Първо искам да се извиня на върлите ми фенове, които са очаквали ревю на някой по-актуален и нов филм от този, който смятам да анализирам. Знам, че „Пазителите” излезе по родните екрани още преди няколко месеца и пожъна неистов боксофис провал, но аз се заемам да го ревюирам чак сега. Това е така, защото съм просто един средностатистически беден скротум, който няма финансовите средства, времето и нервите да гледа всяка една холивудска бозичка, която се излива от кината, особено с цени на билетите над 5 лева. Ето затова, някои от селектирано злокачествените продукции оставям за десерт и ги наблюдавам в спокойствието на собствения си дом и с красотата на DVD рипа. Това ми спестява основно две неща – яростта, че съм дал пари за кино и най-вече – възможността да псувам на глас и да спра филма, когато усетя, че нещата устремно клонят към тоалетната чиния. След тези встъпителни слова, които обясняват защо чак сега гледах този епохален за възрастта и времетраенето си филм, аз ще започна моята безскрупулна и безпощадна кинематографична аутопсия на този скъпоплатен холивудски кадавър.

„Пазителите” е поредният филм, възбуден от комикс. Това не е новост. Изненадата се състои в това, че почти никой не беше чувал за самия комикс, докато не започна и рекламната кампания за филма. Създаден от Алън Мур, или от Алан Моор /както го наричат някои мои необразовани колеги/ ”Пазителите” е с над 20 годишна давност и се води за един от най-култовите, оригинални и дори филосовски комикси за края на 20-ти век. Сериозен, брутален, интелигентен и разтърсващ – това са някои от словата, с които е описван стария комикс, който излезе в 12 броя и разказваше историята на няколко педерастично костюмирани супергеройчета, битуващи в една размирна ера, в която вече са пенсионирани, а в същото време някой е започнал да ги избива един по един. Комиксът е наистина добър, това го признавам. И може би точно по тази причина, филмът го следва едно към едно. И нямам предвид, просто да вземе сюжета и да го преработи. Филмът „Пазителите” е дословно копие на комикса, с всяка една реплика и всяка една сцена. Колко ли е трудно да си сценарист, на който му плащат хиляди долари, само за да копира текста на един комикс в текста на един сценарий?

Режисьорът е добре познатият на всички скрити в килера нежни тийнейджърчета – Зак Снайдер – човечето, което ни донесе античният еротичен екшън – „300” и който бе набеден за визионер от някой негов бивш интимен другар. Визията на Снайдер наистина я има, не ме разбирайте погрешно, но тя не е за сериозни филми. Снайдер става за две неща – за участие в хардкор гей-порно или за снимането на някой манияшки MTV видеоклип. В сферата на игралното кино, той е толкова заблуден, колкото заблуден е сперматозоид, попаднал в аналния мрак. Късметът на Снайдер тук е, че е имал солидна материална база, върху която да стъпи, без да си изкълчи глезена – имал е готов сценарий от комикса и вече развити герои с отделни личности. От него се е искало само да ги подрежда в определените сцени и да следи някой да не пукне от скука, докато се филмира това 160 минутно зрелище. Ако приемем, че се е справил много добре, ще сгрешим, защото батко Зак не показва нищо различно – slow motion летящи тела, счупвания на прозорци и bullet-time удари в бузите. Всичко това, облечено в приятно стилизирана драмичка, окъпано с множество шарени и светлосенчести филтърчета и разпорено от тлъсти посинели гениталии. Атмосферата на комикса я има, но тя не е толкова резултат от Снайдер, колкото от всички останали около него и най-вече – стабилно избрания каст, който до голяма степен спасява филма от кофичката с вкиснат йогурт.

Един еквивалент на Белия дом – задружно семейство от изроди, на фона на американското знаме.

