Скротумът рече: "Филмите на десетилетието – ТОП 10"

Днес получих прозрение, което доста хора вероятно са получили много по-рано, а именно – че след броени часове ще настъпи не само Новата година, но и началото на новото деситилетие. В тази връзка не успях да не си задам въпроса „кои са тези филми, които са ми направили най-силно впечатление през отлитащата вече декада” и „кои са тези заглавия, които ще запомня с нещо наистина стойностно в кадрите им”. След кратък рисърч по темата попаднах на множество класации, повечето извиращи от невежите недра на медийни светила като Shadowdance, където отбор пишман киномани се надпреварваха да се надскачат на тема ценителски вкус, поставяйки един до друг филми като “Х-Mен 3” и „Лак за коса” в ТОП-10 на десетилетието. Това неадекватно отношение към киното меко казано иритира дори космите в ушите ми, поради което реших да направя немислимото – да си съставя собствена класация на десетте филма, които са били личните ми фаворити от Y2K, та чак и до днес.

С тъпите филми няма да Ви занимавам, защото не мога да броя до плюс безкрайност, затова с пот на скротума и мъка в душата успях да изтискам всичко най-сочно от себе си и да стесня списъка до десет качествени заглавия, с който списък смея да Ви занимая в следващите редове. Предупреждавам по-лабилните от Вас обаче, да не изпадат в амок, когато забележат липсата на „революционни” филми като „Аватар” в класацията – нека поне веднъж бъдем сериозни! Но стига толкова празни приказки, нека всички заедно да насочим вниманието си към това, за което иде реч, а именно – отговора на въпроса какви филми си е харесал един самонабедил се за скротум и самообявил се за „критик на простодушието” лумпен, който плюе наред.

„Д. Дарко” е филм, който направи от Р. Кели режисьор за един ден, а от семейство Джиленхол – ново поколение грозни актьори. Завързаният му сюжет, който можеше да се разплете само, ако зрителят е аутист с PhD или ако го гледа поне 4 пъти с разбиране, беше толкова новаторски и комплексен, че доведе по-простодушната публика до нервни тикове. За разлика от други подобни маломерни филми, които се напъват да си играят с времеви парадокси /като „Ефектът на пеперудата”/, „Д. Дарко” съдържаше в себе си неща, които са трудно постижими за пълен новобранец: жестока 80-тарска атмосфера, интересни персонажи с фрийк-шоу потенциал, добър и дори quotable диалог, много добре инкорпорирана във фантастичния елемент любовна история, която бе тотално лишена от баналност и захаросана мелодраматичност, минималистичен саундтрак, но пък пълен с хитове от онова време… и не на последно място – един куп социални коментари и скърцане със зъби. Филмът, разбира се, създаде вълна от дай-хард фенове, придоби култов статус, и всички трептяха в очакване как от Кели ще се изроди новия Кубрик. Това, което последва обаче разби всички илюзии на пух и прах. Кели се главозамая, егото му се разду като балон, и вярвайки твърдо в презумпцията за собствена гениалност, той последователно изсра три доста мащабни лайна в следния порядък: първо се изгаври със собствения си труд, представяйки ни режисьорска версия на култовия си дебют, с което показа, че изобщо не е наясно какво е ценното в него. Второ: „Южняшки истории” се оказа буламач от метафизика и прочит по диагонала на някакъв библейски булшит, но основно ще се помни като филма, който накара 2/3 от журито в Кан през 2006 да побягнат към аптеките за хапчета против диария още преди Шон Уилям Скот да си каже финалната реплика. И трето (нека стискаме палци да е последно): тазгонишният му “Кутията” пък окончателно показа, че Дони Дарко е бил една щастлива случайност, а авторът му е просто неориентирано момченце, което си мисли, че филмите му са готини заради свръхестествено разливащите се течности в тях и зловещите фигури с повредена идиомоторика, които изникват пред колите на главните му герои, за да предизвикат ПТП-та. Въпреки всичко, обаче, първата стъпка на Кели беше правилна и мястото й е тук.

Още дълго време ще стои вечният въпрос – какво щеше да се случи с масовото отношение към продължението на „Батман в началото”, ако Хийт Леджър не бе решил да се отърве от бремето на живота? Удобната за маркетинговия отдел на Уорнър предпремиерна смърт обаче не променя факта, че Джокера е невероятно постижение в историята на филмовите злодеи, което работи в такава степен, че успява да вдигне един напълно адекватен, но и най-обикновен по всички останали параграфи комиксов филм до висините на подобни класации. Изродското превъплъщение на Леджър в иконичния комиксов кретен с фиксация по пудри, червила и друга козметика успя да компенсира и сравнително постната /макар и стегната/ режисура на Нолан; и дърварското изпълнение на Бейл /който на няколко места имаше позиви да оцапа в кафяво снимачната площадка/; и народната пословица „от трън – та на глог” в лицето на Маги Джиленхол, която е родена да копае фъстъци или да ниже тютюн на село, но не и да бъде Батман-чик; и прибързаното превръщане на Харви Дент в Двуликия, което бе представено едва ли не с финеса от „Батман завинаги”… Запознатите със сценария би трябвало да са наясно колко огромна е разликата между злодея, описан на хартия в него и финалната версия на Леджър, която с тиковете си, примлясванията си, интонацията си, пейсингът на речта успя да се превърне в колосална кино-икона, което е истинско постижение в днешно време. Това, че всеки интернет нърд, дръзнал да си сложи лика на Джокера за аватар по форумите, го намирам за пикльо със забавено умствено развитие, не означава, че „Тъмният рицар” не заслужава стопроцентово девятката в класацията ми. За да завърша с негатив – братя Нолан трябва да сътворят чудеса от храброст, за да задминат критическия и публичен успех на филма си в, надявам се, последното продължение, което би трябвало да ни огрее някъде през 2012-13. Успех!

Мислех си това още след „Гладиатор”, но след „Небесно царство” вече е твърд  факт: Ридли Скот трябва да ограничи всичките си проекти или до мащабни и оригинални научни фантастики или до псевдоисторически епоси. Това го разбирайте като негодувание срещу пристъпите на старческа сенилност, които го обземат напоследък в лицето на пръдни като „Добра година”, „Американски гангстер” и „Мрежа от лъжи”. Това обаче няма никакво значение, защото „Небесно царство” е есенцията на думата епика. В тази средновековна приказка за честта има всичко, което човек би поискал, при това докарано почти до границата на съвършенството – адска красота, епична и правдоподобна драма, уникални с атмосферата си битки, брилянтна музика, и удар след удар в десятката по отношение на каста /с особена похвала за едно от най-запомнящите се изпълнения на Едуард Нортън, както и за холивудския дебют на Ева Грийн, която често ме кара да бъркам в боксерките си през нощта и да се чудя какво ми става вътре/. На всичкото отгоре, филмът умело се възползва от историческите факти и представлява най-живата и романтична илюстрация до момента на онова епично време, в което вмирисани до сълзи рицари циркулират между Европа и Йерусалим, за да пердашат мюсюлмани и да бъдат пердашени от тях. Специални адмирации заслужава и смелостта на сценариста Уилям Монахан да развие темата за религиозната толерантност по начин, който със сигурност не би се харесал на средния фанатизиран американец. И всичко можеше да бъде 6+, ако липсваха двата основни проблема: 1) мърсящото присъствие на палавия елф Орландо Блум, който и тук е обичайният мърляч, но за щастие поне не говори толкова много, че да ме накара да поискам да си счупя врата; и 2) кретените от Фокс накараха Ридли да пусне по кината окастрена версия на филма си с вкус на престоял на боклука полуфабрикат, само за да се вмести в определен брой прожекции на ден. Тук обаче е мястото за епохалната 190 минутна версия, в която всеки конфликт и всяка сюжетна линия са развити с подобаващо внимание и размах. Остава да видим дали следващата стъпа в историческата „трилогия” на Ридли Скот – „Робин Худ”, който ще гледаме съвсем скоро, ще се окаже на нивото на предните две. Дано!

Кино-равинът Спилбърг безспорно е едно от най-значимите имена в Холивуд за цялата история на съществуването му, тъй като притежава почти вроден режисьорски усет, с който малко от останалите са надарени. Това, разбира се не пречи той да е и творецът с най-несъответстващ на таланта му вкус за сценарии, вследствие на което за последнтие години сме се насладили на шедьоври на тоалетната активност от рода на „Терминалът”, „Хвани ме ако можеш” и, нека не забравяме – на последната инсталация на култовата сага за Индиана Джоунс, която по зловоние успя да достигне дори аналните издихания на Лукас от последното десетилетие, а това не е като да е лесно да се постигне. Но станалото – станало. Важното е, че Спилбърг от време на време получава вдъхновение и се захваща с история, която само той би могъл да докара на екран под форма, която да ти стопи лагерите. Такава е и съвременната версия на Пинокио, ситуирана в едно далечно, безнадеждно бъдеще, в което човечеството бавно умира. Тази филмова депресия е едно от най-манипулативните, но и най-истински затрогващи творения за последните години, за което помага не само изпълнението на невинното и все още неоткрило приказния свят на алкохола, марихуаната и твърдите наркотици  дете-чудо Хейли Джоуел Осмънт, но и на стягащия шийните прешлени апокалиптичен сетинг на далечното бъдеще, в което каменните лъвове плачат, а единствената останала капка човещина е под формата на невръстно роботче, вторачено в едно виенско колело под водата. Не мога да съм сигурен какво би направил Стенли Кубрик от тази проста и ужасяваща история, ако беше доживял да я заснеме, както е било планирано, но това със сигурност е последният шедьовър на Спилбърг.

