Нека започна ревюто си с това, че филмът става за гледане. Но за съжаление това е всичко. Става за гледане и най-вече – става за забравяне. Минава неусетно и небрежно и не показва нищо, което да не сме очаквали или виждали преди. Филмът е интересен, но и банален. В него има напрежение, но основно има доста нелогичност. И най-вече, като основен позитив мога да изтъкна, че това е може би единственият филм с Никълъс Кейдж за последната петилетка, който не спрях по средата. Филмът се нарича „Знамението”, и е новия съвместен продукт на свиневъда Алекс Прояс и някогашната „звезда”, която сега всички подритват като краставо псе – Никълъс Копола, познат още като Ник Кейдж. Ако трябва да бъда честен, очаквах доста от този филм, макар че не бях гледал нито трейлъра му, нито пък знаех за какво ще се разказва. Очаквах много, защото вярвах, че Прояс е един от малкото останали качествени режисьори в Холивуд, който може да внесе агмосфера дори на най-простодушния сюжет. Прояс се доказа като майстор не само на мрачния и депресиращ ноар – „Град на Мрака”, „Гарванът”, но и на динамичния и интелигентен трилър – „Аз Роботът”, като последния можеше да се превърне във филма на годината, ако вътре не го почерняше главния герой. Прояс има дарбата да прави добри филми, които обаче да не се правят за приходи, а по-скоро – да кажат или покажат нещо на публиката, и то по доста правилен начин. Ето затова, не ме интересуваше за какво ще се разказва филма, защото имах пълно доверие на създателите му.  А сега ще Ви разкажа как това мое сляпо доверие се оказа онеправдано… за пореден път.

Ники Кейдж е готов да се разреве, защото филмът не му оставя особен избор за друго.

Филмът започва с доста тъпоъгълна предистория, която разкрива че през 50-те години на миналия век в едно средностатистическо даскало учителите решават да заровят „капсула на времето”, за да се покажат като модерни американци. В т.нар. капсула която представлява нещо като суфистициран термос, учениците трябва да наврат своите жалки рисунки и разни техни си послания и простотии, като тази капсула ще бъде отворена отново 50 години по-късно. Каква е целта на това занятие, бихте попитали Вие? И аз не знам, но явно е било от стратегическо значение да се запечатат цветните рисунчици на група дечица за половин век. И то не как, а доста солидно – под една канализационна шахта, която всеки може да помести. Както и да е, едно от децата се оказва със специални умения да комуникира с космичните умове, и надрасква на къс хартия поредица от цифри, които биха замаили дори дядо Фибоначи. Никой не взема насериозно малката Лусинда, но въпреки това слагат листчето й в капсулата и я погребват. 50 години по-късно имаме един доста неадекватен Никълъс Кейдж, който освен всичко друго е и професор в MIT. Ставаме свидетели на това как т.нар. професор си води тъпите лекции пред хора, които очевидно не ги интересува състава на Слънцето. Но тук Кейдж поставя и един от малкото въпроси на филма – дали всичко се случва по някаква причина и с цел, или цялото ни съществуване е жертва на хаотични и инцидентни случайности. Той самият не може да даде смислен отговор на собствения си въпрос, поради което разпуска класа и отива вкъщи, където да се напие като диво свине. Битът на Кейдж се оказва доста пошъл, защото героят му отново е ударен от плестницата на живота. Жена му е починала в пожар в друг щат, като най-голямата му драма е, че точно в този момент си е косял ливадата и не е могъл да й помогне /?!/ Още една тежест му е стоварена под формата на първородния му емо син, който разбрах че е полу-глух чак накрая на филма. Това, което разбрах веднага обаче е, че ако някога се прави ребуут на „Чоки”, мисля че това дете ще го изиграе предостатъчно.

Кейдж се радва, защото си представя, че пак дръгне нечий скротум.

