Голи цици в „Терминатор 4″?

Ако не си спомняте нищо от „Терминатор: Спасение„,това определено не е по Ваша вина, а по вина на съмнителни русоляви „режисьори“, чиито съкратени псевдоними не смея да изричам на глас. Който обаче има спомен от тази нео-футуристична творба на отходния арт-ноар, то той веднага би се досетил, че бидейки доста уж-адулт ориентиран, третото продължение на сагата за хуманоидните екзоскелети нямаше голи сцени, които да покажат с нещо, че филмът не е поредното PG – 13 говно за деца и старци. Въпреки всички хули, които заглавието изяде преди и най-вече – след като излезе по големите екрани, плъзна слух че има и нецензурирана версия на филма, в която най-после ще видим малко женска плът, на фона на антиутопичното сиво ежедневие на Джон Конър и ордата му. И сега, тази версия най-после излезе, макар че в нея всъщност няма нищо интересно за гледане. Така и не разбрах какво точно й беше unrated или uncensored на едната сцена, в която героинята на Муун Блъдгуд /главната индиянка от „Pathfinder“/ се подмива в мрака, докато Сам Уортингтън я наблюдава платонично. Сцената е приятно мрачна, сива и протрита с дъжд, което пречи да се видят основните неща, но въпреки това Ви представям видеото, защото знам, че истинските фенове на сериала и ценителите на филмова голота ще бъдат доволни.

Краткото клипче може да свалите ето от тук.

Улиям Дефо е можел да бъде "Батман"

Всички знаем, че Уилям Дефо е един от най-енигматичните и притесняващи актьори в Холивуд, като неговият неоспорим талант може да се конкурира единствено с очевидното му психическо разстройство. Не, ебавам се – пичът е стабилен, но ролите му напоследък – не са. Някои от Вас все още помнят как му порязаха чурката в „Антихрист“, което малко актьори биха приели доброволно, дори и в името на един доказан „творец“ като Ларс Фон Трир. Но ролите на Дефо от последните години не са нищо в сравнение с това, което е можело да се случи с него преди 20 години, а именно – да се превърне в човека-прилеп. Да, според MTV е имало немалка вероятност Тим Бъртън да избере именно Дефо, а не Майкъл Кийтън за оригиналния Батман от 1989 година. А сега затворете очи и си представете Уилям Дефо в черната гумена маска с рогцата – не Ви ли се струва леко плашещ този образ? Лично на мен острите черти и заплашителна усмивка на Дефо ми се струват повече като модел за един Жокер, но въпреки това не можем да спорим с Тим Бъртън, защото той поне може да си избира правилно уродите.

Ето един алтернативен Батман, който може да доведе някои от феновете си до заслужени кошмари.

В интервю пред MTV, Дефо е признал че: „Много отдавна ми предложиха ролята на Батман. Не ми е приятно да говоря за подобни неща, защото ако не си ги спомниш добре, все едно говориш глупости. Но аз ги помня. Имам опит с подобни неща.“ Ако се замисли човек, Дефо нямаше да е лош Батман – може би нямаше да е по-простодушен от Вал Килмър и определено нямаше да е по-педалски от Джордж Клуни, но със сигурност Дефо щеше да надкачи Кийтън по доста показатели. Да не говорим, че мрачният и депресиращ Батман, който Христофор Нолан се опита да ни представи в „Черния Рицар“ отговаря точно на излъчването на Дефо. Може би точно заради факта, че му е била предложена ролята на супергерой, чичо Уилям се нави да играе злодея в първия „Спайдърмен“, където се справи изненадващо добре, като за тъпа комиксова адаптация. Е, вече е късно за актьорски ротации, но ако Крисчън Бейл реши да не си поднови договора за евентуални продължения, Дефо може би все още ще има мерак да облече прилеповия костюм.

И за да завърша с нещо весело, което хем е по темата, хем не точно – вижте едно кратко пародийно клипче на кретените от College Humor, което показва как точно Батман успява да се скрие от хорските погледи. Или в случая – как се опитва…

"Paranormal Activity 2"? Че как иначе?

Като стане дума за „Paranormal Activity“ не мога да си кривя душата и признавам, че филмът наистина се оказа касов феномен. Защото е изключително рядко „филм“, в който не се случва абсолютно нищо, който е заснет единствено с портативна видеокамера, в който има само двама главни героя и нещо повече – чиито бюджет е бил само 15К долара, да се превърне в най-гледания филм по кината в САЩ и да събере приходи от 22 милиона само в премиерния си уикенд. Да, това е еквивалент на Холивудско чудо и признавам с ръка на душата, че съм безкрайно изумен и впечатлен. Това обаче не ми променя мнението за крайния продукт, който се оказа изтискан от анална помпа. Ужасяващото в цялата работа обаче е, че десетки хиляди лековерни люде действително са изпаднали в шок от филма и сега „Парамаунт“ естествено започва да мисли за следващата логична стъпка, а именно – сикуъл. Мда, колкото и неочаквана да е тази новина, толкова и неизбежна е тя в днешно време. Все пак кой не би направил продължение на филм, който е възвърнал почти хилядократно приходите си?

Зрителските реакции при прожекцията на „Paranormal Activity“ показаха нагледно манталитета на американците.

В тази връзка „LA Times“ предупреждава, че „Парамаунт“ вече са собственици на правата на филма и се готвят активно за продължението му, като по думите на Брад Грей: „Искаме да видим дали ще има смисъл.“ Кое точно, г-н Грей? Продължението или оригинала? Явно ще се наложи да помислите по-усилено, защото филмът се готви да стигне до критичната граница от 100 милиона приходи, а когато това стане, хората ще искат още – независимо дали си струва или не. Всички помним какво се случи с „Проклятието Блеър 2″ и как то се оказа апотеоз на изкормено и безлично продължение на култов оригинал. Ако от „Парамаунт“ смятат да ни спретнат нещо подобно, по-добре  изобщо да не се захващат. Хайпът по филма обаче продължава с пълна сила, макар че оценката му в Imdb да е паднала справедливо с няколко пункта. В момента основната промоционална линия е, че „Paranormal Activity“ е бил по гледаемост колегата си по жанр „Saw VI,“ което автоматично би следвало да означава че е „супер як“. Само дето по-информираните от Вас ще се сетят, че дори анимационна драма за изнасилен смърф би натрупала повече приходи от хорър сериал, рекламиращ уродливи капани за мишки. Цифрите обаче остават и не лъжат – паранормалното клипче е изненадващ първенец и се оказа един от най-големите сюрпризи на годината. Лошото е, че освен първоначалната изненада, не успя да покаже нищо повече. Така че „Парамаунт“ трябва много да внимава какъв сикуъл ще ни сервира, защото хайпът е краткотраен, но иритацията е вечна.