Трудно е да се предположи, че от антиутопичната, но не особено кадърна книжка на П.Д. Джеймс Алфонсо Куарон е успял да направи толкова афектиращ филм, но той си е пич, нищо че в своодното си време се занимава с глупости като Хари Потър или филми с псувни в заглавията си. Историята е безкрайно проста – човечеството в недалечното бъдеще е развило стерилитет и е на прага на изчезване, но в един прекрасен момент героят на Клайв Оуен открива, че някаква вакла афроамериканка е забременяла извънбрачно, изражда детето й насред летящи бомби и куршуми, и я отвежда на няква спасителна лодка, умирайки. Що за…? – ще попита предубеденият читател. Отговорът е прост, точно колкото историята – да, понякога от праволинейните и на пръв поглед скучни истории могат да се родят исторически филми, когато се вкара необхоимата доза талант и въображение. Темите, които филмът засяга са ясно очертани и е въпрос на лично виждане дали ще ви хванат или не, но това, с което филмът премачка цялата налична конкуренция за 2006 беше ужасяващата атмосфера на Британия на ръба на самоунищожението. Сетингът е странна, но изключително въздействаща смесица от екстраполация на сегашните тенденции на развитие на обществото и типичните за научните фантастики футуристични елементи, но миксът е забъркан с вкус, в който няма и помен от пластмасовата стерилност на повечето филми, в които действието се развива в бъдещето. Разбира се, няма как да пропусна абсолютно ненормалната операторска работа в този филм, където в един 10-минутен непрекъснат кадър на адска филмова драма /с една кола, по един път/, Алфонсо и операторът Еманюел Любецки просто скриват шапката на всички налични визионери сред холивудските режисьори. В този ред на мисли, мога да се сетя за още поне 3 сцени на уникален кинематографичен ужас, които все още стоят ненадминати. Ако човек няма представа кой е правил „Децата на хората” със сигурност ще предположи, че това е дело на някаква извънземна, зла и поумняла версия на Спилбърг, който е източил съдържанието на по-креативната половина от визуалистичната черепна кухина на Робърт Земекис. Въпросът ми към Алфонсо тук е резонен – къде ти е следващия филм, бе шибаняко, писна ми да те чакам!

„Гладиатор” е исторически /в смисъл на ситуиран в Рим/ и още по-исторически /в смисъл – на част от историята на киното на 21 в./ филм и за него важи всичко, което беше казано за „Небесно царство” – Ридли е в стихията си независимо дали му се налага да показва как римляни и варвари се блъскат едни в други на фона на кал, сняг и смрад; дали на екрана се ширят абстрактни житни поля от отвъдното или пък епични картини на компютърно генериран Рим с всичките му колизеи, полилеи и пр. архитектурна чудесия… „Гладиатор” обаче е шоуто на Ръсел. Кастването му в ролята на мащабния гладиатор бе пристъп на гениалност от страна на Ридли Скот. Максимий се превърна в иконичен герой, благодарение на таланта на Ръсел Кроу и на това, че по същество историята във филма е онази простота, която познаваме от десетилетия – за моралния и добър с хората и природата пич, на чиято глава се излива адската помия, скапва му цялото подредено съществуване, вследствие на което на него му пада пердето, превръща се в някакъв звяр и не мирясва докато не отърве света от архинемезиса си. Тази история винаги работи при публиката, когато е представена адекватно, а одисеята на Максимий е един от най-добрите примери. За този филм важи с пълна сила правилото, че хората гледат на изкуството повече с половите си органи, отколкото с главите си. Малките момиченца харесаха филма, защото се навлажняваха между краката при всеки мъжествен поглед на гладиатора; за малките момченца пък Максимий бе ролеви модел, който преживява един куп яки, драматични приключения по пътя си /мислите на палавниците-хомосексуалисти ще даря с липса на коментар/. Въобще, филмът имаше пленителен по редица начини герой, на който да симпатизираш безрезервно през цялото време и за когото да ти е адски тъжно, тъпо и криво на финала. Разбира се, към това се добавят всички други необходими съставки за един филм, достоен за петото място в разни топове: изродски злодей; страховито хореографирани и заснети екшън сцени, които вече имат класически статус; както и една приятна изненада – в този филм нямаме захаросан романс, който да отклонява героя от целта му. Но нека след толкова много разточване на позитивни лиги да обърнем и подходящото внимание на негативите: те не са свързани пряко с филма, а с егото на Кроу, което се разду диспропорционално точно като следствие от този филм. Колкото и кадърен актьор да е /както показа ролята му на ченгето-психопат в „Поверително от Ел Ей” и на дебелия Джефри Уиганд в последния маргинално сносен филм на Майкъл Ман – „Вътрешен човек”/, кариерата на Кроу се срина тотално и достигна своя перигей, иронично в последния филм на Ридли – „Мрежа от лъжи”, където Лео ДиКраприо го бутна от едно столче и той едва не се разрева. Добра идея ще е, ако в оставащата застаряваща част от кариерата си, Кроу се опита да намали тежкаренето, защото това не отива на един благороден Гладиатор. Нека се надяваме, че като Робин Худ ще изкупи греховете си.

Гай Пиърс не може да си спомни дали вчера си е изпрал гащите…? Да, това е човещинка, но е нещо повече от проблем с миризмата за човек, който има остра форма на краткотрайна амнезия и всеки ден си шари задника с перманентен маркер, за са си напомни, че някой е убил жена му. Колкото и невзрачно да звучи това като премис на филм, Кристофър Нолан успя да разбие на парчета конвенциите за филмов монтаж и от тях сглоби „Мементо” – един от най-оригиналните филми правени някога. Обратното броене можеше да бъде най-обикновен гимик при една издишаща история, но случаят тук не е такъв. Точно обратното – филмът, освен че е перфектен трилър с ненормален и драматичен туист, освен че поставя на изпитание вниманието и интелекта на зрителя, успява да подхвърли купища психологически теми за напреднали. Жилавият Гай Пиърс извършва чист героизъм като успява да не дразни с асиметричното си лице, а Кари Ан Мос прави единствения си умен филм след първата „Матрица”. „Мементо” успя да се превърне в /почти/ първата стъпка в една /почти/ безпогрешна режисьорска кариера и по всичко личи, че за вбъдеще ни чакат само добри новини, но по-важното – бетонира името на Джонатан Нолън – по-талантливият брат на Кристофър, като един от най-оригиналните, кадърни и умни сценаристи, работещи в момента в Холивуд. Ако мокрите ми сънища се сбъднат и той все пак довърши “Interstellar” за Спилбърг – със сигурност ни чакат епични времена, в които ще се твори кино-история.

Не искам да звуча сексистки, но по принцип намирам режисурата за мъжка работа, в която нежният пол не бива да си пъха носа /както нагледно демонстрира палавницата Браян Сингър/. Съществуват обаче и изключения от правилото, които се случват веднъж на 10 години или нещо подобно. Колкото и да не му личи, такъв е шибаният шедьовър „Американски психар” – той е правен от същество, което носи цици по себе си. Искам да ми повярвате, че единствената причина да не сложа този филм на първо място е, че съм един прост дечко, който се радва на шаренко, а Психарят е сериозен филм, който разкъсва на парцали снобарската юпи култура на 80-те в САЩ и целия й лъскав, празен и отвращаващ начин на живот. Крисчън Бейл прави за втори и последен път (след „Империя на Слънцето”) ролята на живота си, като изобразява съвършения психопат Патрик Бейтман, чието ежедневие се състои в полиране на перфектното му тяло с благовонни мазила, надцакване с визитни картички, връщане на видеокасети, цитиране на ревюта за екстра-тъпи песни на Фил Колинс и… насичане на парчета на неприятни конкуренти в социалната му ниша, които имат наглостта да подбират по-грандиозни цветове и шрифтове за визитките си от неговите; или пък кълцане на проститутки с бензинова резачка. Това е филм на сюблимните контрасти – перфектна смесица от комедията на диалога на простодушните малоумни юпита и хоръра на нощните позиви на Бейтман; едновременно стряскаща сатира, граничеща с гротеска, и почти сюрреалистичен сън към финала, който оставя врати за различни интерпретации. Рядко се среща толкова прецизно изчислен филм във всеки свой ход, от който просто няма какво повече да поискаш.

