Днес получих прозрение, което доста хора вероятно са получили много по-рано, а именно – че след броени часове ще настъпи не само Новата година, но и началото на новото деситилетие. В тази връзка не успях да не си задам въпроса „кои са тези филми, които са ми направили най-силно впечатление през отлитащата вече декада” и „кои са тези заглавия, които ще запомня с нещо наистина стойностно в кадрите им”. След кратък рисърч по темата попаднах на множество класации, повечето извиращи от невежите недра на медийни светила като Shadowdance, където отбор пишман киномани се надпреварваха да се надскачат на тема ценителски вкус, поставяйки един до друг филми като “Х-Mен 3” и „Лак за коса” в ТОП-10 на десетилетието. Това неадекватно отношение към киното меко казано иритира дори космите в ушите ми, поради което реших да направя немислимото – да си съставя собствена класация на десетте филма, които са били личните ми фаворити от Y2K, та чак и до днес.

С тъпите филми няма да Ви занимавам, защото не мога да броя до плюс безкрайност, затова с пот на скротума и мъка в душата успях да изтискам всичко най-сочно от себе си и да стесня списъка до десет качествени заглавия, с който списък смея да Ви занимая в следващите редове. Предупреждавам по-лабилните от Вас обаче, да не изпадат в амок, когато забележат липсата на „революционни” филми като „Аватар” в класацията – нека поне веднъж бъдем сериозни! Но стига толкова празни приказки, нека всички заедно да насочим вниманието си към това, за което иде реч, а именно – отговора на въпроса какви филми си е харесал един самонабедил се за скротум и самообявил се за „критик на простодушието” лумпен, който плюе наред.

„Д. Дарко” е филм, който направи от Р. Кели режисьор за един ден, а от семейство Джиленхол – ново поколение грозни актьори. Завързаният му сюжет, който можеше да се разплете само, ако зрителят е аутист с PhD или ако го гледа поне 4 пъти с разбиране, беше толкова новаторски и комплексен, че доведе по-простодушната публика до нервни тикове. За разлика от други подобни маломерни филми, които се напъват да си играят с времеви парадокси /като „Ефектът на пеперудата”/, „Д. Дарко” съдържаше в себе си неща, които са трудно постижими за пълен новобранец: жестока 80-тарска атмосфера, интересни персонажи с фрийк-шоу потенциал, добър и дори quotable диалог, много добре инкорпорирана във фантастичния елемент любовна история, която бе тотално лишена от баналност и захаросана мелодраматичност, минималистичен саундтрак, но пък пълен с хитове от онова време… и не на последно място – един куп социални коментари и скърцане със зъби. Филмът, разбира се, създаде вълна от дай-хард фенове, придоби култов статус, и всички трептяха в очакване как от Кели ще се изроди новия Кубрик. Това, което последва обаче разби всички илюзии на пух и прах. Кели се главозамая, егото му се разду като балон, и вярвайки твърдо в презумпцията за собствена гениалност, той последователно изсра три доста мащабни лайна в следния порядък: първо се изгаври със собствения си труд, представяйки ни режисьорска версия на култовия си дебют, с което показа, че изобщо не е наясно какво е ценното в него. Второ: „Южняшки истории” се оказа буламач от метафизика и прочит по диагонала на някакъв библейски булшит, но основно ще се помни като филма, който накара 2/3 от журито в Кан през 2006 да побягнат към аптеките за хапчета против диария още преди Шон Уилям Скот да си каже финалната реплика. И трето (нека стискаме палци да е последно): тазгонишният му “Кутията” пък окончателно показа, че Дони Дарко е бил една щастлива случайност, а авторът му е просто неориентирано момченце, което си мисли, че филмите му са готини заради свръхестествено разливащите се течности в тях и зловещите фигури с повредена идиомоторика, които изникват пред колите на главните му герои, за да предизвикат ПТП-та. Въпреки всичко, обаче, първата стъпка на Кели беше правилна и мястото й е тук.

