You are currently browsing the monthly archive for август 2009.
Братя и сестри, деца и старци, ето я и убер-новината за деня, макар и не точно с резултат, който повечето от нас бихме искали. След изненадваща и свръхсекретна сделка, която шокира дори незаинтересован лаик като мен, анимационерската компания „Walt Disney“ официално e купила комиксовия магнат „Marvel Entertainment“ за „дребната“ сумичка от 4 милиарда долара /повтарям $4 000 000 000/!
Г-н Маус приветства с отворени обятия колегите си от „Marvel“.
Какво ще кажете за това, а? Никой не го очакваше, най-малкото аз, но ето че и тази сюрпризираща вест е вече необорим факт. Новината излезе днес и вече е жертва на дебати по множество сайтове и форуми. Въпросът е един – какво, по дяволите? Какво, по дяволите, ще стане с всичките около 5000 героя на „Марвел“, между които Хълк, Фантастичната Четворка, Железният Човек, Капитан Америка и т.н.? Какво, по дяволите, ще стане с приблизително 800-те комиксови филма на „Марвел“, които към настоящия момент бяха в различни етапи на продукция? Какво, по дяволите, ще стане с всички обезумели нърдове, които боготворяха вселената на „Марвел“ като пикльовци?
Отговорът е един – ще стане това, което винаги е ставало, когато на власт дойде дядо Дисни. Ще има 100%-ово увеличение на семейните ценности, 90%-ово увеличение на хепиендовете и 75%-ово увеличение на продажбата на детски играчки, сувенири и „МакДоналдс“ артикули.
Някак си не мога да приема, че креаторите на пълшока Майкъл Маус и на педераста Спайдърмен ще се движат ръка-за-ръка оттук-нататък, но както вече добре знаете – неведоми са пътищата Холивудски.
За повече информация по актуалния казус – вижте ето този материал.
След като напоследък стана изключително модерно да се правят продължения на всичко, що някога е заснемано на лента, едва ли трябва да Ви изненада новината, че „Колумбия Пикчърс“ е започнала работа по произвеждането на „Лоши Момчета 3″. Да, това е третата част от 90-тарското екшънче, което направи от Вилхелм Шмит звезда, а от Мартин Лоурънс – пропаднал стендъп комик. Всъщност, идеята за ново продължение е нормална холивудска реакция след успеха на двойката, който бе и очакван, при условие че бе сътворен с доста повече бюджетец, а имената на двамата афроамериканци вече бяха достатъчно известни, за да продадат и употребявани пелени.
Лоурънс и Смит са новите Гибсън и Глоувър, но с повече мускули и колорит.
Третата част обаче, ще бъде стъпка надолу за франчайза, особено поради факта, че засега никъде не се спряга името на Майкъл Бей като режисьор. Мда, напълно нормално е след зрелищно тоалетно фиаско като „Трансформърс 2„, никой вече да не го бръсне за слива. Важното е обаче, че Бей рано или късно ще даде мнение по повод на третия филм за черното полицейско дуо и оттам ще си проличи дали новините са верни или не. Засега е ясно, че се водят преговори със Смит и Лоурънс, като вторият определено няма какво друго по-важно да прави, така че той е вързан в кърпа. За Смит е малко по-съмнително, защото егото му през последните години нарастна толкова неимоверно, че дори и отпадъци като „Хенкок“, не го свалиха на земята. Така че засега всичко горепосочено е само на ниво „палав слух“.
С напредването на времето, прогресивно застаряващият бодибилдър Слай Сталоун започва все повече да връща възрастните си мускули към киноекрана. След относителния успех на „Роки Балбоа“ и в очакване на уж-много-интересния „The Expendables“, сега е ред на ново продължение. И това разбира се, е новият епизод от вече превърнатата в екшън-теленовела „Рамбо“. В новата – пета поред – инсталация, Джон Рамбо /който в края на четворката се завърна в бащината къща/, ще се саморазправи с нелегалния трафик на наркотици в братско Мексико. По данни на „Variety“, петият филм вече е обявен, но за начална дата на снимките и главни действащи лица е още рано да се говори.
Преди… Сега…
Единственото очевидно нещо е, че Сталоун не само ще играе отново ролята на превъзбуденият ветеран, но и ще режисира лентата собственоръчно. Както знаете, в Холивуд повечето състаряващи се актьори, които вече не се допускат пред камерата заради мумифицираната си визия, стават режисьори колкото да запазят името си на звезди. Това прави и бате Слай, с тази разлика, че той наистина си вярва, че може да снима филми.
Както и да е, персонажът на Джон Рамбо така или иначе вече не е това, което беше, особено за американската публика, на която явно й е омръзнало да гледа мръсни командоси, които отмъщават на някой брутален диктатор. Това се вижда от мизерните 42 милиона приходи, които „Рамбо 4″ събра в САЩ. Както вървят нещата, петата част няма да се справи по-добре, so why bother?
