал до момента, в който името ми и без това завинаги ще се свързва с този герой.” Всъщност, г-н Уилям Скот, Вие сте стигнали до момента, в който никой нормален режисьор няма да Ви предложи по-главна роля от тази, така че няма да е зле да не гледате зъбите на харизания кон. Ако Стифлър се навие да бъде изложен пред камерата за пореден път, то нищо чудно и останалите от първоначалния каст да се върнат за новия филм, още повече че и без това нямат по-важни проекти пред себе си. Да, вярно е че Алисън Ханиган се популяризира напоследък с TV шоуто „How I Met Your Mother(fucker)“, но този сериал е отдавна обречен, което означава че тя спешно трябва да започне да се оглежда за нови роли.
След като наскоро бяха раздадени редица филмови награди в САЩ, сега и колегите им от Англия надигат главица, за да види светът, че и те отбират от качествено кино и не само могат да го оценяват, но и да го награждават със собствени призове, които в случая са небезизвестните BAFTA или „British Academy of Film and Television Awards„. Гала събитието се случи в неделя вечерта, когато съответните позлатени масчици бяха раздадени на няколко random селектирани люде, които не се впечатлиха особено от самите награди, колкото от факта че за новия президент на BAFTA е избрана кралската особа на принц Уилям, което само по себе си е културен шок от библейски калибър. Самата церемония е протекла с малко изненади, макар че ако резултатите от нея се считат като предупреждение за „Оскар“-ите, то на Джеймс Камерън определено няма да му е леко, при условие че бившата му съпруга го е надкачила в най-важните категории, вкл. за „най-добър филм“ и „най-добър режисьор“ с военната драма „The Hurt Locker“, докато компютърно генерирания „Аватар“ е спечелил само някои технически категории, защото – няма какво да се лъжем – той заслужава само и единствено тях.
Дали награждаването на Кристен Стюърт не е намек от страна на организаторите, че ако в следващата част на „Здрач“ играе с маска на лицето, ще бъде много по-добра в ролята си?
Съдбовна е била и вечерта за подмокрените фенки на тийн-педо-хоръра за увредени „Новолуние„, поради факта че на награждаването са присъствали не само романтичното дуо Патинсън/Стюърт, но и нещо повече – Кристен Стюърт е спечелила награда за „най-добра изгряваща звезда“, което ме потресе до такава степен, че за един кратък миг реших да си посегна.
Списъкът на по-важните късметлии може да видите по-долу:
Най-добър филм:
„The Hurt Locker“
Най-добър режисьор/ка/:
Катрин Бигълоу – „The Hurt Locker“
Най-добър актьор:
Колин Фърт – „A Single Man“
Най-добра актриса:
Кари Мълиган – „An Education“
Best Supporting Actor
Кристоф Уолц – „Inglourious Basterds“
Най-добра подържаща актриса:
Мо`ник – „Precious“
Най-добър чуждоезичен филм:
„Un Prophete“
Най-добра анимация:
„Up“
Най-добър оригинален сценарий:
Марк Боал – „The Hurt Locker“
Най-добър адаптиран сценарий:
Джейсън Райтман и Шелдън Търнър – „Up in the Air“
Най-добър британски дебют:
Дънкан Джоунс – „Moon“
Най-добър оператор:
„The Hurt Locker“
Най-добър монтаж:
„The Hurt Locker“
Най-добър звук:
„The Hurt Locker“
Най-добри визуални ефекти:
„Avatar„
Най-добра музика:
„Up“
Най-добра изгряваща звезда:
Kristen Stewart
Още награди:
Както досега сигурно сте научили прекалено добре, Холивуд смята да содомизира всички Ваши филмови спомени от доброто старо детство, посредством художествената гавра, наречена рибуут/римейк. Лично аз спрях да броя /и дори да се замислям/ за всички заглавия от края на миналия век, които от големите компании решиха да съживяват през последните няколко години без видима причина и логика. Но безкрайната канонада от рибуутове не е най-страшното. Най-страшното е, че те вече не се правят както едно време, а чрез методите на близкото бъдеще и с технологията на 3D-то. Да, шибаният „Аватар“ наистина направи революция, но не в киното като медия, а в начина на мислене на продуцентите, които веднага осъзнаха, че ако един филм е 3D, то цената на билета му ще е двойна, от което пък и приходите в боксофиса му също ще са /най-малкото/ двойни. Чиста печалба си е това, нали? И в този ред на мисли, се пригответе за неизбежното, защото новата версия на фентъзи героя Конан също ще бъде в третото измерение.
Запасявайте се с 3D цайси, защото съвсем скоро ще са Ви доста необходими.