Още дълго време ще стои вечният въпрос – какво щеше да се случи с масовото отношение към продължението на „Батман в началото”, ако Хийт Леджър не бе решил да се отърве от бремето на живота? Удобната за маркетинговия отдел на Уорнър предпремиерна смърт обаче не променя факта, че Джокера е невероятно постижение в историята на филмовите злодеи, което работи в такава степен, че успява да вдигне един напълно адекватен, но и най-обикновен по всички останали параграфи комиксов филм до висините на подобни класации. Изродското превъплъщение на Леджър в иконичния комиксов кретен с фиксация по пудри, червила и друга козметика успя да компенсира и сравнително постната /макар и стегната/ режисура на Нолан; и дърварското изпълнение на Бейл /който на няколко места имаше позиви да оцапа в кафяво снимачната площадка/; и народната пословица „от трън – та на глог” в лицето на Маги Джиленхол, която е родена да копае фъстъци или да ниже тютюн на село, но не и да бъде Батман-чик; и прибързаното превръщане на Харви Дент в Двуликия, което бе представено едва ли не с финеса от „Батман завинаги”… Запознатите със сценария би трябвало да са наясно колко огромна е разликата между злодея, описан на хартия в него и финалната версия на Леджър, която с тиковете си, примлясванията си, интонацията си, пейсингът на речта успя да се превърне в колосална кино-икона, което е истинско постижение в днешно време. Това, че всеки интернет нърд, дръзнал да си сложи лика на Джокера за аватар по форумите, го намирам за пикльо със забавено умствено развитие, не означава, че „Тъмният рицар” не заслужава стопроцентово девятката в класацията ми. За да завърша с негатив – братя Нолан трябва да сътворят чудеса от храброст, за да задминат критическия и публичен успех на филма си в, надявам се, последното продължение, което би трябвало да ни огрее някъде през 2012-13. Успех!

Мислех си това още след „Гладиатор”, но след „Небесно царство” вече е твърд  факт: Ридли Скот трябва да ограничи всичките си проекти или до мащабни и оригинални научни фантастики или до псевдоисторически епоси. Това го разбирайте като негодувание срещу пристъпите на старческа сенилност, които го обземат напоследък в лицето на пръдни като „Добра година”, „Американски гангстер” и „Мрежа от лъжи”. Това обаче няма никакво значение, защото „Небесно царство” е есенцията на думата епика. В тази средновековна приказка за честта има всичко, което човек би поискал, при това докарано почти до границата на съвършенството – адска красота, епична и правдоподобна драма, уникални с атмосферата си битки, брилянтна музика, и удар след удар в десятката по отношение на каста /с особена похвала за едно от най-запомнящите се изпълнения на Едуард Нортън, както и за холивудския дебют на Ева Грийн, която често ме кара да бъркам в боксерките си през нощта и да се чудя какво ми става вътре/. На всичкото отгоре, филмът умело се възползва от историческите факти и представлява най-живата и романтична илюстрация до момента на онова епично време, в което вмирисани до сълзи рицари циркулират между Европа и Йерусалим, за да пердашат мюсюлмани и да бъдат пердашени от тях. Специални адмирации заслужава и смелостта на сценариста Уилям Монахан да развие темата за религиозната толерантност по начин, който със сигурност не би се харесал на средния фанатизиран американец. И всичко можеше да бъде 6+, ако липсваха двата основни проблема: 1) мърсящото присъствие на палавия елф Орландо Блум, който и тук е обичайният мърляч, но за щастие поне не говори толкова много, че да ме накара да поискам да си счупя врата; и 2) кретените от Фокс накараха Ридли да пусне по кината окастрена версия на филма си с вкус на престоял на боклука полуфабрикат, само за да се вмести в определен брой прожекции на ден. Тук обаче е мястото за епохалната 190 минутна версия, в която всеки конфликт и всяка сюжетна линия са развити с подобаващо внимание и размах. Остава да видим дали следващата стъпа в историческата „трилогия” на Ридли Скот – „Робин Худ”, който ще гледаме съвсем скоро, ще се окаже на нивото на предните две. Дано!