От личен опит знам, че е трудно да си умен, но още по-трудно е да имаш и талант. В случая на Сам Рейми обаче нещата са малко по-особени. Защото човечецът определено има талант да прави качествено кино и го е доказал нееднократно, но за сметка на това – не е особено умен. И точно в това е драмата му. Защото талантът му отива на вятъра по детски филми, в които паякообразни люде с обсесия по паяжини скачат по сгради и реват по загубената си детска любов. А режисьор, който не може да покаже таланта си на филм както подобава, много скоро ще бъде избутан от пътя. Защо говоря тези безмислици ли? Защото когато стане въпрос за хорър, неминуемо се стига до името на Сам Рейми, а когато се спомене Сам Рейми неминуемо се стига и до термина „хорър“. Двете неща са толкова взаимосвързани, че не можеш да споменеш едното, без да си помислиш и за другото. Рейми е един от патриарсите на съвременния хорър, като постави началото на един култ още съвсем млад с режисурата на първите „Зли Мъртви“ в началото на 80-те, който култ бе многократно повтарян и развиван оттогава. Ето затова, забежките му по комиксовите педерастчета с червени костюми през последните години бяха повече от срамни за изтърпяване, а всички се питаха кога аджеба този можещ чичо ще седне на изкривените си от злоупотреба задни части и ще сътвори нещо, което да върне вярата на феновете му в него. Е, този ден е настъпил, защото Рейми е приел присърце нарастващата нужда от нов и стабилен хорър и е сътворил следващия си дългоочакван филм на ужасите – „Drag Me to Hell“, за който ще стане въпрос в следващите абзаци.
Знам че сега очаквате лавина от песимистична храчка, но всъщност филмът съвсем не е тъп. Въпреки това обаче, като цяло е силно разочароващ. Защото е направен като комедия на ужасите, а не като хорър с няколко комични момента и колкото и да е странно, хуморът като че ли преобладава, за сметка на първичния ужас. Очевидно е, че това е правено целенасочено от страна на Рейми, който има свръхизвратено чувство за черен хумор, но мисля че не е било удачно да се комбинират два толкова крайни жанра в един филм, който претендираше да бъде едва ли не „най-перфектният хорър“ за последните години. Сам Рейми може да прави както ужаси, които се вземат насериозно /“Дарбата“/, така и хоръри, които определено не се вземат насериозно /“Злите Мъртви“/. Настоящата лента е от втория тип и дори не го прикрива – в някои от сцените просто ще се чудите кога да спрете да се хилите, кога да се стреснете и обратно. Защото след всяка наистина забележителна страшна сцена /има няколко добри такива/, следват 2-3 безсюжетни и полу-пародийни сцени, извадени сякаш от някоя тъпа комедия. Това обезмисля съспенса на зрителя и разваля цялата атмосфера, която сюжетът би могъл да има. Това е и основният минус на филма. Основен е, защото на неговия фон всички останали негативи са доста по-незабележими. „Drag Me to Hell“ е очевиден трибут към ранните филми на Рейми, а по-специално – серията „Злите Мъртви“, която направи от него популярен режисьор, а от Брус Кембъл – ТВ звезда. Това е видимо от много фактори – начина на заснемане, резките движения на камерата, плашещите звуци и музика. Нещо повече – Рейми извършва едно своеборазно намигване към зрителя, като включва във филма и колата на Аш от „Злите Мъртви“ в кратко автомобилно камео /да, това е колата на дъртата бабка/.
Проблемът е, че „Злите Мъртви“ си беше внезапен 80-тарски култ, а този филм е просто поредният неуспял съвременен хорър. И разликата е очебийна именно заради класическите похвати, които Рейми е решил да използва. Историята мирише на уринал, който е бил употребен от прекалено много хора, но никой не се е сетил да пусне водата. Имаме задължителните за болната фантазия на Рейми подивели бабички, обладани от демони жени, разкопаване на гробове и малтретиране на трупове. И това нямаше да е зле, ако беше направено като стилен, въздействащ и плашещ хорър, докато тук е поднесено със солидна доза крива усмивка и несериозно намигване под формата на несъвместим черен авторски хумор. Ще разберете за какво Ви говоря още в една от първите сцени в подземния паркинг, в която главната героиня се бие с озверялата бабка в колата си – в нея е събрано всичко, което прави от „Drag Me to Hell“ комедиен фарс, а не филм на ужасите. Защото всъщност какво е хорър? Това е филм, който да остави след гледането му чувството на страх, притеснение и дори отвращение у зрителя. „Drag Me to Hell“ оставя у зрителя единствено спомена за няколко наистина добри страшни сцени, размити в множество глуповати, безсюжетни и неадекватни сцени на хумор и сатира, които превръщат филма в кашичка, от която човек може да се стресне, само ако е в перманентна мозъчна пасивност.