Филмът е повече от мащабен, защото е почти 3 часа, а в него се случват минимален брой събития. Целият сюжет е просто компилация от откъслечни спомени, драматични флешбеци и меланхолични видения, които на моменти биха накарали и най-позитивния човек да посегне към дръжката на револвера. Същинското действие на филма е съсредоточено в по-малко от 40 минути, а останалото са просто презентации на различните герои. И точно, когато си разбрал всичко за тях, филмът свършва ударно рязко. Всички тези герои, всички тези истории, всички тези драми… защо? Кому бе нужно? Вярно, филмът следва комикса плътно. Но трябваше ли да е стъпка по стъпка? Снайдер със същата прецизност можеше да спести поне половин час от филма и да съсредоточи динамиката и развитието на персонажите много по-интензивно, запазвайки посланието и философските въпроси на филма, а махайки излишното сценарийно бреме. Но както и да е, феновете не биха счели това като минус. Аз обаче не съм фен и казвам нещата така, както ги виждам. А един филм, който е толкова безумно дълъг, просто е длъжен да отегчи публиката в даден момент, с колкото и ефекти и зрелищни плюнки да е облъчен.

Това, което е интересно за филма е, че той е новаторски опит да разчупи комиксовите стереотипи на „добрите” и „лошите” супергерои, които искат да спасят Земята от анихилация. Във филма е залегнато много на философските решения на героите, които живеят в един сравнително реалистичен свят с относително реалистични животи. Няма мускулести върколаци или очилати циклопи, няма ташаци, летящи по паяжини или едрогърди зелени еуглени, които разтаковат танкове. Всичко е някак си… нормално. Имаме отегчени хора на средна възраст, които се тътрят по друмите на живота, спомняйки си с носталгия добрите дни, в които са били популярни в медиите. Нещо повече – във филма има сюрпризиращо малко истински „супер” герои с някакви реални „супер” способности. Единствените двама, които имаха нещо свръх-човешко, освен да се бият като на селска олимпиада, бяха криминологът Роршах, чиято маска променяше цветовото си оформление с всяка емоция на носителя й и д-р Манхатън, който пък беше ебати божествената манифестация и притежаваше в себе си всички възможни суперсили, за които може да се сетите. Останалите герои бяха просто посредствени нещастници със смехотворни костюмчета, които не им вършеха особена работа, освен за доминаторско порно или някой цирков афиш.

Войната във Виетнам е представена чрез използуването на WMD, което не е общоприетото „Weapon of Mass Destruction“, а комбинацията „Wagner & Male Dick“.

Поне актьорите обаче са избрани правилно, или поне тези, на които филмът се държи, за да не падне от стълбата на забвението. Били Кръдъп е в ролята на синият дух д-р Манхатън, който може да прави абсолютно всичко, за което се сетите, обезмилсяйки всяка тръпка, свързана с него. Той е милозлив и чувствителен креатор на светове и е влюбен в колежката си /носеща космичното име Лори Юпитер/, с която правят странна и ритуална секс тройка, съдържаща в себе си една стимулирана жена и два-три или повече клонирани езотерични видения, които я пипат по секретните сухожилия. Супергеройката е изиграна от Малин Акерман, която вече показа, че не прави филми без нянките си на показ/независимо от жанра/, поради което постепенно започва да добива особена популярност в Холивуд. Тук, тя също не изневерява на себе си и подарява на полу-заспалия зрител 2 голички сцени с нейно участие, едната от които е инфантилна секс сцена в летяща чиния. Другият урод е „Nite Owl” или там, както се рекламираше – чичка на средна възраст /Патрик Уилсън/, който изпада в различни емоционални крахове, докато накрая мадамата не го съжалява и го дарява с ощастливяващ pity fuck. Лошото е, че точно този невзрачен урунгел остава жив накрая – може би, защото се оказа най-човечен, а все пак филмът трябва да даде и някакво положително послание. Следващият от групата клоуни е вземащият се насериозно хомосексуален магнат Вейд, който говори и се движи като русоляво парче гейска плът, облечено в гумен костюм. Единственото му „супер” умение, освен маниякалната му обсесия по Александър Македонски, беше магически фокус, свързан с улавяне на изстрелян крушум в ръчичка.