Ревю: "Paranormal Activity"

Мдаа, днес ще поговорим за един особен филм на ужасите, който повечето от Вас може би и не са чували, а тези които са – най-вероятно все още не са го гледали. Но нищо – все пак една от малкото цели на този блог е да предпазва горките зрители от тъпите филми преди да ги гледат. Не се притеснявайте, дори и да не сте хорър фен може да прочетете ревюто, защото самият филм също не е истински хорър, макар че всички го промотират като такъв. И което е по-зле – рекламират го едва ли не като „най-страшният филм, който някога сте гледали.” Хм, интересно обещание за филм, състоящ се точно от 2 /двама/ актьора, 1 /една/ камера и 1 /една/ спалня, в която най-динамичното и напрегнато нещо е 1 /една/ затваряща се врата. Ако още не сте спрели да четете, Ви предупреждавам, че ревюто ми не съдържа множествена съвкупност от спойлери, така че ако смятате да гледате филма с надеждата да изпитате страх от него, продължавайте без угризения.

Филмът се нарича “Paranormal Activity” и е произведен през далечната 2007 година. Защо тогава излиза чак сега, ще попитате Вие? Това е справедлив въпрос, скъпи приятели, за който нямам ясен отговор, може би защото не съм се интересувал толкова по темата. Истината е, че дори самото разпространение на този филм беше под въпрос, докато съвсем наскоро добрите самаряни от „Парамаунт” не решиха, че хората ще се накефят на подвижна камера в статична къща, в която двама влюбени стават неволна жертва на някаква езотерична креация. Добрата новина за тях е, че са се оказали прави – филмът в момента върви по кината в САЩ и дори е в ТОП3 на най-гледаните заглавия, което за мен бе личностен шок, въпреки че отдавна бях започнал да игнорирам филмовите критерии на тъпите американци. Фактът обаче остава – “Paranormal Activity” се превръща във внезапен хорър култ и то такъв, на какъвто не сме ставали свидетели от „Проклятието Блеър” насам. Сравнявам двата филма, защото те са почти идентични – и двата са аматьорски, и двата са заснети с портативни камери, и двата се занимават със супернатурални казуси, и най-вече – и двата са представени в т.нар. „документален” стил, който би трябвало да накара зрителя да повярва на това, което вижда, само защото някъде пише, че филмът е по действителен случай или че това е реален запис на случили се събития. Не знам колко точно трябва да си тъп, за да си помислиш, че филми като [Rec] или не-дай-си-боже „Cloverfield” наистина са се случили, но – повярвайте – има лабилни хора, които неистово вярват, че описаните събития в “Paranormal Activity”  са факт. /?!/

Филмът се промотира като лентата, която е насрала от страх самият Стивън Спилбърг. И това, ако не е реклама, не знам какво е. Според тривиата, Спилбърг дори не е успял да го догледа целия, защото изпаднал в стрес от кадрите, а оригиналният край на филма бил изцяло променен заради него. Усещате ли сега противоречието – хем не го е изгледал целия, хем е дал акъл за финала му. Хм, тук ми намирисва на нещо повече от чорапите на чичо Спилбърг, но каквото и да е – е нещо, което никога няма да разберем. Все пак дори самият начален старт на филма, който името на Спилбърг е образувал, е достатъчна причина „Парамаунт” да се заемат с разпространението му. Интересен е обаче въпросът дали Спилбърг наистина е спрял да го гледа, защото се е уплашил, или поради други много по-пошли причини, като например прогресивно покачващото му се ниво на иритация? Не знам, но аз лично се чувствам горд, че го изтърпях целия и че оцелях след толкова абстрактна маса от фекален произход.

Стига толкова празни приказки, с които да Ви пълня главата – знам, че си имате и по-важна работа от това да ми четете словесната диария. Време е да обърнем главица към това, което ни интересува много, а именно – сюжета. Ще Ви го преразкажа с 1/едно/ изречение – влюбена двойка е преследвана от нещо-като-полтъргайст в къщата си. Да, получи се даже по-кратко от едно изречение, но няма нищо – важен е пълнежа. Героите са средностатистически американски плужеци, които на десетата минута започнаха да ме дразнят с ежедневните си битовизми и посредствени диалози, които уж трябваше да ме накарат да ми пука за тях, защото видите ли – те са реалистични хора като мен и Вас, но вместо това – ме погнуси начина, по който тъпите американци комуникират помежду си и реагират на определени ситуации. Всъщност първите около 20 /двадесет/ минути от филма не се случва абсолютно нищо, освен че главният герой /Мика/ постоянно повтаря колко му е хубава и скъпа камерата, с която  обикаля от стая в стая, генерирайки фалшива динамика. Завръзката е следната – трътлестата му приятелка Кейти е тероризирана от зъл демон още от осемгодишна хърла и сега Мика е решил да купи камера, с която да документира наличието на това спиритуално същество. Да, това е! Това е тригерът, това е катализаторът. Сега да помислим заедно къде умря логиката в последните изречения. Значи героинята знае, че определен зъл демон я преследва от близо 20 /двадесет години/ и дори споделя, че където и да се премести, той я следи, а през нощта й диша във врата и я кара да чува кошмарни саундове, но едва сега някой се сеща да документира този дух по някакъв начин. Извинявам се много, но какво сте правили досега, мили деца? Знам, че е особено трудно да си активен американец в днешно време, но що за мързелива жлеза трябва да притежаваш, за да се сетиш едва след 20 години, че – аджеба – има тука един дух, дето трябва да го откриеме какво иска? Нелогичните моменти обаче продължават. Двойката се допитва до услугите на виден медиум/екстрасенс/демонолог, който участва филма за около десетина минути в ролята на „авторитеното мнение“ и не им казва нищо конкретно, освен да не се занимават с него и да не се опитват да комуникират с демона. Мика обаче, бидейки алфа-мъжът на филма, прави точно това. Интересно е уж-реалистичното му поведение, докато се опитва да реагира на демоничните похождения. Повечето от диалозите му са изпълнени с мачовски реплики и офензивни изказвания срещу невидимия враг, като в някои от сцените има дори типичните екшън изгъзици като „Is that all you`ve got?” и разбира се винаги актуалното – „Fuck you!” Дали наистина американците реагират като екшън герои на всяка духовна заплаха, която получат или просто са толкова наперени, че дори адските създания не могат да им се опрат? Не знам, но в случая на Мика резултатът бе откровено плачевен.