Някой в този кадър скоро ще повърне. Познайте кой…
Сценарият на филма е написан от самия Сам Рейми и брат му и представлява компилация от няколко окултни предания и легенди, нанесени върху съвременния живот на САЩ. В главната роля е турена Алисън Ломан /първоначално е избрана Елън Пейдж, но оная се е отказала в препродукцията/, което не е бил особено добър избор, защото е пределно ясно, че Ломан не става за филми, в които се изисква носенето на дрехи. Сюжетната завръзка е, че Ломан работи в банка и отказва да даде отсрочка за ипотеката на една дърта баба /циганка/, след което публично я „унизява“, поради което бабушкерата изпада в състояние на афект и проклина банкерката с някакво древно, тайно и смъртоносно проклятие, което да я отведе в Ада за период от 3 дни. Мда, това е. Оттам нататък следват плахите и не особено плодотворни опити на Ломан и нейният добър приятел/любовник Джъстин Лонг /мекерето, което превърна „Умирай Трудно 4″ в учебник по кретения и поредния пример, че филмът всъщност е комедия/ да се отърват от проклятието по всякакъв възможен и не-възможен начин, включващ комуникирането с демони, жертвоприношението на малки котенца и оскверняването на пресни гробове. Все нормални битовизми от ежедневието на тъпите американци. Повече от сюжета няма да преразказвам, защото все пак това е хорър, а филмите на ужасите разчитат на стряскащите си моменти и на сюрпризиращия туист. Тук няма да си кривя душата и ще призная, че финалът наистина ме изненада. Не че не очаквах да стане нещо – все пак това е Рейми – но не очаквах да стане точно това. Така че бъдете готови за изненади от втора степен.
Баба Яга, документирана в момент на окултна агресия.
Темата за циганските проклятия не е нова за Холивуд – и други пишман-креатори са се опитвали да я котират през годините. Добър пример е книгата на Стивън Кинг – „Проклятието“ – която бе филмирана през 1996 година и постигна небивал касов провал. В нея ставаше въпрос за един шопар, който бива проклет от миризлив циганин да отслабва завинаги, което го води до доста неприятни анорексични последици. В настоящата лента, проклятието е доста по-окултно и представлява заразяването с т.нар. демон „Ламия“, който ще преследва жертвата си 3 дни, след което ще я отведе в Ада, посредством жалък кадър на евтини специални ефекти. Да, ефектите на филма са количествено некадърни, но това не е минус, защото същинската сила на Рейми е заиграването със светлосенките и използването на мрака като оръжие. В тази връзка, тук ще видите някои наистина оригинални и умели експлоатации на сенки върху стени и под. Както и да е, проклятието е циганско, а дъртата бабичка е циганка. Това е повторено на няколко пъти във филма. Защо тогава, когато нашата героиня отива да я посети в къщата й, там заварва всичките й роднини и близки да говорят на очевиден руски език и да слушат руска народна музика? Не знам, но да се надяваме, че руските цигани ще преглътнат тази географска и национална гавра.
С риск да превърна ревюто си в поредната некомпетентна стена от текст в стила на колегите от forplay.bg, ще върна обратно драгия читател към основния минус на филма – прекомерната му комичност. Някак си не съумях да се уплаша от демонът Ламия, който е във формата на обладан козел и пребива жертвите си с невидими шамари. Също така не можах да приема насериозно свръхнатуралната сцена на испаноговорящ сеанс за прогонване на духове, в който лошият демон се вселява поетапно в 2-3 различни носителя /единият от които е говореща коза/ и накрая започва да танцува кючек във въздуха. Да, има го и това, повярвайте. Да не говорим, че повечето сцени са леко отвратителни и са свързани основно с повръщане върху Алисън Ломан или с навирането на разни предмети в устата й /носни кърпи, мухи и ръце/. Изобщо, във всяка привидно страшна и сериозна сцена, витае сянката на пародията. Сякаш Рейми нарочно е искал да разсея зрителя и да не го обременява излишно с емоционално напрягане. Но тогава какъв е смисълът на един хорър?
Сам Рейми искрено се забавлява, докато снима „ужаси“.
Накрая ще завърша и с добрите страни, които определено не са малко, но не са и достатъчни. На първо място това е цялостното усещане на филма, което е приятно атмосферично и навява носталгични спомени за старите хоръри от края на 20-ти век, в които специалните ефекти не бяха особен фактор. Тук Рейми борави с прости методи, които обаче водят до сложни резултати. Една от по-запомнящите се привидно-сериозни сцени е тази с летящата пред камерата циганска носна кърпа, която обикаля в кадър под повея на вятъра в стила на ранния Боби Земекис. Единствено Сам Рейми може да накара една обикновена кърпичка да стресне зрителя повече от което и да е озверяло зомби. Друг плюс е музиката на Кристофър Йънг, който прави така, че нагнетяващото цигулиране да не дразни ухото, а да стяга сърцето. Звуците на филма също са подходящи и отговарят на всяка сцена, което е особено важно за един качествен хорър. Не мога да не спомена и ролята на дъртата бабка, която е изиграна от Лорна Рийвър и е единственото нещо, което ще помните след края на филма, защото тая бабушкера играе с такова настървение и хъс, че е много трудно да не се уплашите от вещерската й визия на столична клошарка.