Кино-равинът Спилбърг безспорно е едно от най-значимите имена в Холивуд за цялата история на съществуването му, тъй като притежава почти вроден режисьорски усет, с който малко от останалите са надарени. Това, разбира се не пречи той да е и творецът с най-несъответстващ на таланта му вкус за сценарии, вследствие на което за последнтие години сме се насладили на шедьоври на тоалетната активност от рода на „Терминалът”, „Хвани ме ако можеш” и, нека не забравяме – на последната инсталация на култовата сага за Индиана Джоунс, която по зловоние успя да достигне дори аналните издихания на Лукас от последното десетилетие, а това не е като да е лесно да се постигне. Но станалото – станало. Важното е, че Спилбърг от време на време получава вдъхновение и се захваща с история, която само той би могъл да докара на екран под форма, която да ти стопи лагерите. Такава е и съвременната версия на Пинокио, ситуирана в едно далечно, безнадеждно бъдеще, в което човечеството бавно умира. Тази филмова депресия е едно от най-манипулативните, но и най-истински затрогващи творения за последните години, за което помага не само изпълнението на невинното и все още неоткрило приказния свят на алкохола, марихуаната и твърдите наркотици  дете-чудо Хейли Джоуел Осмънт, но и на стягащия шийните прешлени апокалиптичен сетинг на далечното бъдеще, в което каменните лъвове плачат, а единствената останала капка човещина е под формата на невръстно роботче, вторачено в едно виенско колело под водата. Не мога да съм сигурен какво би направил Стенли Кубрик от тази проста и ужасяваща история, ако беше доживял да я заснеме, както е било планирано, но това със сигурност е последният шедьовър на Спилбърг.

Трудно е да се предположи, че от антиутопичната, но не особено кадърна книжка на П.Д. Джеймс Алфонсо Куарон е успял да направи толкова афектиращ филм, но той си е пич, нищо че в своодното си време се занимава с глупости като Хари Потър или филми с псувни в заглавията си. Историята е безкрайно проста – човечеството в недалечното бъдеще е развило стерилитет и е на прага на изчезване, но в един прекрасен момент героят на Клайв Оуен открива, че някаква вакла афроамериканка е забременяла извънбрачно, изражда детето й насред летящи бомби и куршуми, и я отвежда на няква спасителна лодка, умирайки. Що за…? – ще попита предубеденият читател. Отговорът е прост, точно колкото историята – да, понякога от праволинейните и на пръв поглед скучни истории могат да се родят исторически филми, когато се вкара необхоимата доза талант и въображение. Темите, които филмът засяга са ясно очертани и е въпрос на лично виждане дали ще ви хванат или не, но това, с което филмът премачка цялата налична конкуренция за 2006 беше ужасяващата атмосфера на Британия на ръба на самоунищожението. Сетингът е странна, но изключително въздействаща смесица от екстраполация на сегашните тенденции на развитие на обществото и типичните за научните фантастики футуристични елементи, но миксът е забъркан с вкус, в който няма и помен от пластмасовата стерилност на повечето филми, в които действието се развива в бъдещето. Разбира се, няма как да пропусна абсолютно ненормалната операторска работа в този филм, където в един 10-минутен непрекъснат кадър на адска филмова драма /с една кола, по един път/, Алфонсо и операторът Еманюел Любецки просто скриват шапката на всички налични визионери сред холивудските режисьори. В този ред на мисли, мога да се сетя за още поне 3 сцени на уникален кинематографичен ужас, които все още стоят ненадминати. Ако човек няма представа кой е правил „Децата на хората” със сигурност ще предположи, че това е дело на някаква извънземна, зла и поумняла версия на Спилбърг, който е източил съдържанието на по-креативната половина от визуалистичната черепна кухина на Робърт Земекис. Въпросът ми към Алфонсо тук е резонен – къде ти е следващия филм, бе шибаняко, писна ми да те чакам!