А сега забележете къде отиват 160-те минути – сюжетът се превърта около кончината на един от геройската задруга, наречен Комедианта, чието убийство започва да бъде разследвано едностранно от колегата му Роршах. Роршах е видимо психически нестабилен и показва това във всяка сцена. Човекът е отявлен социопат и има собствена теория и дедуктивна логика, която рядко съвпада с нормалната. Той пише дневник за всяка реплика, която е казал и за всяко свое действие, за да е сигурен после, че това не се случва само в покритата му от платнище тиква. Лека-полека обаче той и неговият партньор – жалкото подобие на човека-прилеп /но с по-малко грухтене в гласа/ стигат до извода, че зад убийството стои виден зъл гений, който иска – внимание – да „спаси” света, като унищожи половината от него. Накрая всички основни личности се събират в една ледена база в Антарктида и се изпоизбиват помежду си. Да, само това е същинският сюжет на филма. Останалото, както казах, е просто пълнеж от житейски трагедии и депресиращи мемоари на малтретирани деца. За половината от героите не ми пукаше особено, а за останалите – щеше да ми пука, ако драмите им не бяха толкова разплути. Тъкмо да свикнеш с един помияр и изведнъж започва историята за някой друг, а докато се запознаеш с всички, те или са пукнали, или филмът вече е свършил.

Позьорче, курва и психопат. Едно доблестно трио.

Философията на филма е донякъде интересна, донякъде оригинерна, но като цяло – уморителна за разбиране. Изводът е един – и супергероите са хора, и те душа носят. Някои от тях са приели скучната си съдба на нормални човеци, а други толкова са се вманиачили да спасяват света, че ще позволят милиони хора да бъдат евапорирани, за да стане това. Така например, за нуждите на екзистенциалните дебати, има дълга сцена с д-р Манхатън, която е заснета на Марс, и в която прозрачният доктор обяснява как земляните са толкова незначителни, че са направо незабележими. Също така – ако тях ги няма, планетата ще е по-добро място за живеене. Така че, айде да ги изтребиме for the greater good. И той настина е решен да го направи, защото освен всичко друго може да вижда бъдещето и знае какво ще се случи. Но… след кратък рев и бърст на ненавист от страна на приятелката му, той изведнъж зацепва, че всъщност самите хора са един вид „чудо” и не бива да бъдат унищожавани с толкова лека ръка, колкото и мускулеста да беше неговата. Що за внезапно и необосновано пробуждане? До преди 15 секунди произнасяше речи на тема „Вредата от човека за планетата, на фона на световната икономическата криза”, а сега – изведнъж става рицар на доброто? Малко тъпо, да? Е, той е жертва на научен инцидент, така че му е простено, ако мозъкът му вече функционира в някоя паралелна вселена.

Както и да е, нашите добри герои не успяват да окепазят пъкления план на лошия гений, като дори го оставят жив, защото „така е редно”. Тук имаме наистина добър завой от шаблонното поведение на комиксовите герои, които задължително винаги спасяват човечеството и наказват лошия, убивайки го демонстративно. Но дори тези анти-клишета не издигат филма над нивото на холивудското блато. Защото той можеше да бъде нещо много повече. Можеше да бъде ултимативният комиксов епос, който да удари в земята всички останали помийки и да докаже, че разказите в картинки могат да имат смисъл и дълбочина. Но не, Снайдер е решил да даде размах на безплътната драма и на скуката, която уби коня. Едно просто, но гениално послание, бе изгубено в баласта на отегчителните сцени, в които някой някъде се обяснява кой кого е изнасилил и дали еди-кой си му е позволил. Също и на претрупани драми, в които синкаво божество обикаля по планетите в Слънчевата система, търсейки себе си, само защото приятелката му е казала, че не иска да прави секс с повече от едно същество в даден момент. Но най-вече от противното натъртване, че дори на супергероите нищо човешко не им е чуждо. Да, разбрах го това още през първите 20 минути. Зрителите не са олигофрени, г-н Снайдер. Освен може би тези, които са харесали „300” и после са го сънували в лепкавобели сънища.

Който иска да гледа как човекът-паяк се заревава по Мери Джейн или как човекът-прилеп ръмжи злобно като прясно кастрирано пуделче, то „Пазителите” не е филм за него. Защото той не е типичният блокбастър, или дори типичният комиксов филм. Той е поредната творческа онанация на Зак Снайдер и безбожното му его, че може да прави сериозни филми. При друг режисьор, смисълът на филма щеше да бъде много по-въздействащ, но сега нещата са обърнати в рядка форма на MTV фиксация. Но както и да е, с въздишка на уста от поредния пропилян потенциал, аз ще завърша това ревю с щипка надежда. Филмът е добър… не, нека да не прекаляваме. Филмът става за гледане. Изтърпях го. Почти го харесах. Това трябва да Ви говори предостатъчно.

6.0/10