И въпреки, че може да сте добили грешна представа от негативната ми тирада, филмът всъщност не е зле и става за гледане. Най-малкото, това е единственият филм за последните няколко месеца, който наистина ме стресна на едно-две места. От друга страна, той е и един от малкото филми, на който наистина се смях на глас. Така че Вие преценете като какъв да го възприемете. Защото, ако гледате на него като чист хорър, едва ли ще Ви допадне. Но ако го приемете като комедия на ужасите или дори хорър с елементи на комедия /в духа на първите филми на Питър Джаксън/, то тогава има голяма вероятност „Drag Me to Hell“ да се превърне в едно от най-сполучливите заглавия, на които сте попадали.
6.66/10
Вече знаем, че Стивън Спилбърг обича да филмира почти всичко, що е излязло от перото на покойния Майкъл Крайтън, а ако вътре има озверели динозаври – още по-добре. В случая обаче става въпрос за нещо малко по-различно и много по-изненадващо. В търсене на разумни причини да отложи колкото се може повече дългообещаваният, но неочакван от никой автобиографичен ужас „Линкълн“, Спилбърг усилено търси други сюжети, с които да си изгуби времето. А по думите на Стейси Снайдър, която е партньор във фирмата DreamWorks, той вече е намерил новата си занималня. Женицата е загатнала нежно в интервю пред USA Today, че талантливият евреин има идея да адаптира последната книга на Крайтън със заглавие - „Pirate Latitudes“.
Не съм имал съмнителната чест да я прочета /поради простата причина, че все още не е издадена и излиза чак на 24.11.2009/, но във всички случаи няма да има нищо общо със сюжета на „Карибски Пирати“, така че малките деца могат да отделят ръка от чурките си.
Всъщност, историята ще ни запознае с дръзкия план да се инфилтрира Порт Роял, за да се открадне съкровище от някакъв испански галеон. Повече за сюжета не ми е известно, но и това не е малко като за детски адвенчър. Спилбърт ще привика при себе си сценарната мощ на Дейвид Кьоп, който изби динозаврите и изнасили Индиана Джоунс, което пък предвещава множество моменти на сенилна паника. Стейси Снайдър допълва още, че: „Стивън винаги е искал да режисира собствен пиратски филм„. Е, сега ти е паднало, чиче!
В интернет пространството от известно време се въртяха неприятните слухове, че г-н Даниел Радклийф а.к.а. Хари Потър може да бъде селектиран като вероятния Билбо в новата адаптация на „Хобит“ на Гилермо дел Торо. Това ме накара да намразя проекта още в зародиш. Сега обаче нещата май полека започват да тръгват по правилната пътечка, защото за огромно облекчение на феновете, г-н Потър категорично е отказал участието си в ролята на добродушния лилипут. Самият Радклийф е споделил, че все още никой те го е поканил /?!/, но дори и да го направят, отговорът му би бил: „Не, благодаря!“ Причините са ясни и се коренят във вече разклатената му от вълшебни отвари детска психика. Радклийф няма намерение да се занимава повече с фентъзи сюжети, защото играе в подобен от почти 10 години и явно атмосферата на coming-of-age му е писнала. В допълнение към това, актьорчето казва: „Какъвто и да е следващия ми филм, се съмнявам в него да има магьосници.„
Mrs. Baggins?
Така е, дечко, всъщност е по-вероятно да няма и публика, но това е тема за бъдещи дебати. Важното е, че Радклийф се показва като културен колега и мазно се опитва да прехвърли топката на Джеймс Макавой, който също бе спряган като алтернативен Билбо Бегинс. Детето продължава с думите: „Джеймс Макавой е фантастичен. Мисля, че той трябва да играе ролята. Аз вече съм се снимал във фентъзи. Той също – в „Хрониките на Нарния“, но аз го правя от по-дълго време.“ Бръщолевенията на младенеца продължават, но няма да Ви занимавам с детски истерии. Важното е, че младия Потър явно държи на думата си и няма да облече косматите хобитски протези. Но ако забележите тънкия намек в словата на Радклийф, веднага бихте открили скритото значение на изказването му: „Аз съм толкова известен актьор, че мога да откажа роля, още преди да са ми я предложили.“ Сега всички погледи са насочени към красивия Джеймс Макавой и очакват неговия респонс по казуса.
