Голи снимки на Ашли Грийн

Тъй като с крайчеца на скротума си усетих наскоро, че най-посещаваните постове от блога ми се оказват „голите снимки“ на определени холивудски нимфетки, реших че си заслужава да Ви възнаградя за проявеното постоянство като публикувам още пикантни фотоси на друга филмова палавница, която е малко по-неизвестна, но за сметка на това – има какво да покаже от себе си. Става въпрос за хубавелката Ашли Грийн, която се прочу основно с ролята си на сестрата-вампирка на Робърт Патисън от гей-хоръра „Здрач“ и последващите му екскрементални продължения. А на фона на предстоящата премиера на „Новолуние“, коя по-подходяща актриса да изтипосам полу-облечена в блога си, освен най-актуалната такава. Да не говорим, че в нета плъзнаха и доста неофициални снимки от телефона/компютъра й, които я показват в крайно скандални нудистки пози. Мда, в днешно време никой няма да те приеме за звезда, ако не изпуснеш поне 3 свои голи снимки онлайн. Е, тежко е бремето на сексимволите, но пък и на нас не ни е лесно – око да види, ама ръка не пипа…

Определено тези снимки промениха леко мнението ми за „Здрач“, поне откъм женския му каст. И със сигурност бих чакал „Новолуние“ неистово, ако знаех че вътре също ще има подобни голотии. За нещастие обаче, филмът е за деца, така че май ще си остана само със снимките, които вярно че не са с високо качество, но пък накараха нещо в мен да се надигне…

Още по-нови постери

От последният път, в който Ви губих времето със странни постери на неестествени филми изтече доста вода и през този период на неактивност от моя страна се събраха още доста плакатчета, които имат нужда от показване. Ето затова съм Ви избрал някои от тях, които смятам, че заслужават най-пълната Ви атенция. Някои от филмите, които виждам са изненада дори и за мен, докато на други вече сте виждали предишните версии на постерите, но пък това не пречи, защото поне са направени с дъх на художествен стил. Специално внимание обръщам на плаката от „Аватар“, който не е точно постер в класическия му вид, но с подходящ софтуер и умения за обработка на снимки, може да се превърне в доста качествен wallpaper, който да си туря на десктопа в най-близко време, поне до премиерата на филма другия месец. Гледайте и се радвайте, люде, защото една снимка струва колкото хиляда думи, а един постер – колкото един тъп филм.

Тийзър на „Clash of the Titans“

Феновете на античните солджъри и божествени бащински фигури имат право да заквичат от кеф точно в този момент, защото излезе един възбуждащ сетивата и половите органи тийзър, който би трябвало да ни накара да отделяме слюнка по предстоящата премиера на „Сблъсъкът на Титаните“ догодина. Тийзърчето е сравнително кратко, но поне показва доста неща от цялостната продукция, която предварително излезлите снимки и постери не успяха, а именно – фактът, че всеки трети исторически екшън трябва задължително да мяза на „300″.

Във филма Сам Уортингтън ще играе късо подстриганият Персей, който ще обикаля из разни каменисти пустини и подземни царства, биейки се с всякакви изроди като за финални босове ще трябва да се пребори с чудовищата Кракен и Медуза. Да, това пак е митологичен сюжет, да не говорим че е римейк на същото заглавие от 1981 година, така че не очаквайте много смисъл, защото ако се съди по тиийзъра, „Сблъсъкът на Титаните“ ще изобилства от ефекти, динамика, героични подскоци и мащабни батални сцени с мутирали инсекти. Лентата излиза през март, 2010 година, а в нея ще греят още Лиъм Нийсън, Ралф Файнс, Джема Атертън и още някакви други хора.