Това са единствените актьори във филма. Тук са все още екзалтирани от новата си камера и не предполагат за житейската помия, която ги очаква.

Но да продължим – “Paranormal Activity” е заснет единствено чрез камерата на Мика, която работи почти денонощно и е оставена в спалнята на двойката, за да наблюдава какво се случва, докато спят.  Имайте предвид обаче, че в случая думите „камера“ и „спалня“, употребени в едно изречение не водят до сексуален резултат, така че не очаквайте home porn ексцесии. Та, тази психосоматична агресия  продължава близо 2 /две/ седмици филмово време. Нека повторя – около 15 нощи на спиритуален тормоз, кошмарни съновидения, стряскащи звуци по стените и демоничен студ, който кара двойката да се събужда с писък или гърч, никой от тях не прави аблсолютно нищо. Повтарям – нищо! След всяка нощ на ужас, на другата сутрин двамата си говорят притеснено, но никой от тях не прави никаква реална постъпка, за да се справи със ситуацията. Най-активният ход за тези две седмици беше, че Мика поръси пода с брашно, за да види дали някой им е влизал в стаята. Това беше най-дейното нещо, което някой от тях направи за 15 шибани дни на полтъргайстки терор. Сега, не знам за Вас, но ако аз съм убеден, че в къщата ми има демон или дух или дори плъх на тавана, аз ще се заема да прочистя въпроса колкото се може по-бързо, но по начин, който отговаря на проблема. Начинът, според Мика беше просто да търчи с камерата и да заснема всичко, което се случва, а после да хвърля мъжествени лафове, докато гледа празния коридор, в който преди секунди се е надрискал от страх, когато някаква врата се е праснала. Боже господи! В първия половин час от филма не се случва абсолютно нищо, после се случват някакви смешни и тривиални неща, най-напрегнатото от които – затваряне на отворена врата, а накрая се оказва, че филмът свършва по банален начин, който не само че не стряска, но и оставя едно много неприятно чувство на урина в устата, защото не дава никакви разяснения на зрителя защо и как се е случило всичко, а просто им заявява категорично даден факт, без да дава аргументи. Това е не само тъпо, но и обидно за всеки истински фен на психологическия хорър, който иска да знае защо определени неща са се случили на определени хора. „Проклятието Блеър” също не даде някакви реални отговори, но там поне беше ясно за какво става въпрос, докато тук имаме просто някакво домашно видео на две урбанистични отрепки от САЩ, които врякат и крякат, докато разни духове им тропат по стените. И това продължава около 90 минути, драги зрители, не е като да не заспите от кеф. Вярно е, че заснемането на филм само с двама актьори, който е бил изготвен за една седмица и разчита единствено на атмосферата си, е трудна задача особено за очевидните аматьори, които са го правили, но все пак – нека да си имаме уважението! Средноинтелитентният зрител вече е гледал този филм с други имена и ще отвърне поглед още на половината /Стивън Спилбърг/, докато по-тъпият зрител ще го изгледа целия на зорлен, но накрая ще иска да се удави в аквариума си /Аз./ И в двата случая обаче, никой няма да усети, че гледа хорър. Защото това всъщност не е хорър, а една истинска общочовешка семейна драма. Не, не се ебавам – в този филм има много повече жалостива показност на човешки взаимоотношения и емоционални пориви на любов и загриженост, отколкото в целия първи сезон на “Д-р Куин Лечителката”. Признавам си обаче, че и аз нацапах гащите в един момент, но това беше мимолетен позив, който не се повтори до края на филма. Така че, да – филмът си има една-две страшни сценки, но те са убити от сивотата и отегчителността на останалите.

Героите виждат сянката на съмнението си.

Нека привърша моето безкомпромисно ревю по следния начин. Интернет ще Ви каже, че това е най-добрият хорър филм от години насам – не му вярвайте. Критиците ще Ви убеждават, че това е най-страшният филм, който някога е бил правен – не им вярвайте. Стивън Спилбърг ще се опита да Ви предупреди да не го гледате сами, защото е прекалено ужасяващ – определено не му вярвайте! Но не защото е евреин, разбира се, а защото филмът не е ужасяващ, а жалък. Вярвайте на мен, когато Ви казвам, че “Paranormal Activity” не е това, което се опитва да бъде – не е страшен и не е реалистичен. Въпреки това обаче, има лековерни люде, които ще му се насладят, така че точно на тях пожелавам „приятно гледане“. А на останалите – поне вече знаете от кой филм да спестите място на харда си.