Дълго време мислех дали изобщо дали да гледам този филм и спекулирах на коя минута точно бих го спрял, ако някога се престраша. Ревютата, които прочетох за него бяха количествено негативни, а коментарите по разни „сферични” и „сенчести” форуми също не ми вдъхнаха необходимия стимул. Така че, когато наистина се настаних пред качествения си 19-инчов монитор, бях силно резервиран към продукта, с който щях да си изгубя времето. Изненадата обаче дойде от факта, че аз действително успях да го изгледам целия, като в резултат на което, остатъчната ми емоция за пръв път не беше единствено стилизиран яд. Защото филмът може да не е от най-кадърните или от най-стойностните, нито дори от най-смислените, но поне се държи стабилно в коловоза на футуристичния екшън без излишни отклонения и ако погледнете на него като на нормален, непретенциозен и безобиден сай-фай летен хит, то “Terminator: Salvation” определено ще мине много по-лесно през зрителския Ви хранопровод.
Компилация от много смешни постери в един.
Още когато разбрах, че МакДжи ще режисира четвъртия филм, получих неконтролируеми газове. Последният човек на земята, който трябва да бъде допускан без възрастен придружител в Холивуд, щеше да се разтовари върху франчайз, който милиони хора боготворяха от над две деситилетия. Някъде около този момент, всичко в продукцията тръгна на зле. Слуховете за глупавия сценарий, новините за безобразния каст, смехотворното инфо за участието на бате Арни вътре, грандоманските претенции и неизпълними обещания които МакДжи врещеше на весослушание на миналия Comic-Con, дори журанлистическите превюта – всички тези събития започнаха да създават доста отрицателно мнение на хората за бъдещата лента. С нищо не помогна и демоничният бърст на вербална агресия, която културистът Крисчън Бейл манифестира върху оператора си по време на снимките /тук/. Макар и разпространен основно с рекламна цел, емоционалният епизод на американския психар не само че направи актьора и всичко около него за посмешище, но и създаде един музикален микс, превърнал се в краткотраен онлайн хит /тук/. Изобщо, жалостивите атемпти за самопромоция от страна на създателите не доведоха до нищо съществено, освен отново да докажат, че 200 милионен бюджет и Крисчън Бейл в главната роля не винаги са еквивалент за кинематографично качество.
Премиерата на филма в САЩ мина незабележимо като циганин в камуфлаж. Приходите бяха недостатъчни, зрителите – не особено доволни, а бъдещето на франчайза увисна под огромна и заслужена въпросителна. На първо място, вече казах, че режисьорът просто не е трябвало да бъде МакДжи.- това е очевидно поради ред причини, никоя от които свързана с нелицеприятната му физиономия и безформено телосложение. Основното при него е, че той е клоун и прави циркаджийски филми. Но докато Тим Бъртън също прави циркаджийски филми, при МакДжи, те не се харесват дори и от психичноболните. МакДжи е весел и позитивен глупак, който обича шарени филми за приятелски настроени курви /”Ангелите на Чарли”/. Историята и цялостната идея на “Terminator: Salvation” просто са били непосилни за него, колкото и да се е опитвал на моменти. Това е видно не само от простодушните филтри, които е преекспонирал, за да създаде антиутопичната атмосфера на постнуклеарното бъдеще /в което обаче рекичките все още са бистри и чисти/, но и от превзетите му опити да покаже едно убито от ядрени катаклизми общество. Похвален опит, г-н Джи, но ненужен и печален. Единственият плюс от присъствието на този палячо в руините на снимачната площадка на филма е, че екшънът в “Terminator: Salvation” е на доволно ниво и в правилни параметри. Динамичен, ефектен и на място, без излишни визуални пръдни или философски ъгли на камерата. Просто екшън, или може би прост екшън – зависи от гледната точка. Защото, нека не се лъжем, екшънът е единственото, което крепи филма от саморазпад. Не че е нещо революционно, но поне става за наблюдаване от разумна дистанция.
Колкото и да не Ви се нрави, това е сцена от новия терминатор, а не от „Трансформърс“.