Сигурно си мислите, че филм за фокусници би бил интересен, само ако единият от тях се казва Хари Потър, а другият – Гандалф, нали така? Е, тук грешите, защото в „Престиж” магьосниците са върколакът Хю Джакман и батманът Крисчън Бейл и не размахват някакви вълшебни пръчки и тояги, а истински трикове от ръкавите, за да се унищожат един-друг. Ако това Ви звучи като някакъв патетичен бърст на вътрешни газове, както на мен, когато за пръв път прочетох синопсиса на филма, не се безпокойте, защото няма да сте прави. Изненадващо /или не – като се има предвид, че зад него стоят братя Нолан?/ филмът успява да комбинира по рядко щастлив начин дълбочина и забавление. От една страна, сюжетът, сетингите, конфликтът на филма на повърхността са достатъчно вълнуващи и интересни, за да приковат вниманието от първия до последния кадър, но всеки филм, който претендира да се намира под номер две, пък било то и в класация на някакъв скротум, трябва да е нещо повече. Да, откъм техника – като почнете от актьорските изпълнения и стигнете до аудио-визуалната страна на нещата, филмът е ефективен, но без да е нещо революционно. Истинската сила на „Престиж” идва обаче, когато финалните надписи текнат и Вие изведнъж осъзнаете, че току що е свършила една от най-добрите и драматични интерпретации на темата за саможертвата в името на изкуството, която някога е виждала голям екран.

Трудно ще ми е да кажа нещо кой знае какво тук, затова дори няма да ви занимавам с хилядите дребни, средни, едри и огромни причини, поради които трилогията на дебелака Пешо Джаксън е най-епохалното нещо, случило се в киното на 21 век и ще остане в историята като най-зрелищната фентъзи епопея, сътворявана някога от жив човек. Най-хубавото нещо в цялата работа разбира се е, че не беше необходимо да си пъпчасал гийк, който срича уроците си на Общия език, за да оцениш достойнствата на това величествено творение. Колкото и простодушна да е за някои притчата за палавия лилипут Фродо, който мъкне в продължение на 12 часа един пръстен /който дори не е и негов/, „Властелинът” не е просто тъпанарски прочит на творчеството на Толкин, а един уникален и разтърсващ сетивата кинематографичен триумф… истински жив свят, в който потъваш и когато дойде времето да го напуснеш и да се върнеш в сивотата на жалкото си съществуване, ти се иска да се разцивриш като пикла. Всичко останало са подробности.

Е, скъпи приятели, с тази класация завършвам присъствието си в този блог за кинематографичната 2009 година. С пожелания за много приятни изживявания през Новата Година из киносалоните, за много по-малко холивудска измет, с която да се налага да Ви занимавам, си вземам довиждане с Вас засега, за да се отдам на празничните мисли в празничната ми глава, и се надявам да Ви видя отново сред читателите и коментаторите и догодина.

Искрено Ваш,

Скротум

"Аватар 2" може и да не се развива на Пандора

След като „Аватар“ разцепи мрака, ставайки филмът с най-доходоносен втори уикенд, след „Черния Рицар“, а и на базата на информацията, че до момента е събрал почти $300 милиона приходи, /което е само малко по-малко от бюджета за направата му/ няма как свежите умове на Холивуд и гениалната тиква на самия Камерън да не се замислят за евентуалното източване на новообразуваната дойна крава чрез направата на сикуъли. Да, от доста време се тръбеше, че „Аватар 2″ има вероятност да се случи, но сега слуховете са вече факт, потвърдени от чичо Джим в негово интервю пред LA Times. „Имаме някои идеи за това как да развием сюжета на някоя от луните в слънчевата система Алфа Кентавър А“. -  казва той, имайки предвид, че втората част на „Аватар“ не е задължително да се разказва за самата Пандора.

Камерън е посинял от яд, защото е прочел ревюто ми.

Това естествено не е кой знае какъв шок, защото Камерън има на свое разположение готова технология, развит интериор и инфраструктура на планетата си и екип от професионалисти, които да шиба в следващите няколко години, така че оттук-нататък за него нещата са лесни. Пък и щом вече си позволява да псува феновете си, едва ли му дреме дали сюжетът на „Аватар 2″ ще се развива на Пандора или на Сатурн-3. По-нататък в интервюто, Камерън е подхвърлил /дали на майтап?/, че лентата първо трябва да спечели пари, за да се мисли за евентуални продължения. Е, чичо Джим, филмът ти почти изкяри бюджета си и сега му остава само чистата печалба, така че за чий се правиш на скромен? Лошото в цялата работа е, че „Аватар“ се води за „Междузвездни Войни“ на нашето поколение, а всички отлично знаем в какво превърна Лукас новите епизоди, така че се надявам поне слуховете за това, че Камерън няма да режисира продълженията, да се окажат верни.

Най-пиратстваните филми на 2009

След като всички /вкл. и аз/ започнаха да обявяват на всеослушание кои са филмите на 2009, доста хора забравиха една друга – малко по-невзрачна – но също толкова престижна категория, а именно – най-пиратстваните филми на годината. Да, скъпи люде, има и такъв раздел от кино статистиката и важността му започва да се покачва с всеки изминал нов телефон с камера, който тъпите тийнейджъри в САЩ крадат от магазина. Защото колкото повече се усъвършенства техниката за пиратстване, толкова повече филми биват обект на този скверен акт, което е и напълно нормално за хора, които не биха дали $10-15 за билет. Статистиката е взета по данни на TorrenetFreak и е подредена по броя на незаконно свалените пиратски версии на съответния фимм онлайн. Но нека оставим подробностите настрана и да се насочим към реалността, а тя е малко по-плашеща, отколкото изненадваща, защото всички помним шокиращия случай с обвиненията в пиратство, натирени на зрители на „X-Men: Wolverine“ и още по-пресния случай – с тъпачката, която изпиратства цели три минути от „Новолуние„, но въпреки тези публицистични каскади, нито един от тези филми не е номер 1 по пиратска активност. Кой сега е №1, ще попитате Вие?. Това е „Стар Трек„. Да, точно така, сагата за космическите юнаци е най-сваляната/гледана/изтривана лента за тази година, а по данни на самите „Парамаунт“, броят на засечените IP-та, които са свалили филма по „лесния“ начин е към 5 милиона официално, /и почти 11 милиона неофицилано/ което като се сравни с броя на хората, гледали го по „нормалния“ начин а.к.а на кино – 35 милиона, е леко притеснителна информация.

Ето и останалите филми, които пред 2009 са станали жертва на безскрупулните пирати:

1 – Star Trek
2 – Transformers: Revenge of the Fallen
3 – RocknRolla
4 – The Hangover
5 – Twilight
6 – District 9
7 – Harry Potter and the Half-Blood Prince
8 – State of Play
9 – X-Men Origins: Wolverine
10- Knowing

Както и сами виждате, списъкът е доста мейнстрийм и съдържа в себе си бая високобюджетност, която накара дори моите нозе да се разтреперят. Сигурно Ви е интересно какво точно прави филм като „Рокенрола“ в първата тройка и ще бъдете прави, защото това не е съвсем заглавие, заради което някой ще рискува топлината на затворническите решетки. Истината всъщност е, че лентата на Гай Ричи бе разпространена само в 800 кинотеатъра в САЩ, което е обидно малко за феновете му. Ето защо, някой предвидлив човечец, е решил да запамети делото на г-н Ричи за онлайн разпространение, което в условията на икономическа криза, не е чак толкова лош ход, защото филмът е спечелил 9.4 милиона даунлоуда.    И така, явно пиратите  все още са фактор в Холивуд и за момента никой не може да ги спре, освен чрез жалостиви медийни трикове, които всъщност не водят до нищо.  Това важи най-пълно за „Уорнър Брадърс“, които трябва да се засрамят, че половината от горепосочените филми са техни. На нас пък ни остава само да се радваме, че предвидливите американци качват пиратстваните си филми по торент-тракърите, за да можем и ние да се насладим на кинематографичното качество, месеци преди официалната му премиера в България.

Джеймс Камерън псува свой фен

Джеймс Камерън е егоцентричен задник и мегаломан. Но какво е новото? Вчера, и то баш на най-свещения християнски празник, г-н Камерън се е изложил като дюнерджия, атакувайки с вербална агресия свой върл фен, който смирено го молел за автограф. Да, случаят е действителен и е удобно заснет от културен спектатор с подходящата за това мобилна техника. Сцената се е разиграла на летището в LA, където един от милионите вече фенове на научно-популярния епос „Аватар“ е очаквал чичо Джим, за да получи автограф на постера на филма. Каква обаче е била изненадата за съответния фен, когато вместо поздрав или дори някакво нормално обръщение, Камерън го обругава пред тълпата и го подминава с творческо пренебрежение. „Не ти дължа шибан автограф!“ – казва гневно Камерън. – „Разкарай се от шибаното ми лично пространство!“ Е, не знам за Вас, но ако аз бях фен на „Аватар„, психосоматичното поведение на Камерън би ме обидило съвсем леко.

Горкият фен обаче не се отказва и продължава да настоява за автографа си, обсипвайки Камерън с подробни обяснения за това, че вади малко пари, но е отделил време и е платил, за да гледа филма му и режисьорът няма право да го нарича „задник“. Целият скандал минава доста необезпокоявано, дори от минувачите и хората наоколо, а самият Камерън запазва гордо мълчание и не отговаря на словесния си опонент, който упорито търси възмездие. Изобщо, цялата случка е доста показателна за това какви всъщност са звездите в личния си живот и какво е отношението им към феновете, които ги боготворят. Със същия успех, този фен можеше да поиска автограф от Осама Бин Ладен и съм почти убеден, че щеше да го получи без особени тревоги. На нас ни остава единствено да се надяваме, че грубото отношение на Камерън не се е дължало на това, че е арогантен гъз, а на Коледната му депресия, което донякъде би оневинило неадекватността му. Дълбоко се съмнявам обаче, че този акт ще намали осезаемо боксофиса на „Аватар„, а всички знаят, че това е най-важното за Камерън, така че за момента беловласият креатор може да си позволи някоя изпусната ругатня по адрес на свой фен. А сега вижте и самия клип и си помислете добре дали ще Ви е приятно да се запознаете с подобен тип на живо.