И така, Кейдж пие всяка вечер, опитвайки се да притъпи болката от западащата си кариера, а синът му обикаля напосоки, чувайки гласове. Когато идва денят на изкопаването на капсулата на времето, случайността или Съдбата /Вие преценете/ дава на сина му пликчето с числата на уродливата Лусинда. И още същата вечер, но забележете – пиян като кирка – Кейдж успява за около 2 минути да открие значението на цифровата поредица, като естествено – първото разкритие което прави е свързано с 9/11. Що за американска боза? Но както и да е, Кейдж в пиянския си делириум успява да влезе в интернет и да осъзнае, че тези цифри са всъщност датите на ключови трагични катастрофи, които са се случили за последния половин век. С типичната си физиономия на притеснено от сексуалността си шиле, Кейдж вижда, че три от тези катастрофи още не са се случили, което пък води до единствения му извод, че той трябва да ги спре и съответно – по сценарий – да спаси света. Сметките му обаче се объркват, защото в сценария никъде не е писано за спасяването на света, а най-малкото от визуално обременен интелектуалец като Кейдж. Точно тук е и един от най-добрите качества на филма – той не е поредния епос за спасяването на света, нито дори предполага опитите за спасяването му. Историята просто го заявява категорично – Краят на света ще настъпи. Правете каквото искате, но това е факт и Вие нищо не можете да промените. Признавам, че това наистина е оригинален туист на фона на всички американо-героични бозички с подобен катаклизмичен сюжет. Може би точно затова в главната роля не е кастнат Брус Уилис. Защото ако беше той, филмът задължително трябваше да има хепи енд, тъй като Брус не може да стои спокойно, докато поне един свят не е спасен за 90 минути.

Героят разкрива математическия ребус, едва след като е доволно нафиркан.

Но нека продължим нататък. След като Кейдж решава да предотварти собственоръчно оставащите катастрофи, той подвива опашка и решава да открие потомците на лудата баба Лусинда, която е сътворила цифровата поредица. Интересното тук е, че от всички ученици, които са участвали в затварянето на капсулата на времето преди 50 години, единствената жива свидетелка е останала учителката им. Т.е. децата /всички с по 20 години по-млади/ са измрели, а последната оцеляла е била учителката./?!/ Какво, по дяволите, става с американското образование? По пътя обаче, един пътнически самолет се отклонява леко вляво и катастрофира на 10 метра от шашнатия Кейдж, който току-що е осъзнал, че в цифрите са дадени и координатите на съответната трагедия. Сцената с катастрофата на самолета е най-добрата сцена в целия филм. Едновременно напрегната, реалистична, въздействаща и добре направена. Камерата следи през цялото време Кейдж, докато обикаля като някакъв екшън герой и се опитва да спаси оцелелите пътници. Естествено, не успява да спаси нито един, но точно в това е и реализма. Кейдж играе нещастен нърд – кой би могъл да спаси той в реалния живот? Сцената е дълга и наподобява на извратена кръстоска между пилотния епизод на „Изгубени” и откриващата сцена на „Спасяването на Редник Райън”. Точно в този момент, аз все още имах надежди и след тази сцена, почти бях убеден, че това наистина ще е рядко стойностен филм. Но той продължи… Кейдж открива дъщерята на Лусинда и се сприятелява с нея, използувайки сина си за стръв. Тя решава да му помогне, защото майка й и е казала точната дата на смъртта й и тя е в пост-травматичен стрес от това. В същото време детето на Кейдж – малкия Чоки – започва да чува странни звуци, идващи от още по-странни блондини, които се въртят около къщата им и им пречат да спят. Една вечер, Кейдж дори решава да се направи на бабанка и започва да гони натрапниците с бухалка, която в крайна сметка употребява върху едно дърво, колкото после да се хвали, че е участвал в „екшън сцена”.

Втората катастрофа се оказва дерейлиране на нюйоркско метро, което сме виждали доста пъти на филм досега, но никога с толкова смешни ефекти. Да, явно парите са започнали да привършват в този момент, защото сцената е с доста постни визуални параметри, които не само че я правят дървена и нереалистична, но и отнемат от цялостната й атмосфера на мърша. Хубавото е, че Прояс не си пести труповете и ще се насладите на множество насилствено прегазени люде. Тук филмът започва полека-лека да клони към апокалиптичния си край с обещанието, че каквото и да направи Кейдж, всичко просто ще се случи така или иначе и то ще бъде окончателно и фатално за цялата планета. Кейдж разбира, че ще има мощно слънчево изригване, което ще опърли цялата Земя. Аз не съм учен и не разбирам тези работи, ама това ми се стори някак странно. Още по-странно ми се стори, че 10 минути след като го обявяват по телевизията, по улиците на Ню Йорк вече са започнали масовите безредици и бунтове. Явно американците само чакат някой да има каже да не се паникьосват и да стоят по къщите си, за да излязат като подивели язовци да грабят и плячкосват. Както и да е, това си е вътрешна политика. Да му мисли бате Обама.

След тази сцена, филмът просто трябваше да бъде спрян.