2.8/10

Джордж Лукас мисли за още "Star Wars"

Скъпи фенове на поредицата „Star Wars“, днес е поредният щастлив ден от Вашият нърдски живот, защото ще Ви представя една новина, която има вероятност да подмокри гащичките Ви възнак. Пригответе се за шок, ужас и нещо повече… И така – в интернет е плъзнал слух, че г-н Джордж Лукас има някакво /макар и минимално/ намерение да сътвори още една трилогия от сагата! Да, точно така! Още три серии на „Междузвездни войни“ могат да видят белия свят, макар и в едно неопределено бъдеще, в една далечна /и алтернативна/ галактика. Слухът е разпространен от MarketSaw и засега е точно това – един зловонен слух – но това не бива да Ви отчайва, защото много от слуховете, които витаят в интернет съдържат немалка доза истинност. Така че нека приемем това като една потенциална новина. Та, според сайта, самият визуален бронтозавър Джордж Лукас обмисля експандването на сагата до финалната й граница, която винаги е била според него – 9 епизода. Още по време на снимките на епизоди I, II и III /а и преди това/ чичо Лукас бе обявил пред медиите, че смята да заснеме още последни три серии, които да завършат космическата епопея и да разказват за планетарния живот след края на „Завръщането на Джедаите“. Тази му идея обаче загина в зародиш още при първите ревюта на „Невидима Заплаха“, които се оказаха повече от негативни и сринаха либидото на възрастния режисьор до нови низини. Това обаче явно не е отчаяло перманентно креатора, защото мотивацията на Лукас не може да бъде сломена от простосмъртни люде. И сега, с нови сили и най-вече – с нови технологии – той смята да продължи поредицата с още трички епизодчета. И нещо повече – смята да ги заснеме в 3D, което е напълно логично и очаквано, особено за човек, който си вади хляба от компания за компютърни ефекти на тъпи филми.

Селянин в Космоса…

Добрата новина в този слух идва обаче от съобщението, че евентуалните нови серии няма да бъдат режисирани от Лукас – о, щастие! – а от имена, които биха изненадали дори най-хладнокръвния организъм. Според сайта, двете имена, които засега се спрягат като новите междузвездни режисьори са това на Стивън Спилбърг и Френсис Форд Копола. Хайде, ако Стивън Спилбърг можем да приемем да режисьор на подобен филм /макар че ще му бъде трудно да пресъздаде мъката на героите, ако поне един от джедаите не е евреин/, то същото едва ли може да се каже за Копола, който е толкова далече от научната фантастика, колкото далече е Никълъс Кейдж от актьорската игра. Лукас обаче явно разчита на доказани имена, които сами по себе си да продадат филмите. Естествено, сценарият отново ще е негов, така че очаквайте алогизми на всеки светлинен километър. Пак повтарям обаче – тази новина е непотвърдена и мирише прекалено много на светска клюка, отколкото на факт. И то не само, защото Лукас е прекалено дърт, за да отдели нови 10 години от живота си за още три епизода от сагата, но и защото след всички сериалчета, анимацийки и игрички по темата, вселената на „Star Wars“ вече леко се поразми и затъпя, така че едва ли някой отново ще усети наелектризираща възбуда в таза си. А пък и без Дарт Вейдър няма да е същото, нали?

"Гарванът" ще си има ребуут

Когато през 1994 година излезе емо-драмата „Гарванът“, никой не очакваше, че филмът ще получи толкова огромен успех сред готическите деца, особено при факта, че бюджетът му беше едва 15 милиона, а таргет аудиторията му беше меланхолизираните тийнчета с натрупана агресия към /не/разбиращото ги общество. Въпреки това обаче, „Гарванът“ се превърна във внезапен култ и направи името на шопарчето Алекс Прояс известно. И след няколкото вонящи продължения, които последваха оригинала през годините, които накараха дори най-позитивният фен на поредицата да насочи ножа към вените си, сега е време за малка реиновация. Защото заразата наречена „ребуут“ се разпространява по въздуха и ето, че тя е повалила една от най-мрачните си жертви. Пригответе се, люде, защото ни очаква рибуут на комиксовата адаптация „Гарванът“. С нелеката задача се е заело режисисьорчето Стивън Норингтън, който най-добре познаваме от „Блейд“ и който мислехме, че става за нещо, докато не гледахме „Лигата на Необикновените“. Та, този същият чичо е решил да възроди гарвановия франчайз от кота нула, защото – нека бъдем честни – какво повече му трябва на човек, освен мрачен филм за гримиран герой, който отмъщава за драматичната си кончина, посредством меланхолични монолози и депресиращи визии.

Явно на фона на масовия успех на „Черният Рицар“, Норингтън е преценил, че светът се нуждае от още един емоционално пречупен отмъстител, на който публиката да аплодира. Само дето модата на „Гарванът“ полека си отминава и скоро няма да остане жив емо, който да иска да гледа бъдещия рибуут. Защото дори на депресираните деца все някога им идва акъла в главата – дали доброволно или чрез терапия е отделен въпрос. Според Норингтън, той е готов със сценария, а самият филм щял да е: „реалистичен,  брутален и мистериозен, почти в документален стил“. Леле, това звучи супер интересно, нали? Документална драма за Гарван. Още отсега си представям жалкото изкуствено осветление и аматьорската камера, тресяща се в нечии непохватни ръце. Но нека не бъда прекалено скептичен, филмът може и да става за гледане, ако изобщо някога излезе. А до тогава – пазете децата си от грим и остри предмети!

Агент Мълдър иска още "Досиета Х"

Сексуалният манияк Дейвид Духовни е изявил желание /явно еднолично/ за участието си в трета поредна серия от сагата за „Досиетата Х“. Това е доста шокиращо, при условие, че предишната инсталация на поредицата – „X-Files: I Want to Believe“ – се оказа не само безпрецедентен боксофис провал, но и разяри повечето от феновете на франчайза с безумно тъпия си сюжет и скучната режисура  Сега обаче, около година, след като аналните флуиди на Крис Картър се размирисаха, е време да се обърне поглед напред в бъдещето. Годината е 2012, но вместо така чаканият Край на Света, ние ще се насладим на нещо много по-ужасно – „Досиетата Х“ 3. Ето какво е споделил агент Мълдър пред The Daily Beast: „Ако имаме шанс да направим нов „Досиетата Х“, ще искам завръщане към душата на митологията, която е конспирацията за извънземни… Мисля, че е напълно нормално следащият филм да излезе през 2012 година, така че ще видим дали ще можем да го направим.“

Духовни се чуди дали да подпише договор за още досиета.