Като захвърлим настрана спешната нужда от присаждане на талантлива жлеза у МакДжи, е време да обърнем поглед върху другият аспект от филма, който също върви ръка за ръка с провала му, а именно – сценария. Това, че сценаристите на „Т3” отново са драфтнати на борда, не означава задължително че филмът ще следва и предишната си логика. Защото той определено страда от липса на ключов смисъл и то на важни за сюжета места. Не говоря за времевите парадокси, на които ще станете свидетели и на патетичните взаимоотношения между неосъзнат баща и бъдещ син, които се разиграват от Джон Конър и Кайл Рийс като серия от мексикански сапуни, а за очевидните неточности във връзка със старите серии. Пресен пример е сцената от „Т1”, в която по-вазръстният Кайл Рийс /Майкъл Бийн/ обясняваше, че Т-800 са били чисто нови модели и са били току-що произведени. Да, но малко преди това, той беше казал че идва от 2029 година, а действието на настоящия филм е в 2018 година, като тук отново има Т-800. Хмм? Да не говорим, че в края на „Salvation”, Джон Конър съумява да изсипе огромно количество лава върху един Т-800, който не само че не се разтопява като колегата си от края на „Т2”, но и продължава атаката си все така настървено, без особени наранявания. Явно старите модели са по-издръжливи от новите, или просто някой сценарист е спал по време на часовете по физика. Ако започна да Ви разказвам обилно за всички plot-holes във филма, ще ми се доповръща от гаврите с пространствено-времевия континиум. Затова ще се наложи да приемем, че действието на “Salvation” се развива в паралелна вселена или алтернативна реалност, защото иначе всичко отива по дяволите, а ако някой му се занимава, може да прегледа ето тази времева линия, която уж претендира, че дава някакво обяснение за липсата на логика в историята. Но дори да се съгласим, че са възможни такива грешки, не може да се прости на сценаристите за другите ударни глупости, които ни сервират по-късно, като например фактът, че Джон Конър може собственоръчно да хаква чрез USB слот и флаш-памет вражеските моторизирани роботи, или че един /1/ сам човек може да проникне безнаказано в най-великата база на убер-технически напредналата „Скайнет”, която е охранявана само от два /2/ терминатора./?!/ От друга страна, е трудно да изпитваме съпричасност и съжаление към групата бунтовници на Конър, които уж са изостанали, невъоръжени и нещастни, а всъщност показваха наличие на завидна бойна екипировка, военна техника /между която преносими компютри с видимото лого на “VAIO”, което явно показва че лаптопите на „Sony” ще са най-продаваният артикул дори след Денят на Страшния Съд/ и най-вече – бяха загадъчно чистоплътни. Мда, за свят в който водата би трябвало да е кът, а всички излишни козметични глезотии да са просто скъп спомен, смея да заявя, че всички герои бяха с изрядно бели зъби, повечето прилежно и редовно избръснати, а жените от друга страна – с наличие на учудващо количество лицев грим и естетически издържани прически. Специално внимание обръщам на неоринетираната щерка на Рон Хауърд, която във всяка от сцените си беше минала през палавите ръце на някой гримьор.
Джон Конър действа на принципа – „око да види, ръка да пипне…“
Както и да е, нека не си губим времето в излишни обяснения на очевидния факт, че филмът не е правен за интелигентни хора и да минем нататък. Актьорите на филма са следващия куриоз. Защото са известни, но не показват с нищо, че досега са се снимали във филм. Те са популярни и Вие очаквате от тях да покажат нещо над екзистенц минимума, но те само гледат мръсно в определена точка и ръмжат с различна интонация. Особено очевидно е това при Бейл, който не само че презентира образа на Джон Конър по възможно най-животновъдския начин, но и бива надигран и задминат от неизвестния досега Сам Уортингтън, който без някакви особени актьорски усилия успява да направи така, че филмът да се върти повече около него, отколкото около т.нар. „съпротива”. Уортингтън играе сравнително приемливо, като за подобен детски сценарий, което не може да се каже за други негови колеги, които за няколкото си сцени успяват да преиграят ролите си на макс. Историята около героя му Маркъс не е от най-оригиналните, но поне ще Ви задържи вниманието повече, отколкото некултурните грухтенета на Конър и драматичните му речи по радиоточката, с които се опитва да надъхва останалите оцелели бунтовници с някакъв героично-мотивационен монолог. Изобщо, ако суб-плотът за неосъзнатия киборг Маркъс не бе включен във филма, то „Т4” просто нямаше да бъде гледаем, повярвайте го. Относно останалите актьори няма да отварям дума, защото те са по-незабележими и от Бейл, колкото и странно да Ви се струва това.
Срам ме е да го призная, но музиката на филма е тривиална и незабележима. Доказателство за това е фактът, че ако не знаех предварително, че е писана от Дани Елфман, може би никога нямаше и да разбера. Специалните ефекти са добри, което всъщност не е комплимент, при условие че половината от бюджета е отишъл само за тях. Атмосферата на филма определено се опитва да бъде депресираща и мрачна, като за целта дори имаме сцена в девастирания от ядрен холокост ЕлЕй, в който години след атомните бомби все още горят коли, но въздухът става за дишане и никой от оцелелелите не е облъчен или пострадал от радиация. (?!) Да не говорим, че единствените двама души, които все още щъкат из ЕлЕй /надъханият пубер Кайл Рийс /в ролята Антон Йелчин – сричащият славянин от „Стар Трек” и мократа мечта на някои цигулиращи модератори/ и едно малолетно негърче, което е толкова политически коректно, че през целия филм не казва абсолютно нищо/ се представят като… „Съпротивата – Клон: Ел Ей”. Защото дори и по време на война, всеки трябва да си спазва фирмената йерархия.