Ревю: „Pandorum“

Подходих към „Pandorum” с необходимата доза респект, поради режисурата на Кристиан Алвар, но и със завидно ниво на пре-травматичен стрес, поради наличието на скверното име Пол WC Андерсън, в ролята на продуцент. Очакванията ми бяха приятно минимизирани от простодушния сюжет, но и сравнително завишени, заради самия жанр на психологическия сай-фай хорър, който нямаше представител на големия екран от години, поне не и качествен такъв. Ето затова се заземих в удобния си фотьойл и в уюта на собствения си дом изгледах настоящото заглавие. Ключовата дума тук е „изгледах”, а.к.а. „изтърпях” целия, което би трябвало да Ви говори много още от сега. Да, филмът не е от онези бълвочи, които сме свикнали да гледаме прашасали по щандовете на селската видеотека в раздел „Фантастика” – той е нещо много повече и най-вече – нещо, което имаше премис да бъде дори един от най-запомнящите се и оригинални космически психарии за последната декада. За нещастие обаче, и тук нещо някъде се е пречупило, защото въпреки всичките му плюсове, „Pandorum” някак си не успя да излезе извън дървените рамки на излишното клише и повторяемост. За какво Ви говоря ли? Продължете на следващия абзац и ще разберете.

Постерът е тъп, но поне е на майчин език.

„Pandorum” е режисиран от виден урод в областта на съспенса и сериозния трилър, а именно – Кристиян Алвар. По-информираните от Вас би трябвало да го познават от „Антитела” от 2005 година, който се оказа много повече от поредната европеидна кримка и описваше притчата за зъл сериен убиец и манипулатор на крехки умове. Интересна тривиа ще Ви се стори фактът, че в настоящото заглавие участват три актьора от „Антитела” в доста епизодични ролички, но ще оставя на по-наблюдателните от Вас да ги разкрият в тълпата от мърша. Та, този Кристиян се оказа доста бързо в полезрението на всевиждащия Холивуд и скоропостижно му бе даден шанс да дирижира собствен мейнстрийм високобюджетен филм. Човечецът обаче не се пречупи под бремето на славата, за разлика от някои други негови по-лабилни колеги, и съумя да съчини филм, който въпреки пропуските и забележките, остава една от по-добрите научнофантастични истории за годината.

В главните роли ще се насладим на доста намален актьорски състав от специално селектирани, за нуждите на сюжета, люде. На челни места са извратенякът Бен Фостър и прогресивно състаряващият се Денис Куейд, които ще съблюдавате през повечето екранно време. Те играят нелеките роли на двама космо/астро/навта, които се събуждат от анабиоза в кораба-майка с наличието на някакъв специфичен вид краткотрайна амнезия, която – естествено – ще ги тормози чак до края на филма, когато изневиделица паметта им ще се въстанови и – о, чудо! – те ще осъзнаят истината за това кои са и за какво се борят. В тази връзка, няма да спойлна прекалено много, ако преразкажа и сюжета с две-три думи. В далечното бъдеще Земята се изпълва с толкова много китайци, че към 22-ри век хората започват да изпитват синдрома на пре-популацията, затова изпращат огромен звездолет с хилияден екипаж, който да се засели на новооткрита планета /не е „Пандора”/, на която да изхвърли ненужния баласт от вредни раси. Докато обаче оригинерният екипаж купонясва на борда, Земята изпраща меланхоличен войсмейл, който обяснява, че се е случило някакво катастрофално събитие, което е забърсало цялото население на родната ни планета за 1 /едно/ денонощие. Така и не става ясно какво ще да е това апокалиптично дело, но според статистиката на киното, предполагам че е ставало въпрос за някаква инфестация със зомбита. И така, идва моментът, в който нашите двама герои се събуждат от сладката си дрямка на кораба „Елисей”. Първоначално те не знаят какво става, но постепенно започват да навлизат в сюжета и да обикалят из привидно празния кораб, в търсене на социално-битови контакти с други членове на екипажа. След доста мудно и еднообразно лазене и сурнене по сумрачни и направо мрачни коридори, Бенджамин Фостър открива, че амнезията ще му се стори като детска близалка, в сравнение с това, което всъщност става на борда. Дотук ще говоря и после ще спра, защото не искам пак някой да се разреве онлайн, че съм му издал величествения сюжет.