Ревю: "Avatar"

Едва ли жив човек, който не е бил насилствено хоспитализиран в медицинско заведение за опасно луди, е пропуснал да чуе божествения термин “Аватар” – името, което милиони запотени зрители процеждаха на пресекулки в лепкавите си еротични сънища. Филмът, който обеща да обърне представите ни за киното като изкуство. Филмът, който претендираше, че ще извърши своеобразна революция в Холивуд, посредством невижданата си досега пионерска технология. Филмът, който се кълнеше, че ще промени не само 3D-то като медия, но и мирогледа ни за околния свят. Този филм най-после излезе! След дълги години на продукция, пост продукция и надуване на бузи от страна на създателите му, и още по-дълги месеци на трепетно очакване от страна на зажаднелите за качество зрители, самонабеденият за шедьовър сай-фай епос на г-н Джеймс Камерън удари световните екрани като плесница, зашлевена на дете, което се е изакало под масата по време на семейна вечеря. И ние всички ще помним тази плесница много дълго.

Самият аз престъпих прага на киното със смесени чувства на невинна екзалтазция и суицидни помисли в зародиш. На първо място бе позитивната ми настройка, че най-после ще гледам филм, който наистина си заслужава киното – в тази връзка бях надъхал няколко от моите по-лековерни bff-ове да споделят този исторически миг с мен. Те, горките, също бяха останали с впечатлението, че щом филмът има толкова масивна рекламна кампания и бюджетът му е повече от $400 милиона, то значи ще си струва, особено в 3D, затова и се вързаха на поканата ми толкова лесно. На второ място обаче, имах доста активни задни мисли за филма, защото трейлърите още ми напомняха, че вероятно се натрисам на някакъв анимационен сън на пре-пубер. Именно поради тези причини се бях запасил с най-необходимите артефакти за 160 минутната анабиоза, а именно – бистра водица, суха храна и ножица, с която да си прережа вените, в подходящия за това момент. Ако вече сте посетили реномирани сайтове за кино-критика като ФорПлей /където прасета грухтят авторитетни дууми за изкуство/ или Шадоуденс /където втори цигулки в третокласни студентски оркестърчета се пипат по невръстните пишлета, докато търсят в гугъл голи снимки на Йелчин/, вече трябва да знаете, че масовата оценка варира в интервала от 10/10 до 12/10… Да, скъпи потребители на скротумния ми блог,  очевидно десетобалната скала /за пореден път след „Тъмният Рицар“/ е неспособна да побере този филмов катаклизъм и главите на фенбойчетата вече се пукат по шевовете. Още не мога да преценя на какво се дължи цялата тази детска радост, след като практиката показва, че след пренавиване и зареждане с хипер очаквания, всичко свършва със студен душ през отходната тръба на градската канализация. Но ако достигна до някакъв по-сериозен извод до края на това т. нар. „ревю”, ще го споделя с Вас.

В случая с „Аватар” не е като да нямаше напращели очаквания като палатка на загорял тираджия при вида на магистрална циганка. Камерън, който се самопровъзгласи за „Крал На Света” през 1997 г., когато успя да си купи 13 „Оскар”-а, в последната една година не се умори да повтаря каква епохална революция ще бъде творението му. Истерията стигна дотам, че когато миналото лято се появи нещастното тийзърче и из нета потекоха негативни реакции, някой от екипа на Камерън с по-лабилна психика (а защо не и самият Той) прати на колегата Devin Faraci от CHUD полуграмотно гневно писмо, в което обясни делово как през декември ще хвърчат глави и Девин ще съжалява, че вместо да изпадне в кома от приказната феерия на превюто, има наглостта да твърди, че сините същества и средата им изглеждат очевадно компютърно генерирани. Тази жалост, доколкото ми е известно, обикновено е трейдмарк на циркаджии като Майкъл Бей, които ходят по форумите на AICN и се надпсуват с анти-феновете, които им храчат по дизайна на трансформаторските творения. 100-процентовият ефект от подобни изхвърляния е унищожително повдигане на нивото на критичност от страна на чакащите. На субсъзнателно ниво обаче фенбойчетата на Камерън отделяха неконтролируемо телесни течности през всичките си отверстия и то месеци преди същинската премиера, поглъщайки жадно всеки нов циркаджийски клип, който лийчваше онлайн. И както е модерно за пичовското блог- и форумно поведение, след всеки от тях се лееха талази от негативизъм, които изненадващо в момента са се трансформирали в цунами от овнешко възхищение и преклонение. Големият въпрос в случая е: успя ли Камерън да направи това, което се беше заклел и колко истина има в настоящата масова фенбойска реакция? Хората, които познават менталността ми, вероятно вече се опасяват, че по-долу ще прочетат за другата страна на медала и донякъде ще бъдат прави. И преди да ме заплюете в монитора си, заради тези еретични слова, с ръка на скротума обещавам, че ще се постарая да бъда максимално обективен. За да успокоя по-агресивните от Вас, които след тези мои думи със сигурност ще тръгнат да търсят адреса ми, за да въдворят справедливост под формата на изстрел от пушка-помпа в чатала ми, веднага бързам да поясня, че независмо от простия и очевиден факт, че масивната, но паянтова къща от грижливо подредени карти на Камерън се сгромоляса под собствената си тежест и остави в устата ми сухия вкус на несбъднати мечти и тоалетно пате, то този филм ще остане в историята на блога ми като един от най-високо оценените /ако до финала не ми хрумне да си променя оценката, разбира се/.

Както ще разберете и сами, Камерън е просто едно детенце, което обича да се забавлява.

„Аватар” е филм, който е бил замислян и творен в продължение на 14 години, което само по себе си е нещо забележително, при условие че за един стандартен блокбастър в Холивуд вече се иска не повече от година – година и половина. Причината за това обаче не е бил само мързелът на Камерън, фиксацията му по подводни спортове и история на ранното християнство /нека да напомним, че той е продуцент на израелския Индиана Джоунс на 21 век – Симша Якобовичи, с който дълго време страдаха от колективни делюзии, че са открили Изгубения Гроб на Джийзъс, но после научната общественост ги направи на гъз и коприва/, нито дори е желанието му да си надскочи „Титаник”-а, а простият факт, че самите компютърни технологии не са били достигнали нужното за историята ниво. И е бил прав, защото през 1995 година, когато написва сценария на филма, все още никой не е тръгнал да се занимава с изцяло CG персонажи и фотореализъм в лицевите анимации на компютърно генерирани същества. Поради тази причина, чичо Джеймс затрива сценария в чекмеджето на скрина си, върху който държи „Оскар”-ите си, и изпада в творческа летаргия, която ще се запомни с няколко подводни 3D изстъпления, които обаче са толкова евтини, че дори мТелският IMAX в софийския мол успя да си ги позволи и да ги пусне на малолетната си аудитория. Едва през 2002 година, когато Камерън вижда на какво е направен горкият Анди Съркис в „Двете Кули”, той осъзнава че моментът да действа е настъпил, защото щом някакъв очилат дебелак може да сътвори изцяло компютърно генериран персонаж, то значи същото може да направи и Джеймс, но с цяла планета. Зареден с тази позитивна енергия, Камерън започва лека-полека да събира екипа си и да създава неговата собствена визия за планетата Пандора – от географията, флората и фауната /и други неопределени научнопопулярни онанации/ до езика на местното население. И както на няколко пъти ни се изтъкна – всичко е сътворено от нулата, но до толкова титанична в детайлите степен, че „Аватар” лесно може да се обърне на документален филм за природата на Пандора, и пак да бъде интересен.

Претенциите на Камерън обаче стигат дотук. Той се дуеше само на тема техническо съвършенство и иновативност, но на другия фронт – съдържанието – остана далеч по-разумен. Единственото му прегрешение бе, че наскоро обяви как не може да си представи умствено здрав индивид с мъжка полова идентичност в пубертетна и предпубертетна възраст, който да не припадне по творението му /така както „Титаник“ бе програмиран така, че всяка умствено повредена невръстна вулва да се разтопи от кеф и рев по 15 пъти в киното/. Да… едновременно обявяване на таргет аудитория и просташко его – никой друг не го може това. Ако минете бегло през кариерата му ще забележите, че той всъщност е много прав. Филмите му винаги са с линейни класически структури без туистове и завои, в които конфликтът е строго определен и не е оставено никакво място за колебание на зрителите по отношение на страните в него. Човек може и да има симпатии към кофти типовете във филмите му, за които подхождат думи като cool и badass, но морално правият отбор е винаги ясно маркиран. Темите му са с дълбочина, която би била по силите дори на немито ромче в начално училище, но третирането им и начинът, по който ги използва да разгърне здравеняшки екшън е това, в което никой не може да го настигне.

Романтична сцена на PG-13 ухажване между нощни елфи.