Човек vs полу-човек в интимен диалог.
Историята ще ни запознае с групичката революционери, които въпреки техническата си неграмотност, изненадващо решават да атакуват „Скайнет” под водачеството на Джон Конър и посредством звуков сигнал, който неутрализира машините. В същото време един заблуден хуманоид се появява на хоризонта, търсейки къде е попаднал и без спомен за това как се е озволал там. Това е Маркъс, който в началото на филма виждаме, че е осъден на смърт за неопределено престъпление, като преди това е дарил органите си на плешивата Хелена Бонъм Картър, която уж се опитва да лекува ракообразни заболявания. Това, което Маркъс не знае обаче е, че съвсем скоро ще се превърне във футуристичен прототип на нещо, което никой досега не е виждал и което някои биха възприели като фантастична романтика, а други като абсурд – робот с човешко сърчице. Мда, емоционалните киборги са на мода, а тяхната кончина винаги трябва да е трагично-позитивна, още от времето, когато бате Арни разрева половината свят, след като се удави в казана с лава от „Т2”. В една от по-драматичните сцени на филма, Маркъс се самоосъзнава като парче метал и започва неистово да реве от гняв, докато Джон Конър започва да го обвинява за всичките си нещастия по азбучен ред – „ти уби баща ми, ти уби майка ми, ти уби малката ми братовчедка, бла-бла-бла”. Що за семейна трагедия? Но и тук, мисията е изпълнена, макар и не без косвени жертви. Накрая, след доста зрелищни експлозийки, минимална приятелска смъртност /все пак говорим за PG-13/ и няколко смехотворни повторения на култови лафове като : „Come with me if you want to live” и „I`ll be back”, „Скайнет” е победена посредством атомна експлозия, оркестрирана докато хеликотперът на нашите хора е още на 20 метра от ядрената гъба. Мда, физическият реализъм на филма е недостижим. Но това не е всичко – в края Джон Конър бива набучен в сърцето и Маркъс трябва да се жертва за него, поради което група кирливи бунтовници извършват – забележете – тарнспланатция на човешко сърце в полеви условия. И после как да се чувстваме загригжени за тези хора, които побеждават сами тежкотоварни машини, спасяват десетки заложници, унищожават централата на най-големия си враг и накрая – за десерт – спасяват живота на лидера си, чрез медицински несъвместима операция?
Баща и син скоро ще бъдат неприятно изненадани изотзадзе.
Интересно намигване към феновете – освен гореспоменатите лафове, които тук прозвучаха меко казано смешни – е и появата на самият Арнолд или поне на компютърно генерираното му лице върху напомпаното тяло на Роланд Кикингер. Да, именно той играе първият модел Т-800, който се явява алфа-машината за тази серия. Сцената е добра, защото имаме възможност да видим оригиналния терминатор в действие, но и защото Т-800 пребива почти до смърт горкия Конър. Всъщност, като се замисля Конър бе разпиляван през целия филм. Да, в “Terminator: Salvation” намаше една сцена на битка, в която Конър да не бе ритан, захвърлян и бутан от различни по височина локации. Като за мъжествен лидер на съпротивата, Конър приличаше повече на физически негоден селянин, който се ежи пред големите батковци в дискотеката, но когато нещата станат сериозни, неминуемо се оказва в локва от собствените си зъби. Както и да е, CGI камеото на Шварца е стабилно и навява приятно носталгични мемоари от оригиналните филми. Да не говорим, че през половината сцена, Т-800 е голичък, така че любител/к/ите на стегната мъжка плът също ще има с какво да изплакнат очните си ябълки.
В заключение ще се върна на темата, че колкото и да е тъп, филмът всъщност става за гледане. Да, вярно е, че го плюя и това е справедливо, защото стойността му е едва ли не в категорията на direct-to-DVD филм. Но може би при мен номерът мина, защото не го приех като официално продължение на сагата „Терминатор”, а като напълно отделен филм. Ако и Вие се опитате да гледате на „Т4” като индивидуално заглавие, то може би ще се хареса и на Вас. Една от големите грешки на филма е, че има прекалено много допирни точки с класическата PC игра “Fallout “- не само визуални, но и сюжетни. Това пречи на филма да изпъкне самостоятелно, а като се прибавят и множеството логически недосмислици вътре, всичко се превръща в рядка каша от неадекватност. Ето защо е болезнено очевидно, че “Salvation” никога няма да стигне нивото на Камеръновите терминатори, но за сметка на това има потенциал за едно ново начало. И само бъдещето ще покаже дали това начало е тръгнало в правилната посока.