Режисьорът преценяващо измерва големината на черепа си.

Както казах, режисурата е стабилна – Кристиян подържа изрядно ниво на напрежение и страх от неизвестността, като набляга на светлосенките и депресиращите кадри на лирическа дезинформираност. Като плюс мога да спомена и ролята на г-н Фостър, който се справя завидно добре, при все елементарния сюжет. Да, сюжетът е елементарен, не ме мразете, че Ви спелувам болезнената истина. И то не само, че е елементарен, но и е по-лошо – неоригинален. Само горила, родена от инцест, не е гледала другите филми, на които „Pandorum” се е метнал и с двата крака. Да изброявам ли? Добре – “The Descent”, “Event Horizon”, “Alien”. Така че, кое точно му е оригиналното? Амнезията на главните герои? Да, това определено никъде не сме го гледали, нали? Не, филмът е добър, но историята му не е от най-иновативните. И преди да ме заклеймите като рандъм хейтър, ще си призная, че това всъщност не е толкова голям проблем /макар че мен лично ме подразни/, защото веднъж, когато леките туистчета на сценария са Ви всмукали във вортекса на психологическия кошмар, няма да имате време да мислите за дребните козметични кусури, като например защо съществата във филма са кръстоска от полов акт между орките на “Lord of the Rings”.

В същото време, Бен Фостър се съюзява с подбрана група оцелели прошляци на кораба и заедно сформират задруга, чрез която трябва да открият начин да се спасят.  Всичко е страхотно, но за нещастие, освен тях в кораба има и някои други – доста по-нелицеприятни – екземпляри на псевдо-хуманоидната раса, които не само че не им желаят доброто, ами направо искат да ги изядат живички. Така че, някъде на половината, филмът се превръща в един нечистоплътен сървайвъл хорър с елементи на разсъждение, който бавно тласка героите към окончателния катарзис и разкритието, което ще направят на самия финал, а то поне е доста интригуващо, така че ще Ви го спестя, защото си заслужава сюрприза. Не съм доволен обаче от пейсинга на филма – стартира нормално, после преминава към адекватен билдъп на напрежение, но след това започва едно монотонно влачене и гъзене по разни сенки и шахти, което меко казано ми спатъхна мехура на надеждите и изгуби около 20-тина минути от филма. Същината започва едва след първия половин час, когато вече зрителят хем е навътре в нещата, хем все още не знае най-интересното. В този аспект, филмът е структуриран неправилно и по мое /лично/ мнение можеше да бъде много по-добър, ако първоначалното осаферване на двамата астронавти беше съкратено, а суб-плотът от втората половина бе удължен. Така филмът не само, че щеше да стане много по-динамичен, но и нямаше да кара хората да вдигат brightness-а на монитора си до неподозирани висоти, само и само да видят какво аджеба гледа Бен Фостър толкова ококорено.

Не се надъхвайте, във филма няма голи сцени.

Вече похвалих заслужено младенеца Бенджамин, който практически води филма за носа, а сега е време да обругая другия му колега – дядо Куейд. Въпреки че той е по-красивият от братя Куейд, Денис определено не е по-умният, защото напоследък просто не знае как да си отбира ролите. И когато успее да налучка добра роля, той я изиграва като предучилищен статист. Тук ситуацията е подобна, макар че си признавам, че на моменти г-н Куейд опита да вкара малко шекспиров напън. За нещастие, през 67% от времето ще му се налага да говори само с Бен Фостър по радиоточката, или със себе си, което принизява видимо аурата му на сериозен актьор. През ½ иделана част от филма Куейд не прави буквално нищо, освен да дава акъл по интеркома, а героят му е по-безполезен и от половия артикул на радиоводещ в Z-Rock. Изобщо, сцените с Куейд са жалостиви, но за сметка на това – не особено дълги, така че ги приемете за нещо, което се случва на фона на същинския сюжет и така няма да се ядосвате прекалено. Останалите подържащи актьори не заслужават особена атенция, защото са невзрачни и двуизмерни, което всъщност е нормално, при условие че центърът е Бен Фостър, а останалите са само пушечна мръвка. Така че, се настанете удобно, защото филмът има обилно количество атмосфера на леш, а определени сцени е по-добре да гледате седнали и без храна в устата, защото при вида на някои от по-притеснителните кадри на филма, храната Ви може да си излезе и сама по каналния ред. Мда, все пак филмът е R-rated horror с доста значителна доза gore fest, така че не очаквайте легло от рози.