И „Аватар“ не е изключение. Точно както във всичките предни негови филми – от шедьовъра му „Пираня 2″, през „Терминатор“ 1/2, „Пришълците“, „Бездната“ и „Истински лъжи“, та чак до „Титаник“, и тук имаме история, изтъкана от простодушие, но с адския потенциал за разиграване на мощен екшън. Сега по задължение трябва да Ви прекарам през основните сюжетни линии, но тъй като не искам да цапам повече душата си, а и Вие, като верни кино-фенове, вече сте наясно с материала – ще бъда кратък: на Земеподобна планета, която се върти около синя версия на Юпитер идват някакви земни чукове, с цел да добиват скъпоценен минерал, наречен с гениалното и недвусмислено наименование unobtanium. За нещастие залежите се намират под свещените територии на местното население, което се състои от 3-4 метрови, сини, човекоподобни същества, със смешни носове, големи продупчени уши и опашки, с които общуват с природата /като ги ръгат където трябва и където не трябва/ или помежду си /като ги настъпват по невнимание/. Главните хуманоидни герои са жива класика в пантеона на баналността: Джейк Съли е някаква маринка с нефункционална двигателна система от кръста надолу, на която е обещано, че ще се сдобие с нови крайници, ако бъде послушен и изпълнява мисии; д-р Грейс е позастаряла лаборантка, която е дошла да изследва природата и местното население; имаме си корпоративен копелдак, в чиято глава вирее единствено мисълта за unobtanium-а, власт и пари; както и полковник Майлс Уатевър, който гледа мръсно, лъска с бицепси и се готви за трансформацията си в мега злодей на филма, защото не обича да говори чак толкова, колкото роптае да насини задниците на някое извънземно /а тъй като в случая задниците на извънземните са вече сини, то не му остава друг избор освен да ги евапорира с футуристичните си оръжия и машини/. Както виждате, Камерън перфектно изпълнява обещанието си – филмът е проектиран точно като за някакви бой скаути с мозъчен недъг. Но почакайте – тези герои всъщност говорят! Когато това се случи, филмът се обръща на порой от едноредови тъпизми и междуметия, с които главните герои издишат възхищението си по компютърно генерирания свят около тях. Ако търсите добре структуриран и смислен диалог, потърсете го в нечий друг филм.

Интригата е, че корпоративният анус, изигран от Джовани Рибизи с преобладаващ сополив отенък, има фикс идея да разреши дипломатично конфликта на интереси, като използва уреди за капсулиране на инвалиди от трета степен, които сънувайки във вътрешността им получават контрол върху генномодифицирани туземци, с чиято душа се сливат и стават едно. Целта на операцията е кротко и мирно въпросният син туземец, контролиран от палавата, но за сметка на това едва функционираща мисъл на Джейк Съли, да извърши емоционално инфилтриране на селото и по метода на психологическата манипулация да ги убеди, че е по-добре да преместят колибите си от другия край на летящия баир, защото слънцето пече по-хубаво.  Което от своя страна ще освободи земята около свещеното им дърво, под чиито корени се намират мащабните залежи от ънобтейниума. Така бригадирската дейност от страна на Рибизи и co. ще се размине с минимални жертви от страна на местните абодиджитъли. Няма да ви описвам психологическата травма, която ме връхлетя, когато Джейк заспа за пръв път, всели се в аватара си и весело заподскача из някакви разорани ниви, все едно е триметров Форест Гъмп, насинен от бой от майка си, който се радва на живота и природата. Това на практика е първият ни сблъсък с визията на местните висши форми на живот, така че дискомфортът е гарантиран, независимо колко трейлъра сте изсмукали до момента. Успокояващото е, че после човек някак успява да свикне.

Да, и аз не вярвах, че Сигорни Уийвър може да стане по-грозна.

Още в първата разузнавателна мисия обаче, нещата се посират главоломно, защото аватарът на Джейк успява да се наниже на носорог с глава на риба-чук и на някакво постно изглеждащо, но за сметка на това хищно създание, което реве с отпаднали звукови тракове от „Джурасик парк„. В кратка, но вомит-индуцираща 3D гоненица Джейк успява да скочи в някакво поточе и не само да избяга от побеснялото говедо, но и да се загуби в гората като първия неандерталец. Нощта пада и нещата се скапват окончателно, защото го наобикалят някакви шестокраки вълци, които говорят на езика на велосирапторите /отново с отпаднал звуков материал от 1992 г. – срамота бе Камерън…/. Спасението на Джейк от собствената му простащина идва под формата на местната шаврантия Нейтири, която е загоряла достатъчно за да изтреби с лъка си цяла глутница кучета. Още в първата размяна на думи между тях а) лъсват ограничените творчески възможности на Камерън по отношение на писането на интригуващ диалог /“Омагад, трябваше да изтрепя вълчетата, които са част от Майката Природа и с нищо не са виновни, че са гладни и искаха да те изядат„, казва тя/ и б) че Нейтири е пълен миндил. Джейк многозначително я пита – „Ми тогава що ме спаси, ма„, на което тя отвръща с кравешки поглед и побягва нанякъде полугола, само по някакви парцалчета на ключови места по кобилското си телце, които обаче не прикриват абсолютно нищо, дори показвайки на моменти интимните зрънца истина. Тъй като явно не само краката на Джейк в реалността са лишени от функциите си, но и половата му система, насън той получава ерекция и хуква да я гони, защото е първата му възможност за здрав секс от бая време насам сред толкова много кочове в ротата му. Двамата опознават света на Пандора, наслаждавайки се на летящи медузи, фосфоресцираща папрат, фуниевидни израстъци и пр. дизайнерска жалост, докато самият Джейк се вмирисва на спокойствие в капсулата си, а филмът почти се превръща в екранизация на учебник по Природознание за четвърти клас. Разбира се, пламва любов, което обаче води до две апокалиптични последици: На първо място, Джейк става радетел на първобитните добродетели и решава да защитава бедните туземци от поробването на белите хора. (puke) На второ място, това довежда до една доста неловка ситуация, в която земляните нямат особен избор, освен да нападнат и да сравнят със земята елфическото царство на сините сливи, за да се сдобият с ценния си минерал. Научавайки за това предателство Полковник Майлс започва да се държи като герой от „Патрул за Ада“ на Робърт Блонд и Шайхири и заповядва на четата си да гръмне дървото на диваците, пък да става квото ще. Сцената на природната девастация е реализирана с епохален размах – бомби хвърчат и се забиват в ствола, диваци пищят и се гърчат под падащите клони, а Полковника пийва кафенце с мръсен, но доволен поглед. Простете за лиричното отклонение с повишена доза инфантилизъм, но ако ще правим класация за ебати-яките сцени в ебати-тъпунгерските филми, то тази сцена е върхът не само на 2009, но и на предните няколко и Камерън заслужава едноминутно лизане на гъз за нея.

Това е Зоуи Салдана. И аз не я познах, защото тук е червена.

Нататък няма да Ви разказвам какво се случва, не само защото можете да се сетите и сами още отсега, но и защото ми писна да се сещам за детайлите в този сценарий с аромат на писоар в турска баня. Пригответе се обаче за адските героични речи /на фронта и на добрите и на лошите – между другото, двете патетики са показани една след друга с първобитен контраст/, за събиране на туземски племена от кол и въже, за предъвканата до болка притча за това как белият човек в един момент става по-голям дивак и от диваците, и ги повежда, яхнал бял кон /в случая – червено водно конче с клюн, характер и смешно име/ победоносно към окупаторите и девастаторите на невинността им и пр. треторазрядна сценарна недъгавост. Опитвам се по някакъв начин да оправдая Камерън за този микс от предъвкани клишета и единственото, за което се сещам е, че той всъщност е наясно колко прост филм е направил и в крайна сметка това е поредната стъпка във филмографията му, съставена от точно толкова прости филми. В интерес на истината, основната идея предполага доста интересно sci-fi, но вместо да сервира миризлив хепи-енд, Камерън трябваше да използва по-креативно плот-дивайса на контролирането на аватара от заспал човек. Но няма начин, след като актьорите вече са подписали тлъстите си чекове за още две продължения, естествено че изходът от смехотворната 1-on-1 схватка с подивелия Полковник ще е положителен за нашите хора.