„Гладиатор” е исторически /в смисъл на ситуиран в Рим/ и още по-исторически /в смисъл – на част от историята на киното на 21 в./ филм и за него важи всичко, което беше казано за „Небесно царство” – Ридли е в стихията си независимо дали му се налага да показва как римляни и варвари се блъскат едни в други на фона на кал, сняг и смрад; дали на екрана се ширят абстрактни житни поля от отвъдното или пък епични картини на компютърно генериран Рим с всичките му колизеи, полилеи и пр. архитектурна чудесия… „Гладиатор” обаче е шоуто на Ръсел. Кастването му в ролята на мащабния гладиатор бе пристъп на гениалност от страна на Ридли Скот. Максимий се превърна в иконичен герой, благодарение на таланта на Ръсел Кроу и на това, че по същество историята във филма е онази простота, която познаваме от десетилетия – за моралния и добър с хората и природата пич, на чиято глава се излива адската помия, скапва му цялото подредено съществуване, вследствие на което на него му пада пердето, превръща се в някакъв звяр и не мирясва докато не отърве света от архинемезиса си. Тази история винаги работи при публиката, когато е представена адекватно, а одисеята на Максимий е един от най-добрите примери. За този филм важи с пълна сила правилото, че хората гледат на изкуството повече с половите си органи, отколкото с главите си. Малките момиченца харесаха филма, защото се навлажняваха между краката при всеки мъжествен поглед на гладиатора; за малките момченца пък Максимий бе ролеви модел, който преживява един куп яки, драматични приключения по пътя си /мислите на палавниците-хомосексуалисти ще даря с липса на коментар/. Въобще, филмът имаше пленителен по редица начини герой, на който да симпатизираш безрезервно през цялото време и за когото да ти е адски тъжно, тъпо и криво на финала. Разбира се, към това се добавят всички други необходими съставки за един филм, достоен за петото място в разни топове: изродски злодей; страховито хореографирани и заснети екшън сцени, които вече имат класически статус; както и една приятна изненада – в този филм нямаме захаросан романс, който да отклонява героя от целта му. Но нека след толкова много разточване на позитивни лиги да обърнем и подходящото внимание на негативите: те не са свързани пряко с филма, а с егото на Кроу, което се разду диспропорционално точно като следствие от този филм. Колкото и кадърен актьор да е /както показа ролята му на ченгето-психопат в „Поверително от Ел Ей” и на дебелия Джефри Уиганд в последния маргинално сносен филм на Майкъл Ман – „Вътрешен човек”/, кариерата на Кроу се срина тотално и достигна своя перигей, иронично в последния филм на Ридли – „Мрежа от лъжи”, където Лео ДиКраприо го бутна от едно столче и той едва не се разрева. Добра идея ще е, ако в оставащата застаряваща част от кариерата си, Кроу се опита да намали тежкаренето, защото това не отива на един благороден Гладиатор. Нека се надяваме, че като Робин Худ ще изкупи греховете си.

Гай Пиърс не може да си спомни дали вчера си е изпрал гащите…? Да, това е човещинка, но е нещо повече от проблем с миризмата за човек, който има остра форма на краткотрайна амнезия и всеки ден си шари задника с перманентен маркер, за са си напомни, че някой е убил жена му. Колкото и невзрачно да звучи това като премис на филм, Кристофър Нолан успя да разбие на парчета конвенциите за филмов монтаж и от тях сглоби „Мементо” – един от най-оригиналните филми правени някога. Обратното броене можеше да бъде най-обикновен гимик при една издишаща история, но случаят тук не е такъв. Точно обратното – филмът, освен че е перфектен трилър с ненормален и драматичен туист, освен че поставя на изпитание вниманието и интелекта на зрителя, успява да подхвърли купища психологически теми за напреднали. Жилавият Гай Пиърс извършва чист героизъм като успява да не дразни с асиметричното си лице, а Кари Ан Мос прави единствения си умен филм след първата „Матрица”. „Мементо” успя да се превърне в /почти/ първата стъпка в една /почти/ безпогрешна режисьорска кариера и по всичко личи, че за вбъдеще ни чакат само добри новини, но по-важното – бетонира името на Джонатан Нолън – по-талантливият брат на Кристофър, като един от най-оригиналните, кадърни и умни сценаристи, работещи в момента в Холивуд. Ако мокрите ми сънища се сбъднат и той все пак довърши “Interstellar” за Спилбърг – със сигурност ни чакат епични времена, в които ще се твори кино-история.