От думите на бате Духовни излиза, че още никой не им е дала зелена светлина, за да го снимат, нито някой друг освен него има желание за второ продължение на убития сериал. Но явно Дейвид има нещо наум, или просто изненадващия успех на ТВ сериалчето му „Калифорникация“ го е направил прекалено самовлюбен, за да си мисли, че щом той иска нещо, то непременно ще му бъде осигурено.  Както и да е, засега оставаме само с мечтите и копнежите на агента от ФБР, защото евентуалното продължение е все още непотвърден слух. Интересен е изборът за премиерна година на филма – 2012. Дали Духовни се подиграва с феновете си по този начин, избирайки една исторически мистериозна година за филм, който се занимава с мистериозни сюжети? Или просто си измива ръцете, тъй като ако през 2012 действително има някакъв световен катаклизъм, никой няма да обвинява точно актьорчето, че филмът не е бил заснет.

Ревю: "A Perfect Getaway"

След позитивната минала седмица, е време да се върнем на истинската същност на този блог, а именно – разобличаването на най-тъпите филми в Холивуд към настоящия момент и предпазването на невинния зрител от гледането им. За тази цел съм Ви приготвил един филм, който излиза официално по кината след две седмици, но всъщност е последният филм, който някой от Вас трябва да гледа точно на кино. И не защото е скучен до припадък, плосък като гърдите на травестит или жалък в опитите си да изненада публиката, а защото смятам, че има много по-добри начини да инвестирате парите си от това да гледате миризлива 100-минутна реклама на Хавайските острови, била тя и показана на фона на два серийни убиеца. Става въпрос за детското трилърче „Перфектното Бягство” и сега ще се осмеля да Ви разкажа защото той не е предназначен за здравомислещи люде.

Ще започна от режисьора, защото именно в него имах надежда, че ще изведе филма над обикновения и простодушен трилър. Това е Дейвид Туои и повечето от Вас го знаят като режисьора на филмите за космическото бичме Ридик, в които пък играе холивудското бичме Дизел. И да, знам че това не е кой знае какъв плюс за мизерната му филмографийка, но все пак очаквах, че човекът ще има поне минималните точки талант, за да създаде нещо, което да става за гледане, защото – нека бъдем честни – филмът си беше потенциален хит дори само заради факта, че в него не участваше Вин Дизел. Но бате Дейвид, /който апропо е и сценарист на лентата/ явно е решил да кара насигурно през просото и е направил комбинация между стандартен трилър и туристическо клипче за красотите на Хаваите. И ако той си е мислел, че райските пейзажи на хавайските курорти ще минат за уплътняване на времето, докато се стигне до същинския сюжет, който всъщност може да се пресъздаде за около 25-30 минути, определено е сгрешил. Защото в първия един час, зрителите гледат точно това – джунгли, планини и океани, докато героите крачат по някаква пътека и водят опознавателни диалози, от които уж да се разкрие мотивацията им. За нещастие, ефктът от това беше двуяк и то в лошия смисъл – не само, че не реших да ида на екскурзия на Хаваите, както филмът ме караше с всяка природна сцена, но и реших да зачеркна името на Дейвид Туои от списъка ми на толерирани режисьори.

Актьорите са другият хит на есента. Постерчето и трейлъра ще Ви грабнат с участието на Милка Йовович, но това не бива да Ви надъхва излишно, защото нейната роля тук е доста по-смехотворна и от най-смелите ми мечти, при все че в нея има доста емоционален заряд, който горката Мила не е успяла да извади на бял свят от майчинското си личице. Още повече, че като за филм, развиващ се в Хаваи, където повечето хора ходят голи, а останалите – само по гащи, г-жа Йовович не се осмелява да покаже голотиите си, което директно принизи филма в ценителските ми очи. Другите представители на каста също не са цвете за мирисане – имаме клоунът Стив Зан, който дори и някога да направи сериозен филм, никога няма да го разбера, защото мутрата му просто крещи на искрено слабоумие, а по-сериозните му реплики във филма изглеждат като пародия, точно защото той не става за филм, в който трябва да играе нещо друго, освен тъпо парче. Третият главен пич във филма е Тимъти Олифант, който някои от Вас познават от сериала “Deadwood”, други – като смешният злодей в “Умирай Трудно 4”, а някои – по-запознати от Вас ще си припомнят, че кариерата му тръгна точно в трилър за сериен убиец, а именно – в “Писък 2”. Тук, Тими играе сравнително добре, като под „сравнително” нямам предвид много, а просто – по-добре от колегите си. Неговата роля е централна, но няма да обяснявам защо, макар да мисля, че всеки нормален човек, чийто мозък не е втечнен от ежедневното постване в forplay.bg, ще се усети за какво става въпрос още на половината филм.

Тимъти Олифант разпалено обяснява на останалите какво е необходимо за един добър холивудски сценарий… /не се ебавам, точно това прави/

Като казвам това, имам предвид, че филмът почти изцяло разчита на огромния си и уж-супер-изненадващ туист, който се случва към края и който би трябвало да обърне представите ни за съспенс. Да, но не! Туистът го разбрах почти по средата на филма, макар че не точно по начина, по който г-н Туои бе решил да го презентира. Това обаче уби филма за мен и докрая го гледах по инерция и без особен интерес, просто за да видя по какъв начин този простодушен сюжет може да се превърне в по-голям екскремент. И тук думата „туист” не е използвана като нещо, от което зрителите да се изненадат, а по-скоро като нещо, което някои са очаквали, други са знаели, а на трети – дори не им е пукало. Сюжетът  е следният /спокойно, няма да спойлвам – смятам, че сте достатъчно умни, за да се сетите и сами за развръзката/ – в тропическия рай на Хаваи пристигат 3 /три/ двойки влюбени пилета, които смятат да си направят малка разходка по една туристическа пътека на острова. Двойките не се познават в началото, но зрителите разбират, че една от тях са потенциални убийци и психо-патки. В процеса на ходене по горите, който отнема около 1 /един/ час време на филма, двойките постепенно започват да придобиват смисъл и да показват кой откъде е и какъв е. Тук режисьорът се е опитал да вкара малко напрежение, като разиграе ролеви игри между двойките, посредством диалози, погледи и действия, които уж да насочат зрителя към истинските убийци. Добър опит, г-н Туои, но доста печален, особено за човек, който се смята за професионалист. Това, което прави лошо впечатление е именно жалкият модел, по който режисьорът иска да ни навре в лицето малките сюрпризи в сценария. Няма да казвам нищо повече, но се пригответе за стереотипи, адски клишета и един от най-малоумните финали в историята на киното.