За съжаление, филмът е почти дословно копие на тъпата анимацийка „FernGully”, която бе смешна природозащитна басня от близкото минало, разказваща за тъпо копеле, което се запознава с горски феи и им помага да се справят с посичането на горския им ареал. В „Аватар” обаче, сетингът е алиениран, а вместо горски феи, имаме сините котки На`ви версус правителството на САЩ. Камерън открито призна, че е взаимствал и с двете шепи от горепосоченото детско. Той обаче не е спрял дотук, а е продължил със заемките и е сътворил космическа версия на „Покахонтас”, генерирайки извънземните с културата и бита на американските индианци до такава степен, че ако бях потомък на някое племе, щеше да ми стане леко неудобно. В ролята на Покахонтас ще се насладим на грациозната и пластична иноземка Нейтири, а в ролята на американския откривател Джон Смит, ще видим куцият му колега Джейк Съли. Смешното в случая е, че Камерън дори не е благоволил да се покрие малко, давайки на героя си идентични инициали, което е прекалено нагло, особено за филм, който обещаваше да ни завърти главите с неповторима и оригинална история, стягаща сърцата и разчувстваща синусите. Тук ще видим същите мотиви, които се повтарят във всеки втори филм за завоеватели, които поробват невинно население, независимо дали става въпрос за индианци или негри, като лошото тук е, че посланията на Камерън са толкова откровено идентични и шаблонни, че просто няма как да не си направим паралел, дори и с второразрядни анимацийки като „Battle for Terra” например. Изобщо, ако очаквате нещо по-дълбоко и смислено от „Танцуващият с вълци” on crack или „Покахонтас” on steroids, значи сте се нанизали на грешния филм, независимо колко залъгваща ума е визията на Пандора. Освен това, филмът има претенциите да третира хипер важни проблеми като отношението на хората към околната среда, да прави алюзии с американската инвазия в Ирак заради петрола, както и да достига до езотерични дълбини, които касаят личната връзка на всяко живо същество с Майката Природа, както и дълбоката им спиритуална конекция с животинския свят на Пандора посредством USB опашките си. Да, убеден съм, че всеки първокласник ще е запленен от комплексността на разискваните теми. Интелектът на Камерън стига дори дотам, че да закодира скрити послания в датата на която се развива действието – 2154 г., която разшифрована на математически език /2+1+5+4=12/ показва точно разликата в годините между „Титаник” и „Аватар” – дали с това чичо Джим не иска да ни каже, че смята да повтори грандиозния си успех от 1997 година или, че по-алгебрично настроените му фенове трябва да чакат следващия му „магнум опус“ след още 12 години?

Полковник Куорич се е порязал, докато се е бръснел при нулева гравитация.

За актьорската игра няма да говоря много, защото тя е ограничена не само от простодушния сценарий, но и от дървесния отенък на подбрания каст. Сам Уортингтън /“Терминатор: Спасение„/ в ролята на Джон Смит/Джак Съли има късмет, че през повечето време лицето му е компютърно, защото като реален човек, израженията му са силно ограничени, почти толкова, колкото способността му да докарва нормален американски акцент. Но ето ги и останалите – Мишел Родригез, която нашумя с краткото си изпълнение на отвратителна луда кучка в „Изгубени“ е в ролята на задължителното лошо момиче и цапнатата в устата многознайка, която ще се прави на интерсена неприятно дълго /явно е, че старческата пишка на Камерън все още потрепва от подобен тип образи/. В ролята на добронамерената и благородна докторка на биологичните науки е поставена да блести с бръчките си Сигорни Уивър /което ще почеше носталгичната жлеза на феновете на Джим, които си спомнят съвместната им работа в „Пришълци”/, а  вече споменах, че коравосърдечният и сребролюбив корпоративен плужек е докаран до нивото на сополива карикатура с лекота от Джовани Рибизи. Изобщо, стереотипите ще Ви се сипят на главата един след друг, а Вие просто ще се чудите накъде да се обърнете, когато изповръщаните на конвейер морални поуки, започнат да Ви водят към перманентно вертиго. Приемете го от добрата страна обаче – едва ли наскоро сте виждали толкова 2D персонажи през толкова 3D очила. Похвални думи заслужава Стивън Ланг в ролята на безскрупулния наемник – полковник Куорич, който видимо се наслаждава на примитивната простота на героя си и успява, въпреки клишето, с което работи, все пак да направи запомнящ се злобар.  Туземното население е доста по-цветнокожо и живописно, защото те са изцяло ново поколение на CG генерацията, а повечето от тях са реално изиграни от селектирани индиански актьори. Добри слова мога да отделя за Зоуи Салдана /”Стар Трек”/, която въпреки че в нито един момент не показва реалното си лице, презентира всички емоции, които тормозят героинята й Нейтири по достатъчно правдободобен начин, така че повечето от Вас дори да й повярват, докато се тръшка, че е манипулирана и Джейк се е изакал върху нейното доверие.

Преди премиерата Камерън се кълнеше, че иска да остави у зрителя онова пленително чувство на попадане в цял един нов свят, който си струва изследването, по най-добрия възможен начин. Това, което му пречи да изпълни мисията си сред зрителите, които вече са прескочили 10 годишната граница е, че дизайнът на планетата му не е кой знае колко интересен. Всички обитатели на Пандора са някакви странни миксове от земни животни или игра с числеността на крайниците им, което е много леймърски подход да твориш фентъзи. Дори изчадията, изродени от сфинктера на Лукас в новите „Междузвездни войни“ се характеризираха с повече дизайнерска изобретателност на квадратен метър. На всичкото отгоре повечето от съществата са с някакъв много странен mapping на кожата и дори във финалния рендер изглеждат все едно някой току що е изскубал козината им и ги е намазал с олио. Част от фееричните нощни кадри, разбира се изглеждат страхотно, както и самата джунгла, която е размърдана и осветена доста по-добре, отколкото очаквах. Единствените ми претенции в това направление са, когато хвърчат пръст, трески и листна маса, които все още изглеждат стерилно, хирургически антисептично и недотам реалистично. Крайно време е някой да измисли сносен плъгин, който прави атмосферата прашна, кална и мръсна по адекватен начин.

Банда форумни отрепки са обградили Камерън, който се смее единствено от куртоазия.

Отваряйки темата за компютърно генерираната графика трябва да се признае на Камерън, че не е жалил сили да направи вселената си максимално детайлна. В този тип продукции режисьорите се стараят да минимизират всеки кадър, който няма пряко отношение към основния стори лайн и понякога това създава впечатлението за ръшнатост. Земекис, моят триизмерен идол с двуизмерен мозък и едноизмерен вкус към сценарен материал, е класика в жанра и последните му два филма страдаха сериозно от този тип стиснатост. Камерън, точно обратното, е вкарал поне половин час безсмислено шматкане из дебрите на Пандора, за да може зрителят плавно да поеме от планираната красота на заобикалящия го свят, без да изпитва усещането за форсираност, да се наслади на величието на всяко листо и да получи в носа си солидна доза адвенчърски дух, да поиска да се хване за ентомологичния сак и да тръгне да лови лилави шестокрили петохуйници като първия идиот. Красотата на „Аватар” е неповторима и е просто една двучасова наслада за очните Ви ябълки, които има вероятност да се втечнят от неземната хубост на планетарните и природни пейзажи. Другото нещо, по което Камерън превъзхожда съперника си по пърформънс кепчър е качеството на второстепенните персонажи. Тъй като бюджетът на “Аватар” е равен на сумата от бюджетите на “Полярен експрес”, “Беоулф” и “Коледна песен”, то всеки син елф в тълпата изглежда като живо същество със собствена идентичност /честно Ви казвам, че ми се акаше неистово от контраста между жестоко изпипаните централни персонажи във филмите на Земю и статистите щъкащи във фонов режим с реализация на CG-гноми от късните 90 на миналия век/. Последният и не особено маловажен плюс за “Аватар” пред останалата конкуренция е, че рендерът на средата е супер реалистичен, което позволява преходите между live-action и full-CGI да бъдат изографисани на екрана, без при това да пръсват ретината на хората от визуално неудобство. Трейлърите обещаваха пълна насирация по тази линия,  но във финалната версия не изпитах дискомфорт от периодичната смяна на формата.

И за финал на темата за CG-то оставям дизайна и раздвижването на така популярните след епизода на „Саут Парк“ гигантски смърфове. Из интернет се нагледах на разточване на чудовищни лиги и изявления как това са най-яко изглеждащите, убер-куул, стилизирани компютърно генерирани същества, които съвършено изразяват човешки емоции и най-вече, как Нейтири е кино-революция… Чшшш, поспрете се, деца. Никаква революция не е каквото и да било в „Аватар„, камо ли пък Нейтири. И преди сме виждали ареални същества, направени от полигони, пиксели и воксели. Най-доброто, което може да се каже е, че раздвижването и дизайна им (който всъщност е въпрос на вкус, а често и на мирис) са на достатъчно добро ниво, за да може непредубеденият и не особено внимателен зрител да повярва без много усилия в романтичната връзка между аборигените. Като споменах Нейтири, имайте предвид, че Камерън е извратеняк и открито е искал да вложи някакъв перверзен сексапил в нея, поради което ще се насладите на дълги шотове на полуголото й тяло, в които малките деца ще си спомнят вкуса на майчиното мляко. Внимателният зрител обаче със сигурност ще забележи, че вследствие на генетична грешка, на’витата имат само по 4 пръста, вместо човешките 5, което е намек от страна на Камерън, че в цивилизация, основана на платонична любов към тревата и дърветата, средният пръст се оказва ненужен. Та, тези същества не са толкова чувствителни към прага на толерантност по отношение на uncanny valley-ефекта, защото по дизайн са човекоподобни, но не и човеци. Ако говорим за истинско предизвикателство – работата на Земекис в „Беоулф“ /що се отнася за абсолютно фотореалистичен full-CG човек/ и на Финчер в „Бътън“ /що се отнася до CG-лице/ заслужава много повече да се нарече революция от извънземните диваци на Камерън.

Женските извънземни не се свенят да си разтварят краката още на първата среща.