И отново ще повторя особено иритиращия момент с очевидните – да кажем – „заемки” от множество други филми, които дори и не са прикрити както подобава. Атмосферата на филма, колкото и добра и въздействаща да е, не можа да ми се стори толкова нагнетена, защото просто знаех, че всичко това ми е познато отнякъде, че някак си, някога съм го гледал и преди. Приликите с “Event Horizon” също ще са особено видими, като основната от тях ще се нарича Пол WC Андерсън, който за щастие поне тук не е режисьор. Все още не мога да разбера защо един сценарий трябва да използува пет клишета, за да покаже едно-две нови неща. Това е все едно да откраднеш 5 лева от майка си, за да върнеш 2 от тях на баща си. Просто е безмислено и няма реална полза, освен самозалъгването. Не ме разбирайте погрешно – филмът си струва, въпреки шаблоните, които е употребил, но те спокойно можеха да бъдат оптимизирани и дори спестени донякъде, без да се губи от основния куест.  Но все пак, Холивуд си е Холивуд, а там новите идеи се кастрират от упор, така че е напълно реално дори и малката показност на визионерство, да бъде удавена в тонове ушна кал.

Някой май е паднал във външната тоалетна.

Доста простовато ми се стори решението на креаторите на филма да покажат този огромен футуристичен кораб от 22-ри век, който се задвижва с не-знам-си-какъв-реактор, а пък чиито компютри и всякакъв вид електроника се стартират мануално, и то посредством нещо като манивела. Мда, в една от първите сцени, героят на Денис Куейд ресетва бордовия компютър като завърта някакво шибано кранче няколко пъти по посока на часовниковата стрелка. Първоначално ми се стори като някаква ебавка, но в последващи сцени от филма забелязах, че и други апаратури се включват с метода на манивелата. Е, що за мрачно бъдеще е това, скъпи приятели? Хората пътуват до нови планети и хибернират десетки години в капсули, а компютрите им се задвижват с кранчета? Малко неестествено и само леко дразнещо, но явно това е филм, който разчита повече на страха от космоса, отколкото на страха от реалността. Хареса ми обаче нежният ироничен шамар по романтичните бузи на зрителите, който сценарият е предвидил като лека форма на туист и който е свързан с периодичните флешбеци, получавани от Фостър през първата половина на филма.

Вкратце, „Pandorum“ е особено препоръчителен за феновете на жанра, макар да не предлага кой знае какви епични нововъведения. Във всички случаи обаче си заслужава гледането, макар и в домашни условия. Защото целта му не е да Ви уплаши чак толкова, колкото да Ви задържи напрежението през цялото време и накрая да сервира съвсем различен отговор на заслужения Ви въпрос: „Какво, по дяволите, гледам?” Това е и един от основните плюсове на филма – че успя да ме изненада приятно, при все повторяемия си сюжет. Успя да ме накара да се замисля, въпреки че в същността си не изискваше особена мозъчна активност. И по-важното, успя да се изкачи с една идея по-нагоре от останалия бъркуш на Холивуд, макар да загатваше поредния стандартен психотрилър. Добрият атмосферичен хорър е рядка наслада в днешно време, а този е точно такъв и затова приемам присърце дори и негативите му, защото когато един филм очевидно е правен с желание, стил и нови идеи, той заслужава да бъде оценяван по-снизходително, независимо от аромата му.