Много от сцените са просто изтъкани от нелогичност, примесена с абсурдизъм. Например, цялата мотивация на Тимъти Олифант през повечето време беше, че иска да снимат филм на живота му като войник, поради което се пъчеше като алфа-мъж, тъй като по неговите думи е толкова висококачествен и секретен убер-войник, че бил като „американски джедай”. Противно на думите му обаче, освен малката чекийка, която извади от чорапа си и разгъваемият „Рамбо” лък, с който ловеше кози, героят му не показа по никакъв начин, че може да реагира адекватно в кризисна ситуация. Но това е едно на ръка – неговата приятелка /Кайли Санчез/ е показана като тъпата селянка от дълбокия американският юг, със съответния нервещ акцент и поведение на пача, а в същото време се оказва един от най-уровновесените и логични персонажи във филма. Същите безумни метаморфози се случват и при останали герои, което очевидно е било търсен ефект от Туои, но прави филма доста по-плосък и неформален, да не говорим пък за нереалистичен. Сцената, която обаче ме спечели, бе сцената, в която Стив Зан и Мила Йовович са се скрили от останалите и коментират кои са убийците. На първо място, те спекулират това на базата на Wi-Fi връзка по телефона си в някакъв пущинак, в който допреди пет минути са натяквали, че дори няма обхват./?!/ На второ място, през цялата напрегната сцена, в която двамата герои гледат притеснено информацията, получена от Google, Мила Йовович пикае в реално време. Лично на мен не ми трябваше тази шуртяща доза битов реализъм, но явно Мила Йовович има слаби бъбреци и уринира без цел и посока, като фермерска крава.

Ако мислите, че Мила е развълнувана, това не е защото се страхува, а защото чишка в кадъра.

И въпреки, че пейзажите са красиви, а природата е величествена, същото не може да се каже нито за музиката, нито за режисурата като цяло. Музиката е надъхваща, но под надъхване имам предвид по-скоро последните дъхове на умиращо псе, отколкото на някаква кохерентна мелодия. Режисурата на Туои пък е съсредоточена основно в слоу-моушън кадрите на бягащи или засилващи се хора, който метод използва във всяка от т.нар. динамични сцени след убер-туиста. Финалът пък е нещото, което запрати филма в мивката на отчаянието. Героите претърпяват толкова осезаема трансформация, че все едно гледате друг, много по-тъп филм, а финалът е толкова противен, че в един момент го удря на романтична комедия със задължителен хепиенд. И като стана въпрос за хепиенд, не си мислете, че щом във филма се разказва за серийни убийци, Вие ще се наслаждавате на насилствено разчленяване на телеса, тонове кървища и мъчителна смърт. Не, това е от онези филми за убийци, в които убийците са политически коректни и не показват гнусотиите си, а само ги загатват пред публиката, защото сакън, ако някой се стресне много и напусне киното разреван.

Аз лично също щях да напусна киното разреван, ако изобщо бях отишъл на кино за подобен филм, но срамните ми капки на мъжка роса нямаше да са породени от липсата на кървава мръвка, а от наличието на безметежната и непростима творческа нищета, която ме зашлеви като побеснял хомосексуалист. Защото винаги ми е мъчно, когато Холивуд се закопава сам с претенциите си за оригиналност, а тук филмът е просто еквивалент на авторско харакири, защото е евтин опит за развлечение, който дори стига до нивото да се вземе насериозно. За съжаление на мистър Туои обаче, зрителите не са толкова евтини, колкото той предполага. И като изключим факта, че филмът става за една сравнително приемлива туристическа брошурка, „Перфектното Бягство” отговаря изцяло на името си. Защото ако тази есен трябва да избягате от нещо, то това определено е от него.

3.6/10

Ревю: „Orphan“

Напоследък явно ме е обзела хронична есенна деменция, защото съм започнал да харесвам доста неща, произведени от клоаката, наречена Холивуд. Оставям настрана сериалите, които поемам ежеседмично с умерено смесени чувства и които в определени моменти ме карат да се пипам по скротума от кеф, а в други – ме карат да повърна в мивката, за да се пречистя. Говоря за нещо друго – за пълнометражните филми, които от доста време бях отписал, че могат да изплуват от дъното на киноварела, и за които бях резервирал само най-ужасяващите слова, с които да Ви предпазя от грубата грешка да си губите времето с гледането им, вместо да се отдадете на много по-ползотворните дейности като следобедната дрямка или прочистването на носните си кухини. Тук обаче Фортуна ме изненада особено приятно. Защото наскоро попаднах на филм, който не само, че е уникално добър сам по себе си, но и успя за около 2 часа да върне надеждата ми, че в Холивуд все още има достатъчно количества хляб и зрелища, които да бъдат поднесени по интелигентен и въздействащ начин. Става въпрос за трилъра “Orphan”, който си бях обещал да изчакам на Blu-Ray в края на октомври, но по обясними причини, свързани с липсата ми на по-интересни занимания, а и сушата откъм нови качествени филми, аз наруших клетвата си и го изгледах на DVD-Rip. Това ми полу-криминално деяние доведе до две остатъчни емоции. На първо място, съжалих искрено, че не съм изчакал блу-рея, защото филмът определено си заслужаваше. И на второ – накара ме да се събудя през нощта, облян в студената пот на страха, защото това е филм, който ако не Ви изплаши, то поне ще ви притесни до критична степен.