Сега ще насоча вниманието към един критичен елемент за подобен род филми, от който в много голяма степен зависи цялостното усещане – музиката. С огромно неудоволствие имам честта да ви съобщя, че Джеймс Хорнер е екстра смотан педераст. Заклевам се. Този тип е известен сред музикалните среди на Холивуд с това, че е един от най-усилено самосодомизиращите се лекета наред с Ханс Цимер и армията му от роби (явно или е твърде тъп или с твърде голямо его, за да копира от работата на колегите си и от класически композитори). Всичките му саундтраци звучат като конвейрна продукция с повтарящи се мотиви, като ги подхванете от „Уилоу”, та досега. „Аватар” не е изключение – основната тема прилича 1:1 на тази от „Титаник” с махнати няколко ноти, точно както Джон Уилямс успя да махне няколко ноти от темата за кивота в „Похитителите”, за да получи темата за „Кристалния череп”. Тази т.нар. тема е основа за просто кошмарната песен на глухата кучка Леона Луис, която е писана като за церемония по връчване на Оскари и се връзва с атмосферата на филма колкото куче се връзва само за каишката си. Ами, Камерън, като си се надъхал да правиш филм за момченца, защо го завършваш с песен от филм за момиченца, да те… Но да оставим това, ако имате късмет може да сте си излезли от киното, преди от ушите ви да потече сварена мозъчна тъкан заради тази певческа жалост. Нека се върнем на Хорнер, който тук е такава машина за фейл, все едно мрачен модератор на сферичен форум опитва да се кара на тестис с изкуствен интелект. Основната тема, както споменах е безлична и жалка, но това не е всичко – във времето, в което не звучи тя, ушите ви ще бъдат тормозени от отпаднали тракове от „Апокалипто„, напевни дивашки мотиви, и някакви тотално out-of-place детски мелодийки, в които липсват само веселите звънчета /или май ги имаше и тях…?/ – не, този филм можеше да ми хареса на порядъци повече и сега щяхте да четете много по-различно ревю, ако за композитор беше избран някой оригинален и версатилен тип, като Дарио Марианели или Джон Мърфи, които не лежат на имагинерните си лаври от двайсет лета. Честна скротумска!

За десерт Ви оставям едно от най-силно присъстващите неща в рекламата на филма, а именно – 3D ефектът. Благодарение на политиката на софийския IMAX, който е превърнат в забавачница за малчугани, докато майките им пазаруват в мола /разбирайте, че от всички миризми, които витаят по принцип в световната IMAX-мрежа, за софийския остават най-евтините и следователно – най-смрадливите – не видяхме нито „Беоулф„, нито „Коледна песен“ там/, „Аватар“ е първият поносим филм, който може да видите в този мащабен формат. Ако досега не сте стъпвали на 3D-прожекция, най-вероятно ще останете впечатлени от ефекта, но за хората, които вече са минали през месомелачките на Земю, 3D-то в „Аватар” ще бъде пълна скука. За разлика от плавната и почти лишена от кътове и резки преходи режисура в „Полярния експрес“, аватаровата е като на типичен екшън, което е твърде уморително в 3D, особено при положение, че се налага да гледате това чудо в продължение на почти 3 часа. Откровено ми се зави свят в първата малоумна гоненица из джунглата, заради безобразния и съвършено непригоден за 3D презентация монтаж, при това имайте предвид, че съм свикнал и силно се кефя на този формат /дори не искам да си помислям какво ще се случи по кината, когато Майкъл Бей обяви триумфално, че „Трансформърс 4“ ще е в 3D… тогава сигурно с очилата в кината ще раздават и компактни легени за неконтролируемо хвърчащите от дупките на зрителите течности, да пази Господ!/. В добавка, докато Земекис непрекъснато експериментира с 3D формата и ти навира в очите някви оригинални ефекти, които да те будят от скуката на филмите му, то в „Аватар“ няма нито един кадър, който реално да се възпозлва от това, че е в 3D. Всичко е твърде конвенционално и силно препоръчвам, ако искате да видите наистина ефектно 3D този сезон, да преглътнете гордостта и предразсъдъците си и да се пробвате с „Коледна песен„, която все още се намира по екраните на страната. Камерън е дотолкова прекалил с детайлите, че ще имате чувството, че Ви изнасилват грубо в мозъка и в началото това може да не Ви хареса, но както при всяко кадърно изнасилване, тялото Ви постепено ще свикне и ще се научи да се наслаждава. Разбира се, с повече късмет, „Аватар“ ще бъде един от първите филми, които догодина ще се появят в новия blu-ray 3D формат за домашна употреба.

Камерън показва след колко години смята да започне да мисли за следващия си филм.

И така, време е да привършваме, защото се изтощих да се обяснявам. Не знам доколко сте усетили, но „Аватар“ със сигурност не е революцията, за която куцо и сакато го мисли. Имам странното усещане, че за огромната маса зрители това е първото 3D в живота, и впечатлени от ефекта; от, признавам, страхотния екшън и от цялостния епичен тон на филма, повечето нърдчета са се залъгали и са си втълпили, че филмът въщност не е с безкрайно смотан и деривативен сценарий, който сме гледали 100 пъти досега. Всичко в „Аватар“ е правено до момента, често по много по-добър начин, и единственото, в което наистина е най- е това, че е най-скъпият /и следователно най-технически изпипаният/ филм от подобен род до момента. Но техническата изпипаност не е резултат от талантлив дизайн или умела и оригинална режисура, а от това, че Камерън е впрегнал в каруцата си стотици аниматори и геройски им е шибал задниците с камшика в продължение на 5 години. Много смело и революционно, няма що. Въпреки, че изсипах куп негативи, съм склонен да си призная, че простотата на сценария е нещо съвсем очаквано от тоя белобрад дечко и не пречи критично на филма, но в същото време пък не мога да се отърва от мисълта, че с леки промени филмът наистина можеше да бъде епохален. Признавам и че екшънът е на страшно ниво и бива разсипван само от неподходящата музика /и кирливите сценарни решения от рода на онзи безумен момент, в който „природата дето не взима страна, всъщност взе страна“… що за…?/. В предпоследна сметка „Аватар“ е филм, който не можеш да подминеш като спасител – рядка ръж. И в съвсем последна сметка, въпреки честите фейспалмове, всъщност си прекарах добре в киното. Затова тук е безсмислено да ви давам обичайния си приятелски съвет – „Аватар“ е филм, който всеки трябва да види, независимо от степента на непоносимост към сценарна кухина. В историята този филм ще остане без всякакво съмнение, но не с революционност и иновативност, а най-вече с раздутите до вселенски пропорции обещания и фенбойското превъзнасяне. За добро или лошо, „Аватар” може и да не е най-добрия филм на годината, но със сигурност е кино-събитието на последните няколко.

8.3/10

Най-добрите филми на 2009 според Роджър Ебърт

Уродливият ми колега Роджър Ебърт, който се слави в САЩ като един от еталоните на кино-ревюистиката и филмовия анализ отново подава главица в медиите с крещящата си нужда за внимание. Този път обаче, човечецът е решил да ни запознае с личния си списък с 20-те най-добри филма за 2009 година, според доста скромното му мнение. Холивудският гений е разделил филмите на две категории /мейнстрийм и независими/, всяка от които съдържа по 10 филма в себе си. За момента Ебърт ни е сервирал десетте си избора от първата – и по-интересна – категория, а именно – мейнстрийм заглавията. Ето ги и тях, по азбучен ред:

1. Bad Lieutenant: Port of Call New Orleans
2. Crazy Heart
3. An Education
4. The Hurt Locker
5. Inglourious Basterds
6. Knowing
7. Precious
8. A Serious Man
9. Up in the Air
10. The White Ribbon

Както виждате и сами, г-н Ебърт определено не вдява особено от кино, след като в един списък на специално селектирани десет филма е турил и фекалията „Knowing„, но кой съм аз, че да дава акъл на такова легендарно екранно гуру, като него. Както и да е, това са личните му фаворити за годината, които – ако забелязвате – почти съвпадат с фаворитите за Оскар, което определено не го прави особено оригинален в избора си.

Странно е, че в списъка го няма „Аватар„, нали така? Е, отговорът на Ебърт в случая е лесен. Той го е наградил със „специалната си награда на журито“ или както там си нарича имагинерните призове. По негови думи обаче: „Това не означава, че той е най-добрият филм на годината, а просто че e спечелил „специалната награда.“ Не знам за Вас, но думата „специален“ в английския език има и други значения, свързани основно с умствено болните хора, така че твърдението на Ебърт може да се приеме доста двусмислено.

"Аватар" спечели $27 милиона за първия си ден

След особено неубедителното си представяне на първите си нощни прожекции, на които „Аватар“ спечели едва $3 милиона, оставяйки да бъде изпреварен от по-невзрачни филмчета като „Стар Трек“ с $7 милиона и „Терминатор 4“ с $4 милиона, за бъдещето на новата епопея на Камерън настанаха мрачни моменти, изпълнени с несигурност и драма. Хората започнаха да задават въпроса как филм, който струва $400 милиона, ще съумее да си върне бюджета, а камо ли да направи приходи, след като още на първата премиерна седмица, във врата му диша някаква тъпа анимация на Дисни? Е, за момента като че ли нещата лека-полека започват да се оправят, а „Аватар“ постепено започва да набира инерция, защото актуалната статистика сочи, че за първия си ден, зрелищният спектакъл на чичо Джим е направил общо $27 милиона, което всъщност не е никакво постижение и може единствено да се равнява с първия ден на „Аз съм Легенда“ /$30 милиона/, но въпреки това подсказва, че „Аватар“ няма да остане в прахта, а се изкачва нагоре като първенец. Рекордът все още се държи от „Новолуние„, но онова говно си имаше стабилна фен-база от момиченца, които така и не се върнаха да го гледат отново, докато „Аватар“ тепърва ще покаже на какво е способна имагинацията на Камерън, защото ако всичко върви по план, до края на декември, филмът има вероятност да стигне и до $80 милиона, а ако Камерън има коледен късмет, може да докара и до заветните $100 милиона, което съвсем няма да е зле за самочувствието му на гений.