6.5/10

Ревю: „Jennifer`s Body“

Вече отлично би трябвало да знаете, че един филм не е наистина тъп, докато не бъде споменат в блога ми с нужното отрицание. А кой би бил по-подходящ кандидат за тази титла, от един наистина покъртителен със слабоумието си филм, който не само че бутна летвата на наивността с един замах на високото си токче, но и принизи стандартите за хоръра до невъобразими низини. Сега сигурно се чудите кое ли е това заглавие, което отново ме е зашлевило по едрите бузи с безмерната си глупост. Няма нужда да спекулирате, защото тази есен има много тъпи филми, но много малко от тях са с Мегън Фокс, а този е именно с нея. Точно така, става въпрос за „Тялото на Дженифър”, или хорър-комедията, която бе промотирана от месеци, наблягайки на курвенската мутра на кака Мегън и на сценарните умения на авторката на „Джуно”. Дали тази комбинация от талант и визия обаче е довела филма до успех? Според Вас?

Постерът загатва известна доза перверзност, която има за цел да доведе лапетата до масова полюция.

„Тялото на Дженифър” е комедия на ужасите или по-скоро ужасна комедия, написана от творческото перо на грозната проститутка Диабло Коди. Не, не си мислете, че я обиждам, само защото я мразя. Г-ца Коди практически е била стриптийзьорка с единия крак и едва ли не момиче на повикване – с другия, докато не е написала свърхинтересния си сценарий за неумишлено обременената „Джуно”. След изненадващия успех на драмедията с иритиращата Елън Пейдж, Диабло започна да добива масова популярност в Холивуд с екстравагантната си натура и оригинален начин на писане. Това накара младата сценаристка да получи 30% бууст на егото си и да започне да се взема прекалено насериозно. Особена реклама й направиха и плъзналите в нета нейни голи, полу-голи и облечени снимки, заснети в пре-холивудския й период на „екзотична танцьорка” в селските клубове на САЩ. Скритата й женска агресия, манталитет на кучка и неебателен бит, я направиха известна. Но това нямаше никаква връзка с таланта й като сценаристка. Защото в „Тялото на Дженифър” тя не само, че няма елементарна представа как се пишат персонажи и развиват сцени, но и показва нагледно, че „Джуно” е бил еднократен хит, който г-ца Диабло никога няма да повтори, колкото и пъти да си покаже пиърсинга на нянките. Драмата на рекламната кампания се състоеше, че свързваха прекалено много филма с креаторката на „Джуно”. Може би точно заради това, хората очакваха много, много повече – ако не смисъл /защото филмът няма такъв/, то поне някакво ниво на оригиналност /защото филмът няма и такова/. Втората драма на заглавието е, че е злоупотребило с Мегън Фокс като главна актриса, двигателен механизъм и основно оръжие за привличане на зрителите.

Това е сценаристката Диабло Коди – not bad for a whore, right?

Да, че Мегън Фокс е изродена за тази си роля, се знаеше още на половината на първия „Трансформърс”, когато зрителите разбраха, че Майкъл Бей има набито око за нешлифованите екранни курви. Впоследствие реномето на г-ца Фокс продължи да расте и да се развива в амплоато на злобна кучка, ядлива пача и не особено умна мърла. Е, да – всичко това на фона на секси телце и завидни женски форми, които много от нас са сънували, докато са се докосвали в мрака. Но визията е едно, а талантът друго, а всички знаем, че Мегън има спешна нужда от преливане на второто. Във филма, тя играе повече от зле. Играта й е насочена основно към шаврантийските маниери и държание на нимфоманка. Всичко останало около персонажа й ще бъде забравено, още през първите петнадесет минути, защото ролята на Дженифър няма пълнеж, освен разбира се масивната й гръд. Въпреки това обаче, Мегън е първият и окончателен избор за героинята и перипетите на нейното стегнато телце. Филмът се нарича „Тялото на Дженифър”, но всички знаем, че всъщност става въпрос за „Тялото на Мегън” и повечето са го гледали имено заради него. За нещастие обаче, ще разочаровам по-възбудените от Вас, защото филмът болезнено не отговаря на името си. Т.нар. тяло на Дженифър се мярка прекалено за кратко и прекалено в гръб. Така че, ако очаквате нова ера в кино-голотата, по-добре си забършете покапалата слюнка в крайчеца на ехидната Ви усмивка и се примирете, че това е R-rated хорър, в който тялото на Дженифър е неприятно облечено. /Единствените „голи“ снимки от филма, са тези от снимачната му площадка на една от сцените, които може да си припомните ето тук./