Нещо определено му има на това момиченце…

Но нека Ви разкажа в детайли защо този филм се отличава от останалите еднородни представители на жанра и защо ми хареса чак толкова, че не само да си/Ви губя времето с него, но и да му дам най-високата оценка, която моят скромен хейтърски блог някога е лепвал на американски филм. Ще започна с това, че гледах филма в деня, в който гледах и „Двойници”. Защо тогава не ревюирах и него, а Ви оставих да се гърчите в помията на Брус Уилис? Не знам, но явно подсъзнателно още не можех да повярвам, че съм гледал филм, достоен за позитивна оценка. А може би просто ме е мързяло да пиша две ревюта в един и същи ден? Определено реалността клони към втория вариант, но истината е че ми трябваше известно време, за да мога да се осъзная. Защото това е филм, който ще ви прасне по тиквата на няколко фронта – не само, че ще ви стресне, но и ще Ви накара да се замислите, а това е нещо, което много рядко се появява напоследък в холивудските филми. „Orphan” е трилър, който лесно може да мине и за чисто човешка драма, ако бъде погледната през призмата на ежедневието. Но естествено, ако само това беше премиса на филма, аз щях отдавна да съм подгрял камината си с диска, на който го записах. Не, това е филм, който въздейства на няколко нива – емоционално, интелектуално и психологическо. А като добавим и факта, че е единственият филм от „Сектор 9” насам, в който действително ми пукаше за героите му, то „Orphan” се оказва един от най-неочакваните диаманти сред грубите въглища на посредствеността напоследък.

Враг пред портата…

“Orphan” може да мине и за чист хорър, освен всичко друго. Повярвайте, в него има достатъчно сцени, в които да получите неволен лицев спазъм, а сърцето Ви лесно може да пропусне няколко удара, защото филмът е откровено смущаващ и притеснителен. И тук не говоря за излишно кървави епизоди, които нямат никакъв смисъл или връзка със сюжета, в стила на слашъри като „Петък 13” или „Хелоуин”. Говоря за чист, първичен, психологически ужас, който се нагнетява не от гледката на черва или мозък, а от поведението на героите, напрегнатостта на сцената, но най-вече – страховитата атмосфера на безпомощност. “Orphan” е дело на Jaume Collet-Serra, който доскоро мислех за тотална кинматографична отрепка, защото единственият филм, с който го помня – “House of Wax” – не само, че обърна с хастара навън представите ми за съвременен тийн-хорър с  безумната си неадекватност, но и остана в историята като единственият филм, в който Парис Хилтън умира, и то тъпо. С новия си филм обаче, този испански човечец съумя да ми се издигне в личната класация и смея да призная с ръка на душата, че ако продължава да твори със същия дух и темпо, то хората много скоро ще му простят за калпавия старт. Режисьорът прави каквото може по силите си, за да покаже на зрителя автентична и най-вече реалистична атмосфера на едно счупено американско семейство. Накратко сюжетът е следният – типичната фамилия от САЩ с две деца претърпява родилна мъка, защото майката губи нероденото си бебе, поради усложнения. Девастирани от тъгата, но и надъхани да си имат задължително трето дете – защото какво е американската мечта, ако не къща в покрайнините, две коли и минимум 3 /три/ деца – семейството решава да осинови едно чуждоземно сираче, което на пръв поглед изглежда болно от аутизъм, а на втори поглед – се оказва, че аутизмът би бил бебешка приказка, в сравнение с психологическите щети, които ще се случат тепърва. Без да издавам туистчето, което в случая изненада дори и мен, макар че общо взето – очаквах доста по-леймърска развръзка – младото семейство осиновява момиченцето Естер, което е от руски произход, но говори с леко немски акцент и прилича на дъщерята на Ева Браун. Впоследствие обаче, детенцето не само че успява собственоръчно да разклати устоите на добродушната фамилия, но и оркестрира поредица от злополучни събития, които довеждат до един не особено приятен край. Знам, че от моите уста звучи супер тъпо, но повярвайте – не искам да Ви спойлвам, защото филмът заслужава да бъде видян с отворено съзнание и с минимална тривия за историята му. Да, прави сте – сценарият не е особено оригинален и да – има вероятност да сте гледали подобни детски изродщини и преди, но не – това не е нова версия на „Поличбата” или на „Заклинателят”, така че не очаквайте демонизирани лапетии, които повръщат пред публика и си завират разпятия в задниците и предниците. Тук хорърът е земен, осезаем и доста по-възможен, отколкото някои предполагат. Определено мисля, че ако филмовото семейство беше осиновило което и да е произволно българско циганче, нямаше да има и половината от проблемите си. Но нищо, това може да е сюжет за евентуално продължение. Не, ебавам се, ако някой направи продължение на толкова перфектно завършен филм, ще се обеся на ластика от слиповете си.

Малката Естер е изтъкана от крехка невинност… или поне така трябва да си мислите Вие.