Необорим факт е обаче, че както и да си върти задника, Камерън няма да успее да повтори успеха си с Титаник, който все още е един от най-доходоносните филми в историята и стоя на екран близо половин година, докато нещата с „Аватар“ май няма да са толкова розови, защото след 2-3 гледания хората ще се уморят от елфическите неволи на лирическите герои и ще си изчакат на спокойствие HD версията, което означава че до март-април, „Аватар„  може би вече няма да е кино-фактор, а ще бъде детрониран от следващите холивудски дрисъци, които са ни приготвени за 2010 година. Но след целия този изкуствено акселериран хайп, който филмът получи от креаторите си, но и от простодушните фенбойчета, няма как човек да не си зададе въпроса струваше ли си чакането, поради което съм Ви приготвил поредната анкета, в която да видя и вашето мнение по темата.

През това време обаче, се насладете на едно хумористично видео, в което едни нещастен капут хули Камерън, защото е помислил, че отива да гледа адаптацията на „Avatar: The Last Airbender“:

Роб Маршал е възбуден за "Карибски Пирати 4"

След бурните холивудски вълни, които разклатиха пре-продукцията на „Карибски Пирати 4″ и дори за момент застрашиха филма от перманентното му прекратяване, най-после има светлина в дъното на тунела, макар и тази светлина да не е толкова ярка, колкото сме очаквали. Вече знаете, че режисьор на четвъртата част ще е Роб Маршал, като филмът ще стартира нова трилогия, в която обаче Джони Деп ще играе само в първия от трите филма. Сега обаче, добрите люде от comingsoon.net са сгащили палавия режисьор на мюзикъли и са му задали няколко ключови въпроса за предстоящата пиратска сага, на които той е отговорил по един чисто хомосексуален начин. На въпроса как са избрали баш него, Маршал отговаря: „Бях много изненадан, че ми се обадиха Джери Брукхаймър и Джони Деп. Обади ми се Джери, но Джони имаше желание да работи с мен. Чудесно е, когато нещо такова се случи, затова проведохме среща и се оказа, че той е прекрасен човек. Той е най-милият мъж. Имал съм късмета да работя с някои велики хора и той е един от тях. Казах им, че мога да го направя и те ми предложиха работата.“ Спирам за момент за да анализирам горния текст. Усетихте ли как от шест реда пелтечене, половината от тях възхваляват лично Джони Деп и то в една доста хомоеротична светлина. Най-милият мъж, казва Маршал. Е, несъмнено Джони е отнесъл няколко „приятелски“ милувки по ръката, докато са седели на масата, но друг е въпросът как е реагирал на тях.

„Още обмисляме как ще стане,“ продължава Маршал. „Ако стане, ще започнем снимките през лятото. Възбуден съм. Ако стане – стане. Ще бъда развълнуван. Аз просто обичам Джони Деп и съм екзалтиран за самия жанр.“ Мда, Маршал определено не си крие наклонностите, дори и пред медиите. Той е възбуден и обича Джони Деп – какво повече му трябва на един режисьор? Когато интервюиращият го пита каква ще бъде насоката му при режисурата на филма, Маршал се захилва неистово: „Първо ще ми трябва сценарий. Всичко идва от сценария и историята. Първо разбираш каква ще е историята и после продължаваш оттам, това е. Просто е.“ Че е просто, просто е, но не толкова колкото мозъчната активност на самия Маршал, който дава най-инфантилните възможни отговори, произвеждани някога от устата на холивудски „талант“. Това обаче не е най-големия проблем. Проблемът идва от факта, че Маршал има някаква неориентирана фобия от водата и не обича да се намира близо до нея, което леко ще затрудни снимките на филм, разказващ се за морски вълци. Вижте обаче как детински извръта нещата реверсивният режисьор: „Обичам морето, но знам че няма да ми се налага да съм постоянно на кораба,“ обяснява се като ученичка той, „Аз мога да съм пред монитора си, а те да са на кораба. Но съм сигурен, че много пъти ще се качвам на място, защото всъщност се наслаждавам на водата и съм много възбуден за това.“ Да, Роб отново е възбуден. Очаква ни пиратско зрелище!

Още по темата:

Режисьор на мюзикъл ще поквари „Карибски Пирати 4″

„Карибски Пирати 4″ излиза през 2011

Джони Деп ще играе в „Карибски Пирати“ за последен път

Новини за прикуъла на "300"

След мащабната антична военна гей-еротична реклама на фалически символи, която беше „300″ и която спечели над $400 милиона приходи в световен аспект, просто нямаше как да не се стигне до евентуално продължение на спартанските неволи. И в тази връзка Франк Милър не стои на едно място, а твори като един истински визионер, готвейки сценария на новия филм, който обаче няма да се води сикуъл, а прикуъл на оригинала. По данни на LA Times, името на бъдещия филм ще е „Ксеркс“, а сюжетът му ще се развива 10 години преди събитията в Спарта. Зак Снайдър вече е изявил иинтерес към проекта, което означава, че полуголата феерия ще бъде презентирана в същия мъжествен стил. „Това е Маратонската битка, през моя поглед“, разказва Милър и добавя, че: „Готов съм със сценария и сега започвам художествената работа.“ Милър е споделил също, че по време на проучването си за филма, е посещавал многократно Гърция, където се е убедил, че митът и историята се пресичат по начин, който ще добави още колорит към сюжета. „Повярвайте, че когато плавате в Егейско море, започвате да вярвате в Посейдон“, пелтечи той.

„This… is…. ORGY!!!“

Сега, не знам на кой свят живее Франк Милър, но трябва да има доста слаба обща култура или да е невероятно лековерен, за да говори подобни простоти с цел да промотира филма си, още повече че „300″ беше тотална гавра с гърците и представяше разнообразно животинско царство от хуманоидни кози, великани и уроди, като на фона на това имаше наглостта да се прави на исторически акуратен. С горепосочения цитат обаче, Милър явно отново ще се опита да си измие ръцете с някоя легенда и да ни покаже всичко останало, но не и реално случилите се събития в битката при Маратон. Името на филма обаче предвещава, че в центъра на вниманието ще попадне не спартанският полов атлет Леонид, а неговият немезис – персийският циганин Ксеркс,  а самата история вероятно ще представя възкачването му на престола и военните му подвизи. Сега обаче е твърде рано за догадки, така че нека изчакаме търпеливо следващите слухове по темата.

Излезе сценарият на "Трансформърс 3"

Майкъл Бей – името, което все още носи потни кошмари в невинните ми филмови сънища – отново е в центъра на Холивудската каша от клюки. Неистовата му нужда да се самонадкачва и с това – да самопосира всеки свой филм – отново е на преден план, а желанието му за активно творчество никога не е било по-мотивирано. Знаете, че преди време Бей обяви, че е започнал първите стъпки по пре-продукцията на третата серия от сагата за сглобяемите роботи „Трансформърс“. Но сега вече имаме реална и пълна информация за какво ще иде реч, защото през уикенда онлайн плъзна първото копие от целия сценарий на „Трансформърс 3″, включващо подробности, които честно казано, не исках да научавам. Сега е моментът да се разпищите, че това е някакъв майтап или номер, но истината е, че сценарият е към 120 страници и отговаря на всички холивудки стандарти, а и едва ли някой ще седне да пише фалшив сценарий точно на този филм. Не че няма нужда от пародирането му де, но си има и по-елегантни начини за това.  Още повече, че това не е инцидентен случай, защото сценарият за двойката също бе изтекла в интернет преди снимките и се оказа, че отговаря на истината почти изцяло.

Зад всеки велик режисьор, стои по един робот.

Настоящият скрипт е дело на Ерън Крюгер /“Предизвестена Смърт“/ и е предварителен, защото до същинското начало на снимките има още дълги месеци, в които ще има множество редакции по него, но основните неща са ясни още отсега. Не съм социален дегенерат и не прочетох целия сценарий, но отделих малко от ценното си време, за да го попрегледам и това, което видях, накара ноздрите ми да се просълзят. Ще Ви дам няколко хинта за очакващата Ви епика – на първо място, ще се насладим на нова партида от роботи, /едва ли сте очаквали, че във филм за играчки, хуманоидите ще са мнозинство, нали?/ ще имаме еротичната чест да видим Мегън Фокс в много по-ключова роля, включваща дори романтични нюанси, свързани с факта, че Шая Лебоф ще й предложи брак /?!/, но най-вече – ще имаме удоволствието да се насладим на така актуалния в киното напоследък колайдер в ЦЕРН, на който дори Оптимус Прайм няма да прости. Останалото е просто бъркуш от майкълбейска диария на забавен кадър, така че нервите ми не издържаха да го прочета цялото. За сметка на това обаче, съм Ви приготвил едно копие на целия сценарий, което можете да разгледате ето ТУК. Приятно четене!