Филмът е комедиен хорър и вторият ми такъв след „Zombieland”, за последните два дни. На фона на уродщината с Уди Харелсън, очаквах че и тук ще се насладя на свежарски хумор и сюжет, който ако не ме уплаши, то поне да ме забавлява, докато текнат финалните надписи. Не знам как да Ви го кажа, но „Тялото на Дженифър” не успява да се справи с нито една от тези иначе елементарни задачи. Хорър частта му е доста постна, неефектна и меко казано – скучна. Сюжетът ни разказва за две BFF-ки в типичната американска гимназия, които са неразделни от деца и бля-бля, докато една вечер, Дженифър се заиграва с някаква окултна рок-група, която я принася в жертвоприношение на някакъв сатанински бог, защото я помислят за девствена. Да, точно така, те помислят точно Мегън Фокс за девствена. И точно в това е драмата на лирическите им герои, защото по неписаните правила на демонологията, ако объркаш девственица с курва по време на сатанински ритуал, демонът  се вселява в жертвата и я превръща в сукубус. И така, без да има вина, че е толкова атрактивна, Мегън/Дженифър се оказва със зъл демон в гащите си, който демон има нужда да се храни със страха и телесата на млади и възбудени момченца. Една от жертвите дори е безволево индийско циганче, което няма нито една реплика и умира, докато се осъзнае като личност. Сюжетът не е особено оригинален, но имаше премис да бъде едновременно забавен и интригуващ. Само че, г-ца Диабло явно е играла стриптийз в часовете по „структура на сценария”, защото колкото и обещаващо да започва филма, някъде по трасето всичко отива по дяволите и филмът се превръща в буламач на простотията. Откъм комедийна гледна точка, нещата също не розовеят. Хуморът е видимо пре-тийн насочен, с някои жалостиви препратки към детската суб-култура, /в лицето на „Хана Монтана”/ а диалозите между героите са извадени от магарешки анус, като малките оригинални подмятания са удавени от тонове посредствени и клиширани диалози.

Сцена на филма, която показва двете главни героини във времето, в което още са първи дружки, а едната не се е превърнала в кучка от Ада.

Изобщо, сценарият е еквивалент на тоалетна хартия. Годен е за еднократна употреба, но като го почнеш, става толкова намачкан, че нямаш друг избор, освен да го захвърлиш в коша с презрение. Въпреки че е хорър филм само за пички, „Тялото на Дженифър” носи типичната тийн атмосфера на хорърите от 90-те години, който е приятно носталгичен и може би щеше да спаси филма, ако не беше пробит с харпуна на неадекватността. Сюжетни дупки, алогични действия, двуизмерни персонажи, безбожна развръзка – това са само някои от термините, с които могат да се определи историята на филма. Но, някои от Вас ще изпищят, че това все пак е комедиен хорър, който явно няма за цел да се приема насериозно. Да, донякъде това е така, но за разлика от „Zombieland”, който не се взема насериозно, но въпреки това е изграден адекватно и с пълнокръвни образи, то „Тялото на Дженифър” е като извадка от безполовите мечти на отритната тийнейджърка. Напълно нормално, при условие че режисурата, сценария и главната роля са поверени на комплексирани жени. Целият филм е трибут към женската тийнейджърска ярост, възбуда и хормонален дисбаланс – той се води от това и се крепи на него. Забележете първата реплика във филма, която го определя и като таргет аудитория: „Hell is a teenage girl”. Какво повече трябва да говорим, освен факта че женският демон Мегън Фокс асимилира еректирали тийнейджърчета, с което се задоволява?

