Ревю: “Мъже в черно 3″ (Men in Black III)

“Мъже в черно III” /МВЧ3/ не е чак толкова тъп, колкото всички очаквахме и този път няма да губя време в разпъване на словесни сухожилия. Не че предпоставките не презюмираха едно огромно екранно бедствие – а/трета серия на филм, убит от втората си серия, б/пост-конверсия в 3-D и най-голямото нещастие – в/мъжлето на Джейда Пинкет – но резултатът става за гледане и ако някое от кино-предложенията на 2012-та до момента може да се нарече „класически летен хит”, то това е той. Знам, че преди говорих съвсем друго … <flashback> „Мъже в черно III” е филм, който не очаквам с особен интерес. Всъщност, за да бъда обективен, с по-голям интерес очаквам да си изчистя пъпа, отколкото да го гледам на кино. </flashback> … но добре знаете, че това не ми е за сефте и ако всеки път, когато грешах, получавах по един долар, щях да съм Доналд Тръмп. Истината е, че като за второ продължение, „МВЧ3” прави всичко възможно да е забавен и интересен, като запазва ненормалния привкус на оригинала и по-голямата част от първоначалния си екип. И точно заради това, а може би по-скоро заради факта, че след ужаса на „Мъже в черно 2” зрителите имаха максимално занижени очаквания, третата серия изпъква като правилното детско зрелище.

3D = 3 Dudes

Петнадесет години след първата част, излязла някъде по времето, когато Уил Смит все още ставаше за нещо различно от дартс мишена, във  франчайза са се променили малко неща. Режисьорът отново е Бари Соненфелд, композиторът, художникът и дизайнерът на костюмите са си същите, Рик Бейкър отново отговаря за външния вид на пришълците и хищниците, а на челни позиции пак са шахматната двойка Уил Смит и Томи Лий Джоунс. По всичко личи, че времето сякаш е спряло за екипа на „МВЧ3”, което е иронично, защото третата част се върти точно около Времето. В случая Бари Соненфелд е най-големият плюс на заглавието, тъй като шантавият му визуален стил се превърна в запазена марка на поредицата и тук той не изневерява на феновете. Евреинът отдавна доказа, че няма спирка, когато сюжетът му дава свобода да работи на границата на абсурда и ако в други моменти това би било пречка, то в случая е единственият възможен начин да се продаде сюжет като този на „Мъже в черно I, II & III”. Въоръжен с любимите си методи да центрира героите в средата на всеки шот и да снима определени кадри, сякаш някой ги smash zoom-ва с телескоп /беше модерно някъде в началото на 90-те/, Соненфелд се връща към корените си да прави тъпи филми, които забавляват. /игнорирам “RV”, чиято тъпота по-скоро депресираше/

Супер трейлър на “Невероятният Спайдърмен”

Гледайки „Отмъстителите” човек би си задал много екзистенциални въпроси, като например „Дали ако направя голям скандал, касиерката ще ми върне няколко лева от билета?” или „Защо не се надрусах преди киното, че да не усещам Болката?”, но основният въпрос би бил „Къде, по дяволите, е Спайдърмен”? Нима и той не е марвелско чедо, нима и той не е член на бандата на Отмъщачите? Отговорът е елементарен – по време на събитията във филма на Джос Уидън, Питър Паркър е бил оплетен в собствените си паяжини, снимайки поредната си автобиография, този път наречена „Невероятният Спайдърмен”. Подхващам темата за човека-инсект не защото ми харесва като личност, а защото днес излезе 4-минутен супер трейлър, който не е толкова зле и показва, че ако „Отмъстителите” също бяха само четири минути, и те нямаше да са толкова зле.

Ревю: “Отмъстителите” (The Avengers)

Проектът „Отмъстителите” едва ли има нужда от представяне – безпрецедентен и амбициозен кино-експеримент, самоизградил се в продължение на четири години с няколко самостоятелни филма, чиито герои сега са извадени от натуралния си хабитат и събрани по едно и също време, на едно и също място, за да… отмъщават. През последните лета всички бяхме принудени да се запознаем с origin историите на членовете му – г-н Старк, капитан Роджърс, пресвети Тор, зеленото човече Хълк и останалите прошляци – да съпреживеем инфантилните им драми и да съчувствуваме над несподелените им любови, в някои случаи и по два пъти. Дори да е имало земляни, незапознати с битието на тези хелоуниски травестити, кампанията на MARVEL & Disney се погрижи те да намалеят само до пациентите в кома. След пет заглавия, в които любимите комиксови циркаджии се оправяха на самотек, сега идва неизбежната “среща на випуска” – ултимативното събирателно, обединяващо някои от най-известните персонажи, излезли изпод възрастния флумастер на Стан Лий и тази среща е пълен провал.