5.9/10
Феновете на грозният космически ловец, носещ обобщеното наименование Хищник, е време да изпаднат в душевен оргазъм, защото снимките на поредната част от сериала са на път да започнат съвсем скоро. Дългоочакваният от мен и от доста други фенове „Хищници“ започва продукция с начална дата – 28.09.2009 година. Това са добрите новини. Лошите са, че ще бъде продуциран от мексиканският загубеняк Робърт Родригес /“Деца Шпиони“ 1,2,3/, който може да е написал сценария му преди 10 години, но горе долу по-това време направи и „Десперадо“, така че смятайте за какъв Хищник ще иде реч. Сега той поне няма да го оцапа с режисурата си, но въпреки това неговото присъствие в проекта ще бъде притеснително осезаемо. За режисьор е избран Нимрод Антал, който е познат единствено с умрелия си трилър „Vacancy“.
“You are one ugly motherfucker!”
Историята на „Хищници“ няма да има нищо общо с предишните инсталации и както е казал самият Родригес, филмът ще бъде повече рибуут, отколкото сикуъл. Сюжетът ще се върти около група оцелели хора, които са отведени на планетата на хищниците трябва да се справят с неописуеми ужасии. Да, звучи доста енигматично, но това все пак е Родригес, така че не очаквайте особени философии. Както и самото заглавие предвещава, филмът ще ни занимава с доста повече Хищници на единица площ. Все още няма инфо за вероятния каст /забравете за бате Арни/, но предполагам, че повечето от него ще са второстепенни или новоизгряващи пишлеменца. Премиерата на „Хищници“ е насрочена за 07.07.2010, което прави филма потенциален кандидат за летния блокбастър на следващата година.
Не е чудно, че Робърт Дауни Мл. успя да излезе от калната локва, в която се бе запокитила кариеарата му през последните 10 години, защото в Холивуд доста пропаднали актьори са намирали начин да получат кинематографично изкупление и да се върнат сред големите имена. Чудно е обаче, че при него това стана след участието му в комедия като „Тропическа Буря“, и то в ролята на артифициален негър. След този филм обаче, животът му се превърна в прекрасна поредица от касови филми, които започнаха с „Железния Човек“ и тази година ще се затвърдят с продължението му. Ето затова изобщо не е изненадващо, че в момента Робърт е едно от най-разискваните имена, което се спряга за почти всеки нов филм. Сега обаче той преговаря не за някоя превзета драмичка или романтична комедийка, а за роля, която все още не е вкусвал – тази на нежен вампир.
Да се надяваме, че това е единствената телесна част, която Боби обича да смуче.
Според Bloody-Disgusting, Дауни преговаря усилено за ролята на изтънчения педераст Лестат – вампирът от култовата поредица на Ан Райс „Вампирските Хроники“, която „Юнивърсъл“ са решили… точно така… да ребуутват. За по-неинформираните от Вас ще спомена, че тази роля бе изиграна вече веднъж от Стюърт Таунсънд в „Кралицата на Прокълнатите“, а още преди това – в „Интервю с Вампир“, където Том Круз се превъплъти в образа на ефирният зъбльо. Сега, Дауни Мл. може да продължи тяхното дело, участвайки в прясна и съвременна версия на познатия ни сюжет. Решението на „Юнивърсъл“ да възродят историята не е особено нелогично по простата причина, че на фона на успехите на конкурентни вампирски саги като „Здрач“ и дори „Истинска Кръв“, публиката вече е свикнала с вампирите и ги одобрява. А пък и книгите на Ан Райс са няколко, така че нищо чудно в близко бъдеще да ни очаква нова трилогия или тетралогия.
Знам, че на никой не му пука и дори се чудя защо изобщо реших да пиша за тази новина, но вече я започнах и е малко късно да спирам по средата на изречението. Става въпрос за зловонните слухове, че се задава нов епос за ядреното влечуго „Годзила“. Според Bloody-Disgusting, с проекта са се заели лично Legendary Pictures, по-известни на простолюдието като касовия бицепс на „Warner Brothers“. Не е тайна, че именно легендарната компания изръси някои от най-печелившите заглавия за последните лета, като например „Черният Рицар“ и „Пазителите„, което пък означава, че щом те са се заели с Годзила, то на филма определено няма да му липсва зрелищната жлеза.
Преди повече от десет години, един друг визионер се опита да бръкне под опашката на гущера и да направи касов блокбастър от неволите на мащабния лизард, но както винаги се провали и то доста епично. Да, сетихте се, че става въпрос за швабът Роланд Емерих, който направи така, че дори японците /родителите на Годзила/ да не искат повече да чуват за апокалиптичния си питомник. Сега, някой друг ще влезе в гащите му и ще се опита да ни убеди, че един огромен варан, чиято основна дейност е да руши сгради и да вдига патардия, все още става за гледане. Но след като ПиДжей изпълни детинската си мечта да римейкне „Кинг Конг“, явно е било само въпрос на време да се стигне и до събуждането на конкурентния гигант. Дано само това не доведе до бъдещи извращения от рода на „Годзила Vs. Кинг Конг“, защото всички знаем, че нещата неизбежно отиват натам.
Коментари