В ролята на най-добрата приятелка на Дженифър /която естествено е нейно обратно копие – смирена, леко грозновата и непопулярна/ ще видим ококореният взор на Аманда Зайнфрид, която гейовете от Вас познават от мюзикълчето „Мама Миа!”. Тя играе ролята на здравият разум и активната сила на филма, която разкрива пъкления план на Мегън Фокс и се опитва всячески да го възпре. Аманда играе по селския тертип, опитвайки се да балансира собствената си загриженост към някогашната си приятелка, с осъзнаването на факта, че е станала другарка на човекояден демон. В тази връзка, филмът силно набляга на женското приятелство и обичта между две отколешни съученички. Ако не сте разбрали колко точно са близки двете момиченца, ще го осъзнаете в друга от сцените, с която филмът се промотирше, а именно – лесбийската целувка между двете актриски. Тази сцена е толкова излишна от сюжета и ненужна за развитието на филма, колкото излишна беше ролята на самата Мегън в „Трансформърс 2”. В един момент, след псевдо-интимен диалог, двете мадами почват да се мляскат в близък план за няколко секунди, след което всичко приключва ненадейно и нещата продължават в нормалния си ход. Интересно решение, г-це Диабло – вярно е, че лесбо-целувката си свърши работата и ми поду гащите за няколко вълшебни мига, но това е доста евтин трик, който не Ви прави чест като креаторка. Предпочитам голото „Тяло на Дженифър”, отколкото краткотрайни лесбо-сцени, които повече дразнят, отколкото правят филма търпим.

Мегън Фокс левитира в реално време. Забележете надписа долу вляво – нима не описва най-пълно кариерата й до момента?

Краят на филма е банален на няколко нива, защото прави някои от най-основните грешки за жанра – клишето и алогичността. Няма да Ви спойлвам какво се случва, защото ще Ви оставя да се насладите сами на творческия гений на г-ца Диабло, която превръща края на филма в стандартния тъп girl`s revenge quest. Жалостта струи отвсякъде, докато Мегън Фокс се опитва да изнасили приятеля на Аманда, защото на финала се разбира, че момичешкото приятелство е вечно, но само ако между тях не застане завистта от чуждия мъж. Интересен поглед към женските взаимоотношения, които отново доказват, че мъжката /платонична/ дружба е най-силна. В тази връзка, ще се насладим на неориентирана секс сцена между Аманда и неполнълетното й приятелче, който неопитно ръга детската си чушка с въпроса „Да не ми е прекалено голям?” В една от крайните сцени пък, когато Аманда с обилна доза справедлив афект забива една ножовка в гърдите на Дженифър, тя пита екзистензциалния въпрос: „В цицата ли ме уцели?” Да, определено ще има хумор, драги зрители, но хуморът ще бъде от куртоазия, а усмивките ще бъдат на жал, а не на одобрение.

Е, стига толкова мегаломания. Ако Ви се гледа забавен хорър, може да пропуснете този. Ако Ви се гледа страшна комедия, също може да се дистанцирате от това заглавие. Защото „Тялото на Дженифър“ е тийн-филм, който не става дори за тийнейджъри, защото омешва твърде много, за твърде малко време, и по твърде неадекватен начин. Само някакъв латентен хомосексуалист с цигулка в ръка и его до небесата може да изпита удовлетворение от гледането на подобна пикоч. Печален филм, който принизи натрупания ми напоследък толеранс към Холивуд и показа че сюжетите за млади курви не са популярни извън порноиндустрията, а Мегън Фокс все още не може да играе дори и себе си. И в тази връзка, чернокосата трансформаторка има нужда да преосмисли бъдещето си и да реши дали не е по-добре да стане колежка на Саша Грей. И без това актьорските й заложби са достатъчни точно за една встъпителна сцена, а след това в играта влизат други – по-интересни – части от тялото й.

3.1/10