Не искам да звуча сексистки, но по принцип намирам режисурата за мъжка работа, в която нежният пол не бива да си пъха носа /както нагледно демонстрира палавницата Браян Сингър/. Съществуват обаче и изключения от правилото, които се случват веднъж на 10 години или нещо подобно. Колкото и да не му личи, такъв е шибаният шедьовър „Американски психар” – той е правен от същество, което носи цици по себе си. Искам да ми повярвате, че единствената причина да не сложа този филм на първо място е, че съм един прост дечко, който се радва на шаренко, а Психарят е сериозен филм, който разкъсва на парцали снобарската юпи култура на 80-те в САЩ и целия й лъскав, празен и отвращаващ начин на живот. Крисчън Бейл прави за втори и последен път (след „Империя на Слънцето”) ролята на живота си, като изобразява съвършения психопат Патрик Бейтман, чието ежедневие се състои в полиране на перфектното му тяло с благовонни мазила, надцакване с визитни картички, връщане на видеокасети, цитиране на ревюта за екстра-тъпи песни на Фил Колинс и… насичане на парчета на неприятни конкуренти в социалната му ниша, които имат наглостта да подбират по-грандиозни цветове и шрифтове за визитките си от неговите; или пък кълцане на проститутки с бензинова резачка. Това е филм на сюблимните контрасти – перфектна смесица от комедията на диалога на простодушните малоумни юпита и хоръра на нощните позиви на Бейтман; едновременно стряскаща сатира, граничеща с гротеска, и почти сюрреалистичен сън към финала, който оставя врати за различни интерпретации. Рядко се среща толкова прецизно изчислен филм във всеки свой ход, от който просто няма какво повече да поискаш.

Сигурно си мислите, че филм за фокусници би бил интересен, само ако единият от тях се казва Хари Потър, а другият – Гандалф, нали така? Е, тук грешите, защото в „Престиж” магьосниците са върколакът Хю Джакман и батманът Крисчън Бейл и не размахват някакви вълшебни пръчки и тояги, а истински трикове от ръкавите, за да се унищожат един-друг. Ако това Ви звучи като някакъв патетичен бърст на вътрешни газове, както на мен, когато за пръв път прочетох синопсиса на филма, не се безпокойте, защото няма да сте прави. Изненадващо /или не – като се има предвид, че зад него стоят братя Нолан?/ филмът успява да комбинира по рядко щастлив начин дълбочина и забавление. От една страна, сюжетът, сетингите, конфликтът на филма на повърхността са достатъчно вълнуващи и интересни, за да приковат вниманието от първия до последния кадър, но всеки филм, който претендира да се намира под номер две, пък било то и в класация на някакъв скротум, трябва да е нещо повече. Да, откъм техника – като почнете от актьорските изпълнения и стигнете до аудио-визуалната страна на нещата, филмът е ефективен, но без да е нещо революционно. Истинската сила на „Престиж” идва обаче, когато финалните надписи текнат и Вие изведнъж осъзнаете, че току що е свършила една от най-добрите и драматични интерпретации на темата за саможертвата в името на изкуството, която някога е виждала голям екран.

Трудно ще ми е да кажа нещо кой знае какво тук, затова дори няма да ви занимавам с хилядите дребни, средни, едри и огромни причини, поради които трилогията на дебелака Пешо Джаксън е най-епохалното нещо, случило се в киното на 21 век и ще остане в историята като най-зрелищната фентъзи епопея, сътворявана някога от жив човек. Най-хубавото нещо в цялата работа разбира се е, че не беше необходимо да си пъпчасал гийк, който срича уроците си на Общия език, за да оцениш достойнствата на това величествено творение. Колкото и простодушна да е за някои притчата за палавия лилипут Фродо, който мъкне в продължение на 12 часа един пръстен /който дори не е и негов/, „Властелинът” не е просто тъпанарски прочит на творчеството на Толкин, а един уникален и разтърсващ сетивата кинематографичен триумф… истински жив свят, в който потъваш и когато дойде времето да го напуснеш и да се върнеш в сивотата на жалкото си съществуване, ти се иска да се разцивриш като пикла. Всичко останало са подробности.

Е, скъпи приятели, с тази класация завършвам присъствието си в този блог за кинематографичната 2009 година. С пожелания за много приятни изживявания през Новата Година из киносалоните, за много по-малко холивудска измет, с която да се налага да Ви занимавам, си вземам довиждане с Вас засега, за да се отдам на празничните мисли в празничната ми глава, и се надявам да Ви видя отново сред читателите и коментаторите и догодина.

Искрено Ваш,

Скротум