Актьорите са другият плюс на филма, минус един. В главната роля на майката-хранителка ще видим Вера Фармига, която не е особено известна макар че напоследък съумя да се навре в повечето драматични продукции, свързани със смърт и плач. Повечето от Вас може би я помнят най-прясно като психоложката на Лео ди Каприо в „The Departed” на Скорсезе. Аз лично не я възприемах като сериозна актриса досега, а единственото нещо, с което я помнех беше, че видяна отблизо и без грим е по-грозна дори и от Маги Джиленхал, което е нов физиономичен рекорд. Интересното за нея в случая е, че тя почти повтаря ролята си от друг подобен анти-детски трилър – „Джошуа” – в който отново се занимавахме с премеждията на едно озлобено мамино детенце. Във “Orphan” обаче г-жа Фармига играе повече от прекрасно и въпреки че лично аз не съм майка и не мога да говоря от опит, смятам че кака Вера успява да пресъздаде прекрасно образа на загрижената, емоционално убита, но и мотивирана майка, която няма да се спре пред нищо, за да защити семейството си от всякакви психофактори. Другият бонус на трилърчето е ролята на пиклата Изабел Фурман, която играе ролята на малкото сираче с голямата тайна и тъпия акцент – Естер. Това момиченце, бидейки младо яре в киното, е успяло да направи възхитителна роля, с която малко нейни колежки могат да се похвалят, особено при липса на опит. Фурман прави образа на Естер точно такъв, какъвто трябва да е – невинен и добронамерен в началото и заплашителен и мистериозен към края – изобщо, имайки предвид че почти целият филм се върти около нея, момиченцето се е справило повече от задоволително, навирайки в задния джоб на рокличката си имена като Дакота Фанинг и Хейли Джоуъл Осмънт, които в подобни роли нямаше да направят нищо, освен неистово да квичат като обезумели мисирки. Минусът на каста обаче идва от бате Петър Сарсгаард, който играе главата на семейството, но през целия филм се мотае като декапитирана кокошка без цел и посока, а ролята му е принизена от тежестта на останалите персонажи, които са много над нивото му, дори и малолетните такива. Сарсгаард играе покъртително зле, като през повечето време дори не играе, а гледа в камерата с примирения поглед на осъзнатата си тъпота. Някои от сцените с него са жалки за гледане, особено тези, в които трябва да бъде естествен. Явно флегматичната  му същност му пречи да се отпусне, защото през повечето време ще изглежда като мекотело, с чадър забит в задника.

Младите родители се гледат похотливо, докато на задната седалка се готви пъклен план.

Но това естествено е съвсем дребен кусур, който дори може би няма да забележите, защото филмът не разчита на известните си актьори или красивите си персонажи. Той разчита на най-въздействащата човешка емоция – страхът от непознатото, от необяснимото и от неизвестното. Аз съм фен на психологическия хорър и мисля, че на един филм на ужасите не му трябват литри кръв, маскиран малоумник с нож или кука, и група поетапно умиращи полуголи тийнчета, за да се превърне в еталон за качествен хорър. Вярвам, че когато един филм те стресне до степен на неконтролируемо напикаване или те накара да си спомняш за него дълги безсънни нощи, то значи си е свършил работата. Като изключим някои въздребни забележки, някои неизбежни клишета и някои излишни моменти, “Orphan” си остава най-добрият и най-стойностен трилър, който съм гледал за тази година. Успя да ме изненада, да ме накара да се замисля и да го възприема като нещо повече от поредното тъпо холивудско недоносче. А Вие не пропускайте това заглавие – но не защото аз Ви го казвам /дори се съмнявам, че някой все още чете това ревю/, а защото това е филм, който си заслужава изгубеното време. Най-малкото, защото притежава две неща, които са ампутирани при останалите му събратя, а именно  – стил и атмосфера. Така че… приятно стряскане, мили деца!

8.2/10

Йън Макелън говори за "Хобит"

Белобрадият старец Йън Макелън обича да говори пред медиите за единствените две роли, които го направиха популярен не само сред не-мъртвия му набор, но и сред младото население на Средната земя – персонажите на Магнито и Гандалф. И тъй като, за момента нещата около Магнито са все още несигурни и оставени на по-заден план, сър Макелън си е отворил устичката за другото си амплоа, а именно – на възрастния фокусник от „Властелинът на Пръстените“. Пред списание Empire, дъртият британец е разказал, че за момента единствените стари актьори, които със сигурност са драфтнати за екранизацията на „Хобит“ са той и гномът Анди Съркис. Според него е почти сигурно привикването и на Хюго Уивинг в ролята на лорд Елронд, макар че още никой не се е свързал официално с него. Но това, което е по-важно е, че са започнати доста сериозни стъпки в оформянето на историята, като самият Макелън признава, че дел Торо вече му е изпратил сценария за двата филма, а същинските снимки ще започнат през март или април, догодина. Чудесни новини, особено след като стана ясно, че дебеланкото Гилермо ще снима филмите гръб-до-гръб, както направи и колегата му ПиДжей. Това означава, че актьорите и екипа ще прекарат отново незабравими месеци в хладната зеленина на Нова Зеландия, а когато нощите са студени, а алкохолът е топъл, не се знае какви противоречиви приятелства ще се заформят в тази интимна атмосфера. Ако не вярвате, питайте Фродо Бегинс и Сам.

Открийте десетте разлики…

Интересно е да се чуе и мнението на дядо Макелън относно режисьорите на двете фентъзи епики. Бидейки лирично куртоазен, той описва творците по следния начин: „Гилермо страда от артистичен аутизъм. Питър Джаксън е същият като него. Много са различни, но имат и много общи черти. И двамата не могат да понасят Холивуд, и двамата имат богато въображение и са вманиачени по кръвта и фантазията. И двамата се смеят много. Гилермо е един от най-брилянтните мъже, които съм срещал.  Английският му речник е много по-богат от моя.“ Като оставим настрана типичните английски хомосексуални нотки, Макелън обяснява, че Гилермо и Джаксън са педантични перфекционисти, които живеят, за да издевателстват върху екипа си. Гандалф допълва също, че в един момент дел Торо му казал точния брой на дните, в които филмът ще се снима и те били – забележете! – точно 383 дни. Не знам кой нормален човек има смелостта да посочи толкова категорична цифра, при условие че с грандиозен филмов проект като този всичко може да се обърка,  а допреди седмица не се знаеше изобщо дали MGM ще имат пари да го финансират. Но всеки луд с номера си, а номерът на гилермо явно е 383. Но защо не 380, или 390? Защо точно 383 дни? Не знам, но явно дел Торо има нещо наум, което ние простосмъртните още не сме избрани да узнаем. И така, сценарият е почти готов, хобитовите колибки са построени, достолепният Гандалф и уродливият Ам-Гъл са качени на борда, така че сега ни остава само да разберем кой ще е Билбо Бегинс и останалите герои, които ще изгубят една година от живота си в горите на Нова Зеландия.