Според IESB от „Lionsgate“ /които тази година приключват „Saw“ и ще им трябва нов франчайз, от който да сърбат пачки/ са решили да направят рибуута по книгата на Робърт Хауърд в 3D, а самият филм ще се нарича с простичкото наименование „Конан“. Още не е ясно дали филмът ще се заснеме директно в 3D като „Аватар“ или третото измерение просто ще бъде турено допълнително в пост-продукцията, като „Сблъсъкът на Титаните“, но едва ли на някой му пука, при условие че и в двата случая то е абсолютно ненужно. Както добре знаете, в главната роля на епосчето, режисирано от Маркус Ниспел, ще ни огрява мъжествената аура на Джейсън Момоа. Това, което може би не знаете още обаче е, че през първите петнадесетина минути от предстоящия филм ще се разказва за малолетния период на литературния варварин, а за тази роля е селектирано едно друго интересно дете на киното – Лео Хауърд – което евентуално помните за кратко като малкото ниндже от „G.I. Joe Rise of Cobra„. Да, и на мен не ми прилича на Джейсън Момоа, на какво пък – единият е избиран заради невинността си, а другият – заради нивото на протеини в тялото му. Но както и да е, „Конан“ ще бъде 3D и изводът от тази басня е, че нито един холивудски франчайз не може да избяга от бъдещето си – дори и тези, които нямат такова.
След като последното инфо за евентуален рибуут на поредицата „Томб Райдър“ беше изпуснато преди почти една година, продуцентът Дан Лин упорито замлъкна и до днес нямаше почти никакво развитие по темата, което накара феновете да се отчаят, а хейтърите да се зарадват, че филмът всъщност няма да го бъде. Сега обаче, научаваме нови и интересни ъпдейти по казуса, които едва ли са нещо особено, но поне ни дават идея за това какво да не очакваме от бъдещия филм. И в тази връзка, не очаквайте да видите в него нито Мегън Фокс, нито Кристен Стюърт. Според IESB, предварителната работа по рибуута явно върви с някаква начална скорост, защото от „Warner Brothers“ са призовали вездесъщата холивудска нимфетка Мегън Фокс, чиято красота може да си съперничи единствено с прогресивната й кретения. Чернокосата палавница обаче открито е отказала да изиграе ролята на Лара Крофт, защото – забележете довода! – не искала да я сравняват още повече с Анджелина Джоли. Да, г-це Фокс, наистина на кого би било приятно да го сравняват с красива и талантлива актриса, при условие, че Вие сте само половината на това.
След грубия отказ на трансформаторката, която явно е имала да прави по-важни неща, като например да се епилира на тайнствени места, от студиото са прибегнали до „План Б“ или в случая – другото популярно маце в модерното тийн-кино – вампиролюбката Кристен Стюърт. Стюърт обаче очевидно доста се е надула откъм самочувствие, след срамния успех на „Новолуние„, защото и тя категорично е отказала да си надене приключенския wonderbra на компютърния сексимвол по къси гащи Лара Крофт. Какво ни говори това за предстоящия филм, ако изобщо има такъв, разбира се – че от студиото са готови да селектират която и да е актриса, стига да е известна, актуална и /не е задължително/ да прилича малко на героинята. Нещо ми замириса на жалост, а на Вас? От една страна, Мегън Фокс може да е умствено възпрепятствана по доста показатели, но поне е наистина подходяща, защото има що-годе отговаряща визия и физика за ролята. Лошото е, че тя се има за нещо, което не е, а именно – харесвана – което определено ще й направи мръсно, ако продължава така устремно да отказва роли, които биха й качили малко окаляното реноме. От друга страна обаче, отказът на Кристен Стюърт е една добра новина за франчайза, защото тя не притежава абсолютно нищо от нужните характеристики на героинята. Всички знаем коя е Лара Крофт, но и всички знаем какво всъщност символизира образът й – обилните женски форми и неприкритата сексуалност. Стюърт не притежава нито гръдната обиколка, нито костно-мускулната структура, за да презентира г-ца Крофт на екрана, а да не говорим, че изкуственото й лице дразни до такава степен, че ако я видя на живо, нищо чудно да я зашлевя с мистрия.
Освен, че направи фурор в киното през 1977г., показвайки че специални ефекти на филми могат да се правят доста реалистично и с картонени кутийки, „Междузвездни Войни“ на Жорж Лукас явно е повлиял не само на мозъчната кора на зрителите си, но и на креативната жлеза на космическите инженери в НАСА. Казвам това, защото наскоро излезе снимка от вътрешността на Световната космическа станция, която в момента орбитира около Земята. А снимката не е случайна, защото дори хората със забавени зрителни възприятия ще осъзнаят почти моментално, че гледат през предното стъкло на TIE Fighter-ите на Империята от „Междузвездни Войни“.
Световна космическа станция
Star Wars TIE Fighter
От НАСА явно обичат да взаимстват идеи от най-различни локации, но основно питаят добри чувства към гуруто на интергалактическите дизайни Лукас, защото иначе не виждам логическата нужда най-големият прозорец в космоса да бъде сътворен като точно копие на художествено измислен изстребител. А и това не е първият им досег с трилогиите, защото през 2007 година истински светлинен меч, който е бил подарен от Лукас на НАСА, е прекарал две седмици в Космоса. Горепосоченият прозорец пък се намира в наблюдателната палуба на космическата станция и от него можете да видите извънземна гледка към пустинята Сахара, което е иронично, защото по-възбудените фенове на „Междузвездни Войни“ ще могат да си представят, че това всъщност са пустините на Татуин. Изобщо, мисля че сега е един от най-правилните моменти да се цитира Оскар Уайлд, който някога доста предвидливо е казал, че: „животът имитира изкуството“.
Коментари