Усещам, че настъпвам нечий мазол, затова нека перифразирам и го кажа по-нежно. „Отмъстителите” не е пълен провал, защото провалът предполага, че някой се е опитвал да го направи както трябва. Провалът предполага някакво старание. Не, „Отмъстителите” е много по-зле от обикновения провал. „Отмъстителите” е безметежно и стъписващо нищо. Той не е самостоятелен филм, понеже се корени на други такива и реално не казва нищо различно или ново. Неговата история е вече разказана, героите му са отдавна установени, а зрелището му не е нищо повече от expansion pack на „Трансформърс”. В него не се случва нищо. Да, да, сценарият е скалъпен така, че да не усетите как цялото действие прескача от сцена в сцена, без ясен двигател или логика. Дори може да се заблудите, че някъде в тинята на тези 140 минути има и късче смисъл, но това са възприятията на сетива, притъпени от хаотична режисура и калпаво 3-D, така че не им се доверявайте. Истината е, че „Отмъстителите” е съвкупност от няколко встъпителни сцени и една финална битка, а останалите 100 минути са просто пълнеж за губене на време и повярвайте – времето Ви ще бъде погубено, защото тези сто минути се движат по-бавно и от Стивън Хокинг с повредена количка.

Трейлърът на “Непобедимите 2″ вони на барут и мъжка пот

Това лято освен бандата на „Отмъщачите” ще се събере още една група от супер герои, само дето тези ще са по-възрастни и единствените им супер умения ще са артрита и дископатията. Днес излезе първият официален трейлър на „Непобедимите 2” и след като го изгледах с туптящи вени по бицепса, бях принуден да оставя чистенето на ушите си на заден план и да Ви запозная с него.

Ревю: “Жената в черно” (The Woman in Black)

“THE WOMAN IN BLACK”

Какъв е тоя филм: „Жената в черно” е история за призрак, която обаче не е кръстена така заради Даниел Радклийф. Да, момченцето носи черни дрехи, женствеността му е над позволените нива и притежава бледото излъчване на притеснен Каспър, но в случая Радклийф е просто г-н Никой. Истинската героиня е т.нар. жена в черно и тя се характеризира с два признака – мъртва е от години и рядко се появява в кадър. А щом един ефирен труп с по-малко екранно време от краката на л-т Дан във „Форест Гъмп” успява да надиграе сценичен идол като Даниел Радклийф, значи за Хари Потър наистина настъпват мрачни времена. Майтапът настрана, „Жената в черно” не е лошо предложение, но разочарованието идва от факта, че можеше да е нещо по-различно от стандартната викторианска ghost story, предназначена за феновете на team Potter.

Ревю: “Бойни кораби” (Battleship)

Ако преди години бях предположил, че бордовите игри ще намерят място по киноафишите и даже ще струват по $200 милиона, със сигурност щях доброволно да си надяна усмирителната риза и да се предам в съответната институция. Не знам кое ме наведе на тази мисъл. Дали смазващия провал на „Подземия и дракони” /това е настолна ролева игра – б.н.*/, дали още по-отчайващия крах на direct-to-asshole сикуъла му, но въобще не очаквах, че темата за игрите с карти и фигурки отново ще бъде предвидена за екранизиране. Ала ето, че Холивуд продължава да намира сюжети в нещата, които по принцип се ринат от подовете на селските обори. След един филм за извънземни /”Трансформърс”/, втори филм за извънземни /”Скайлайн”/, трети филм за извънземни /”Битка: Ел Ей”/, четвърти филм за извънземни /”Каубои и извънземни”/ и пети филм за извънземни /”Когато падне мрак”/, сега идва нещо напълно различно и невиждано до момента – шести филм за извънземни.