Ключовият туист на филма обаче идва накрая и то точно, когато си мислех, че по-зле от това просто няма как да стане. Оттук нататък започват адските спойлери /не че досега ги нямаше де/, така че който не е гледал филма да чете на своя глава. Та, Кейдж разбира, че мрачните странници, които обикалят около сина му, /и които първоначално взех за германски педофили/, са всъщност извънземни в хуманен образ. OMG!? Тези пришълци имат за цел да спасят селектирана част от човешкото население в своеборазен Ноев космически кораб, а самите цифри са били оставени от тях като предупреждение и съобщение. И въпреки това, по тертипа на всеки тъп филм, само „Избраните” могат да заминат. Така, в това май няма логика, но нека помислим. Значи те оставят преди 50 години поредица от предупреждения, които да послужат като знак за хората. Тези цифри са открити едва преди 2-3 дни, което изцяло ги обезмисля. Също така, те са открити и разчетени от Кейдж, а се оказва, че не той е Избрания, а полуглухия му син, който с едното ухо чува мрънкането на баща си, а с другото – шепотът на арийските иноземци. Добре, тогава какъв е бил смисълът на тези цифри? Защо просто извънземните не бяха нашептяли в ухото на детето да се яви еди-къде си и еди-кога си със суха храна за 3 дни, а не да размотава цял филм зрителите с напразни надежди и илюзорни теории? Не знам, явно Вселенският разум действа на съвсем друг психологически релм на екзистенция. Може би, за да се получи сюжета, е трябвало Кейдж да се помандахерца като неосъзнат Симеон и да си мисли, че прави нещо, докато съдбата му е била отдавна предопределена и то не от кои да е, а от небесните ни приятели. Самите те викат кораба-майка и телепортират сина на Кейдж и другото момиченце в Космоса, под формата на прозрачен асансьор, в който пък се разбира, че тези странници не са извънземни, а всъщност са… ангели. WTF? Явно филмът е правен за заклети вярващи в християнската религия, защото само те биха се вързали на подобен финал. Ангелите загребават с пълни шепи няколко десетки Избрани дечурлига и ги пращат с островърхите си звездолети, наподобяващи на ледени висулки, на някаква странна планета, където да започнат начисто. Да, една съвременна обосновка на легендата за Адам, Ева и Дървото на Знанието, с тази разлика че май всички Избрани бяха деца, а Вие отлично помните какво се случва, когато много деца биват оставени на прозивола на съдбата – за справка „Господарят на Мухите”.

В това време Кейдж няма друго какво да направи освен да се ре-конектне с откъслечното си семейство и да си простят взаимно, секунди преди огнената вълна да помете всичко живо на планетата. Да, каква човешка драма, какъв сълзлив финал, драги зрители. Колкото и реалистично да са се опитвали да го навържат, накрая пак всичко отиде в логическия Ад. Последните думи на бащата на Кейдж са: „Това не е краят!” Не знам за какво е говорил, защото 1 минута след това филмът свърши. Явно свещениците наистина не знаят какви ги дрънкат, дори и на кино. И така, скъпи приятели, Земята вече е унищожена, а синът на Кейдж – малкият Чоки – е оставен на неизвестна планета като самообявил се полу-бог да властва над останалите оцелели. Този край някак си трябваше да вдъхне надежда, че човечеството ще пребъде въпреки всичко, но аз не я проумях, като се има предвид, че ако наистина се случи подобен казус, аз определено няма да съм от Избраните и няма да ми дреме.

Филмът е особоно тъп. От този вид филми, които искаш много да ти харесат, но накрая ги свършваш с горчив вкус на погнуса в устата от пропиления потенциал. Не говоря за Кейдж – той игра значително по-естествено от другите си филми, но това беше защото сценарият изискваше от него да се мотае безцелно като декапитирана муха. Пропиленият потенциал идва от Прояс и възможностите му, които са много над този филм – доказва го дори само сцената със самолета, която беше колкото жестока, толкова и не на място. Основният минус обаче е религиозната трактовка на финала. Едва ли Прояс мисли, че 100 % от населението на Земята са християни и че ще приемат този еретичен завършек. Даже съм убеден, че ангелофилския край с космическия кораб ще бъде обиден дори за някои християни. Все пак, кой християнин, който е възпитан с Библийката, ще се радва на факта, че ангелите се оказват технологично напреднали извънземни? Папата определено няма да е доволен, особено след като наскоро и Том Ханкс се изгаври с него. Всъщност, това е и целият филм. Шокиращ, но необмислен, интересен, но открито нелогичен и най-вече – пълен провал за Прояс, който обещаваше светло бъдеще за себе си. Дали ще вземете страна по фундаменталните философски въпроси, които филмът задава, и коя от предложените теории ще приемете, остава за Вас. Единственото, с което съм съгласен от края беше съдбата на Кейдж – от доста време исках да го видя как гори заради тъпите си филми. Тук имах тази възможност.

4.6/10