*- бележка на нърда

“Battleship”? More like battleshit…

Шибаните пришълци са доста упорити копелета. Така ли не им стана ясно, че няма смисъл да ни атакуват, защото всеки път, когато кацнат, някой смел янки ще им фрасне ъперкът в грозните чутури и след около час и половина, САЩ ще са ги изпъдили обратно в космоса на фона на героична музика и плющящи на вятъра американски флагове? Защо изобщо се занимават да планират и осъществяват междупланетни инвазии, след като дори хората с трета степен на слабоумие са наясно, че колкото и технологично напреднали да са инопланетяните, американците са винаги много по-умствено напреднали. Но и баба Цъца знае, че парите са горивото на Холивуд и от Hasbro са презюмирали, че щом детски играчки от планетата Кибертрон могат да спечелят повече приходи от броя на цялото китайско население, то защо и дърта pen & paper игра да не може да спечели поне колкото цялото население на Чукотка?

Ревю: “Огледалце, огледалце” (Mirror Mirror)

“MIRROR MIRROR”

Какъв е тоя филм: 2012-та може и да е годината на Дон „Дракона” Уилсън по китайския календар, но по холивудския такъв определено е Годината на Снежанка, защото в рамките само на няколко месеца се насладихме на тъп TV сериал /”Имало едно време”/, три игрални филма /”Snow White: A Deadly Summer”, настоящият „Mirror Mirror” и  “Grimm`s Snow White”/, а след два месеца ни очаква и епиката с Кристен Стюърт – „Снежанка и ловеца”. Явно става дума за предварително наговаряне от страна на студиата или за тематично съвпадение от космически мащаби. Каквато и да е причината, резултатът в никакъв случай не е „приказен”. „Огледалце, огледалце” е нов прочит на дъртата приказка на братя Грим за момичето с анемична кожа, кръстено Снежнобялка. Или поне трябваше да е „нов прочит”, обещавайки много самоирония, изчанчена тарсемска визия и премерени пародийни моменти, осмиващи вече втръсналия ни сюжет. Ала нещо не се получи – филмът се оказа деривативна и генерична история, която буквално и баба Ви знае, а надеждите за нещо наистина нестандартно затънаха на два метра под снега – някъде там, където трябваше да е трупът на самата Снежанка.

Ревю: “Гневът на титаните” (Wrath of the Titans)

WRATH OF THE TITANS

Какъв е тоя филм: „Гневът на титаните” трябваше да се нарича „Гневът на зрителите”, защото негативните титански емоции са нищо в сравнение с взрива от афект, който ще усетите след края на филма. Вълните от експлозии в бойните му сцени са нищо в сравнение с вълните от негодувание, които ще изпитате, докато наблюдавате тази симфония от калпаво CGI и изкуствено лицево окосмяване. Сикуълът на гръцката трагедия отпреди две години получава своя шанс да измие с маркуч срама от предшественика си, но маркучът отново е на Сам Worthnothing-тън и размерът му не е достатъчен за качествена струя. „Гневът на титаните” е зрелищна приказка за титани, богове, полу-богове и полу-идиоти, като ироничното е че първите почти ги няма, а последните са във всеки кадър.

Новият “Зов за завръщане” не води до зов за повръщане… поне засега

Арнолд Шварценегер със сигурност е голяма легенда в Холивуд, щом половината от сносните му филми се римейкват приживе. Защо обаче никой не се сеща да римейкне наистина епичните му проекти като „Ченге в детската градина” и „Коледата невъзможна”, където талантът му блестеше с яркостта на 100-ватова крушка? Може би и това ще стане тепърва, а засега ни остава да се забавляваме с модерната версия на „Зов за завръщане” и нейният дебютен трейлър, изтъкан от зрелище.

Обратен трейлър на “House at the End of the Street”

Докато сме още на „гладна” вълна, Ви представям първия трейлър на следващия филм на Дженифър Лоурънс, озаглавен „House at the End of the Street”, който се очаква да разпори кината в САЩ този септември и да затвърди името на Лоурънс като една от най-успешните кентъкички /Кентъкънки? Кентъкийки? Как се наричат момичетата, родени в щата Кентъки?/ в Холивуд.